Милост, а не милостиня…

или потребността да правим добро, за да помним че сме хора и християни

„ Няма по-голямо щастие от това да направиш добро!„

Онзи ден, Понеделник  се натъкнах на един уличен музикант със саксофон. Беше адски студ, чух го рано сутринта, като отивах на едно събитие в Младежкия Дом. Следобяда към три часа приключи данданията, сакса продължаваше да лее приятен джаз между прехвърчащи снежинки и замръзналата улица. Леле, този зъзне като бежанец, помислих си  – беше с яке, качулка, шал и плетени ръкавици, от които се подаваха  червено –  посинели пръсти. Метнах  своята милостиня от няколко монети в полупразната калъфка,  а момчето спря за момент да  ухне и стопли пръстите си. Направих комплимент, че свири много хубаво. Разбрах, че е завършил музикално училище. Бежанец, от Украйна. От последната война. Сетих се за  мои приятели  във Варна, които бяха пътували до Румъния да посрещнат и настанят по къщите си  украинци, да осигурят  топлинка и подслон на хора,  изпаднали в  истинска, огромна беда. На моето поколение му бе писано да е свидетел на не една война  и бежанци. Случи се не само да видя, но и да общувам с прокудени от домовете си хора…

В Тбилиси посрещах бежанци от Южна Осетия. Хора, които не бяха успели да погребат убитите си бащи и майки, други бяха успели да заровят мъртвите в градината си. В нещастието си имаха късмет -   спасили се от бомбите и куршумите на “освободителите“. Видях деца, които заекваха от „Град“ стрес, получен от ужаса на гърмежите от летящи ракети. Грузинските бежанци бяха прокудени от домовете си от Абхазия и Южна Осетия. Там  се настаниха други хора.  После войната в Сирия – лагерите за бежанци от най-светската арабска държава бяха изградени в съседна Турция още преди да започне войната. После лагери в съседните Йордания и Ливан. Процъфтяващи и уредени градове бяха сринати, жителите им прокудени. За да се настанят по училища и болници ислямските агресори, а други по-цивилизовани, завзеха нефтените кладенци.  Видях какво е да сложиш живота си в една чанта и да тръгнеш в чужда държава на милостта на чужди хора.

Мислех, че е свършило това безумие… Но не би. Същите найлонови торбички, куфари и върволици от изплашени, спасяващи се хора, нова зима от бежанци. Само технологията за разселване се  усъвършенства.  Интернационализира се жестоката „милост“, която агресорът и неговите опоненти дружно проявяват с прогонване  на хората по щедро осигурените “хуманитарни коридори“ – да напускат дома , родното си място и да поемат по  криволичещ  и хлъзгав път към неизвестното. В името на височайшата милост да останат живи, а войната да продължава все по-жестока и необезпокоявана.  Не е малко. Но не е и достатъчно. А дали е морално? Няма човек – няма проблем. Политици и журналисти се надпреварват, на фона на спонтанно проявяваното от някои наши сънародници милосърдие, да ни убеждават че са против агресията, против войната, но трудностите сплотявали нацията  като никога, войната дава прекрасна възможност на  нацията "да възроди и възкреси надеждата си за по-справедлив и свободен живот". Не само за жертвите, но и за  народа на агресора.

Или мир и катарзис чрез война. Колко хуманно и далновидно.  Само че оцелелите с нашето милосърдие жертви на тази „нация“, вече са на друго място – из чужди държави и милостиня,  всред друга вяра и култура, с разкъсан род и загубено завинаги родно място.   Колко хуманно. За да не се безпокои и без друго така натоварената съвест на  международните чиновници от Ню Йорк до Брюксел, Рим, Берлин и Москва. Няма човек – няма проблем. На практика  демонът  на Сталин безмилостно властва и днеска. Този път в Европа, без да подмине България. А той въобще тръгвал ли си е от нашата изстрадала земя?! Щом 30 процента от българите одобряват насилието на Кремъл над съседен славянски и православен народ, представяте ли си колко промивани са тези мозъци. В родината ни постоянно става така, че едни неща се оказват други, а някои останаха същите. Гледам си президентите и премиери, алчните партийни кохорти на  кобурготчовци, догани, първанковци и станишевци  след това, борисовци и радевци… Търся им някакви  човешки ценности. Да видя емпатия, вълнение. Без да броим, че християнството им свършва с нескопосаното им кръстене по празници, инсталирани на първа линия пред множеството.  Единственото, което е общо и постоянно  –  лицемерие, тюрлюгювеч от псевдоценности, далавера,  примирение срещу власт и пари. И да се питаме постоянно кое е по-страшно: че изчезваме физически като нация, или че се сриваме духовно. Или и двете заедно. Под одобрителния поглед на тази наша политическа стигма, млади (и не толкова) продължават да напускат страната заради липсата на солидарност, милост и щастие.

Напусналите България и тези, на които им предстои да го направят ще се срещнем с украинските бежанци  някъде из Европа. На Запад. И ще се разпознаем без милост.
 
10 Март, 2022                                                                                                            Хр.Петров
 

Написано от Anelia Velinova