Венко Евтимов: Книгата стана скъп продукт за читателя 

Има  поети, които цял живот пишат едно стихотворение. Венко Евтимов е автор на 10 стихосбирки. На любовта е посветена и последната му книга с избрани стихове „Молекула любов”.

Разговаряме с журналиста, издателя, поета, драматурга Венко Евтимов за съдбата на българската литература днес. Как се развива тя и успява ли да се конкурира с литературите на европейските страни? Сгрешени политики и липса на дотация за българската книга. Спомени за Евтим Евтимов.

Димитър Христов: Това е предаването „Любовта, без която не можем” на радио Брайл ФМ. Казвам добре дошъл на поета, журналиста, издателя, драматурга Венко Евтимов. Споменавам тези различни твои занимания и призвания през годините. Разбира се, най-известно е, че си поет, защото от ранна възраст помня, че твоите стихове направиха силно впечатление. Още с първата си книга имаше сериозен успех в българската литература. И, разбира се, журналистиката, драматургията – занимания, които бяха много добър вариант за човек, който пише, който се занимава с творческа работа, за да може и да се прехранва, и да получава някаква заплата. Връщам те в онези години, защото когато бяхме млади поети, литературният живот беше друг. Общуването беше друго. Ние се познавахме и познавахме пишещите не само от нашето поколение в цяла България. Имаше едно постоянно движение и постоянни срещи, конкурси. Самите литературни издания, в които сме работели като в. „Пулс”, други издания, където сме сътрудничели, бяха такива средища. Не ти ли липсва това нещо сега?

Венко Евтимов: Мисля, че литературният живот след прелома, ако можем така да го наречем, или разлома, изключително много обедня. Защото освен „Пулс” имаше още „Средношколко знаме“, „Родна реч”, десетки издания в София, в провинциите, където младите хора можеха да намерят стихове, разкази и всяко нещо, написано от техни връстници. Съответно и те да си опитат късмета, да си опитат възможностите. Тази възможност за изява сега е отрязана.

Димитър Христов: Тогава нямаше интернет, нямаше Фейсбук, социални мрежи.

Венко Евтимов: Да го приемем така, но те се заместваха от нашето пряко общуване. Във всеки град имаше младежки културен дом, почти във всяко селище – читалище, кръжоци, клубове. Според мен нищо не може да замени прякото общуване между хората, живия контакт. Ти виждаш човека, слушаш гласа му. Виждаш читателите си и кореспондиращ директно с тях. Защото колкото и да е съвременен нашият свят сега с интернет, ти отсреща виждаш една снимка. Не можеш с този човек така да общуваш, както ние сме общували. 

Димитър Христов: Има и нещо друго, че след промените през последните 30-на години е доста сериозна експанзията на чуждоезичната култура и литература. Българският писател, българският артист бяха изместени в голяма степен от други изкуства, не само литературата. Някои от най-добрите ни творци в изобразителното изкуство, в някои изкуства, които са по-конвертируеми, така да ги нарека, заминаха в чужбина и предимно на Запад. Но българският писател, който пише на български език, няма особени шансове да живее някъде зад граница, да получава там хонорари и да си издава там книгите на български език, и да може да съществува. Тези, които останахме тук, и мнозинството български писатели са тук. Има талантливи хора и зад граница, но те не са толкова много. Слава богу, че ги има и там, защото те са проводници на българската култура, българския език и литература в тези държави. Тези, които останахме тук, как се справяме, как се препитаваме? Как оцеляваме?

Венко Евтимов: Наистина писателят е поставя точно в това, че неговото изкуство е трудно конвертируемо и не е комерсиално. Особено поезията. Защото не малко наши оперни певици и певци разнасят славата на България из целия свят. Тяхното изкуство се разбира от всички езици. А също така не малко художници в чужбина направиха изложби, продават картини. Имат възможност, макар и по-трудна. Преди 10 ноември, особено монументалното изкуство беше добре платено от държавата. Имаше поръчки, откупки, но въпреки всичко те имат възможност да излязат на големия пазар и да се конкурират, докато писателите имат една ограничена територия от нашия език, от нашия реал. За съжаление, книгата трудно може да бъде един продаваем продукт, а животът я направи продукт. Същевременно евтината хартия, която получавахме по всевъзможни схеми, която взимахме на бартер от Китай. Книгата стана скъп продукт за читателя. Все пак човек трябва да живее, трябва да се препитава и да речем при една минимална заплата, определена от последното Народно събрание – 810 лв, каквато не малко хора получават. Десетки хиляди хора получават такива пари, да дадат примерно 20 лв. за книга, това вече ощетява бюджета им. За себе си мога да кажа така – за поета и журналиста Венко Евтимов като че ли 90-та година беше преломна. От тогава до сега едва ли съм написал повече от 10-15 стихотворения, и едва ли съм написал още толкова статии. И някои критически рецензии имам. Майка ми през цялото време, докато учех, казаше: „Учи, чедо, да не ходиш в производството.” Но аз се забих в производството на книги, вестници и списания, и повече от 20 години работих тази работа, започвайки от най-малкото нещо. Мога да работя на няколко полиграфически машини и съм бил управител дълго време на частна печатница. След това съм работил и в по-голяма, и с това съм се изхранвал, защото хонорарите свършиха, тоест няма никакви хонорари. Сега, за да си издадеш книга, ти трябва да си я платиш и след това да си я продаваш сам, което е практически много трудно. Може да се върнат част от вложените средства, не говорим целите, да излезе и печалба, че да може човек да се храни. Но искам да разкажа един весел случай от времето преди 10-ти, когато Съюзът на писателите правеше международни писателски срещи, и в България дойдоха едни от най-големите писатели. Един от тях, Ърскин Колдуел, голям американски писател, беше председател на тази международна среща в София. Работейки във в.„Пулс”, с триста зора му публикувахме един разказ. И този разказ, естествено, трябваше да бъде хоноруван. Отидох при счетоводителя, много специален човек, счетоводител с главно СЧ, ако мога така да кажа. Той каза: „Кой е тоя Колдуел? Да дойде тук да се подпише, да си вземе хонорара.” Аз казвам: „Моля Ви се, това е председателят в момента на нашата среща. Той ще се срещне с нашия държавен глава, една изключителна личност. Не мога да го докарам тука, неговото време е разчетено.” И той с триста зора, уговорки, натиск от ръководството ми даде 50 лв. Даде ми ордерче и каза: „Тук той лично се подпише на кирилица и номер на паспорта да има.” Аз се шашнах – един американски писател да се подпише на кирилица, с трите си имена… Както и да е, взех тези пари, с връзки влязох при Колдуел, защото при него беше много трудно. Дадох му вестник „Пулс”, той благодари, виждайки разкази си, и казвам: „Господин Колдуел, има хонорар за Вас. Моля Ви, подпишете се.” Той реши, че е автограф и ми се подписа на ордера. И казва: „Колко е хонорарът?” Отговарям: „50 лева.” „А това в долари колко прави?” Тогава беше 55 долара и 96 ст. Той се усмихна и каза: „Добре. Дайте ги на редакцията се почерпят. Вие сте младежка редакция, почерпете се.” Този човек, доколкото знам, от „Ню Йорк Таймс” беше взимал между 10-15 000 долара хонорар за един разказ от две или три страници. Но такива са мащабите. 

Димитър Христов: Сега и това го няма, и тези 50 лв. ги няма. Това се различни величини, но аз си спомням и друго. След поредната международна писателска среща в София, където наистина идваха над 200 видни писатели от цял свят, ние сме участвали в организацията на тези срещи, заедно с преводачите и всички други колеги, общувайки с тези автори, и като сме чели и книгите на някои от тях, си казвахме, че нашите писатели не са по-малко талантливи, точно обратното.

Венко Евтимов: Добивахме самочувствие да прочетеш един роман, издаден в 50 000 тираж примерно, или до 100 000 тираж, естествено на някои от големите езици – испански френски и английски. И същевременно роман на български писател, издаден в 500-1000 бройки.

Димитър Христов: Тогава се издаваха и в 100 000 тиражи на български автори, но бяха малцина. Има и другата страна на това общуване. Двама видни американски писатели взеха българско гражданство и си купиха къща в Родопите. 

Венко Евтимов: Уилям Мередит и Ричард Хартайс. Да, знам, че си купиха къща в Родопите. На кой не му харесва България?

Димитър Христов: Отнесохме се в спомени, но не трябва да се забравят тези времена. От друга страна, когато ти се захвана с печатарския занаят, направи печатница, направи издателство, започна да въртиш вестници с големи тиражи за цяла България, да работиш и за чужбина. Знам, че си помагал неведнъж на български автори. Къде с отстъпки в цената, къде по приятелска линия да си издават книгите.

Венко Евтимов: Да, на някои съм издавал книгите. Просто съм ги печатал безплатно, за моя сметка.

Димитър Христов: Опряхме дотам да търсим приятели, да си правим взаимни услуги, да си помагаме. Аз не съм се обръщал към теб за моя книга. Казвам го, за да не си помисли някой, че искам да изтъкна случая, или някакъв мой интерес да преследвам, но знам за тази твоя дейност, която години наред е била в помощ на редица колеги и наши приятели. От друга страна, какво да прави българският автор? Ето сега има и млади автори, и то доста талантливи. Какво да правят? Как да развиваме тази българска литература, която трябва да се конкурира с литературите на европейските страни, на целия свят дори?

Венко Евтимов: Аз мога да кажа как са го направили в една малка страна, близка до нашата – Хърватия. Хърватия, за да се пише на хърватски, разбира се, там отделянето на сръбския от хърватския език е много болезнен период, и той още продължава. За да се отдели тотално хърватският език от сръбския, макар че на сърбохърватски са написани световни произведения. Само Иво Андрич да спомена стига. И други автори. Там Съюзът на писателите, който е около 500 души, което горе-долу беше и нашето число в края на 90-те години. Хората получават контрактации, помощи, назначават се някъде на работа, само и само да пишат на хърватски, и хърватската литература стои на всички книжарници с пълно предимство. За хърватските книги се дават по-ниски цени на хартията, производството. Дотира се хърватската книга. Има политически момент, че те са самостоятелна държавата, но това е един хубав национализъм. Не е политика, това е родолюбие.

Димитър Христов: Това е културна политика, но аз не бих казал, че в периода, когато в рамките на Югославия езикът се наричаше сърбохърватски, са спрели да се развиват двата езика – сръбският и хърватският. Те са близки, но това национално самочувствие е в резултат, че държавата се грижи за своите писатели, за своята словесност, за своите традиции и дори възстановява, и понякога малко иронично подхождат някои, че връщат много стари думи, за да се отличавали от сръбските. Ами ще ги връщат. Защо ние не върнем хубавите български думи, които заменихме с чуждици? Че има неологизми, че има терминология – няма нужда сега да сменяме думата „компютър”, примерно, и няма как „космос” или друга международна терминология, не е нужно изкуствено да се прави това. Но когато имаш словно богатство, когато то съществува, и в някакъв период е било загърбено, за да бъде заменено с купешки думи, това не го разбирам.

Венко Евтимов: Аз съм филолог по образование, както и ти, разбира се, но съм се занимавал преди години, още като млад с езиковото богатство на нашия език. Имах много голяма библиотека. Примерно речникът на Найден Геров е с 80 000 думи. И речникът е събиран десетилетия наред от този велик човек, и го е правил сам. Сега речникът на БАН има, доколкото знам, над 250 000 думи. Ние сами не знаем богатството на нашия език и не се връщаме към него. И всичко това почва от училище. Децата вече пишат 4-ка, вместо Ч, 6-ца, вместо Ш. Това е простотия, отнемат от нашата азбука. Наскоро чух едни млади хора да казват: „Ние, ако пишехме на латиница, щяхме да сме по-напред, защото румънците са се отказали от латиницата през по-миналия век и сега са колко напред.”

Димитър Христов: Те по други причини, политически, бих казал. Но и при румънците играе моментът с родолюбието, с патриотизма. Както и при унгарците. Да държиш на своето и да го развиваш без чуждопоклонничество, защото у нас продължава да бъде модерно да се сменят посоките, в които се кланя българинът. Чуждопоклонничеството не върши работа в утвърждаването и развитието на една национална литература.

Венко Евтимов: В политиката върши работа.

Димитър Христов: В политиката върши работа, ако е в името на националната доктрина, каквато нямаме. Аз не съм национален нихилист, но все пак литературата, която е в основата на всички изкуства, словото, мисленето, българският език, тези неща, ако не бъдат защитени навреме, и не бъдат развивани, ще вървим към този разпад и това чуждопоклонничество, което винаги е пречило на България да върви напред. Сменят се благодетелите, сменя се политическата конюнкура, но националният дух, националната култура трябва да останат. 

Венко Евтимов: Само да вметна един пример, как са били подкрепяни тези неща 30-те години на миналия век, когато приемаме, че е друг строй на управление. Поетът Димитър Панталеев, и ти го помниш, каза: „Аз като млад поет на 22 години нямах нито един лев в джоба си и съм написал стихосбирка. Отидох при един завеждащ клон на банка с молба за помощ. Човекът беше познат на баща ми и ми издадоха 500 книжки, като купиха 200. По този начин ми платиха производството. Това беше Кооперативната банка и тя помагаше и на други такива писатели, които идват и правят.” Сега да спомена единственото държавна банка, ББР, не мога да ѝ произнеса цялото име, която раздаваше милиони на небезизвестни другари по списъка „Магнитски” и извън този списък. Защо тази банка не кредитира българска литература или българско изкуство като цяло, или да има един лимит, който да се определи от техния Управителен съвет, да бъде одобрен примерно съвместно с Министерството на културата? Защо една българска банка за кредитиране на малкия бизнес, да не кредитира българската литература, българското изкуство в цяло? Такова чудо в този момент няма.

Димитър Христов: Само ще припомня, че Димитър Пантелеев издава съвместна първа книга с Атанас Далчев. Те имат една книга като съавтори. Изключително талантлив поет, независимо, че Далчев беше по-известен. Димитър Пантелеев заслужава да бъде преоткрит. 

Макар да не си издавал много книги, дори за мен е странно, че като собственик и като работещ в полиграфическия бизнес, можеше да си издаваш всичко, което напишеш. Малкото книги, които си издал и сравнително малкото публикации, които правиш, говорят за една прецизност и самовзискателност. 

Бих искал да прочетеш стихове, някои от твоите най-нови неща. Може и неща, писани през годините. Няма да забравя, вероятно в първата ти книга, излязла преди 40 години, едно стихотворение, посветено на майка ти. То е една апология на майчиния алтруизъм и не знам дали го има в тази книга.

Венко Евтимов: Има го. Ще прочета друго стихотворение за майка, което е продължение на това – „Низане на тютюн”.

„Бяхме бедни. Работихме всяка неделя на тютюна катранен, зелен

 и гледах как мама своя залък отделя за дрехи, за дом и за мен…” 

От същия цикъл – „Операция на ларинкса”. 

„ В нощта преди операцията сънувам сънищата на мама. 

Тихо се прощавам с безброй близки и приятели. 

Тихо се прощавам със себе си

като войник пред последно сражение…” 

Имам един любим поет – Димчо Дебелянов, който приживе не е видял книга. И понеже ти започна за книгите, според мене всеки от нас пише една единствена своя книга. Пише, дописва, издава, скъсва нещо, разделя се с нещо.

Димитър Христов: Някой казва, че поетът цял живот пише едно стихотворение.

Венко Евтимов: Може и така да се каже. „Елегия за Димчо Дебелянов”.

 „Един поет отиде на война 

и слънчевите му очи с пръст зариха…” 

Димитър Христов: Благодаря ти много. Да покажем тази книга, която се казва „Молекула любов” на издателство „Захари Стоянов”, на Венко Евтимов. Много красиво оформена книга. Благодаря ти, че си донесъл и последната книга на отишлия си преди шест години Евтим Евтимов – „Светлината на любовта – Избрано – Евтим Евтимов”. Евтим Евтимов, който има над 40-50 книги и сега избрано в почти 200 страници. Предполагам, че тука са му наистина най-хубавите стихове. Кой е съставител?

Венко Евтимов: Иван Гранитски.

Димитър Христов: Иван Гранитски, приятел и познавач на Евтим Евтимов. Ще спомена, че нашите бащи бяха много добри приятели – баща ми Христо Черняев и Евтим Евтимов. Подкрепяха се, винаги са имали най-близки приятелски и колегиални отношения. Аз също неведнъж съм пътувал и съм общувал с Евтим Евтимов. Пътували сме по различни срещи, литературни четения и събития, на които искрено се радвах на това, как хората с огромно преклонение и с голяма обич се отнасяха към него. А това мен ме радваше, защото си казвам: „Ето как един български поет може да бъде обект на такава спонтанна народна любов.” Аплодираха го, харесваха го, бисираха го. Разбира се, той беше популярен, както със своите стихове и със своята публицистика, и документалистика, и като човек, който много обичаше младите автори. Помагал е на мнозина. Припомням, че и дълги години ръководеше издателство „Народна младеж”, вестници литературни издания, там където можеше наистина да бъде в помощ на младото поколение автори. В чест на Евтим Евтимов преди десетина години бе създаден един конкурс, изключително привлекателен за българските поети, защото конкурсът е за любовна поезия. Допускам, че не е и без твоя помощ, тъй като след смъртта на Евтим Евтимов този конкурс, носещ мотото или името „Горчиво вино”, този емблематичен израз от неговата поезия.

Венко Евтимов: Аз не съм помагал на този конкурс. Тук помага читалище „Братя Миладинови”, който е основен двигател, и няколко автори от града.

Димитър Христов: Читалище „Братя Миладинови” в Петрич, където е работил някога младият Евтим Евтимов. Издателство „Персей”, ръководено от литературния критик и книгоиздател Пламен Тотев. Обикновено в такива случаи наследниците, ако нямат пряко участие, са питани дали може да се направи конкурс на името на баща им и т.н. Има случаи в България, където наследниците отказват, или са против от съответния статут на конкурс. Няма да споменавам имена на писатели и конкурси, където има такива конфликти. Но тука мисля, че има едно добро съчетание в този конкурс на благородни амбиции.

Венко Евтимов: Но този конкурс започна, когато Евтим Евтимов и неговата спътница, поетесата Романьола Мирослава, бяха живи и те го основаха.

Димитър Христов: Това, че не участваше в журито, говори за твоята скромност. В този анонимен конкурс през годините са отличавани автори от различни поколения, които пишат любовна лирика. И в това ново издание има 56 стихотворения за любовта. Това са наградените и номинираните стихове от този литературен конкурс „Горчиво вино”. Скоро беше представена тази книга от издателство „Персей”, Пламен Тотев и читалището от град Петрич „Братя Миладинови”. Голяма любов хранят българите към поезията на Евтим Евтимов и към песните, които са правени по неговите стихове. Това са може би едни от най-хубавите песни, тъй като с него работят големи композитори – Тончо Русев и други. И големи изпълнители – Лили Иванова. Някои от най-върховите постижения на българската популярна музика от онези години. Много от тези песни са хитове, бих ги нарекъл евъргрийни, защото остават в българската популярна песен като шедьоври. 

Да прочетем едно стихотворение от Евтим Евтимов – „Подкова за щастие”.

Венко Евтимов: „Спомен са конете, детски спомен, 

в този свят бездомен и огромен…” 

Бих искал да кажа едно стихотворение, което не присъства в тази книга. Евтим Евтимов беше дълги години учител в село Първомай, край Петрич и има няколко детски книги издадени. Една от тях е „Клас стани” и там има едно такова четиристишие, което съм запомнил:

„ Аз искам винаги да е така, 

когато времето въпрос задава.

 Да вдига всеки по една ръка

на вместо две, които се предават.”

Димитър Христов: Чудесен девиз, бих казал на живота и на Евтим Евтимов, и на редица български видни български писатели. В това училище в Първомай, като ученик ни изпратиха на бригада в Петрич, и ни настаниха. Ние спяхме на едни дюшеци в класните стаи в това училище, където Евтим Евтимов е преподавал. Винаги съм свързал своята биография с български писатели, които харесвам. После част от военната ми служба като войник във ВВС,  бях в едно поделение в летище „Крумово” и отсреща на баира, високото на Родопите, се виждаше село Яворово, и си мислех за Хайтов, за неговите герои. Това ме е спасявало в трудни моменти.

Евтим Евтимов беше щастливец. Не бих казал, че е живял лесно, или че е бил безпроблемен пътят му на творец, в личния му живот, с всички проблеми, които е можел да има, и които е имал. Беше роден под щастлива звезда, именно затова, че талантът му блесва. Не знам дали знаеш, че баща ми забелязва талантливите стихове на Евтим и отива в Петрич, намира го, и му казва: „Идвай в София. Учител в Петрич може да останеш цял живот, но няма да те забележат.” Идва и действително прави един шеметен път в българската поезия. И още страдат неговите приятели, които са живи, и неговите читатели за него. Така че ти продължаваш една много голяма бащина традиция, и една голяма отговорност в изкуството. Тъй като имам невероятни спомени от общуването си с Евтим Евтимов, а и от този край, Петричкия край, от самия Петрич, и съм написал стихотворение, което се казва „Наздравица за любовта”. И то е с такова мото от Евтим Евтимов: „Истинското вино е горчиво.” Искам да го прочета в памет и на нашето приятелство, и в памет най-вече на Евтим Евтимов, но и в знак на нашето приятелство по-точно. Мисля, че имаме още какво да правим в литературата. Не мисля, че си се отказал да пишеш.

Венко Евтимов: Не, не.

Димитър Христов: Ако с годините малко се поосвободиш, или пенсионираш, надявам се това време да оползотвориш за своя талант.

Венко Евтимов: Поетът никога не се пенсионира.

Димитър Христов: Това е така. „Наздравица за любовта”.

   …истинското вино е горчиво.

                            Евтим Евтимов

Любовта и виното опиват

както красотата в мрачен ден.

Често красотата е горчива

и в това е чарът й свещен.

Който чака щастие безкрайно,

който иска все да му сладни,

няма да узнае святи тайни –

има нощи, за да има дни!

С гроздобера лятото си тръгва,

ала и от превъзходен сорт

виното ще зрее и тепърва

ще се види кой винар е горд

с майсторлъка вино да отгледа,

да празнува Трифон Зарезан

и във любовта да бъде предан, 

но и не дотолкова пиян, 

че да търси само сладки ласки,

да се мръщи, щом му загорчи…

Виното и любовта не втасват

никога във алчните очи.

Както да се влюбваш и разлюбваш –

търси половинка всеки мъж –

срещнеш ли я, трябва да празнуваш,

затова със нежност я задръж,

покажи й как се прави вино,

как ширата весело кипи

и 

щом ви загорчи, да сте двамина

в една любов, събрала две съдби.

Венко Евтимов: Благодаря ти.

Димитър Христов: Имаш много наблюдения и спомени от българския литературен живот, от българския полиграфически бизнес, който в известна степен е огледало на икономическото състояние на България в последните десетилетия. Защото през очите на един бранш могат да се кажат много истини за обществото, за различните поколения, това което се случи с хората на различна възраст в България. Завръщаш ли се в Петрич?

Венко Евтимов: Да. Аз често ходя в Петрич. В София живея от много години, но в Петрич ходя доста често. Поставям цвете на паметника на баща ми. Говоря си с него. Някак си там той е жив. Имаме много приятели, много големи писатели са там вече. 

Като творчески планове най-стандартно смятам лека-полека да си избистря какво може от мене да се прочете и с няколко нови неща да направя една тънка песнопойка. А пък ще ми се да събера в една също така тънка книжка, смешни случки от нашия писателски бранш. Примерно да кажа – Писателската станция във Варна. Трака машинката, непрекъснато трака и това дразни колегите от някоя стая. В един момент жената на писателя, който пише, чува, че машинката спира. Няма да спомена името на колегата, в книгата ще го напиша. И казва: „Иване, машинката мълчи.” Отговаря: „Мисля бе, жена, мисля.” „Не мисли, а пиши. Хората лауреати на Димитровска награда станаха.” Ей такива неща има много, на които съм бил свидетел и, разбира се, хубавата епиграма на Радой Ралин: „Светът е оцелял, защото се е смял.” И за него имам случка, която мога да разкажа, и така ми се ще да събера неща, които са по-нестандартни, извън строгите канони на литературата, метриката на ритмическия стих.

Димитър Христов: Евтим Евтимов и ти сте хора, които не са кабинетен тип. Бохемството, жаждата за живот, за срещи, за общуване, веселбата, това, което казваш ти, смешните истории и писателските лакардии, всичко това е много ценно, защото е част от начина ни на оцеляване, и ни е крепяло през годините. Защото ако говорим за миналото, само за това, че е имало негативни процеси, явления, отношения, вражди, и както и сега ги има, няма да можем да гледаме напред. Нека да си спомняме и тези смешни случки, и смешни истории, които по цял свят показват народопсихологията на едно общество, защото писателите изразяват народната душа. Неслучайно има такъв интерес, любопитство и жълтите издания често пъти се нахвърлят, ако нещо се случи, това, което правят творците – неординерно или скандално. Това показва и колорита на българския дух, и разкрива едно упорство и несъгласие с официозното. Мисля, че Евтим Евтимов, който заемаше и различни постове в определени години, беше абсолютно извън щампата, извън тези рамки.

Венко Евтимов: Мога ли да кажа една смешна случка. Баща ми и Романьола Мирославова сключват църковен брак, след гражданския. Канят мене и жена ми по този повод вкъщи. Романьола е много мила, беше сготвила нещо хубаво, и каза: „Венко, не е ли време и вие да сключите църковен брак?” Аз отвръщам: „Как да сключа, баща ми е бил партиен секретар. Пише го в досието ми.” И друго се сещам за него, като каза бохемството, пийването. Това са типични неща. Един голям поет, Георги Джагаров ги събираше младите писатели, включително и баща ми. Той помогна също да си намери работа в София. Ламар също събира младите писатели и един ден казал на баща ми: „Този млад колега, моля те, да не идва.” „ Защо, бе?” „Той е добър поет, обаче чепът му изпуща, не държи на пиене.” 

Димитър Христов: На добър час на новата книга на Евтим Евтимов, на сборника „Горчиво вино”, на твоята поезия и това, което правиш в литературата и като автор, и като книгоиздател, и като човек, който активно участва в литературния живот. Благодаря ти за откровенията, които успяхме да споделим, и до нови срещи да си пожелаем. 

(Пълното интервю, както и стихове, представени от автора, може да чуете във видеоматериала. )

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova