Под око Архиви - Страница 4 от 5

panoramen izgled ot Aleksandyr Newski i parlamenta

Под око

Гледай си в краката

Anelia Velinova | 7 — 03

Представете си една ето такава картина. Един добре облечен мъж върви, вдигнал поглед нагоре и се любува на сградата на Университета. Или си спомня годините, в които е учил тук, или се трогва от добре изпълнената архитектурна постановка. Хората минават покрай него, всеки по своите си работи, забързани, навели глави, загледани в краката си. Не зная кой, някой близък мой, разсъждаваше, защо ние българите си гледаме в краката. Защото майките ни още от малки ни го набиват това в главите: „гледай си в краката!”. Ще се заблееш нанякъде – и храс! от някоя издатина на тротоара. После обелено коляно, ревове, разправии. Като големи и пораснали нещата не се променят кой знае колко. Само дето ние ставаме родители и викаме след децата си да си гледат в краката. Не съм забравил за човека, който се възхищаваше на университетската сграда. Той разбира се се спъна в една отчекната плочка. И се спъна сериозно. Съдя по това как се ядоса. И от тук започва един низ от събития, много характерен по тия географски ширини. Мъжът рита плочката, силно я рита, защото силно е ядосан. От това му спонтанно решение го заболява кракът, с който е ритнал плочката. Мъжът се заковава ня място и аха да се хване за крака, но преценява, че точно тук и точно сега не може да направи такова нещо. Едно че не върви на облеклото и осанката му, и друго – ще загуби равновесие. Затова прави крачка напред и стъпва върху същата тази изчекната плочка. И тогава настава другата веселба. Плочката, като всяка уважаваща себе си плочка, поставена на български тротоар, е скътала под себе си достатъчно количество кална вода, чакаща удобен момент да изригне като малък фонтан. Получава се точно това, което ви разказвам. Ако мъжът беше облечен с бял костюм, картината щеше да бъде пълна, но не […]

Под око

Баба Марта и Бабий яр

Anelia Velinova | 4 — 03

Баба Яга, на баба ти хурката, много баби-хилаво дете, бабина ти трънкина, дрън – дрън бабина, на бабин ден, бабини гозби, трай баба за хубост, сляпа баба… Кротко си дремех, в джоба ми лежаха две мартенички, нямаше контрола, автобусът плавно се носеше от Орлов Мост по Булевард Ленин. През детството баба ми казваше Цариградско Шосе. На Плиска в рейса връхлетя шумна група ученици – от тези, които не можеш да ги различиш каква на възраст са или в кой клас учат. Тийнейджъри с една дума, а с друга – шумни. Говореха високо с мутиралите си гласове, но пък се смееха от сърце. И цялата тази кавалкада на фона на музика, направо гърмяща от нещо си. Отначало помислих, че звуците идват от някой мобилен телефон, но двамата младежи зад мен, към които се обърнах и направих забележка, с очи посочиха застаналите в средата на автобуса ученици. Естествено, гражданското ми възмущение се отправи към дългучите, скупчили се в хармониката на рейса. Единият държеше малка, но мощна JBL колонка. Момчетата направо си бяха симпатяги , което ме накара да съм прилично любезен с тях. На забележката ми, че музиката адски гърми и автобусът не е мястото за такова забавление, те веднага реагираха и направо спряха звука. Аз успокоен се обърнах и тъкмо да се върна на седалката, чух как един мутирал глас от групичката декларативно заяви зад гърба ми : „По добре музика, отколкото сирени да слушаме!”. Топла вълна направо ме обля, сигурно и ушите ми пламнаха. Не се обърнах да го погледна. Дали не бяха момчетата от Паметника на съветската армия, които бдителните за реда и духовното ни здраве милиционери брутално арестуваха заради това, че бяха посмели да напишат в нозете на съветските солдати “ Мир в Украйна“ … Или бяха други младежи. Все едно. Важното е, че ги имаше, какво като слушат музика – те мислят! А за моята комсомолска непримиримост и изкуфяла досада не […]

Под око

ДОСТОЙНСТВО и УНИЖЕНИЕ

Anelia Velinova | 4 — 03

Свързани са полярностите – Достойнство и Унижение. Достойнството касае вътрешното ни самосъзнание за качествата, които са ценни за нас и за другите, това самоуважение, което не е плод на егоизъм. Достойни са онези хора, които с яркото си поведение, с краткия си ход могат да променят правилата в „играта на сила“, които чрез прилагането на своите качества защитават ценността и свободата на всяко човешко същество. Достойни са и хората, които „понасят“ всичко, което не могат да променят без хленч, просене, гънене, отмъстителност и други тъмни реакции. Това е резултатът от личното усилие да осмислиш ставащото, независимо от загубите и ползите, и да не навредиш никому. На противоположната страна стои Унижението, което е социална емоция, защото е на показ, пред всички. То е такова смачкване и изопачаване на ядрото на човека, в което той загубва центъра си, изпитва огорчение и се смирява, подчинява и притихва. Поради страх става раболепен от насрещното насилие: физическо, психическо, емоционално и мисловно. Унижението на единия се крепи на неправомерното желание за властване на другия, това е метод за изтезание. Унижението предизвиква отмъщение, гняв, срам, дразнене. Но най-съществено е, че при тази емоция всеки губи част от социалния си статус, има преразход на психическа енергия и ефектите от Унижението траят много-много дълго време. Човек, дори когато е унижаван от недостойни, може да бъде достоен за възхищение, подражание, приемане, обичане, подкрепа. Но човекът, който унижава другия, не може да бъде достоен. Примирен може да си останал без надежда и без преминаването през унижението пред всички. Това е да си в мир със себе си, честен към вътрешното. Невъзможността те прави снизeн; в смирението се съдържа филоcофия. Анелия Велинова Брайл ФМ

Под око

Анатомия на общуването във Вавилонските знаци

Anelia Velinova | 2 — 03

“…Като всички хора от Библиотеката на младини пътешествувах; странствувах по следите на една книга, може би каталога на каталозите; сега, когато очите ми едва разчитат това, което пиша, аз се готвя да срещна смъртта на няколко левги от галерията, където съм се родил…” из “Вавилонската библиотека”, Хорхе Луис Борхес Посягам към есето на Борхес отново, след няколко години, с усещането да открия тази малка словесна формула – моя унесен лабиринт, за да ме укрепи, но и за да го споделя с вас. Безкрайността, отразена в двойните огледала и полираните повърхности на лавиците – този хаос, от който възниква подредбата… са спиралите на съзнанието в търсене на ключа. Ключа на общуването. Само Вселенският разум е наясно накъде и защо водят тия безконечни стъпала и извити стълби, по които тичайки се разминаваме, а понякога унили приковаваме поглед в търсене на надеждата за взаимност и разбиране. Там, сред лавиците на неизброими книги, в някоя симетрична галерия, непременно съществува и моята книга на истина, която ще дари просветление на духа ми, ала пространствата са непредсказуеми и мълчаливият библиотекар е останал безпаметен в тъмната стаичка за отходно място. Комуникацията изисква думи и изразяване, а ставаме все по – вглъбени в своята несигурност, че ще открием оригинала, а не някое подвеждащо копие на истината. Борхес пише и за онези тълкуватели, търсещи Оправданието сред същината на Библиотеката. Дали то би послужило като демагогия днес, когато каламбурите на нашия технически век добиват нелицеприятния вид на мултикултурен разпад?! Хомо сапиенс се превръща в модел – винтидж. Някакъв приспособен и хладнокръвен алтруист маца по таваните на същата тази Библиотека лозунги за демокрация, които трудно разчитаме долу в низините. Вратовете ни са заети да следят новите директиви, провиснали като дамоклев меч над архаичния индивидиум. Авторът на есето е предусетил онази йерархична подредба: в по – ниските етажи книгите са разбираеми, ала […]

Под око

С ухание на френски парфюм и руски барут.

Anelia Velinova | 25 — 02

Бях започнал да пиша седмичния си материал като пред сезонен анализ за българското Черноморие и горчивата съдба на нашенеца, решил да тръгне на море през лятото. Изведнъж съобщение по радиото за война в Украйна. Руско нападение. Отново тези руснаци. А материалът беше за българското Черноморие и извратения модел на хотелиерството – основно с руско финансово участие. И как без един изстрел (игнорираме разстреляните тъмни субекти от бандитския грабеж), доскоро хубавото ни Черноморие беше предадено, обладано, разпарчатосано и здраво опаковано като бетонна матрьошка. Както винаги са ни виновни руснаците, или американците, но най-вече Държавна Сигурност и лошото време. Времето действително е такова лошо, най-вече за руснаци и украинци, лошо за Москва и за Киев, лошо и за Европа. Защото когато има война, страдат най-много обикновените хора, а не политици или генерали. А на война миришеше от 2014-та, и особено от последните два месеца. Миришеше в Брюксел, смърдеше от Москва и вонеше от Вашингтон. Флаконите със скъпия френски политически парфюм на Макрон не можаха да прогонят зловонието на барут и руска водка. В НАТО и Европа паркетните политици се правеха на глухи за стона, който идваше от Донбас и Киев, надменно си затвориха очите под свистящата руска нагайка от тревожни послания и гневни предупреждения за нарушен военен баланс в Европа и права на руснаци в Украйна. Воплите от Киев за повече европейска помощ отскачаха от стъклените стени на Европарламента и се връщаха с неопределени обещания за най-строги санкции срещу Русия и пълна евро-НАТО подкрепа на Президента Зеленски. Надменното отношение на Брюксел беше такова и към Москва. Този демонстративно пренебрежителен водевил се дирижираше от Вашингтон, където Байдън обяви Минското Споразумение за булшит. Конкретните предложения на Путин към НАТО и ЕС за разрешаването на кризата в Украйна в духа и задълженията от Минск ,бяха стъпкани и захвърлени в коша с непраните дрехи. Украйна и НАТО Страховете в […]

Под око

Място за срещи – преди и сега, тук и някъде!

Anelia Velinova | 23 — 02

Ех, младост! ( Пък и защо само младост, а не и зряла сладост?! ) Има трепетни и знакови неща, които се случват в живота ни. Казвам “неща”, понеже “събития” звучи прекалено систематизирано, некомфортно за свободолюбивия дух… Та, за тези завоалирани тайни, прилични на яйце с неустановен родител, които изискват време, за да се пръкне пилето или да отнесеш в три плика на бунището токсичния запъртък, ще стане реч сега! Срещата и нейното място, наситено с послания и съдбовен реквизит! Когато през 2000-та година се озовах в София, едно от култовите места за срещи беше в близост до тогавашния Нотариат – пред паметника на на Патриарх Евтимий. Спомням си младежи, които пристъпяха нетърпеливо около каменния постамент и току поглеждаха часовника си, а когато това се превърнеше в нервен тик, се смесваха за кратко с чакащите на трамвайната спирка. Биваше ли по – ранен час, можеше да позяпат уличните машинописци, накацали досами входа на учреждението. Прехласваха се по “тракащато деловодство”, което попълваше срещу левче бланки за по – неумелите просители. Не че им трябваше извинителна бележка за закъснение или удостоверение за търпимост! По – умелите и разсъдливи пък, изнасяха сборния пункт пред кино “Одеон”, предвид възможността да пресекат съседните пешеходни пътеки и тротоари, преди да се явят за разпознаване, тъй като бе удобно да огледат или да одобрят навременния обект, когото са поканили… О, времена и срещи! Друг “очаквателен пункт” бяха пилоните на НДК, което предполагаше стоицизъм при ветровито време, но пък имаше своето тържествено очарование, че срещата ще има културна насоченост и намек за съвместни кино- или концертни посещения. Няма по – добър барометър за сърдечна съвместимост от дружния смях и до́сега с изкуство… Та, като стана дума за декори на финото опознаване, разбира се градинката пред Народния театър и фонтаните е наситена с такива благи възможности – водни пръски, улични […]

Под око

За думите

Anelia Velinova | 22 — 02

Няма безсловесни същества, но всяко говори по различен начин. Говорим, за да се разберем. Някой ще каже „Празна работа са думите”, но те предизвикват всички спорове и неприятности в света. При хората Думите имат скрит смисъл, но представляват сила само когато са лично преживени. От подбора и от трептенията вътре в думата зависи вътрешното им съдържание. Понякога думите не изразяват точно нашите идеи и не съответстват на мислите ни. Случва се и когато за да заблудим другите, говорим обратното. А доста често празнословим, без да си даваме сметка, че думите вече са постъпка и ще носим техните последствия. Защото при многото говорене грехът е неизбежен. Защото сме изпитвали силата на лошата дума и раните от нея. Знаем и силата на добрата дума и завихрянията след нея. Закон е, че докато не изкажеш мисълта си, не си отговорен. И гледай да оставиш добра дума в наследство! От начина ни на говорене зависи собственото ни щастие и нещастие. Затова трябва да сме внимателни с мислите, чувствата и думите. Те съдържат в себе си взривни елементи (Дънов), както в химията, притежават магична и динамична сила. Човек няма право да говори каквото и да е, защото самото изказване на думите вече създава и оставя нещо след себе си. Всяко произнесено слово съществува в Пространството. Не словоблудставай, ако можеш, за да се издигнеш до равнището на земния Рай. Дон Мигел Луис предава толтекската мъдрост така: Бъди безгрешен в словото си! Не се самоохулвай, нe сплетничи зa другите. Без злоба, завист, подигравка. Насочи силата на словото си за Истината и Любовта. И още нещичко от посветените: когато лошите и грешните хора възприемат Словото на праведните и го приложат, тогава светът ще се оправи. Анелия Велинова www.braillefm.com

Под око

РАЗКРАЧЕНИЯ СТОЕЖ И НЕГОВИТЕ КОРЕНИ

Anelia Velinova | 21 — 02

Така, както е тръгнало, в скоро време някои традиционни изрази може да изчезнат. И е нормално: животът се променя – изразите също. Ето какво имам предвид. Да те прекарам в ниска поза, да се хванеш за палците. С наличието на не знам си колко пола „да те прекарат в ниска поза“ вече не е страшно, даже напротив. „Да се хванеш за палците“ след време ще е упражнение, носещо неизмеримо удоволствие – не че и сега не е за определени категории. Но тогава ще си стане символ и нещата ще си дойдат на място. Виж да заемеш разкрачен стоеж е друго. То освен че носи значението на горните две, значи и „колебание, нерешителност“ и още няколко неща, изключващи категоричността. Когато това го видиш в отделен човек, то някак е логично. Ами има си такива хора, такъв им е характера. Те или стават жертва на кой де-що мине, или са удобните подчинени, но не от онези, мекотелите. Опитният началник знае кой бутон да им натисне, та хем да им удовлетвори съмненията, хем да си постигне своето. В най-добрия случай тези хора си намират един човек, той ги води, мисли почти вместо тях и решава също вместо тях. Те само от време на време питат кое и защо, за да са спокойни. Но когато това се случва с политиците на една държава, нещата стоят доста по- сериозно. От онези дни чувам няколко авторитетни хора от екрана да говорят за нерешителността на нашите управници. Разбира се това са хора с кариера, политици, и не им върви да кажат, че в определени случаи нашите политици са в разкрачен стоеж. Но това не е политически коментар, а журналистически и аз мога да употребя този израз. Казвам го за онези, дето възкликнаха по повод минали ми коментар, че си бил откровено политически, па и що не съм си гледал […]

Под око

Българинът и кучето

Anelia Velinova | 17 — 02

Вярно куче Да живееш като куче На бясно куче тоягите Свое куче Трай куче да не лай Гладен като куче Премръзнал като куче Храни куче да те лай Работиш като куче Да теглиш като куче Търпелив като куче Старо куче Да умреш като куче… Българинът обича кучето. От време оно́ – дали ще е овчарско, ловджийско или екзотична марка домашно куче, обича да си има куче. Най-вече да си има свое куче, вярно куче. Храни го, грижи се за него, развежда го, ходи с него на гости, пътува по света и у нас, води го на на почивка със себе си, да отдъхнат заедно, след като стопанинът се е изморил да прави бизнес като куче. Дори и хотели за кучета е настроил предприемчивия българин, където животното да заглади косъма, докато стопанинът го прави същото на някое екзотично място. За здравето на кучето се пръкнаха хиляди ветеринарни клиники с най – съвременна апаратура и медикаменти, предлагани от любезни, пре-любезни ветеринари. За кучешките храни да не говорим, че много хора ще завидят, а не бива-трай куче да не лай. Държавата се грижи изключително всеотдайно за кучетата – построила им е приюти, цели отдели в общините отговарят за бездомните кучета, имат си бюджети за издирване, залавяне, обезпаразитяване ,,паспортизация”, маркиране. Само карти за транспорт не им е осигурила, вероятно поради опасност от заразителен пример за гражданството. Неправителствени организации също имат свои специализирани центрове за безплатни кучешки грижи. Някои им осигуряват и прием в чужбински приемни семейства. В паркове и градинки има площадки за развлечения на кучета. Замогналият се българин обича да се пази с верни кучета от други лоши кучета. Обича и да се бие с кучета като изгоден бизнес, както и да се забавлява с тричане на кучета за здраве и сеир. Но българинът е и сантиментален. На колко места ( пред входове и по улици ) българска […]

Под око

Безрасъдни Донкихотовци и Жулиети

Anelia Velinova | 16 — 02

“ В любовта няма страх; тъкмо обратното — съвършената любов прогонва страха, защото страхът е свързан с наказание. Ето защо любовта не е съвършена в този, който се страхува. Ние обичаме, защото Бог пръв ни обикна.” Първото писмо на Йоан 4:18-19 По смръзналите улици на града, в деня след 14 февруари, сякаш отеква тази присъща нам, людете самотност, полепнала по изровените язви на асфалта и тротоарите… Празнични стъпки на влюбени, разкъсани балони и опаковки във форма на сърца, бонбоните и виното – всички атрибути на отминал празник са добили стойността на артефакти. Само гълъбите в градинката с упорита наивност търсят онази храна, която ще им даде силите да полетят. “В любовта няма страх…”, но къде е тази всеобхватна амброзия днес, имало ли я е изобщо в спокойните мигове на щастие, в трескавото опознаване или шеметната близост на целувките?! Защото страхът се превръща в константна единица, която диктува поведението ни, опровергава настоящето и запълва с носталгичен привкус миналото… Но ние все още обичаме, все още се учим да се радваме на краткото слънце, което пролазва по графитния щрих на фасади и дървета, по острите черти на сутрешни минувачи, строени срещу светофарите, по мен, по теб… Сякаш сме рицари на любовта – безразсъдни Донкихотовци, Жулиети, възкръснали романтици, чиито пулс излъчва ритмичната секция на този вечен химн, който заприличва понякога на SOS от потъващ кораб… Още древните гърци са предусетили тази “лимитирана” същност на човешката любов, несъвършената ѝ приложимост в отношенията ни. Затова и думите, с които я назовават са осем на брой ( Ерос, Филиa, Сторге, Лудус, Mания, Прагма, Филаутия, Агапе ). Комбинирането им, според тях може да бъде до два-три от тези видове и, забележете: могат да се превърнат във фиксация или мания и да придобият негативен характер. В повечето езици са останали думи, които означават “любов” и “обич”. Понякога се питаме защо клетвите на влюбените са толкова силни “докато смъртта ги раздели” и после […]

Под око

Гледай си в краката

Баба Марта и Бабий яр

ДОСТОЙНСТВО и УНИЖЕНИЕ

Анатомия на общуването във Вавилонските знаци

С ухание на френски парфюм и руски барут.

Място за срещи – преди и сега, тук и някъде!

За думите

РАЗКРАЧЕНИЯ СТОЕЖ И НЕГОВИТЕ КОРЕНИ

Българинът и кучето

Безрасъдни Донкихотовци и Жулиети

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter