Грузинският урок по руски и „палавите украински ученици“ – анализ на Христо Петров

Ще отидем малко в Кавказ, за да видим какво се случва наистина с "палавите грузински ученици"… Вече трета седмица от началото на 2022 г. от българските медии ни разтърсват с информация за заплахи и апокалиптични анализи, свързани с Русия и Украйна…

Ту ще има война, ту няма да има. Само съвети не са ни отправяли - какви хранителни припаси да складираме по мазетата, сигурно заради подскачащите като нестинарка цени. Ситуацията с Украйна е сериозна и то не от две седмици, а още от спретнатия „цветен преврат” в Киев, с избитите с точни снайпери мирни граждани през 2014-та и насочените към Донбас руски дула на танковете. Никой в българското медийно пространство не забеляза, че през януари 2022-ра бившият украински президент Порошенко премина през КПП на Киевското летище, завръщайки се от Полша, където беше доброволно емигрирал. Няколко месеца преди това първият демократично избран президент на Грузия, сгушен в тъмната каросерия на раздрънкана камионетка, натоварена със зеленчуци, нелегално премина границата и се завърна в родината си. 

Разговаряме с журналиста Христо Петров за това, което се случва в Кавказ и Украйна. 

Владислав Кацарски: Има ли нещо общо в съдбата на бившите президенти и техните държави, ухажвани, прелъстени и отхвърлени от НАТО и ЕС?

Христо Петров: Наистина паралелът е много важен, защото в близката история двете държави имат общи корени в политиката и в бързо трансформиращия се свят. Те са двата края на бившото постсъветско пространство – Украйна е  на западния, Грузия е на източния му край. Ще отида по-назад във времето през 2003 – 2004 година, период, когато светът беше обхванат от т.нар. „цветни революции”. Украйна и Грузия бяха в състояние на еуфория, която изведе грузинския президент Михаил Саакашвили на гребена на политическата вълна и той отстрани дългогодишния Едуард Шеварнадзе, чиято последна длъжност беше шеф на КГБ в Русия, а след това обсеби президентския пост в страната. Михаил Саакашвили беше първият свободно избран президент на Грузия. Той дойде на власт с амбициозна програма – да изкорени корупцията, да извърши икономически промени, но основната му цел беше да отдалечи Грузия от пагубното влияние на Русия. До голяма степен успя, но с цената на други проблеми, които причини на грузинската държава. През 2008 година, малко преди драматичната развръзка, бях в Грузия и имах срещи със Саакашвили, във времето, когато там се изсипа огромна делегация от европейски ръководители. Беше Меркел, пристигна и Кондолиза Райс в опит да посредничат и да усмирят грузинската страна, търсейки някакво решение и спиране на руската инвазия в Грузия.

За това време Саакашвили успя да се пребори с корупцията, извърши реформа в сигурността във вътрешното министерство. Дори руснаци, които не го харесват, обективно коментираха, че за тези 4 години е успял да изкорени бандитизма, корупцията. Напълно беше променил вътрешното министерство, като уволни всички стари служители и назначи нови, млади хора, владеещи два езика и завършили висше образование. Освен физическата реформа на личния състав в това министерство,  Саакашвили успя да промени философията във всички ведомства в администрацията на грузинската държава. Подписа договори с Германия и пристигнаха немски инструктори, които въведоха немския модел в грузинската действителност. Резултатите бяха бързи и изумяващи. През 2008 година европейската комисия направи проучване и Грузия беше на последно място по корупция в целия регион на Кавказ и в цялото постсъветско пространство. В Грузия, влизайки от Армения, усещаш тази различност, виждаш стегнати офицери, усмихната администрация, чисти пространства за обслужване на пътници и така е до днес. Тези достижения, независимо от смените на управление след Саакашвили , не бяха докоснати и отхвърлени. Запазиха неговата философия, че дейността на вътрешното министерство трябва да бъде прозрачна. Пет години след Саакашвили функционираше електронното правителство на Грузия.

Владислав Кацарски: Не е ли странно, че украинският президент през 2014 годинае приютил низвергнатия и емигрирал бивш президент Саакашвили? На какво се надяваше Порошенко и сбъдна ли грузинецът неговите желания? Отказът на Саакашвили от грузинско гражданство предателство към Грузия ли е или демонстрация на лоялност към Украйна, а може би е израз на „пролетарски космополитизъм”?

Христо Петров: Интересен въпрос, защото подсказва връзката на общите неща на Грузия с Украйна. През 2014 година след загубата на изборите от Саакашвили дойде на власт грузинската партия, ръководена от Иванишвили . Той е милионер. Богатството му е 2-3 пъти повече от целия бюджет на страната и си е „направил” парите в Русия, като банкер, неизвестен в Грузия до този момент. Саакашвили нямаше никакъв шанс да продължи политическата си дейност с мащабите и с желанието, което имаше за продължаване на нови реформи в страната. Използвайки новата ситуация, създадена в Украйна след „цветната революция” , Саакашвили  пое пътя към Киев. Още с появяването си в Украйна, Порошенко с широк жест му предложи да заеме поста губернатор на цялата Одеска област, много ключова дестинация в страната. Там са съсредоточени всичките терминали на търговския флот, индустрията и до този момент е била „крепостта на корупцията”. Порошенко, когато възлага на Саакашвили да поеме тази област, има една основна цел – да му даде шанс да приложи своя опит от Грузия за борба с корупцията в Украйна. Беше му предоставил пълна свобода за тази дейност. Саакашвили не е само авантюрист, той е човек на каузата. Веднага извърши реформи, назначи за шеф на митниците на Одеска област манекенка на 22 години,  която беше лице на „цветната революция” от площада в Киев. Американски и британски журналисти направиха филм за нея и качиха клип в YouTube. Саакашвили с неговия замах започна да разбива много корупционни модели в Украйна. След три години пребиваване там, се оказа в конфликт с Порошенко. Самият Саакашвили каза, че е изморен от неразбирателството, което среща в централното ръководство, в Министерството на вътрешните работи и в други ведомства, включително и от разногласия с Порошенко, и се отказва от тази дейност в Украйна. По този начин пребиваването му в администрацията на Порошенко беше с незадоволителни резултати и с взаимно разочарование. Саакашвили, този „грузински Дон Кихот”, напускайки администрацията на Порошенско , се отдаде на политическа дейност. Създаде партия в Украйна, която приложи грузинския подход към решаването на проблемите, и тя беше конкуретна на партията на сегашния президент Володимир Зеленски , който  спечели последните избори. Последната позиция на Саакашвили в Украйна беше да оглавява комисията за борба с престъпността, законността в екипа на Зеленски, но и там напусна, и се прибра в Грузия. Театрално влезе в родината си, тъй като нямаше грузински документи. Искам да изведа общото към днешна дата между двамата бивши съратници – Саакашвили и Петрусенко се познават още от университета, те са стари приятели и другари. Освен че имат обща руска идеология, към момента имат и обща съдба. Саакашвили в Грузия попада в затвора, а Петрусенко е в затвора в Украйна. И двамата очакват съдебен процес с обвинения за държавна измяна и криминални престъпления.

Владислав Кацарски: Тръбите, петролът и газът какво влияние оказват на политическите перспективи на Грузия?

Христо Петров: През 2004-2005 година Русия прокара един газопровод от Северна Осетия към Южна Осетия, за да снабдява руските граждани с газ – поводът, който посочи, е, че доставките от грузинския газопровод са несигурни. Това бе първата индикация и „червена лампичка”, че се готви офанзива на грузинска земя, която ще бъде изцяло в интерес на руските енергийни амбиции. Беше потвърдено със завладяването на тунела Роки, когато се водеше войната и руските войски се оказаха в Осетия. Синхали и Абхазия бяха превзети. Преди броени месеци същите руски гранични войски преминаха още по-навътре на територията на Грузия и възстановиха контрола на част от газопровода между Баку и Супса – тя е черноморското пристанище, където се изнася газ за Европа. Другият момент беше железопътната линия между Азербайджан и Грузия, взривена в началото на войната от руски сапьори след затварянето на нефтопровода от Баку за Джейхан. Тези са двата основни газопровода и нефтопровода от Баку, Тбилиси и Джейкан, по който тече петрол през Турция за Европа. Успоредният газопровод, от който се надяваме някой ден да получим газ от Азербайджан, също минава оттам. Тази инфраструктура на територията на Грузия е собственост на грузинската държава. Като отговор, преди началото на войната, Грузия повиши транзитните такси, проява на груб антируски подход, който беше приет много болезнено от Москва. Можем да направим аналогията, че същият модел се повтори и в Украйна. Тя вдигна таксите и започна да отклонява част от газта за свои цели, за пореден път издигна глас, че иска да бъде член на НАТО и ЕС, както и Грузия стори същото през 2018 година. През пролетта на същата година в Букурещ имаше среща на върха на НАТО с една единствена тема – бъдещето на Украйна и на Грузия за асоциирано членство в НАТО, и кога ще им се отправи покана за членство в алианса. През есента Русия нападна Грузия. През 2014 година, когато се случи „цветната революция” в Украйна, а сега конфликтът в Донбас, който продължава да оказва натиск върху европейската политика, водят към същите изводи – освен тръбите, желанието на тези две държави да се присъединят към НАТО и ЕС, безкрайно тревожат Русия. 

Грузинската мечта се отдалечи много във времето с настъпилите политическите промени., така се случва и с Украйна. Важно е да отбележим липсата на обединена позиция на ЕС за случващото се в тези две страни. 

В Грузия вече има спокойствие, тъй като смекчи своята антируска риторика, успя да установи нормални дипломатически и търговски отношения с Русия.

Владислав Кацарски: Грузия какъв пример може да е за Украйна? Пример за военно противопоставяне с Русия, или пример за прагматичен подход – да сме добре с всички, за дани е добре на нас?

Христо Петров: Грузия за последните години провежда точно такава политика – тя е в отворени икономически и политически  отношения с ЕС и същевременно поддържа нормални търговски връзки с Русия. Обстоятелствата, които наложиха да върви по този път, са по-различни от тези в Украйна. Личностите, които бяха крайно реваншистки и агресивно настроени към Русия, напуснаха грузинската политика. Риториката от 2018 година в Грузия и тази от 2014-та, която сега се опитват да възстановят в Украйна, не съответства на новите исторически и политически дадености. Категорична е и позицията на Европа по тези проблеми. Европа няма шанс за по-рязка политика към Русия. Меркел, която имаше сериозна тежест в ЕС, остави традиция – с Русия трябва да се работи много внимателно, а това контрастира с американската позиция, че Путин разбира само от сила, не от политика. Ще посоча пример, защо Европа в лицето на Германия е ненастъпателна за крайни действия към Русия. Германия никога няма да подкрепи американските искания за по-свирепи действия и санкции срещу Русия, поради факта, че има 20 млрд. евроинвестиции в руската икономика. Това са сериозни средства, които оказват влияние върху сегашното състояние на немската икономика.

Грузинският модел е работещ модел, с отстояване на националните  интереси, на националната интеграция. Вярно е, че 1/3 от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия, но това е даденост, която във времето би могла да се промени, но не с военни действия.

Владислав Кацарски: И какво остана от грузинската мечта? Къде тръгнаха, къде стигнаха?

Христо Петров: Сбъднаха независимостта на Грузия, останаха добрите практики и добрите резултати от борбата с корупцията. Грузинското общество ползва от благата и достиженията на една правова държава, с нормална икономика и в добри добросъседски отношения с близки и далечни държави.

Владислав Кацарски: Грузинският урок по руски – какви са поуките не само за Украйна, но и за България? Научи ли се българското общество да се вслушва в шепота на историята?

Христо Петров: Нямам впечатление, че ние се учим от историята си. Конкретен пример мога да дам за Македония. Трябваше да се води далновидна политика във времето за приобщаване на нашите македонски братя, за да игнорираме и обезвредим всички вреди, които нанесе сърбизацията на тази част от България. В контекста на поуките от Грузия и дори сега от Украйна, трябва кажем, че в общественото развитие има исторически моменти, в които пропускането на правилната оценка и адекватните действия, оказват влияние за много години напред.

Грузия премина през своя катарзис по драматичен начин, душата на грузинеца е изпълнена с драматизъм и романтика. Запазиха своето достойнство и идентичност, и продължават напред с по-добри европейски резултати на развитие, отколкото България.

Украинската политика върви по пътя на един добър грузински учебник (който е разтворен пред тях) и ще намерят начин с европейска или с американска помощ да не допуснат ескалация на конфликта и да продължат към европейския път.

Не бива да се омаловажава Русия, нейната политика, икономика и интереси. Допускането на подценяването ѝ , пренебрегването на съществуващите обстоятелства, нанасят вреда на хората, които си позволяват това недомислие.

Коментират: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova