Под око Архиви - Страница 5 от 5

Под око

Ако поне веднъж не са разгърнали криле да полетят!

Anelia Velinova | 16 — 02

Видях старци, които възпяваха Любовта. Към жената, към приятеля, към майката, към детето… Чрез слово. Потресох се! Беше толкова странно! В очите на много малка част от тях гореше младежки огън – имаше някаква нишка, пряк път до великото чувство. Но останалите възпяваха хербарии. Не знаех – спомена ли изкуствено подхранваха: за пред публиката, ЗА ПРЕД СЕБЕ СИ? Мумифицирали ли бяха най-добрата си същност – да обичаш? На стафиди ли бяха се свили сърцата им? Нямаше плам, нямаше откривателство, не ме грабваха. И вяра нямаше. Нямаше искреност. Или за жал не бяха намерили смисъл да отворят за друг най-съкровеното тайно място във всеки от нас и зад катинар стояха всичките им богатства? Или животът не ги беше научил да ги споделят с „любимия“ човек, защото бяха загубили ключа? Дали си спомняха откровеността? Прекланяха ли се пред силата на отсрещното въздействие или пък не признаваха волята на хората: на избора им, на всичко, което те харесват? Не смееха да рискуват себе си! Бяха подчинени на общото мнение? Не се раздаваха за красивия миг! Много е странно: ще съм крайно разочарована, ако старци не познават Любовта; ако тя не ги е направила по-добри! Ако поне веднъж не са разгърнали криле да полетят! Значи, времето е изтекло без следа. За какво, за кого? Виждаме колко грохнали физически хора са сломени психически: озлобени, размазани, безлични и огрубели. Любовта разтърсва из основи, помъдрява осенения щастливец или нещастник; той става безропотен неин слуга за цял живот. Тя не търпи фукня, егоизъм, показност, безсмислено усилие, липса на надежда. Любовта е очакване, взаимопомощ, упование, разчитане… Любовта не упреква, не изпитва – само приема. Ако Лили Иванова пее за всемогъща страст или за пагубно отхвърляне, за утомителна ласка и неустоими ръце – не е смешно, нали?. Има гласове, които могат да проповядват Любовта. И много жалки подобия на изпята Любов има. Любовта ни отрежда различни роли: на сляп последовател, на невнятен разгулник, на нищо […]

Под око

КАТО В НАРОДНИТЕ ПРИКАЗКИ

Anelia Velinova | 15 — 02

Това не е политически коментар. Не защото не обичам да правя коментари на политическа тема. Не защото на мнозина от вас са им дошли до гуша и няма да си мръднат пръста да прочетат това, което искам да кажа. Не, просто днес ми се ще да поразсъждавам върху едно явление, което според мен оказа изключително негативно влияние върху психиката ни – имам предвид върху психиката на българския гражданин. Нямам намерение да доказвам кога е било по-добре: преди десети ноември или сега. Нямам намерение и да споря по този въпрос. Практиката ме убеди в безполезността на подобен род упражнения. Всеки си тълкува нещата, както му е удобно и хич, ама хич не го е грижа за това кой как живее и как се чувства. Затова нека се съсредоточа върху въпроса, който ме занимава напоследък. Веднага след еуфорията по десети ноември започнаха да се прокрадват едни изречения – от екрана, от вестниците, изобщо от ефира: „Държавата е лош стопанин“, „Нашите предприятия са неконкурентноспособни“, „Цялата ни индустрия е морално остаряла“. И така в годините стигнахме чак до атомната ни електроцентрала, която била изключително опасна и трябвало да се пристъпи към нейното спиране. На всичкото отгоре това спиране имало пряка връзка с влизането ни в Европейския съюз. Така се разви и истерията по панелните блокове“ по „идиотското строителство“ на жилищни комплекси в големите градове. Ето с такива неща се започна облъчването, в резултат на което се стигна до тук. И какво виждам аз – за вас не зная. Понеже държавата е лош стопанин, икономиката ни от 27-ма в света (това не е комунистическа статистика, а на ООН) се срина и сега е на ниво Третия свят. Паралелно с това, разбира се, се срина и самочувствието ни. Колкото и да е парадоксално, но онези, които си спомнят без да си кривят съвестта, ще ме подкрепят, […]

Под око

БЕЗ БИЛЕТ НА КИНО

Anelia Velinova | 11 — 02

От кината остана само споменът “Не можеш да изградиш репутация само върху това, което ще правиш.” Хенри Форд Софиянецът винаги е обичал забавленията. Едно от най-достъпните беше ходенето на кино. Особено през студените зимни вечери, когато се шмугвахме в уютно отоплените киносалони със скърцащи дървени седалки. Или през лятото всред прохладата на Лятно кино в Парка на Свободата или в центъра на София. Всяко кино си имаше своя, собствена архитектура на сградата отвън и атмосфера вътре с ухание на филм. За да влезем в киното, трябваше да се преодолее търпеливо дългата опашка, а когато билетите свършваха, около входа на киното се дебнеше на «търси се» преди прожекцията….Макар и рядко, дечурлига се шмугваха гратис в салона, през изхода от който излизаха зрителите. Имаше и билети за правостоящи. Цените за деца, ученици и студенти бяха наполовина. Преди прожекцията на главния филм, задължително показваха Седмичен Кинопреглед. Това не беше преглед на филмите, а преглед на основните седмични новини в България и чужбина, в киноформат. Прегледът продължаваше около 5-10 минути, така че ако закъснееш, изпускаш само него, а не началото на филма. В Неделя сутрин имаше детски прожекции. В повечето кина пред екрана имаше и сцена,която се използваше за училищни тържества или обществени събрания, чествания. Когато бягахме от училище, ходехме на кино, а сядането на последния ред със съученичка си беше истинско преживяване. На Площад Славейков имаше два салона на Кино „Култура“. В първи салон можеше да се влезе по всяко време на прожекцията, а като свърши филма, го пускаха отново и гледаш пропуснатото. Така по цял ден имаше прожекция и по всяко време влизащи и излизащи зрители. Кино имаше във всеки квартал на София, реално на 10-15 минути от всеки дом на софиянци. Плакатите за филмите се рисуваха ръчно от трима-четирима художници. Ателиетата им бяха на тавана на кино „Севастопол“, в кино „Красно село“, […]

Под око

Какво се крие зад възклицанието „Идеал Петров“?

Anelia Velinova | 9 — 02

“Съдбата води желаещия, а нежелаещия – влачи.” Сенека – Как си? – Как да съм? Идеал Петров! С тази “визитна картичка” денят става ведър, слънчев и с настроение. Но зад нарицателното име стои реалната личност на варненския театрал от миналото столетие Идеал Петров! За съгражданите си той е бил актьорът, kогото срещали на улицата, на раздумка или пък аплодирали при поредната му роля в Театъра. За по – младите, които не са го познавали лично, но са чували за емблематичното му присъствие на сцената, той се превръща в образец за нещо много добре направено, много хубаво, също както е играел на сцената… Постепенно, за най – новото поколение, името му е придобило нюанс на израз за лесно и добре свършена работа. Роден на 18 май 1899г. във Варна, Идеал Петров дебютира едва 20 годишен, първоначално в миманса на гостуващия Народен театър, в пиесата “Сафо” и е приет като стажант в местната “Оперетно – драматична дружба”. (Към този момент в града все още не е съществувала професионална театрална трупа, както и подходяща сграда за представления.). Достига високо ниво на актьорско майсторство – удостоен е със званията “заслужил артист” през 1949г. и “народен артист”(1969г.). Това е поколението на Станиславски, на Сава Огнянов и Стоян Бъчваров, които той е възприемал за свои учители в някаква степен. Съпругата на Идеал – Роска Петрова също е актриса, с която споделят сцената на живота и сцената на театъра близо 50 год… “Играл съм така, както съм чувствал, че трябва да играя. От никого не съм се влиял на сцената, работих и вървях по свой път. По него създадох своето скромно дело, без да проявявам самолюбие и високомерност, и искам да вярвам, че съм нещо на този свят, макар то да не е трайно както другите творчества.“ Идеал Петров Oт дете е “луда глава” и изключителен плувец – […]

Под око

Страхът

Anelia Velinova | 8 — 02

Има един анекдот: Един пътник срещнал Чумата, която отивала в Багдат. Тя му казала, че ще отнеме 1000 живота. Когато се връщала, пътникът я попитал, колко хора са умрели. Тя му отговорила – 9000. Пътникът се възмутил от явната й лъжа и я попитал, защо го прави. Тогава Чумата му казала, че тя наистина е взела живота само на 1000 души, останалите 8000 умрели сами от страх. Страхът произтича от инстинкта да не загубиш нещо ценно за тебе. Страхът често говори за много преживени несполуки, за слабост, за разрив с Любовта. Той е като умствен микроб, който поражда съмнение, подозрение, паника, омраза, дори агресия, но много често парира действията на страхливеца. Тоталният страх у човека означава, че той нищо не разбира. Ако се страхуваш от Смъртта, тя идва. Ако се боиш от бедност и безпаричие – това те спохожда. Тогава не е ли по-добре да мислим само каквото обичаме и желаем? Страхът е само едно чувство и би било хубаво, ако го възприемаме като предупреждение, като питане към самия себе си дали сме свършили всичко по най-добрия начин (разбрали наученото – приложили го – постъпили добре). Някога Страхът се е считал за началото на Мъдростта. Но днес е нужна Разумност. Мъдрост без Разум не е възможна. Разумността държи сметка за всички неща изобщо, докато Страхът касае само тебе в дадения случай. Но той е заразителен, може да обхване и тебе тълпата, като прорасте до Паника. Защото той е някаква защита, свързана със самооцеляване. Да отдалечиш Страха означава да се освободиш от материалното и да се свържеш със своята духовна същност. Тя е мъдрата ни половинка. Но кой днес цени Мъдростта? Какво днес се счита за Мъдрост: парите, властта, агресията, безчувствеността? И се питам: дали нравственият или физическият насилник, безскрупулният крадец, убиецът, изнудвачът, мъчителят – все в тази „гама“ персонажи на деня – се […]

Под око

ЗДРАВЕЙ, ПОНЕДЕЛНИК

Anelia Velinova | 7 — 02

ЗДРАВЕЙ, ПОНЕДЕЛНИК Всичко е толкова объркано, че човек не знае от къде да започне. Само тука да беше така, с мед да го полееш! Не виждаш ли, че навсякъде е едно и също – батак и блато, трай си и не си усложнявай живота! Ако тези изрази не са ви познати, значи не сте били в България в последните седемдесет години. Как е станало, как се е случило, та от този борчески народ, от този ентусиазиран народ, дето в края на тридесетте е докарал държавата си до средноевропейска величина, не зная. Има една песничка на Тодор Колев, в която се пее: „Гледаш да не те затрият; мъртвите вода не пият“. Тези десет години, от 50-та до 60-десета (или може би двадесетте – до 70-та) ли обърнаха представите ни за достойнство и чест? Тогава пък времето от 23-та до 26-та какво е? Ще кажете три години срещу двадесет си е малко неравностойно. Знам ли, може и да е така. Лошото е, че се наслоиха викане и вятър, мрънкане и обезвереност и се получи една тричава смес. И ето го резултатът: София прилича на бунище, а в останалата част от страната като че ли няма никого. То почти е така, де. Днес за всичко са виновни гербаджийските предишни управници. Браво, така е, нали? Само че през 2009-та бяха виновни ония от тройната коалиция, а преди тях – костовите апаши, още по-преди пък – гадните комунисти. Ако сте забравили, си е ваш проблем и навярно сега ви е по-леко като има някой виновен. Само да кажа, че има-няма след две-три години или 2-3 месеца, в краен случай – четири, ще викате по сегашните със същите обидни имена. И докога така? Имам чувството, че някой много тежко ни е омагьосал като в детските приказки. И може би тук е мястото да кажа: всичко е от сиромашия. Не, […]

Под око

Моят град и неговите въпроси

Anelia Velinova | 3 — 02

“Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре! Важното е да задаваш въпроси.” Алберт Айнщайн Изхвърчах от студения рейс да се метна на трамвая на път към Университета. Софийския, разбира се. Той е първият и единствен в България. За мен най-вече, защото едвам влязох и ми остана единствен. Та се шмугнах покрай олюпения дувар на Пионерския Дворец – Семинарията. Смениха й името, отдавна. Сега готвели по европейски проект нова смяна на името, което да съответства на глобалните тенденции в световната икономика: Комплексен духовно-състезателен сервизен и зелен (не може без екология!) център. Вътре в двора на Семинарията отдавна има всички необходими съоръжения и оборудване за кандидат-духовните ни пастири: сериозен автосервиз със спирачки-накладки-тенекеджийство и боядисване с изпичане – всичко на едно място; има и тенис кортове с ВИП зона. Има дори и кокетна църква – семинария е все пак, сватби и кръщенета практикуват. А семинирастите при благоприятно време могат да берат лайкучка и коприва около разрушения и буренясал театър – предстои концесия и изграждане на детска площадка с пързалка за боговъзпитание. Евалла на Духовенството, стъпило е здраво на земята родна! Трамваят изскрибуца жално и спря. Всред гората, на стръмното, точно преди завоя на спирка Вишнева. Ватманката нещо ръчкаше в кабината и, докато се усетим, се оправи и тръгнахме по нанадолнището, но пак спряхме. Тогава забелязах на металната табела под електронната информация, че спирката е Улица „Вишнева“ . А дървената кокетна къщичка, върху която някога беше изписано Спирка „Вишнева“, стоеше в недоумение какво са направили с нея – уж смениха покрива, измазаха, потегнаха, но ѝ отнеха името – Вишнева… Може би така е по-правилно… Спирката да носи името на Улицата, която носи името на къщичката със спирката. Единствената в София, в това време на закривне на трамвайни линии и закриване на спомени и памет. То и вишни вече няма из Лозенец. Последните ги изсече Маринела – жената на оня простак, милионер-месар, дето му […]

Под око

“Непрекъснато правя неща, които не мога да върша…” Пикасо

Anelia Velinova | 2 — 02

Геният излиза извън рамките на рутината и тривиалното разбиране за нещата в света. Той е генератор на нови светоусещания, вектор и енергия на магнетични мироздания, които стимулират любопитството, задават неконвенционални параметри на въображението и отгатват онази “духовна храна”, която ще възбуди апетита на поколения ценители. В този аспект геният преодолява статичната нагласа на мнозинството, възприело парадигмите: “това е хубаво, защото е правилно”, “това е грозно, защото не бива да се прави така”… Напротив, геният, вдъхновен и осенен от самия себе си, няма потребност за оценка и одобрение ( поне в този смисъл, който е необходим на средностатистическия професионалист). Може да се онагледи с високоскоростно возило, което е в процес на усъвършенстване и поради това няма “бутон за спирачки”… Но пък има елегантен кормчия, пилот или навигатор – думата е без значение, защото поразителният ефект от мащабите на произведението ще възвести нови посоки на духовни преживявания. Примери за първоначално отхвърляне, за неразбиране от масовата публика или високопоставената критика могат да се посочат във всички изкуства. Сещам се за едно революционно произведение на Игор Стравински – балетът “Пролетно тайнство” и по – точно премиерата му, осъществена в тандем с Николай Рьорих, съавтор на либретото и автор на сценографията и костюмите. Хореограф е Вацлав Нижински. Мястото – театър “Шанз – Елизе” (Париж) на 29 май 1913г. Публиката е шокирана, дори се стига до безредици в залата, а оценката на критиката е нееднозначна. Така наречената “реабилитация” на произведението е бавна и свързана с нови хореографски интерпретации и чак след 100г.( вече единодушно ) се оценява от специалисти като новаторска и революционна за времето си творба, в съзвучие с авангардните за епохата течения в изкуството. Най-значимият за последните 100 години, най-скъпият, както и най-краденият художник Пабло Пикасо – създателят на кубизма (заедно с Жорж Брак), преминал през множество експериментални етапи, включително сюрреализма, изрича знаменитата фраза: […]

Под око

Какво ще предпочетете при неразбирателство: яростното отричане, или фалшивото приемане?

Anelia Velinova | 1 — 02

Когато си в общество, все ще се намери да пречиш на някого. Било с ведрост, било с изискванията, наречени претенции… Всичко може да ни сближи и всичко може да ни раздалечи. Но сме принудени от обстоятелствата да съжителстваме – мирно или във война. Ясно е, че има характер, възпитание, образование, среда на влияние, йерархия – няма да говорим за тези общоизвестни предпоставки за избора на определено поведение към даден човек. Лошото отношение е еднакво вредно за този, който го излъчва, и за онзи, който го поема. Но за да се прояви, значи, че сме направили „престъпление“ на няколко нива: в мисълта си, чрез която осъждаме, в емоциите си, където е черно, и в действията си, които са плод на тези енергии. Действията на враждебно настроения човек могат да са явни, или скрити. Но те винаги атакуват. Когато отговаряш на нечие нападение (словесно, енергийно, буквално – с юмруци) ти си принуден да се защитаваш. Но има случаи, в които твоят отговор се приема като първопричина за враждата. Предизвикателство е да се живее в човешката джунгла без „броня“. Там законите са на страната на по-силните: духом, по ум, по издръжливост, по компетентност, по изобретателност, ако щете – за да отстраните агресора. Единоборството не винаги е желателно, особено когато е демонстративно, пред очите на всички. Тогава се намесват още фактори – не обективните, а страничните, но също толкова опасни и тежки за едната от силите. Мирното съвместно съществуване е трудно постижимо. Понякога трябва да тракат оръжия, за да се въдвори мирът – привиден или явен. Мирното съвместно съществуване е философия на приемането и съобразяването с отсрещната позиция. Но докъде да се „отпусне“ разбирането на другия? До демаркационната линия на ненавлизане в чуждо пространство, а за държавите – територия. Мирът не сравнява, не притеснява, не предизвиква страх, не комплексира, а е сътрудничество. С какви […]

Под око

И ПАК КООПЕРАЦИЯ – И ПАК СИТУАЦИЯ

Anelia Velinova | 31 — 01

От време на време действителността изглежда толкова изкривена, че с право човек възкликва „това не може да бъде“. Но може. Когато бях малък и четях за нереални събития, си мечтаех да попадна в такива ситуации, за да изживея тръпката, ужаса или страха (ако щете) от тяхното случване. Но за какво ли не си мечтае едно дете! Сега в последните тридесет години реалността така ме връхлетя, че и аз като бедната Алиса от Страната на чудесата възкликвам: „Понякога ми се случва да повярвам в седем невъзможни неща преди закуска!“ Бих добавил само „още преди закуска“, защото – защо пък все така се случва, че както започне денят, така си и продължава. И при това сме в условия на пандемия, т.е. се предполага, че животът тече на по-бавни обороти. А дали е така? И ето ви в началото на 2022 година: в страна, която в 21-ви век произвежда ток, сме пред режим. Някои общини вече са на тъмно. Цените полетяха, а от екрана чуваме, че сме добре и вървим напред. Свалихме гаднярите, сега продължаваме промяната по цървули през зимата. Само вметвам, че няма нищо по-лошо от цървули, превърнали се в ботуши. Ама и преди дванадесет години пак свалихме гаднярите. Преди тридесет и две – също. И какво? Ма я да не се отплесваме, ами да си поговорим за по-близки неща. Това с политиците е ясно. И тия, като предишните. А, тия са по-добри. Колкото хора, толкова мнения. Такъв народ като нашия, неуправляем, си е направо за учебник! За всичко все някой ни е виновен. А това, че пред блоковете ни е кочина, че във входовете ни е пещерно студено и изкъртено – какво значение има?! Нали в къщите ни е уютно и чистичко. И така нататък…Аз сега ще ви разкажа за 77-мото Извънредно събрание на Националната потребителна кооперация на слепите в България. […]

Под око

Ако поне веднъж не са разгърнали криле да полетят!

КАТО В НАРОДНИТЕ ПРИКАЗКИ

БЕЗ БИЛЕТ НА КИНО

Какво се крие зад възклицанието „Идеал Петров“?

Страхът

ЗДРАВЕЙ, ПОНЕДЕЛНИК

Моят град и неговите въпроси

“Непрекъснато правя неща, които не мога да върша…” Пикасо

Какво ще предпочетете при неразбирателство: яростното отричане, или фалшивото приемане?

И ПАК КООПЕРАЦИЯ – И ПАК СИТУАЦИЯ

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter