Христо Петров Архиви - Страница 4 от 5

Мариана Алберт за Медицински колеж „Йорданка Филаретова“

Anelia Velinova | 30 — 05

„Проблемът за социалната реализация на незрящите не бива да се оставя на работодателите, а държавата трябва да има грижата да организира цялата дейност…“ ( Христо Петров ) Да си сляп е тежък удар на съдбата. Но в Германия незрящите имат шанс да водят съвсем пълноценен живот. Владислав Кацарски: Ще ви покажем материал за слепите хора в Германия. Какво е да си незрящ там? Няма точни данни за броя на незрящите и слабовиждащите хора, които работят в германски фирми или учат във висшите учебни заведения на страната. За фирмите и учрежденията с над 40 служители важат специални квоти. 5% от персонала на фирмите в Германия трябва да са хора с увреждания. Ако по някакви причини фирмата не спазва въпросната квота, тя е длъжна да внася определена парична „неустойка“ в специален фонд, финансиращ интеграцията на хора с увреждания. Ескандар Ебади е политолог, журналист, завършил немска филология и лингвистика. Преподавал е в Марбургския университет, но далеч не всички незрящи хора в Германия могат да се похвалят с толкова успешна интеграция на трудовия пазар, казва Хайнц Бах. Работа имат едваоколо 25% от слепите хора на възраст от 18 до 65 години. Хайнц Бах признава, че не всички германски работодатели охотно взимат на работа хора с увредено зрение. „Но онези, които се решават на тази стъпка, винаги са във възторг от ангажираността, трудолюбието и мотивацията на незрящите хора”, казва Бах. В рамките на няколко години – докато незрящият свикне с новото си работно място – фирмата, която го е назначила, получава финансов бонус от Агенцията по труда. Разходите по специалното оборудване на работното място също се покриват от държавата. (И в България е така). Заплащат се и разноските по назначаването на асистент, който в началото помага на незрящия служител. В Германия незрящите хора постъпват в университет на общо основание. У нас не е така, приемат ги в университет с оценка […]

Приемната

проф. д-р Георги Чернев: 4-ти конгрес на Българско Дружество по Дерматологична Хирургия

Anelia Velinova | 18 — 05

Проф. д-р Георги Чернев е началник на клиниката по дерматология, венерология и дерматологична хирургия към Медицински институт на МВР в София. От 2018 година е основател и председател на Българското Дружество по Дермтологична Хирургия (БДДХ). Интересите му са насочени в областта на дерматологичната хирургия и дермато-онкологията. Има повече от 650 научни статии в международни и български списания, издател и съавтор на 3 книги, един международен Atlas of Dermatology, общо над 40 глави в книги с дерматологична тематика и е редовен участник на национални и международни форуми и конгреси по дерматология. Ще Ви предложим среща с проф. д-р Георги Чернев, с когото разговаряме за проведения преди месец четвърти конгрес на Българското Дружество по Дерматологична Хирургия, за атмосферата на форума и новите, полезни за дерматологията открития. Владислав Кацарски: Проф. Чернев е последният събеседник в това студио. През юни ще се срещнем отново, но в новото ни студио, за да поговорим за Ковид-19 и неговото влияние върху кожата и кожните заболявания. Постковидните травми ще бъдат задълго аткуални. Каква е разликата между дерматология и дерматологична хирургия? Проф. д-р Чернев: Дерматологичната хирургия е част от дерматологията, но се възприема като най-сериозния ѝ дял – дерматологична хирургия, дерматологична онкология, хирургично третиране на по-тежките заболявания, като кожни тумори, неоплазми от различен произход. Стандартната дерматология и венерология, както е дефинирана тази специалност, беше основно развита в България през последните десетилетия, докато дерматологичната хирургия взима превес в последните 10-15 години, става обект на по-оживени дискусии и предизвиква широк международен отзвук. Владислав Кацарски: Кога се профилира един дерматолог като хирург? Проф. д-р Чернев: Това е въпрос на лични приоритети и желание за изява в този подраздел на дерматологията. Владислав Кацарски: Разкажи ни за големия форум, който се проведе в България, какво представляваше той и какви бяха основните приоритети и въпроси за дискусия? Проф. д-р Чернев: Това е четвърти форум на Българското Дружество по […]

Под око

Силата на Правото или Правото на Силата

Anelia Velinova | 18 — 03

Под неизменния знак на провала Прехвърчаше мокър сняг, а на спирката – младо момиче, застанало на завет, беше разгърнало дебел учебник по право. Прочетох фамилията на професора, автор на труда и с изненада установих, че преди минути бях в съдебната зала с дъщеря му – Прокурор в Софийски Съд. Не, не ме обвиняваха, а само делова среща. Тролеят пристигна и се качихме на топло. Момичето си тръшна тежката раница на седалката и продължи унесено да прелиства явно интересното за нея четиво. Направи ми добро впечатление. Не се заглеждам по хората в транспорта, но тя четеше. Помислих си дали като учи Право, а явно с това се занимава, е всред тези 17% от българските граждани, които вярват на родното ни правосъдие. За сравнение, почти всеки втори европеец има доверие в съда. Със сигурност знае, че нейната държава е най-често осъжданата от Европейския съд . Може би и затова учи право. Интересно тази тема колко е болезнена за всеки управляващ ни. Всеки станал политик, а еле във властта, направо подскача още от недоизречени думи, че Европейският съюз чака от България присъди. Дружно главен прокурор, министър на правосъдието, кохорта министри впрягат статистиката, за да обявят, че всъщност магистратите си вършат работата. Но не е съвсем така. Спешната визита на Лаура Кьовеши, макар и по покана и за сметка на българското правителство, не беше само да се почерпи с бонбони пияни вишни и снима с министър – председателя на фона на българското и европейско знаме. Понеже нашата народна гостенка идва от Брюксел, но е румънка, а не само румънка, но и един от Директорите на Национална дирекция антикорупция, та се присетих за нейния най-първи предшественик в Румъния. Директорът на новосъздадената тогава Националната дирекция антикорупция ( НДА ) прокурор Даниел Морар. Той беше първият в Румъния, който предаде на съд бивши вицепремиери, съдии и политици от всички партии. Когато в Букурещ за пръв път се здрависах с този дребен на ръст мъж, през ръката ми премина енергия на твърдост, решимост и деликатност. Срещата ни вместо 10 минути, продължи почти час. Дошъл в Букурещ от Тимишоара – по диагонала на Румъния. Завършил Право в тамошния Университет . Всичките му приятели и близки останали в родния град. В Букурещ не познавал никой, идвал веднъж на екскурзия от гимназията. Като главен прокурор на НДА освобождава 12 […]

Под око

Новели за приятелството

Anelia Velinova | 16 — 03

“О, приятели мои! На света няма приятели!” – казал го е Аристотел. Друг вариант на негова мисъл по същата тема е: “Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.” Може би и вие, както и аз, сте си задавали въпроси, относно валидността на приятелството. Чия валута е то? На сърцето и споделянето, на взаимната изгода, на доверието или на това да привикнеш с друго човешко същество. Да го разбираш, да се смеете заедно, да отгатваш тъгата му и да му помагаш да се лекува от нея… Да споделяш и своята гледна точка и да търсите заедно поведенчески механизми, които да го омиротворят. Ако се е поддал на афекти, способни да размият границите на доброто и злото, да го прегърнеш и с тази прегръдка да влееш хуманния пулс на своето сърце в неговото… Да, можем да избираме приятелите си, но едва ли допускаме особено близо и бързо новите си познати до крепостта на своята същност, когато сме преминали 40-те. Опитът ни е научил и, както казва Никола Шамфор: “ Дворцово приятелство, лисича чест, вълче общество.”. На мен поне ми се е случвало, а щом е така, предполагам на повечето от вас, да се доверявам безрезервно на приятели, а после да дочувам странно ехо зад гърба си по свой адрес от същите тези приятели… “Процесът е взаимен”, съм си казвала обикновено. Може би аз съм допринесла за натрупана обида, която трябва да е причина за този пълен обрат! Не, простотата грешка на младостта, че доверието и всичко – всичко за приятеля (без натякване и разтакаване), ще направи климата на споделяне най – благотворен, е златната среда, в която можеш да се превърнеш в даденост за другия. Обикновено не споря. Научих се че безследното разстояние от тези хора е най – доброто лекарство. Понякога нивото оказва решаващо влияние. Няма как да обясниш, а и […]

Приемната

Остров Куба – на крачка от непознатото

Anelia Velinova | 7 — 03

Разговаряме с Андрей Апостолов – историк, журналист, анализатор и общественик – за Куба – позната и непозната. Ще ни разкаже интересни факти от живота, държавното устройство и народопсихологията на тази най-ярка перла в огърлицата на Карибите, както и за новата книга „КУБАСИ“, която предстои да излезе от печат. Христо Петров: Да започнем с новата книга, която предстои да бъде публикувана и какво е нейното заглавие? Андрей Апостолов: Един от най-известните лозунги в Куба е: Cuba Sí – „Куба Да”, трансформирах в „Кубаси” и така се роди заглавието. Владислав Кацарски: Откога имате допирни точки с Куба? Андрей Апостолов: Свързват ме 40 години с нея. Бях там преди разпадането на социалистическия лагер. Опитах се да пресъздам историята на революцията не с подробности и патос, а със сложността на победата след януари 1959 година до днес. Даже първата глава е „Ден първи, ден нула”, защото 1 януари се смята за ден първи на революцията, а в кубинската история има и ден нула. Това е денят, в който се унифицира националната валута. Имаше песо, което е конвертируемо, и черното песо, с което можеш да пазаруваш навсякъде. Сега имат само едно песо и смятат, че е започнала неговата нова епоха, в което ми се иска да вярвам, но не съм убеден. 80-те години бяха добър период за кубинците, времето, когато трябваше да влязат в експлоатация близо 200 промишлени предприятия, строени от соцлагера и с пари от Съветския съюз, с много специалисти оттам и България. Ние сме построили почти цялата им иригационна система и кубинците ни оценяват много високо. Много от язовирите в Куба са строени от български специалисти. Разпадането на социалистическия лагер е един от тежките удари за нея. Настъпва „специалният период”, когато хората едва оцеляваха физически. Без братска обич, без пари, без външна търговия, без бензин и храна, а построените 200 промишлени предприятия бяха блокирани. Построени, завършени, но […]

Aneliq Welinowa_Vladisalav Kacarski, Hristo Petrov

Приемната

Обръщение на Нешка Робева към Кирил Петков

Anelia Velinova | 7 — 03

Робева: Предадохме Левски, наричаме Ботев терорист! Искам истината за войната в Украйна. Започваме със стихотворението на Радой Ралин „Писмо до Ванка с танка”, след което ще коментираме обръщението на Нешка Робева към министър-председателя Кирил Петков, за да видим целия екран на случващото се в света и в България. Ще се опитаме да покажем тази картина безпристрастно и в цялост. Пиша ти от Плевен, драги Ванка. Помниш ли кагда пришол със танка? Беше млад, но се държеше мъжки. Зарази семейството ми с въшки… Взе на мама златните пендари и дори галошите ми стари. Помниш ли, как кушаше картошки? Наконец забърса три кокошки. После си преспал със какa Сия и изпил си всичката ракия. А след време чухме и мълвата, че си гръмнал тате във главата! Длъжен бях да те обичам, Ваня. Даже кръстих дъщеря си Маня. Залъкът си давахме насила на Русия – тая дива сила. После цели девет петилетки грабихте уран и руди редки. Грабихте и жито, папироси… Зарад тебе ходим голи-боси! Дружбата ни беше “свята”, “чиста”. Ние всички хранехме танкиста. А пък ти ни пазеше със танка и ни взе последната луканка… Пазеше и немците, и чехите. Ние тук възпявахме успехите. С паметник стърчиш ни на главата и скверниш небето и земята… Нешка Робева изрази силното си разочарование от премиера Кирил Петков с дълга публикация в социалните мрежи. Легендарната българска треньорка в художествената гимнастика е гласувала за „Продължаваме промяната“, но не е съгласна с много от действията и думите на премиера. Повод за възмущението ѝ стана изказване на Кирил Петков относно Русия и санкциите, които ще бъдат наложени от наша страна. Анелия Велинова: Емоционален е апелът, който отправи Нешка Робева: „Г-н Министър Председателю, обръщам се към Вас, така, както са ме учили, че е подобаващо да се обръщаме, към човека, на когото сме гласували доверие да ръководи държавата ни. За Вашите […]

Под око

С ухание на френски парфюм и руски барут.

Anelia Velinova | 25 — 02

Бях започнал да пиша седмичния си материал като пред сезонен анализ за българското Черноморие и горчивата съдба на нашенеца, решил да тръгне на море през лятото. Изведнъж съобщение по радиото за война в Украйна. Руско нападение. Отново тези руснаци. А материалът беше за българското Черноморие и извратения модел на хотелиерството – основно с руско финансово участие. И как без един изстрел (игнорираме разстреляните тъмни субекти от бандитския грабеж), доскоро хубавото ни Черноморие беше предадено, обладано, разпарчатосано и здраво опаковано като бетонна матрьошка. Както винаги са ни виновни руснаците, или американците, но най-вече Държавна Сигурност и лошото време. Времето действително е такова лошо, най-вече за руснаци и украинци, лошо за Москва и за Киев, лошо и за Европа. Защото когато има война, страдат най-много обикновените хора, а не политици или генерали. А на война миришеше от 2014-та, и особено от последните два месеца. Миришеше в Брюксел, смърдеше от Москва и вонеше от Вашингтон. Флаконите със скъпия френски политически парфюм на Макрон не можаха да прогонят зловонието на барут и руска водка. В НАТО и Европа паркетните политици се правеха на глухи за стона, който идваше от Донбас и Киев, надменно си затвориха очите под свистящата руска нагайка от тревожни послания и гневни предупреждения за нарушен военен баланс в Европа и права на руснаци в Украйна. Воплите от Киев за повече европейска помощ отскачаха от стъклените стени на Европарламента и се връщаха с неопределени обещания за най-строги санкции срещу Русия и пълна евро-НАТО подкрепа на Президента Зеленски. Надменното отношение на Брюксел беше такова и към Москва. Този демонстративно пренебрежителен водевил се дирижираше от Вашингтон, където Байдън обяви Минското Споразумение за булшит. Конкретните предложения на Путин към НАТО и ЕС за разрешаването на кризата в Украйна в духа и задълженията от Минск ,бяха стъпкани и захвърлени в коша с непраните дрехи. Украйна и НАТО Страховете в […]

Под око

Българинът и кучето

Anelia Velinova | 17 — 02

Вярно куче Да живееш като куче На бясно куче тоягите Свое куче Трай куче да не лай Гладен като куче Премръзнал като куче Храни куче да те лай Работиш като куче Да теглиш като куче Търпелив като куче Старо куче Да умреш като куче… Българинът обича кучето. От време оно́ – дали ще е овчарско, ловджийско или екзотична марка домашно куче, обича да си има куче. Най-вече да си има свое куче, вярно куче. Храни го, грижи се за него, развежда го, ходи с него на гости, пътува по света и у нас, води го на на почивка със себе си, да отдъхнат заедно, след като стопанинът се е изморил да прави бизнес като куче. Дори и хотели за кучета е настроил предприемчивия българин, където животното да заглади косъма, докато стопанинът го прави същото на някое екзотично място. За здравето на кучето се пръкнаха хиляди ветеринарни клиники с най – съвременна апаратура и медикаменти, предлагани от любезни, пре-любезни ветеринари. За кучешките храни да не говорим, че много хора ще завидят, а не бива-трай куче да не лай. Държавата се грижи изключително всеотдайно за кучетата – построила им е приюти, цели отдели в общините отговарят за бездомните кучета, имат си бюджети за издирване, залавяне, обезпаразитяване ,,паспортизация”, маркиране. Само карти за транспорт не им е осигурила, вероятно поради опасност от заразителен пример за гражданството. Неправителствени организации също имат свои специализирани центрове за безплатни кучешки грижи. Някои им осигуряват и прием в чужбински приемни семейства. В паркове и градинки има площадки за развлечения на кучета. Замогналият се българин обича да се пази с верни кучета от други лоши кучета. Обича и да се бие с кучета като изгоден бизнес, както и да се забавлява с тричане на кучета за здраве и сеир. Но българинът е и сантиментален. На колко места ( пред входове и по улици ) българска […]

Приемната

Грузинският урок по руски и „палавите украински ученици“ – анализ на Христо Петров

Anelia Velinova | 4 — 02

Ще отидем малко в Кавказ, за да видим какво се случва наистина с „палавите грузински ученици“… Вече трета седмица от началото на 2022 г. от българските медии ни разтърсват с информация за заплахи и апокалиптични анализи, свързани с Русия и Украйна… Ту ще има война, ту няма да има. Само съвети не са ни отправяли – какви хранителни припаси да складираме по мазетата, сигурно заради подскачащите като нестинарка цени. Ситуацията с Украйна е сериозна и то не от две седмици, а още от спретнатия „цветен преврат” в Киев, с избитите с точни снайпери мирни граждани през 2014-та и насочените към Донбас руски дула на танковете. Никой в българското медийно пространство не забеляза, че през януари 2022-ра бившият украински президент Порошенко премина през КПП на Киевското летище, завръщайки се от Полша, където беше доброволно емигрирал. Няколко месеца преди това първият демократично избран президент на Грузия, сгушен в тъмната каросерия на раздрънкана камионетка, натоварена със зеленчуци, нелегално премина границата и се завърна в родината си. Разговаряме с журналиста Христо Петров за това, което се случва в Кавказ и Украйна. Владислав Кацарски: Има ли нещо общо в съдбата на бившите президенти и техните държави, ухажвани, прелъстени и отхвърлени от НАТО и ЕС? Христо Петров: Наистина паралелът е много важен, защото в близката история двете държави имат общи корени в политиката и в бързо трансформиращия се свят. Те са двата края на бившото постсъветско пространство – Украйна е на западния, Грузия е на източния му край. Ще отида по-назад във времето през 2003 – 2004 година, период, когато светът беше обхванат от т.нар. „цветни революции”. Украйна и Грузия бяха в състояние на еуфория, която изведе грузинския президент Михаил Саакашвили на гребена на политическата вълна и той отстрани дългогодишния Едуард Шеварнадзе, чиято последна длъжност беше шеф на КГБ в Русия, а след това обсеби президентския пост в страната. Михаил Саакашвили […]

Под око

Моят град и неговите въпроси

Anelia Velinova | 3 — 02

“Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре! Важното е да задаваш въпроси.” Алберт Айнщайн Изхвърчах от студения рейс да се метна на трамвая на път към Университета. Софийския, разбира се. Той е първият и единствен в България. За мен най-вече, защото едвам влязох и ми остана единствен. Та се шмугнах покрай олюпения дувар на Пионерския Дворец – Семинарията. Смениха й името, отдавна. Сега готвели по европейски проект нова смяна на името, което да съответства на глобалните тенденции в световната икономика: Комплексен духовно-състезателен сервизен и зелен (не може без екология!) център. Вътре в двора на Семинарията отдавна има всички необходими съоръжения и оборудване за кандидат-духовните ни пастири: сериозен автосервиз със спирачки-накладки-тенекеджийство и боядисване с изпичане – всичко на едно място; има и тенис кортове с ВИП зона. Има дори и кокетна църква – семинария е все пак, сватби и кръщенета практикуват. А семинирастите при благоприятно време могат да берат лайкучка и коприва около разрушения и буренясал театър – предстои концесия и изграждане на детска площадка с пързалка за боговъзпитание. Евалла на Духовенството, стъпило е здраво на земята родна! Трамваят изскрибуца жално и спря. Всред гората, на стръмното, точно преди завоя на спирка Вишнева. Ватманката нещо ръчкаше в кабината и, докато се усетим, се оправи и тръгнахме по нанадолнището, но пак спряхме. Тогава забелязах на металната табела под електронната информация, че спирката е Улица „Вишнева“ . А дървената кокетна къщичка, върху която някога беше изписано Спирка „Вишнева“, стоеше в недоумение какво са направили с нея – уж смениха покрива, измазаха, потегнаха, но ѝ отнеха името – Вишнева… Може би така е по-правилно… Спирката да носи името на Улицата, която носи името на къщичката със спирката. Единствената в София, в това време на закривне на трамвайни линии и закриване на спомени и памет. То и вишни вече няма из Лозенец. Последните ги изсече Маринела – жената на оня простак, милионер-месар, дето му […]

Христо Петров

Мариана Алберт за Медицински колеж „Йорданка Филаретова“

проф. д-р Георги Чернев: 4-ти конгрес на Българско Дружество по Дерматологична Хирургия

Силата на Правото или Правото на Силата

Новели за приятелството

Остров Куба – на крачка от непознатото

Обръщение на Нешка Робева към Кирил Петков

С ухание на френски парфюм и руски барут.

Българинът и кучето

Грузинският урок по руски и „палавите украински ученици“ – анализ на Христо Петров

Моят град и неговите въпроси

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter