В момента върви

Title

Artist

Предаването в момента

Предаването в момента


Моят град и неговите въпроси

Публикувано от на 03/02/2022

“Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре! Важното е да задаваш въпроси.” Алберт Айнщайн

Изхвърчах от  студения рейс да се метна на трамвая на път към Университета. Софийския, разбира се. Той е първият и единствен в България. За мен най-вече, защото едвам влязох и ми остана единствен. Та се шмугнах покрай олюпения дувар на Пионерския Дворец – Семинарията. Смениха й името, отдавна. Сега готвели по европейски проект нова смяна на името, което да съответства на глобалните тенденции в световната икономика:  Комплексен духовно-състезателен сервизен и зелен (не може без екология!) център. Вътре в двора на Семинарията отдавна има всички необходими съоръжения и оборудване за кандидат-духовните ни пастири: сериозен автосервиз със спирачки-накладки-тенекеджийство и боядисване с изпичане – всичко на едно място; има и тенис кортове с ВИП зона. Има дори и кокетна църква – семинария е все пак, сватби и кръщенета практикуват. А семинирастите при благоприятно време могат да берат лайкучка и коприва около разрушения и буренясал театър – предстои концесия и изграждане на детска площадка с пързалка за боговъзпитание. Евалла на Духовенството, стъпило е здраво на земята родна!

Трамваят изскрибуца жално и спря. Всред гората, на стръмното, точно преди завоя на спирка Вишнева. Ватманката нещо ръчкаше в кабината и, докато се усетим,  се оправи и тръгнахме по нанадолнището, но пак спряхме. Тогава забелязах на металната табела под електронната информация, че спирката е Улица „Вишнева“ . А дървената кокетна къщичка, върху която някога беше изписано Спирка „Вишнева“, стоеше в недоумение какво са направили с нея – уж смениха покрива, измазаха, потегнаха, но  ѝ отнеха името – Вишнева… Може би така е по-правилно… Спирката да носи името на Улицата, която носи името на къщичката със спирката. Единствената в София, в това време на закривне на трамвайни линии и закриване на спомени и памет. То и вишни вече няма из Лозенец.

Последните ги изсече Маринела – жената на оня простак, милионер-месар, дето му дадоха хотел „Зографски-Кемпински“, а той го прекръсти на нея. А Зографски - онова старче от Америка, което получи бижуто на японския архитект-легенда Кишо Курокава, беше направил същото: прекръсти Витоша Ню Отани на себе си и го предаде за управление на медицинската си сестра, която знаеше само своя език и катр сезон тепаше из хотела с едни черни ботуши - изкуственяк кожа. Та оцелелите от тези прекръствания вишни бяха японски, декоративни, част от японския ансанбъл на Кишо Курокава в неговия стил Метаболизъм.

Тези японски вишни безкрайно дразнеха Маринела, че не стават за ядене, нито за компот и че правят сянка. Изсякоха ги до корен, с огромно удоволствие.  Да, ама онези от Артекс ѝ го върнаха тъпкано – изцепиха небостъргач под прозорците на хотела два пъти по-висок от японския – хак да им е сега на палмите на Маринела, на  Витоша Ню Отани на Курокава и на цяла София. Зографски не го мислим, той отдавна е на по-добро място. Дано медицинската сестра да е жива и да си носи ботушите.

Та освен вишни из Лозенец, не останаха и дворове. Няма и дувари, през които преди прескачахме и се катерехме да опитаме от белите череши преди лятната ваканция. Дворовете, които деляха пространството ни на махали – царство на момчешките банди по съседство. Прекарвахме си времето на улицата – там ни бяха приятелите, враговете, приключенията…; там се засичахме и с родителите си, забързани  след работа към поредното събрание в партийния клуб. По тези улици един съсед ми издърпа ухото, като ме видя с цигара, но не ме изпорти на нашите. Това стана по-късно, когато един съученик ме предаде на другарката… 

Слизайки от жълтия трамвай, независимо от острия зимен полъх от гората, не знам как почувствах топлината на тази моя София, която ме сгряваше всеки път, когато се връщах от чужбина в старата махала и вдишвах аромата от тютюневата фабрика на Лайош Кошут. Стъпвах по същите плочки, по които карах първото си колелце. Вглеждах се в прозорците на съседите и търсех познати физиономии, които ме помнят. Беше ми хубаво в София: винаги ми беше много уютно и усетено, че всичко си е така, както е било в детството ми…

В другия трамвай беше по-топло. Зима е, на гражданите трябва да им е безплатно топло. Макар че от много топлина стават и бели – я някой пътник се унесе и си пропусне спирката, я някой трамвай се подпали. Няма да се палят само вагоните на БДЖ-то, опазил ги Бог! Трамваите се палят само зимата. То и при хората е така: палят си и къщите в студа - като набамкат нацепена дограма или гуми Мишелинки в печките - от ония безплатните, от Общината, дето ги дават за екологични… А и по-рано от зимата някои изпушват – като Културния Дом на Площад Македония, ей сега минавам оттам. Него го запалиха в началото на зимата и разбрах, че вече не му викат Дом на Културата,  а бил Нерон – чудех се на какво ми прилича, когато гледах снимките с пламъците към небето, когато димеше…, а сега дори и в трамвая смърди на…Нерон… Скоро може да го прекръстят и него  – не Дом, а новия хотел на неговото място с нещо друго, епично: Хилтън – не: заето е, още Софиянски си го хареса дори преди да построят този птицекомбинат до НДК. Е, поне го свързаха с Моста на влюбените над аспирацията на МакДоналдс… Име, име.  ..може би – Фоур Сизънс?  Е, и това няма да е, защото вече го има – на Златев Хотела, дето беше Кино Сердика, на Паметника Левски… Пардон,  Спирка „Площад  „Васил Левски“… Тука поне са уцелили преди името на Дякона да уточнят, че е бил Площад… Браво! А не като Спирка „Кино Одеон“ – на „Попа“. Наистина трябва да си не само Комунист, но и голям Идиот, за да наричаш последния си истински Патриарх Евтимий „Поп“… Това повече отива на сегашния ни Патриарх, дори е не само поп, а и отшелник. Някой от миряните да знае за благотворителност, храна, подслон да са дали, да е чувал нещо слово, обръщение, благословение – не. Не съм прав: появи се на Коледа по телевизията, сега чакаме Великден да го чуем пак. То вярно, възрастен е човекът, но си разбира от работата – пандемия е.

Та за отоплението, тоест сезона на пожарите, както казва професор Рачев по телевизора. Сега е февруари, има още време. Без да съм лош пророк, може и летният театър в Борисовата или Лятната къпалня на Вълка да пламне, а и Капитолия на оня арабин, барабар с лимузините му от Канада. Сещам се и за Веселото село, дето кънти на весело и омирисва на пържено в Парка. Лелеее, зимата няма да стигне…Но може и да се размине, ако Фандъкова пробута пред общинарите плана за „облагородяване“, оптимизиране, стадионизиране и о‘имотяване на Борисовата - няма да има пламтежи, няма, няма! Ще има строежи и сбъднати копнежи. Спете спокойно, деца! 

Е, пристигнах с топлия тролей на спирка „Софийски Университет“, тоест Ректората постарому. Но той си е още там за незнаещите. В него и в още десетина факултета  на Университета из София се обучават за знаещи, а можещите и красивите ни идват от чужбина. Помните, че предците откраднаха 90 процента от дарението на Евлоги и Христо Георгиеви! Добре, че им направиха поне паметник пред Ректората. И не кръстиха площад на тяхно име, че щеше да е спирка.

Айде, къде ми е маската? В джоба? Не, тука е шишенцето. С ваксината? Не, с ракийката.

Маската ми е била на устата.  

Христо Петров

braillefm.com

Автор на видеото: Христо Петров

Животът - едно пътуване, в което постоянно се учим да разчитаме знаците!

Тодор Колев и "Песен за любимия град"

Опции на читателя

Остави съобщение

Вашият имейл няма да бъде публикуван или споделян с трети страни.Задължителните полета са маркирани с *