Димитър Христов Архиви - Страница 2 от 3

Димитър Томов: Един писател не може да бъде на страната на войната

Anelia Velinova | 6 — 04

Страда ли българското общество от липса на духовни водачи? Каква трябва да бъде ролята на пишещите хора в разломното ни време? Отговори на тези и други въпроси потърсихме от писателя-юрист Димитър Томов, лауреат на редица престижни литературни награди. Разговор за националните ни идеали и духовните пространства, които българските писатели превземат. Димитър Христов: Наш гост е писателят Димитър Томов. Мой колега от студентски години, верен приятел и в литературата, и години наред в издателската дейност. Завършихме българска филология заедно в един курс с много интересни преподаватели. Все още бяха живи някои от корифеите и класиците в СУ „Св. Климент Охридски”. Но ти завърши и „Право” в Юридическия факултет, когато не беше чак толкова модерна тази специалност правото, но беше много трудна. Ние ти завиждахме, защото – хем филолог, хем юрист. Още от тези студентски години с теб си четяхме, ти моите ранни стихове, аз твоите първи разкази. Първите си публикации направихме в този период и 10 години ти беше зам.- главен редактор на в-к „Софийски Университет”, защото главният редактор винаги беше някой професор, някой доцент, както бе дълги години Боян Биолчев тогава. Един златен период за този вестник, защото се превърна в едно хубаво средище на студентската младост и на литературата, която създаваха студентите. И това, което искам да подчертая, че 25 години работи като директор на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Това е четвърт век от твоята биография, като аз помня това Университетско издателство, което беше в няколко стаички, с една печатарска машина и издаваше почти на циклостил научните трудове на някои преподаватели. И от този период, откакто ти стана директор и разви тази издателска дейност на Софийския университет, то се превърна в едно от най-големите български издателства и едно от най-престижните. Същевременно за мен беше оправдано, че не ти оставаше много време да пишеш, защото създаде семейство, три деца, които отгледахте и оженихте. Кога пишеше в тези години? Оставаше ли ти време или събираше материали и сюжети, образи и герои? […]

Любовта, без която не можем

Венко Евтимов: Книгата стана скъп продукт за читателя

Anelia Velinova | 30 — 03

Има поети, които цял живот пишат едно стихотворение. Венко Евтимов е автор на 10 стихосбирки. На любовта е посветена и последната му книга с избрани стихове „Молекула любов”. Разговаряме с журналиста, издателя, поета, драматурга Венко Евтимов за съдбата на българската литература днес. Как се развива тя и успява ли да се конкурира с литературите на европейските страни? Сгрешени политики и липса на дотация за българската книга. Спомени за Евтим Евтимов. Димитър Христов: Това е предаването „Любовта, без която не можем” на радио Брайл ФМ. Казвам добре дошъл на поета, журналиста, издателя, драматурга Венко Евтимов. Споменавам тези различни твои занимания и призвания през годините. Разбира се, най-известно е, че си поет, защото от ранна възраст помня, че твоите стихове направиха силно впечатление. Още с първата си книга имаше сериозен успех в българската литература. И, разбира се, журналистиката, драматургията – занимания, които бяха много добър вариант за човек, който пише, който се занимава с творческа работа, за да може и да се прехранва, и да получава някаква заплата. Връщам те в онези години, защото когато бяхме млади поети, литературният живот беше друг. Общуването беше друго. Ние се познавахме и познавахме пишещите не само от нашето поколение в цяла България. Имаше едно постоянно движение и постоянни срещи, конкурси. Самите литературни издания, в които сме работели като в. „Пулс”, други издания, където сме сътрудничели, бяха такива средища. Не ти ли липсва това нещо сега? Венко Евтимов: Мисля, че литературният живот след прелома, ако можем така да го наречем, или разлома, изключително много обедня. Защото освен „Пулс” имаше още „Средношколко знаме“, „Родна реч”, десетки издания в София, в провинциите, където младите хора можеха да намерят стихове, разкази и всяко нещо, написано от техни връстници. Съответно и те да си опитат късмета, да си опитат възможностите. Тази възможност за изява сега е отрязана. Димитър Христов: Тогава нямаше интернет, нямаше Фейсбук, социални мрежи. Венко Евтимов: Да го приемем така, но те се заместваха от нашето […]

Любовта, без която не можем

Доц. Светлана Христова: Българската култура беше маргинализирана, оставена на свободно падане

Anelia Velinova | 9 — 02

С доц. Светлана Христова, социолог, изследвател и преподавател във Факултета по изкуствата в Югозападния университет „Неофит Рилски”, поетеса, разговаряме за културологията като наука и какво се случва с българския творчески живот, за българската култура и за традициите, за връзката между изкуство и наука и как изкуството води до ново развитие в науката и дава диагноза там, където науката не успява. Димитър Христов: За мен е голямо удоволствие, че наш гост е доц. Светлана Христова. Аз съм Димитър Христов, но не сме роднини, просто съвпадение на фамилиите. Светлана Христова: Няма конфликт на интереси. Димитър Христов: В културата конфликтът на интереси също се проявява, но това не е обект на нашия разговор. Тъй като се познаваме от много години, можем да си говорим на ти. От много години работиш в Югозападния университет „Неофит Рилски”, където си доцент по социология на културата, по културна антропология. Светлана Христова: Визуална антропология също. Димитър Христов: За мен е много интересно, че в Югозападния университет се разви тази област. Мисля, че и благодарение на теб, на твоите усилия и на желанието ти да пътуваш постоянно от София до Благоевград и пълноценно да участваш там и в преподавателската, и в научната работа. Но преди това си работила в Института по култура. Светлана Христова: Той беше с двойна принадлежност – към БАН и към Министерство на културата. В този институт се бяха концентрирали хора, които впоследствие се оказаха неудобни, а много скоро след това, след 10 ноември заеха ключови позиции и дори оглавиха държавата. Ето така понякога животът поднася големи изненади. През 1995 година бях правила интервю с английския професор по културна антропология и философия Ърнест Гелнър, който е от чешки произход. Той беше един от съветниците на създателя на „Отворено общество” Джордж Сорос. В това интервю той каза: „Никой не предвиждаше тези главоломни промени, които ще настъпят през 89-та година. Никой не можеше да си представи, че Съветският съюз, от когото всички толкова трепереха, ще се окаже колос на глинени крака, че толкова бързо ще настъпят промените, […]

Любовта, без която не можем

Светлана Йонкова: Без корен всичко пресъхва

Anelia Velinova | 26 — 01

Разговаряме със Светлана Йонкова, учител, поет, бард, за това как коренът може да даде отговори на всички въпроси, които терзаят душата. Димитър Христов: Казвам добре дошла на Светлана Йонкова, поетеса, авторка на книги със стихове, на романи, на разкази. Дебютираш през 1990 година с първата си книга със стихове. Бих казал, че малко закъснял дебют. Много ли чака да излезе тази първа книга? Светлана Йонкова: Не чак толкова. Три-четири години за онова време си е приличен период. Тогава много трудно се случваше пробив. Сега ако имаш пари, си правиш „самиздат”, но няма кой да те разпространява и купува. А навремето се разпространяваше и купуваше, но нямаше кой да се съгласи да те издаде. Така че 3-4 години е относително добро време. Димитър Христов: Това означава, че не си чакала дълго своя дебют, но пък през това време си преподавала български език и литература. Светлана Йонкова: Всъщност тогава бях детска учителка. Първо завърших Учителския институт и попадайки в детската градина, много бързо разбрах, че това не е за мене. Работих добре, със сърце, но си давах сметка колко различно се чувствам в различните дейности в ежедневието. В момента, в който започваха часовете по български, изведнъж се раждах. Направи ми впечатление, че не с най-малките, а с по-големите деца ми е по-вълнуващо. Завърших българска и руска филология, после творческо писане в университета. Вече имах внуци, но изпитвах вътрешна потребност. Тази диплома никога не съм я употребила и тя не ми върши работа. Димитър Христо: Теоретична подготовка по творческо писане. Помага ли? Светлана Йонкова: Точно така. Ако го бях завършила на млади години, щеше да ми е изключително полезно. Това беше по-скоро начин да си подаря нещо на душата, нещо, което много ме вълнуваше да видя – какво се случва в „Алма Матер”, на която преди толкова години съм затворила вратата след себе си. Със или без курсове, със или без филологическо образование, със или без […]

Приемната

Психологът Боянка Корнажева: Насилието е много лошо като прогноза за развитието на детето

Anelia Velinova | 13 — 01

Разговаряме с Боянка Корнажева, психотерапевт и съдебен експерт, за децата на разведените родители. Анелия Велинова: Добре дошла в студиото при нас. Да говорим по тази толкова наболяла тема, защото пародийно се приказва под всякаква форма, как се грижим за децата. Има и защита на децата, и не знам какви институции, а всъщност те са изпуснато звено според мен в нашето общество. Ти имаш пряк досег със семейството, където трябва да се изгради една личност, оттам започва изграждането на човека. Контактуваш и с майката, и с бащата, които имат определени функции във възпитанието на едно човече. Най-трудно се отглежда човекът, не пиленцето или котето, така че много бих искала да изясним няколко основни въпроса. Според теб кой е по склонен да разруши едно семейство, при положение че има дете? Мъжът или жената? Или няма такава „схема”, така да кажем. Кой е по-безотговорен към детето? Боянка Корнажева: Аз се опитвам никога да не използвам думи като „никога”, „всеки”, „всякой”, „мъжеТЕ”, „жениТЕ”. В този случай има двама родители и не мога да кажа на базата на моя опит, а и на статистиката, кой по-често решава да си тръгне от семейството. Всъщност не е толкова важно кой подава исковата молба за развод. Обикновено когато се стига до раздяла или развод, причината е между двамата. Анелия Велинова: Кой е по-отговорен към детето? Боянка Корнажева: В България битува навик, включително и при част от съдии се забелязва, да се предполага, че майката е по-добрият родител. Аз съм жена, майка също, но работя от много години в тази област и мога да кажа, че съм видяла прекрасни бащи и майки, които не ми е ясно, кой ги нарича майки, биологични майки. Зависи какъв е човекът, каква е личността и ценностната система. Ние много лесно се оплакваме от ромите, но аз съм виждала ромски семейства, които като бит […]

Любовта, без която не можем

Георги Цанков: Българската литература не отстъпва на световните образци

Anelia Velinova | 11 — 01

Каква трябва да бъде литературната критиката днес и има ли тя социална функция в този момент, какво е добра книга и кои са добрите писатели, какво мисли за литературата, писана на основата на документалистиката, за идеологията и политкоректността – отговори на тези и още въпроси ще чуете в разговора ни с Георги Цанков, литературен критик, историк и преводач, носител на значими литературни награди. Димитър Христов: Казвам добре дошъл на литературния критик, историк, есеист, преводач Георги Цанков. Радвам се, че се виждаме в нашето студио в тези вече истински зимни дни, в които вали сняг и вълненията от Международния панаир на книгата още не са приключили. Нека да кажа няколко думи за твоята биография като човек, който е колкото познат, понякога е в сянка, защото литературните критици и историци не винаги са на сцената, не винаги са на първа линия. Роден си в София през 1950 година. Завършил си българска филология и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор си по история на литературата, старши научен сътрудник в Института за литература на БАН, редактор на списание „Литературна мисъл”, допреди десетина години. Слава богу, че това списание продължава да излиза. Още с първата си книга с литературна критика получаваш наградата „Южна пролет” за най-добра книга в този жанр за 2001 година или греша? Георги Цанков:Не помня годината, но помня с какви събития беше заобиколено. Можем да поговорим за това, защото не е весела историята. Димитър Христов: 2001 година получаваш наградата „Христо Г. Данов”. Георги Цанков: Точно така. Това е преди 10 ноември. Тогава Слав Христов Караславов беше председател на журито. И тъй като за книгата ми първоначално имаше рецензия от проф. Иван Цветков, че аз съм враг на народа, защото съм написал, че къщата на Вапцаров е отделена от другите в Банско, че тя е една богата и хубава къща. След това Иван Спасов написа една прекрасна рецензия за нея и книгата излезе. Когато журито е заседавало за наградата, започва една страхотна битка и благодарение на прекрасния Валентин Даневски, който чак вдигна температура вечерта и се наложи да викаме лекар, толкова се беше притеснил, и в крайна сметка аз получих тази награда, която […]

Любовта, без която не можем

Илко Славчев: В планината и в любовта има невъзможни ситуации, които могат да те направят щастлив

Anelia Velinova | 19 — 12

Завършил „Ландшафтна архитектура“, планинар, който е автор на стихосбирките „На долна земя“ и „Внимавай, косачо!“. Цанко Лалев казва за стиховете му, че те са „мощен поетичен взрив“… Димитър Христов: Казвам добре дошъл на поета Илко Славчев. Не мога да отделя при теб понятието поет от понятието планинар и градинар, ако това не те обижда, защото светът е една голяма градина. Може би всички ние сме цветя в нея, но ти си завършил ландшафтна архитектура. Така ли е? Илко Славчев: Да. Димитър Христов: Какво ще рече това? Малко да разясним. Има ли такава специалност днес? Илко Славчев: Има такава специалност. В България това е много широко понятие. В някои държави е разделена на няколко части. Ландшафтна архитектура може да е аранжировка на цветя някъде, може да е аранжиране на цяла една държава, на цял един континент – планините, реките, крайпътните картини. Така че е много широко понятие, според това каква нужда има обществото и каква нужда имат хората, се работи тази работа. Има големи традиции и в България. Звучи малко помпозно, но има много работа. И тази работа е свързана с времето и пространството, със сезоните и не се знае откъде тръгва и как ще свърши след 100 години една градина. Димитър Христов: Ландшафт е немска дума, но как бихме могли да предадем, да българизираме това понятие и представата за тази специалност? Илко Славчев: Това е природата, която ни заобикаля. Чистата архитектура работи с материали, които почти не се променят във времето и пространството, докато ландшафтът е от жив растителен материал – вода, светлина, сезони, които действат заедно с естествената природа по някакъв начин и това е средата, която ни заобикаля. Димитър Христов: Когато човек се намесва в движението, в процесите на природата, не е ли опасно? Илко Славчев: Винаги е опасно. Първата ми книжка се казва „Внимавай, косачо!”. Дори само да окосиш една трева, можеш да промениш съобществото в нея, защото в тревата има всякакви цветя, има бурени, има разни хвърчащи насекоми, мравки и всичко това […]

Braille FM studio v otcakvane na gostite

Любовта, без която не можем

Мария Илиева – поетеса на любовта

Anelia Velinova | 15 — 11

Тя пише на три езика за болката от невъзможната любов. Специалист е по български, немски и испански език. Носител е на Национални литературни награди. Разговаряме с поетесата Мария Илиева за дебютната ѝ стихосбирка „Няма път, нито време до тебе”. Димитър Христов: Казвам добре дошла на Мария Илиева, поетеса, която наскоро имаше своя дебют със стихосбирка, но още преди него е носител на Национални литературни награди за стихове. Специалист по няколко чужди езика. Уникалното е, че пише на български, на немски и на испански. Тези три поетически традиции са много богати. Освен това преподаваш. По какво? Мария Илиева: Сърдечно благодаря за поканата. Цял живот съм преподавала, а немски и испански език в последните малко повече от две години преподавам в езикова школа „Интелект” и български за чужденци, което е страхотно предизвикателство и голямо удоволствие за мен, защото така поглеждам майчиния си език през очите на немскоговорящи и испаноговорящи, португалоговорящи. Миналото лято преподавах български език на бразилци през португалски език. Димитър Христов: Това приключение в различни езикови пространства и тази еквилибристика с различни езици е крайно интересна за поета, който борави със словото, с мелодиката на езика, с римите, тъй като виждам, че в твоите стихове има римуване, има и класически форми. Как излезе тази стихосбирка, защото за младите автори често пъти това е един праг, който може да ги препъне, да забави техния дебют или да им даде някакъв старт? Мария Илиева: Как излезе ли? Много интересен въпрос. Аз започнах да пиша на 9-10 годишна възраст, но никога не е било целенасочено, никога не съм събирала нещата си. И това продължи някъде до студентските години, там се губят последните мои стихотворения, които така и не пазя. И 20 години по-късно стана някакъв взрив, в резултат на който за около три години написах 250 неща. 60-70 от тях на испански, около 50 на немски и останалите на български език. Нямах никаква идея да издавам стихосбирка, да участвам в конкурси. Тази идея дължа на две мои много […]

Любовта, без която не можем

Петър Михайлов: „Училището е в дълбока криза”

Anelia Velinova | 15 — 11

Литераторът, литературен историк и критик Петър Михайлов гостува в литературното предаване „Любовта, без която не можем“. Той е преподавател ( учител по литература в една от елитните гимназии ) и осъвместява всички свои занимания паралелно. Магистърската си работа на тема „Романът „Ана Дюлгерова“ от Яна Язова и някои проблеми, свързани с женското писане в българската литература от 30-те години на ХХ век“ оформя и издава като книга през 2014г. Димитър Христов: Казвам добре дошъл на Петър Михайлов, литератор, който се изявява в различни области. От една страна, като изследовател и културен историк, от друга страна, като литературен критик, включително и оперативна литературна критика и анализи. Не на последно място и като преподавател, учител по литература в една от елитните гимназии в София. Много се радвам, че успяваш да съчетаваш всички тези посоки на литературната си изява. Как смогваш? Петър Михайлов: Навремето си спомням как ти смогваше – правеше вестник „Добрина”, занимаваше се с нас, твоите ученици, междувременно пишеше своите книги, рецитали и така някак ни въведе в литературата, в това голямо море, макар да ни беше за много кратко учител. Важен е контактът. И радиопредавания също правеше тогава. Това е някъде през 1995-1996 година. Димитър Христов: Не мислех да се издаваме, че съм бил твой учител, а пък ти мой ученик, защото сега ти си учител. Има какво аз да науча от теб и от твоите книги, които си донесъл тук. Предполагам, че и твоите ученици те слушат с интерес, защото, когато преподавах, една учебна година съм бил учител. Мисля, че за мен беше не по-малко полезно, както надявам се е било полезно и за моите ученици. Въпросът е, че тогава аз виждах, че има хора с литературна дарба. Но от 1996 година, когато преходът беше започнал с пълна сила, много хора се отказаха, дори такива, които даваха добри надежди като талантливи автори и литератори. Ти не се отказа. Какво крепи тази твоя активност в литературата? Петър Михайлов: Харесва ми, обичам я. Самият […]

Любовта, без която не можем

Атанас Капралов: Истинската поезия предсказва това, което идва след нас

Anelia Velinova | 1 — 11

„Да си поет, това е едно съдбовно преминаване през трудностите на живота.“ Ат. Капралов Атанас Капралов: Истинската поезия предсказва това, което идва след нас Разговаряме за литература, култура и духовна мисия с поета Атанас Капралов.За премиерата на новата му поетична книга „По мярка на духа“. Димитър Христов: Казвам добре дошъл на поета Атанас Капралов. Радвам се, че си наш гост по повод на новата ти книга „По мярка на духа” – книга, която разбуни духовете през последните месеци. Ще разговаряме за поезия и за твоята работа като директор на Националния литературен музей. За мен винаги е било знаково в твоята биография това, че идваш от Димитровград, там си роден работил на различни места – и ръководни, и други в областта на културата. Но това, което е важно, че си бил уредник на къщата музей „Пеньо Пенев”, бил си председател на Комисията по култура и вероизповедания в община Димитровград, директор на драматичния театър „Апостол Карамитев”. Известно време си работил в Столична библиотека в София, а от 2017 година си директор на Националния литературен музей – отговорни длъжности, като във времето на промени е тежко да изпълняваш такива задължения в областта на културата. Атанас Капралов: Бяха тежки и преди 10 ноември длъжностите, които заемах и след това, защото спокойно мога да кажа, че съм човек, който се оформи като творец и като гражданин в онази епоха, която е наричана днес тоталитаризъм, социализъм, комунизъм. Аз се оформих тогава и като човек, и като творец, и като гражданин. За мен словото беше изключително важно още в момента, в който прописах и реших, че то ще бъде моята съдба. Имах дълбокото усещане, че да си поет не е нещо, което е свързано само с овладяване на писането, на думите, на много четене, но това е и нещо много повече. Това е една мисия, която човек трябва да изпълни в живота си. И затова в годините съм се опитвал […]

Димитър Христов

Димитър Томов: Един писател не може да бъде на страната на войната

Венко Евтимов: Книгата стана скъп продукт за читателя

Доц. Светлана Христова: Българската култура беше маргинализирана, оставена на свободно падане

Светлана Йонкова: Без корен всичко пресъхва

Психологът Боянка Корнажева: Насилието е много лошо като прогноза за развитието на детето

Георги Цанков: Българската литература не отстъпва на световните образци

Илко Славчев: В планината и в любовта има невъзможни ситуации, които могат да те направят щастлив

Мария Илиева – поетеса на любовта

Петър Михайлов: „Училището е в дълбока криза”

Атанас Капралов: Истинската поезия предсказва това, което идва след нас

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter