Под око Архиви - Страница 3 от 5

Под око

Митове, измислици и чудеса с копия и рози

Anelia Velinova | 23 — 03

Koe e по – силно у човека: необходимостта от чудеса или онзи тайнствен остров, в който да се скрие от страховете си, от своята несъвършеност и дори от склонността да се подчинява на авторитети? Предлагам ви една малка студия, която всеки читател би могъл да употреби и като лична лаборатория за експерименти, догадки, съмнения или тържество на фантазията си. Още най – примитивните общества (племената) създавали своите тотеми или божества и заради тях изграждали, с усърдието на работлив мравуняк, жертвени светилища, гробници, изображения и статуетки. Създавали обредни танци, възвеличавали ги в пещерни рисунки, вграждали ги в съдовете, в облеклата си… Изобщо целият фолклор, в крайна сметка, се подчинявал на правилата, които наставлявало конкретното свещено животно или божество. Разбира се, трябвало да се овласти някой мистификатор – жрец, който да постига диалогична форма и да превежда всяка прищявка на боговете на разбираем език. После пък людете, от своя страна, следвало да “ограмотят” отрочетата си и така възникнали приказките и легендите. Както е известно, в по – късните времена вече се намирали хора – книги, които можели да разкажат в общи линии историята на възникване на света (според вече създадената за конкретното общество легенда ), да опишат великите битки или подвизи на легендарните герои, т.е. оповестявали в устен вид митологемите. Измислиците вече са форма, която в по – възвишен смисъл може да конкретизира фантазията. Ето тук е разликата, при която от това да “мотивираш страховете си”, т.е. да се скриеш зад глобалната воля на божеството, вече се прибягва към някоя по – сочна алегория, за да се надгради сивото ежедневие. Вече се търси и онази свобода, която те вдъхновява да се шегуваш, да се самозалъгваш, ако така ти се иска, за да можеш да съхраниш идеалите си за по – дълго време, въпреки че понякога осъзнаваш, че сам си си мистификатор, но и […]

Под око

Режисирана спонтанност или добре премерен скок

Anelia Velinova | 22 — 03

Днешната тема е доста трудна, защото всеки му намира колая и съответните оправдания за постъпките си, иначе казно – мотивите. И тък като времето ни е объркано и мътно, обосновките са същите. Има предлагане и търсене на идеи, на пари, на морал, на ценности: естествено спрямо деня и оцеляването. Непостоянството ни е постоянно! Но както се знае – зависи кой от коя страна на барикадата е и колко хода напред може да вижда. Животът е шахмат, но дали можем да играем играта – е друг въпрос. Житейският принцип „стани да седна“ е масово разпространен. „Римско право“, какво да се прави – нищо ново под слънцето! Т.е. не сме мръднали и крачка напред. Трудно се управлява народ като нашия: всеки е вещ по всичко и, щом не е по неговата, значи е калпаво. За лична изгода се влиза в съюз и с дявола – само и само да сме от страната на печелившите и силните на деня. А спрямо чужденците – о, дайте ги насам – какво ласкателство, какво захласване, какво кланяне! Но към своите трябва да сме строги – да си знаят мястото. Днес интересът зачерква човещината почти на всяка крачка, без да се съобразява с привързаностите на хората към семейство, род и родина. И това е световна тенденция, наложена с военен ДЕМОКРАТИЧЕН ботуш. Защо да изоставаме? Какъв е “promise-ът, че да има компромис? Ясно е, че без пагубен компромис не може – това е устойчиво закрепеното в политиката и в бедните съзнанийца! Защо се трупа такава меродавност ли? Защото парата при пара отива, интересът при интереса… А във вакуума обикновените пладнешки разбойници кръстосват шпаги с неясни интелектуални, морални, жалки, слагачески разбирания, с които се обработват хорицата, оставени в информационен глад. И кой се докопва до мекото на баницата? Ми който може – с раболепничество, подмазване, с лакти, ритници, лупинги […]

Под око

Силата на Правото или Правото на Силата

Anelia Velinova | 18 — 03

Под неизменния знак на провала Прехвърчаше мокър сняг, а на спирката – младо момиче, застанало на завет, беше разгърнало дебел учебник по право. Прочетох фамилията на професора, автор на труда и с изненада установих, че преди минути бях в съдебната зала с дъщеря му – Прокурор в Софийски Съд. Не, не ме обвиняваха, а само делова среща. Тролеят пристигна и се качихме на топло. Момичето си тръшна тежката раница на седалката и продължи унесено да прелиства явно интересното за нея четиво. Направи ми добро впечатление. Не се заглеждам по хората в транспорта, но тя четеше. Помислих си дали като учи Право, а явно с това се занимава, е всред тези 17% от българските граждани, които вярват на родното ни правосъдие. За сравнение, почти всеки втори европеец има доверие в съда. Със сигурност знае, че нейната държава е най-често осъжданата от Европейския съд . Може би и затова учи право. Интересно тази тема колко е болезнена за всеки управляващ ни. Всеки станал политик, а еле във властта, направо подскача още от недоизречени думи, че Европейският съюз чака от България присъди. Дружно главен прокурор, министър на правосъдието, кохорта министри впрягат статистиката, за да обявят, че всъщност магистратите си вършат работата. Но не е съвсем така. Спешната визита на Лаура Кьовеши, макар и по покана и за сметка на българското правителство, не беше само да се почерпи с бонбони пияни вишни и снима с министър – председателя на фона на българското и европейско знаме. Понеже нашата народна гостенка идва от Брюксел, но е румънка, а не само румънка, но и един от Директорите на Национална дирекция антикорупция, та се присетих за нейния най-първи предшественик в Румъния. Директорът на новосъздадената тогава Националната дирекция антикорупция ( НДА ) прокурор Даниел Морар. Той беше първият в Румъния, който предаде на съд бивши вицепремиери, съдии и политици от всички партии. Когато в Букурещ за пръв път се здрависах с този дребен на ръст мъж, през ръката ми премина енергия на твърдост, решимост и деликатност. Срещата ни вместо 10 минути, продължи почти час. Дошъл в Букурещ от Тимишоара – по диагонала на Румъния. Завършил Право в тамошния Университет . Всичките му приятели и близки останали в родния град. В Букурещ не познавал никой, идвал веднъж на екскурзия от гимназията. Като главен прокурор на НДА освобождава 12 […]

Под око

Новели за приятелството

Anelia Velinova | 16 — 03

“О, приятели мои! На света няма приятели!” – казал го е Аристотел. Друг вариант на негова мисъл по същата тема е: “Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.” Може би и вие, както и аз, сте си задавали въпроси, относно валидността на приятелството. Чия валута е то? На сърцето и споделянето, на взаимната изгода, на доверието или на това да привикнеш с друго човешко същество. Да го разбираш, да се смеете заедно, да отгатваш тъгата му и да му помагаш да се лекува от нея… Да споделяш и своята гледна точка и да търсите заедно поведенчески механизми, които да го омиротворят. Ако се е поддал на афекти, способни да размият границите на доброто и злото, да го прегърнеш и с тази прегръдка да влееш хуманния пулс на своето сърце в неговото… Да, можем да избираме приятелите си, но едва ли допускаме особено близо и бързо новите си познати до крепостта на своята същност, когато сме преминали 40-те. Опитът ни е научил и, както казва Никола Шамфор: “ Дворцово приятелство, лисича чест, вълче общество.”. На мен поне ми се е случвало, а щом е така, предполагам на повечето от вас, да се доверявам безрезервно на приятели, а после да дочувам странно ехо зад гърба си по свой адрес от същите тези приятели… “Процесът е взаимен”, съм си казвала обикновено. Може би аз съм допринесла за натрупана обида, която трябва да е причина за този пълен обрат! Не, простотата грешка на младостта, че доверието и всичко – всичко за приятеля (без натякване и разтакаване), ще направи климата на споделяне най – благотворен, е златната среда, в която можеш да се превърнеш в даденост за другия. Обикновено не споря. Научих се че безследното разстояние от тези хора е най – доброто лекарство. Понякога нивото оказва решаващо влияние. Няма как да обясниш, а и […]

Под око

НАСИЛИЕТО

Anelia Velinova | 15 — 03

Насилие е всяко действие, което предизвиква физическо, психическо или емоционално страдание на друг човек или дори на собствената личност. По същество то е антихуманен акт, престъпление, защото нарушава достойнството и интересите на личността, скършва волята ѝ. Насилие е всяка форма на поведение, целящо да нарани или навреди на друго живо същество, което е мотивирано да избегне точно това. Често интервенцията е под формата на агресия, гняв, но атаката може да бъде физическа, вербална, активна или пасивна, както директна и индиректна. Някои считат, че нападката е механизъм за решаване на конфликти и проблеми, че то създава привилегирована позиция над някого или нещо: човек, животно, имущество, страна, дори планетата. Зигмунд Фройд предполага, че причина също може да е нуждата от престиж и че насилникът се надява по такъв начин да компенсира определено неравенство в негов ущърб: другият е по-кадърен, например, и представлява заплаха за неговата позиция в обществото. Насилието заплашва, ругае, прави обидни забележки, гълчи, упреква, унижава, подиграва се, присмива се, дразни, разпространява злостни клюки за другия, не го признава, не го уважава. Всичко това води до дистрес, тревожност и намаляване или загуба на самочувствие у жертвата. Но знаем, че пресирането осакатява и убива и самия нападател: физически, заличава всичко ценно и създавано дълго време. Насилието поражда в отсрещната страна обезверяване, недоверие, депресия, лоша ориентация, чувства на незащитеност, безпомощност и страх. Ако не намерим подходящия начин да го спрем, то води до промяна на личността, промяна в самочувствието и пряко влияе на качеството на справяне със задачите – т.е. предизвиква криза на съществуването. Насилието еднакво пречи на двете страни да достигнат желана цел и пренебрегва нуждите и исканията им. Дори когато е отговор, то предизвиква насилие – вкарва в порочния кръг на повторенията. Човек притежава разум, и именно разумът е неговото изкушение, което го води от илюзия към илюзия: на сила, на […]

Под око

Да видим какво наследихте?

Anelia Velinova | 14 — 03

Това, което става в България е много гадно. Не, не съм сбъркал думата – гадно казах. Ако исках да кажа „лошо“, щях да бъда неточен. Хората се бият за олио, а един министър -милионер, с шапка за хиляда лева, ги призовава да се бият за държавата си. Срещу кого да се бият, бе, господин министре, срещу Вас ли? Жената на заместник -министър ми се перчи със скъпо шампанско и с белгийски бонбони – точно в деня, когато човек издъхна на опашката за олио! И имате наглостта да ми казвате, че цената била спекулативна! И на тока ли е спекулативна? И на бензина ли? Ами оправете я: твърдите, че разбирате тези работи! Ама и аз пък: нали сте „Продължаваме промяната“! Никой не е чул да се наричате „Спокоен живот“ или „Честно управление“. Я да видим какво наследихте? Парламент палячовци – за речника им какво да кажем?! Направо си беше промяна, ако го съпоставим с други парламенти. Защото както има тъжни вицове, така има и лоша промяна. Хора, които никога не са чували за начина, по който се носи отговорност. Наследихте едни крещящи злобни комплексари, палещи огън в краката на полицаите, носещи ковчези, замерящи институции с чери домати (за такива домати не може да се каже, че са от евтините), спиращи тока в метрото. Такава промяна продължавате! И затова тези същите, които хвърляха яйцата и черитата – умните и красивите, де – изведнъж през януари, когато протестираха против мерките, наложени заради Ковид, се превърнаха в … не помня как ги нарече господин депутатът, който не само не гледа стреснато, ми по хип-хопски нахално. А после си играха на бой със снежни топки с храбрия премиер. И изведнъж полицаите, които какво ли не направиха да го предпазят, вече не бяха онези, които бият хората, а които не ги бият. Нищо пък, в края на краищата има значение от коя страна си на […]

Под око

Милост, а не милостиня…

Anelia Velinova | 11 — 03

или потребността да правим добро, за да помним че сме хора и християни „ Няма по-голямо щастие от това да направиш добро!„ Онзи ден, Понеделник се натъкнах на един уличен музикант със саксофон. Беше адски студ, чух го рано сутринта, като отивах на едно събитие в Младежкия Дом. Следобяда към три часа приключи данданията, сакса продължаваше да лее приятен джаз между прехвърчащи снежинки и замръзналата улица. Леле, този зъзне като бежанец, помислих си – беше с яке, качулка, шал и плетени ръкавици, от които се подаваха червено – посинели пръсти. Метнах своята милостиня от няколко монети в полупразната калъфка, а момчето спря за момент да ухне и стопли пръстите си. Направих комплимент, че свири много хубаво. Разбрах, че е завършил музикално училище. Бежанец, от Украйна. От последната война. Сетих се за мои приятели във Варна, които бяха пътували до Румъния да посрещнат и настанят по къщите си украинци, да осигурят топлинка и подслон на хора, изпаднали в истинска, огромна беда. На моето поколение му бе писано да е свидетел на не една война и бежанци. Случи се не само да видя, но и да общувам с прокудени от домовете си хора… В Тбилиси посрещах бежанци от Южна Осетия. Хора, които не бяха успели да погребат убитите си бащи и майки, други бяха успели да заровят мъртвите в градината си. В нещастието си имаха късмет – спасили се от бомбите и куршумите на “освободителите“. Видях деца, които заекваха от „Град“ стрес, получен от ужаса на гърмежите от летящи ракети. Грузинските бежанци бяха прокудени от домовете си от Абхазия и Южна Осетия. Там се настаниха други хора. После войната в Сирия – лагерите за бежанци от най-светската арабска държава бяха изградени в съседна Турция още преди да започне войната. После лагери в съседните Йордания и Ливан. Процъфтяващи и уредени градове бяха сринати, жителите […]

Под око

Кратка приказка за слепите царе

Anelia Velinova | 10 — 03

И се хванаха слепите гуша за гуша. Изведнъж се оказа, че слепотата им е най-малкият проблем. Че то слепотата проблем ли е? Я да знаеха ония, окатите, как се усвояват пари под сянката на белия бастун – тутакси щяха да си помислят как да се изкарат и те слепи. То сега слепите пък тръгнаха да се изкарват сляпо-глухи. Не им стигна Съюза, Кооперацията на екскурзианта – сега и сляпо-глухи. Що ли? Ами келепирец откъдето има, те са там. И най-хубавото е, че държавата хич не я е еня за това. Ръси пари – съвестта ли си лекува, очи ли на Запада замазва – все едно: пари има и те не са малко. Но я питайте слепите царе – веднага ще ви кажат, че пари няма, че хората са бедни и онеправдани. И най-лошото е, че са прави. Хората са бедни и онеправдани – не и слепите царе. Те се ограждат с една свита, която ги брани на всяка цена и с цената на всичко. Затова ви казах в началото, че слепите се хванаха гуша за гуша. Единият цар умря, ей така, уж беше безсмъртен, уж всичко можеше… обаче храс и прас. Прибра си го Дядо Боже и о, ужас – никой не изпадна в дълбока скръб! Един човек организира автобус за погребението му, за да могат слепите последна почит да му отдадат. Шестдесет- местен автобус, голям: ако се броят и правостоящите, като нищо до сто души щеше да събере. Ма се качиха само двама. Народната любов ли задави другите, скръбта ли непреoдолима замрази краката им – не зная, но автобусът се издундурка само за двама души! Та когато беше жив царят, то не бяха метани, то не бяха клетви за вярност… А насъскаше ли някого, цялото Общо събрание на брата от гърба кожата смъкваха само и само да покажат верността […]

Под око

И С Т И Н А Т А

Anelia Velinova | 10 — 03

Висоцки – песента за Лъжата и Истината. Няма определение за Истина. В самото ѝ разбиране има доста клопки, тъй като тя е функция на самия човек, по-точно, на неговото развитие. Може би затова едно време говореха за тaka наречените голяма и малка Истини. Един Господ знае какво точно са имали предвид апологетите на комунизма. Ако се замислим, човек никога не може да изкаже цялата Истина. Споменаването на факти не представлява същинската Истина. Фактите предизвикват коментари, но това е далеч от нещата, които си съществуват и без тях. И никой няма представа за пълната картина на обективната действителност. Сигурно затова е толкова трудно да повярваш в Истината и да запазиш нужното равновесие в психически и физически планове. Щом излъже човек, той започва да се страхува, защото неминуемо става потърпевш, заради експлозията от сблъсъка на Истината със създадената от него лъжлива представа. Посветените твърдят, че народи, които много са лъгали, буквално са спрели своето еволюционно развитие и дори са изчезнали или са разпръснати по света. И така, Истината не е фактът, не е вероятността, не е предположението ти, нито интуицията само, дори не е твоето възприемане на ставащото сега, защото то е различно за всеки. По-близо сме до Истината, когато комбинираме тези разнопосочни елементи и търсим общата причина за тяхното съществуване. Но когато си една от две противоположни страни в конкретен процес – още повече ако си по-подготвената и по-информираната от отсрещната страна – тогава работата вече опира до морал. Как смятате? Анелия Велинова www.braillefm.com

Под око

Цена на живота. Познанието – преимущество или опасност.

Anelia Velinova | 9 — 03

От древните митове и легенди, през библейски времена или екстремни исторически събития е видно, че познанието и еволюцията е нож с две остриета… Какво имам предвид ли? Ще споделя моите лични съображения, относно изменчивостта на човешката природа. Хората понякога не съзряваме, а откровено остаряваме и оглупяваме. Само някаква “културна опора” може да ни спаси от моралния срив, който следва да настъпи, вследствие на отслабената ни жизнеспособност – телом и духом… Един от основополагащите постулати на даоизма сочи: “Знаещият не е ерудит. Ерудитът не е знаещ.”… Тънка е границата между противоположностите и е велико майсторството да се живее по начин, който да не фиксира крайности, а да съчетава и адаптира интелигентни обобщения и реакции, които да изключват агресията като най – лесния подход за защита на вътрешната позиция у човек. Как мислите, защо различните религии имат като инструментариум цял арсенал от ритуали и практики, които могат да бъдат: мантри, заклинания, жертвопринoшения, молитва, отшелничество и още сакрални прояви?! Човекът винаги е осъзнавал (или поне e подозирал) своя първичен емоционален капан, който го обрича на самоунищожение. “Грехът пише истории, добротата мълчи.” казва Гьоте. Докато човек е концентриран в своите мантрични или молитвени занимания, той “изключва” егоцентризма, житейските си пристрастия, като че да се “очисти” за пред своето божество, понеже само тогава единичните му желания могат да добият смисъл на глобални каузи. Чистото сърце и ум е като новорождение – всичко може да отпочне отначало, да се отворят нови възможности и решения, понеже Бог предузнава и откликва, разделя, но и обединява. Ерата на християнството очертава индивидуалния път на всеки грешник, изкачващ стълбицата от добродетели, както пространно описва Св. Йоан Лествичник , за да достигне венеца на добродетелта – смирението. Постижимо ли е то изцяло и в пълнота?! Едва ли, според мен, но като за начало, осъзнаването на първородния грях и изкуплението, което всеки християнин […]

Под око

Митове, измислици и чудеса с копия и рози

Режисирана спонтанност или добре премерен скок

Силата на Правото или Правото на Силата

Новели за приятелството

НАСИЛИЕТО

Да видим какво наследихте?

Милост, а не милостиня…

Кратка приказка за слепите царе

И С Т И Н А Т А

Цена на живота. Познанието – преимущество или опасност.

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter