Под око Архиви - Страница 2 от 5

Под око

Кратки въпроси за някои форми на вечното изкуство

Anelia Velinova | 30 — 06

Преди десетина години говорехме с приятели за изкуство. Споделяхме пристрастията си. Меломани и книгомани сравнявахме, търсехме допирателни, разчленявахме и събирахме отново ( внимателно филтрирани ) своите вкусове. Накрая стихнахме до заключението, че латиноамериканската литература е разновидност на хардрока. Посланията им са извън традиционната рамка, емоционално-нажежени… 20-ти век е дал два големи културни феномена – латиноамериканската литература и хардрока (от края на 60-те и началото на 70-те). Не причисляваме джаза, защото той се асоциира с импровизационното начало. Какво ще се появи в бъдеще? Каква ще е посоката? Много е трудно да се прецени. Историята ни показва, че нещата възникват сякаш спонтанно и внезапно, но това съвсем не е така. Има неуловими вътрешно-духовни процеси, които зреят тайно и незабележимо, докато дадат плод. Мисловността и рефлексията на формирането ѝ имат вече друго измерение при новото поколение. То не само използва компютърни термини, но и мисли по един друг начин – с готови щампи от мащаба „копи-пейст“, „бъг“ , „delete“… Какво предизвикателство е да провокираш и надскочиш този модел? Не се знае кога, но ми се струва, че ще има конфликт и в музикалните концепции, и в енергията към ново начало. Нали търсещият определя търсеното?… Говорим за щампата и широкото ѝ приложение в настоящето. Колкото по-натрапчива е дадена щампа, толкова по-настойчиво зрее съпротивата срещу нея. Така се раждат революциите. Междувременно, през последните десетина години сме свидетели на такава промяна, която трудно може да се дефинира като “промяна в естетиката”. Зрелищата на съвременните ТВ формати и монотонният ритъм на посредствеността “облекчават” съвременния потребител и го трансформират в консуматор. Къде е тази “революция”? Малкото търсещи ли ще достигнат до този културен поврат? Все въпроси, които остават без отговор… Катя Андреева, Брайл ФМ

Под око

Kораби, лодки и салове и техните тайни

Anelia Velinova | 24 — 06

“Корабът е на безопасно място в пристанището, но той не е построен за това. “ Грейс Хопър Никога не съм пътувала с кораб, а и на моята възраст едва ли ще ми се удаде този случай. Не е въпросът в превозното средство, а по-скоро в смелостта да напуснеш зоната си на комфорт, онази удобна каюта, която осигурява топлата постеля или приспивното клатушкане при ясно време. Дори екстрмните гледки на прокобния океан (при вълнение) можеш да украсиш философски, ако се усещаш защитен и вързан здраво за някой подходящ чарк на палубата. Къде, обаче, отива цялото удоволствие на приключенеца?! Тази сигурност и този адреналин може да се осъвместят, примерно, когато си включиш подходящо видео, a към него прибавиш я Вагнер, я друг кармично-драматичен композитор… Да, ама не е същото! Корабите са идея, кауза и мистика едновременно. Те са “обходният подарък” на всяка фантазия. Можеш да чуеш русалки, да пресечеш екватора, да спуснеш нежна лодка към острова на любим, да водиш бордовия си дневник с великодушието на мъдър всезнайко… Kak да постигнем естетическия и духовен баланс, който ни държи вдъхновени и търсещи, трескави, но не безогледно отривисти, особено щом сме прекрачили физическата необятност на младостта? Как да “освободим” свободата си от предразсъдъците на разочарования и провали и пак да следваме маяка на същността си? Няма вечен двигател, както и няма универсално предписание за игнориране на страха от нови начинания и пътища… Сещам се за барон Мюнхаузен, който измисля начин да пребори гравитацията и сам да се издърпа от блатото. Казвам си понякога, че с малко повече упоритост и ловкост на ума, човек има сили да обърне посоката на съдбата. Доколко авантюра, късмет и доколко вяра и кураж за това, което оценяваме като свое призвание?… Изобщо, […]

Под око

Годините са само подробност

Anelia Velinova | 8 — 06

“Прогнозите предвиждат ръст на шоколадовия порцион – от 20 на 25 гр. седмично.” Джордж Оруел (Ерик Артър Блеър ) Имате ли усещането, че последните времена и събития около нас, а и вътре в разбърканите ни постковидни тела, сякаш са извлек от антиутопията на Оруел? Това “бъдеще в миналото” и рафинираната “логика на абсурда” пълнокръвно подменят хуманните ценности. “Ограмотяват” насилствено в посока на посредствеността. Новговорът не е само стил на изразяване, а идеология, позоваваща се на лозунги. Геният обикновено живее кратко, но идеите и пророчествата му трасират пространството векове напред. Литературната измислица оспорва реалността и я прави крехка, лишава я от устоите ѝ. Мистификация. Шок. Регресия на еволюцията. Постижим ли е порядъкът на хаоса, тоталитарният дадаизъм? Нямаме отговори, но дори нямаме съвършени въпроси. Демокрацията на 21-ви век постави необясними (поне за мен) бариери на толерантност и, както се казва и в “1984”: “Свободата е робство!” “Войната е мир!”, а “Невежеството е сила”… Романът на английския писател и журналист, Джордж Оруел излиза от печат почти половин година, преди неговата кончина през 1950г. Роден е на 23 юни 1903г., но дори и да беше предходната “девета третилетка”, нямаше откъде да натрупа емпирични знания за настъпващата епоха. Текстът е изпълнен със закодирани послания, които се завръщат като бумеранг върху двоичността на комуникациите ни с околните. Социограмата все по – често се обозначава с рефлекса на хамелеон – да се интегрираме в средата, за да уловим или да не ни уловят… Отново цитат: “Под клоните на кестена – аз те предадох, а ти предаде мен…”. Колко табута или правила нарушавам и днес, щом споделям култови фрази от този роман – антология на абсурда, романът – прозвище на антивремето?! “Наведи се по – ниско! Ето, братко, това се иска от теб! Всеки (под 45г.) cпокойно докосва пръстите на краката си.” В УикипедиЯ четем: „Творчеството на Оруел остава влиятелно и […]

Под око

Музиката

Anelia Velinova | 7 — 06

Посветените казват, че Музиката и Математиката определят закономерностите в отношенията между хората. Чрез възприемчивостта на хората към музиката могат да се променят цели общества,да се чертае хаос или хармония. Орфей покорява с музиката си животни и хора, Вагнер смразява виетнамските души, Шуман влече към болест, Бах тържествува, Бийтълс галят,Жан Мишел Жар вълнува. Примерите са безкрайни. Светът живее в музиката на сферите, пее и създава музика, очаква и бленува музика, защото тя ни свързва с другите светове и идва от другите светове. Голямата Вселенска милост ни озарява чрез Музиката. На всеки ум природата е дала специална работа: да роди нещо ново и така обкръжаващите да придобиват за себе си нещичко от състоянието на другия. Ако могат! И какво още е нужно да изпитваш към творческия плам? Любов към това, което правиш; любов към тези, които ще се докоснат до твоята продукция и ще я изпълнят цялата с разбиране. Много е важно за твореца да бъде приет: това означава, че е допуснат до вътрешния мир на другия и че той е толерантен към неговите мисли и емоции и че се е осъществила на дело емпатия. Силата на твореца е в цвета светлина, който произвежда във вътрешния ни свят и в тона музика, който отеква в нас и с който започваме да вибрираме. Ако ти вършиш това, което обичаш, с мъдрост и милост, значи вече живееш по законите на красотата. Как се ражда музиката? В нас? Извън нас? А как се композира музика? Какъв е механизмът, по който тънката нишка космична светлина се превръща в слово, танц, рисунка, артистичното изпълнение или просто в музика? Интересен въпрос? Знам само че музиката следва словото и числото –това са универсалните езици на Вселената. Анелия Велинова, Брайл ФМ

Под око

Балове и маски – красота или бутафория

Anelia Velinova | 1 — 06

„Ние говорим с теб на различни езици, както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това.“ М. Булгаков През месец май, наред с пролетната умора, пренареждането на гардероба, диетите ( включени поне като хипотетичен блян към летните ни превъплъщения ), неотменно избухват дюдюканията, развихрените викове: “Едно, две – три…” и по – нагоре, според класовете на изкласилите абитуриенти. Та, за баловете ще се поразмисля скромничко аз. Този невероятен конгломерат от вълнения, подготовка, мобилизация и поток от финикийски знаци, целеустремен да създаде тържествената канава, върху която да се изстъпи визуалният фолклор на въжделенията! Ако се придържаме към класическото определение, балът е танцуване или място, където се събират хора от висшето общество, за да танцуват. В старомодните ми представи не могат да се вместят съвременните ексцентрични форми, стилистиката и този фурор, често граничещ с простотия и кич. Няма как да е другояче, понеже в главата ми се въртят представите за по – различни маниери и поведенчески етикет. Та, нали “Война и мир” на Лев Толстой започва именно със знаменитата сцена от бала! Не, че няма лицемерие и фалш, одумване или сплетни, но всичко това е под перуката, панделките и перата на дворцовите порядки. Той е за “избраните” и демонстрира съсловна принадлежност. Питам се защо в осъвременения вариант на “танцувалната епопея” трябва да бъдат въвлечени града със задръстванията, откровената чалга, размесена като долнопробен коктейл с твърдите частици на въздуха и много още белези на пошлостта и повсеместния разпад на обществото… Миналата година, по същото време, бях случаен свидетел на следната сцена: Пред храм – паметника “Александър Невски” се събираха стотици еуфорично настроени абитуриенти, ведно с техните изпращачи и учители. Какофония от звуци – чалга и кючеци на стълбите на храма… Срам ме е да пиша, страх ме е да мисля. Нещо ме стегна, по – скоро ми се хвърли като […]

Под око

“ЗДР, каК си” или потенция на общуването

Anelia Velinova | 27 — 05

Имам едно особено усещане за тълкуването на думата “приятел”, което е близко до “влюбването”, но не е точно това. Близко до “щастието” – толкова многозначно и неопределимо, ала и мимолетно… Може би с годините човек узрява, ала с различни цветове, припознава се с помощта на мелодични конструкции и може да допусне до себе си други човеци, с които да споделя багрите на ежедневието или танца на условните дистанции. Какво имам предвид ли?… Например социалните мрежи, където сме изправени често пред непознати. Избирам да ги нарека “приятели”, ако одобря поканата им. Хвърлям поглед върху стената на профила и си мисля: Това е човек, като мен. Теб. Като всички нас – божии създания… Сигурно има емоции, вълнения, случки, хоби, надежди, терзания, страхове, победи, които иска да сподели – да обърне самотния си грамофон към виртуалното пространство, за да прозвучи гласа му. Апропо, виртуалният му глас, който ( подобно на моя ) ще разбере не всеки. Някъде ще се деформира, поради липсата на тембър, на нотки дъх, ще се завихри и ожесточи! Дано го чуят точните “приятели”… Дано го подкрепи поне една душа, ако е пропаднал под гребена на депресия и отчаяние. Аз нямам право да изхвърля този негов виртуален грамофон, поставен на прага на моята виртуална душа. Ето, обърквам се и внимавам да не посегна към погрешния бутон, към дългата дистанция и присъдата “неодобрен”, т.е. “изтрихте поканата”. Тъжно и смешно е. Но… не! По – скоро е абсурдно, поради факта, че ми се дава възможност да отсъждам правилно ли мисли, споделя, усеща… Коя съм аз, за да съдя този човек? Да съдя мирогледа и убежденията, позицията му в тези размирни, братопродажни времена? Спомням си за “Боженцето, което е допуснало да страдат невинните деца…”. И няма да обясня цитата си, понеже това все още имам право да направя. Връщам се на “избора” – […]

Под око

Детството

Anelia Velinova | 25 — 05

Анелия Велинова, радио журналист Най-деликатното време, тази първа част от живота, която кодира бъдещото ни развитие. Какво ли не преминава през него: страхове и кошмари, желание за взаимност и приемане, иска ни се да ни харесат; винаги да се чувстваме специални и защитени; там са скътани първите ни желания и мечти; въображението ни работи на бързи обороти; играта е в основата на всичко, което гребем като знание с пълни шепи от любимите за нас хора: от какво се чувстваме щастливи, кое е възможно, кога да говорим или да мълчим, какво е добро или зло. В детството са посяти всички наченки на талантите ни, които ние или някой друг трябва да открие и развие; там разбираме що е приятелство и предателство, защо се смеем или плачем. Дали обичаме животните и растенията, имаме ли подкрепата на близките ни, защо и от какво ни боли тялото или душата. Детството трябва да бъде строго охранявана зона от големите, защото малките са беззащитни и слаби. Но от сблъсъците откриваме нашата сила, кога можем да се поглезим, докъде ни е позволено и какво, натрупваме комплекси или се научаваме да се борим със зъби и нокти. На практика разбираме опозицията мое-твое-наше-ваше, що е родно и свято, на какво да държим, кои са приоритетите ни и какво е ценното и цененото в живота. Разделяме света на възрастните от света на детските реалности и купуваме или подаряваме с детски пари и с детски чувства. Затова детството е специално. Безоблачно или не, натоварено с проблеми, самотно, без надзор, под ботуш – важно е КАК излизаме от него, какво запазваме, доразвиваме, заличаваме – КАКВО и ЗАЩО. И дали запазваме детската непосредственост, изненада, откривателството, вярата в добротата на Дядо Коледа, чистотата си и усещането за необятната перспектива за бъдеще на нашите мечти.

Под око

„Лили Марлен“ – от двете страни на фронта

Anelia Velinova | 30 — 03

„В синия безкрай из тихата земя, твоите целувки събуждат ме в съня, и щом мъгли се спуснат пак, ще се възправя в нощний мрак, до теб Лили Марлин. “ ( Финал на българския вариант, изпят от Ива Ваня. ) „Политиката можеш да я обсебиш и национализираш, но песните не знаят граници“, пише Джон Стайнбек в един от репортажите си като военен кореспондент в Европа. Песните през военно време не е задължително да са свързани с войната. Например в най-прочутата австралийска песен от Втората световна война – „Валс с Матилда“ става дума за крадене на овце. Пропагандната машина в Германия, начело с Йозеф Гьобелс – министър на пропагандата и просвещението, работи с пълна сила. Цензурират се пресата, радиото, киното. Главната задача е да се повдигне бойния дух на немската нация. Радиостанциите предлагат репертоар от тържествено – бравурна музика, която не бива да допуска и най-беглото съмнение в победата на Третия Райх. Но главният хит остава песента “Лили Марлен” в изпълнение на Лале Андерсен. Популярността ѝ добива нечувани размери. По своя характер, песента напълно противоречи на всички принципи на пропагандата на Гьобелс. Тя е сантиментална, меланхолична, с тъжен финал. В песента се пее за влюбен войник, с лоши предчувствия, който е принуден да се раздели с любимата си. На финала той умира. Самият Гьобелс ненавижда песента – назовава я паническа, депресивна, евтина… Опитва се на 3 пъти да я забрани, но в крайна сметка и трите забрани са снети. Защо ли?! Певицата Лале Андерсен по това време е на върха на славата си – сам Хитлер я приема, организирани са безбройни концерти с нейно участие, а самата тя е обявена за национално богатство. Нейната “Лили Марлен” от 1939г. до 41г. надхвърля военния конфликт и се превръща в любим хит за войниците и от двата враждуващи лагера. Тази двоичност сякаш е заложена изначално […]

Под око

Доверчивостта

Anelia Velinova | 29 — 03

Доверяването едновременно е процес и състояние (умствено и емоционално), което по същество представлява склонност на човека да бъде наивен и да има с нищо неоправдани положителни очаквания от другия, без да има основания от предишен опит в контакта си с него. По този начин поведението на първия не е логично. Синонимите на доверчивостта отделят различни личностни характеристики: например лековерност, простодушие, неопитност, добродушност, наивност, но най-близо, според мен, са определенията лекомисленост и самозаблуда. И ще кажа ЗАЩО. Защото първият човек изгражда илюзорна връзка и насочва необоснованите си надежди към другия обект, след което настава разминаване между неговата представа и действителността. Първият човек, добрякът, по презумпция изпитва светли мисли и чувства. НО, но… Той не взема предпазни мерки по отношение действията на другия в контакта им. Това автоматично означава още, че първият, фантазьорът, никога не би постъпил некоректно спрямо партньора си, тъй като това не е вградено в ценностната му система. Всеки прави онова, което знае и което може да свърши: между другото – само него може да предаде на отсрещния. Няма хитрост, няма спекулация, а една опасна откритост. Другият отсреща усеща наивността и в негова воля е как ще постъпи в дадената ситуация – твърде възможно е всеки път различно. От корена на думата разбираме, че доверчивостта се гради върху вяра, опира се на вярата в човека въобще или в някакви негови качества, но те са валидни единствено за първия човек. Всъщност, в доверчивостта има предоверяване, свръхдоза вяра, без покритие. Нещата не си съответстват, нарушена е мярата. Добра воля другият смята, че всичко му е позволено. Пътят е открит за всевъзможните реакции на срещуположния – от изповедник до манипулатор. Безграничното доверие винаги води до разочарование. По-страшно е, когато нещата се обвиват в лъжа, а последствията се превръщат в страх, поради който вече няма никакво доверие към никого и към нищо. Първият човек губи почва под краката си и […]

Под око

Радиограмофонът

Anelia Velinova | 25 — 03

“ Стара песен на нов глас.“ ( народна поговорка ) Имаме едно старо радио – с грамофон. В дървен обков, лакирано, а отпред високоговорителите са покрити с плат, отстрани: два по-малки. Почти е стерео. Майка ми получила погрешка две заплати наведнъж и купила това радио веднага. После изплащала парите цяла година. Произведено е в Съветския Съюз, марка „Рига“, от Латвия. Същата Република, която беше една от първите, успели да се измъкнат от братската „Съветска прегръдка“. Помня как от този радиоапарат съобщиха за полета на Гагарин през 1961 година, после слушахме плочи на 78 оборота – Чайковски. Те и него забраниха не тогава, а сега. Тогава забраняваха какво ли не! Рок музика, дълги коси,широки панталони, къси поли, банани… Не, бананите бяха разрешени. Просто ги нямаше, по-късно ни ги докараха! Като ученик, всеки четвъртък закъснявах за първия час – от 12.30 по Би Би Си вървеше Топ 10 и нямаше как да се изпусне. Антената от нашия балкон до съседния блок приемаше почти чисто «Индъсъммър тайм»… Радиото си работи отлично до днеска, а на грамофона завъртаме по някоя стара плоча. Помня, че през 1999 година бомбардираха Белград, изсипаха 40 00 бомби. Над 3 000 крилати ракети се стоватиха върху главите на белградчани… 22 000 тона боеприпаси се взривяваха повече от два месеца. В кооперацията живееше мой приятел – Брацо. Баща му беше дипломат в Посолството. Голяма мъка и плач беше, като разбраха за близките си, загинали в Белград. После Брацо и семейството му тихо си заминаха за избонбената столица и разпадналата им се родина. Операцията на НАТО и САЩ е била хуманитарна мисия – така казваха по радиото. Оказа се, че сегашният президент на САЩ, който нашият министър – председател вчера синовно потупваше по рамото, е бил Политикът, дал заповед за атаката срещу Белград. Конгресменът тогава, Джо Байдън и на млади години […]

Под око

Кратки въпроси за някои форми на вечното изкуство

Kораби, лодки и салове и техните тайни

Годините са само подробност

Музиката

Балове и маски – красота или бутафория

“ЗДР, каК си” или потенция на общуването

Детството

„Лили Марлен“ – от двете страни на фронта

Доверчивостта

Радиограмофонът

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter