Психологът Боянка Корнажева: Насилието е много лошо като прогноза за развитието на детето

Разговаряме с Боянка Корнажева, психотерапевт и съдебен експерт, за децата на разведените родители.

Анелия Велинова: Добре дошла в студиото при нас. Да говорим по тази толкова наболяла тема, защото пародийно се приказва под всякаква форма, как се грижим за децата. Има и защита на децата, и не знам какви  институции, а всъщност те са изпуснато звено според мен в нашето общество. Ти имаш пряк досег със семейството, където трябва да се изгради една личност, оттам започва изграждането на човека. Контактуваш и с майката, и с бащата, които имат определени функции във възпитанието на едно човече. Най-трудно се отглежда човекът, не пиленцето или котето, така че много бих искала да изясним няколко основни въпроса.

Според теб кой е по склонен да разруши едно семейство, при положение че има дете? Мъжът или жената? Или няма такава „схема”, така да кажем. Кой е по-безотговорен към детето?

Боянка Корнажева: Аз се опитвам никога да не използвам думи като „никога”, „всеки”, „всякой”, „мъжеТЕ”, „жениТЕ”. В този случай има двама родители и не мога да кажа на базата на моя опит, а и на статистиката, кой по-често решава да си тръгне от семейството. Всъщност не е толкова важно кой подава исковата молба за развод. Обикновено когато се стига до раздяла или развод, причината е между двамата.

Анелия Велинова: Кой е по-отговорен към детето?

Боянка Корнажева: В България битува навик, включително и при част от съдии се забелязва, да се предполага, че майката е по-добрият родител. Аз съм жена, майка също, но работя от много години в тази област и мога да кажа, че съм видяла прекрасни бащи и майки, които не ми е ясно, кой ги нарича майки, биологични майки. Зависи какъв е човекът, каква е личността и ценностната система. Ние много лесно се оплакваме от ромите, но аз съм виждала ромски семейства, които като бит са много далече от стандартите, приемливи за отглеждане на  дете. Само че за тях детето е ценност, възпитава го цялото семейство. Може да имаме разлика в ценностните системи, но ценността „детето” при много от ромските семейства е в пъти по-високо, отколкото при добре поставени български семейства.

Анелия Велинова: Добре поставени имаш предвид материално.

Боянка Корнажева: Материално, социално. Бракът е формалност и за да бъде прекратен, се минава през съда и в съда се виждат най-различни хора. И в никакъв случай не мога да кажа, че по-отговорни са тези, които са по-културни, или по-добре представени материално и социално. И в едната, и в другата крайност има и боклук, има и свестни хора. И пак казвам – не можем да твърдим, че майката или бащата е по-добрият родител. Не е случайност, че детето има двама родители. То възприема много неща и от майката, и от бащата, и от женския модел, и от мъжкия модел, от нейните ценности, от неговите ценности. Проблем е, разбира се, когато има много голяма разлика между ценностите на родителите, или много голяма разлика между двете родителски семейства, защото почти никой не идва от нищото. Дори човек, който не познава собствените си родители, е отгледан някъде и възприел някакви ценности. Той носи етнически, културни, религиозни, семейни ценности, които детето попива.

Анелия Велинова: Към теб обръщат ли се хора, които не са подписали брак, живеят в съжителство и отглеждат дете, но в един момент се разминават. Все пак ние се променяме във времето под влиянието на различни обстоятелства. Те искат да се разделят, но виждат, че детето има проблем и по някакъв начин търсят подкрепа от психолог.

Боянка Корнажева: Това е идеалният вариант, ако родителите видят, че детето има проблем и потърсят подкрепа от психолог. Това са родители, които са наистина добри. Обръщат се, но дори тези, които нямат брак, много често стигат до съд не заради това, че трябва да се разведат, а заради това, че трябва да си поделят родителските права, тоест да поделят детето. При добра подготовка на този процес, независимо дали е развод, или уреждане на родителските права, минава по-безболезнено, ако и двамата имат съзнание, че имат общо дете и трябва да мислят за него. Това е основното, ако може да влезе в главите на родителите – да правят каквото поискат с живота си и с разрушените си отношения, но са длъжни пред това човече, което са създали. Двамата трябва да му дадат най-доброто, което могат, или поне колкото могат.

Анелия Велинова: Какво си забелязала при децата? Какви са най-типичните страдания, които те изпитват при раздяла на родителите им? Как им се отразява на психиката?

Боянка Корнажева: Не е кой знае колко различно от децата, които не са на формално разделени родители. Децата са лакмус, който много добре усеща, когато има напрежение между хората, които ги отглеждат – родители, много често напрежението идва и от разширеното семейство. Някоя баба или дядо с най-добри намерения се намесва на страната на единия, прави партия с детето и всичко това е за негова сметка. Децата много страдат, когато родителите не им казват какво се случва. Не става въпрос да им разказват в подробности всичката кал, която единият е хвърлил върху другия в исковата молба, в отговора на исковата молба, в търсенето на свидетели. Трябва да се каже на детето тази част от истината, по този начин, по който то ще разбере. Най-простичко казано: „Ние с татко ти те обичаме и двамата, но няма да живеем заедно.” Само че няма да се каже по този начин. Детето има нужда да е сигурно, че и двамата го обичат и ценят, а когато  единият родител има всички основания да мрази другия и показва тази омраза пред детето, нерядко то започва да си мисли, че другият, когото не вижда толкова често, не го харесва.

Анелия Велинова: Тоест манипулира му се съзнанието.

Боянка Корнажева: Единият вариант е да се манипулира целенасочено. Другият вариант е, че примерно, ако аз съм много обидена на онзи, който ми е направил дете и се е оказало, че не е такъв, какъвто съм го мислила, толкова съм обидена, че не мога да скрия пред детето и говоря пред него срещу „оня”. Само че дотолкова, доколкото аз вярвам,  че „оня” не става и не му давам детето. Съответно то вижда  много рядко „оня”, който всъщност е баща му и започва да си мисли, че то е причината, че то не става. То не е достатъчно добро и затова „оня” не го търси, което в по-дълга перспектива е много тъжно като последици, защото когато едно човече израсне със съзнанието „аз не ставам, мен не ме обичат”, то много трудно посяга да рискува и да постигне нещо.

Анелия Велинова: То остава депресирано и с чувство за малоценност. Първо с детето ли започваш работа и след това насочваш разговорите към родителите – всеки да каже това, което чувства и мисли, да освободи отричането, или един от родителите взима детето, идва при теб и търсите взаимно някакво решение?

Боянка Корнажева: Аз работя с това, с което е възможно да се работи, което ми позволява ситуацията. Ако отношенията между двамата са прекалено разрушени, много често единият не вярва, че може да доведе и другия. Идеалният вариант би бил да се работи и с детето, и с родителите, но идеалните неща са в книгите. Случва се, но не много често. Зависи колко е голямо детето. При всяко положение със самото дете трябва да работя, но аз не мога да взема едно дете, да го ремонтирам и да им го върна без тяхното участие.

Анелия Велинова: А те оставят ли ти само детето? Имат ли такова доверие или пък нежелание да се занимават с него?

Боянка Корнажева: Има родители, на които едва ли не да им дам бележка приел-предал, с гаранционен срок. С тези хора аз не работя, защото не мога да изпълня това, което те очакват. Ако те ми нямат доверие да оставят детето за известно време, какво правим? Нищо.

Анелия Велинова: Стоят ли през цялото време при теб? Защото това е начин на въздействие, самото присъствие на родителят, който иска да доминира. Например, той има правата, отнел е детето, не го дава на другия. Това е вече вмешателство и детето се притеснява да каже точно какво усеща.

Боянка Корнажева: Когато се работи с деца, е много важно да се оценява какво показва детето, не какво казва. Децата много често показват повече, отколкото казват. Ако са малки, думите им не са достатъчни. При по-големите деца невербалната комуникация носи много повече. Но ако родителят е истински загрижен за детето си, той би чул това, което ще му дам като обратна връзка, като тази обратна връзка аз я давам пред детето. Тоест аз не влизам в съюз с родителя зад гърба на детето. Това е важно за самото дете. Различни са форматите. Може да се работи семейно. Имала съм случаи, когато всеки от двамата има ново семейство и въпреки това двамата са загрижени и заедно съдействат. Имала съм случай, съществува брак, въобще не става дума за развод, само че нито единият от двамата не си дава сметка какво се случва с детето им.

Анелия Велинова: Има ли разлика между тези деца, които страдат от това, че родителите се разделят и от семейства, които живеят заедно, но там съществува насилие?

Боянка Корнажева: Има, разбира се. Но когато има насилие в семейството, пак казвам, децата са лакмус, те усещат всичко. Независимо дали е видяло, то се усеща. Насилието е много лошо като прогноза за развитието на детето. Най черно- бяло казано, ако едно дете израсне в климат на насилие, то или ще стане жертва, или ще стане насилник. Много често за насилието не се говори. Напоследък е модно да се говори за домашното насилие. Има го и в много големи размери, но масата от истинските жертви на домашно насилие рядко стигат до това да го обявят. И всъщност тези деца, които живеят в такива семейства, носят много дългосрочни последици от това. Ние имаме една такава горчива шега, че в България бракоразводният процес напоследък има три етапа: първата е – подаваме исковата молба. Втората е – дело за домашно насилие. Третата е – дело за блудство. Значи аз сега ще заведа срещу „оня” дело за домашно насилие и съответно ще получа заповед за незабавна защита, и „оня” няма да си види детето. Не говорим за случаите, в които наистина има домашно насилие.

Анелия Велинова: Не ги ли подстрекават самите адвокати към такава стъпка?

Боянка Корнажева: Който и да ме подстрекава, аз имам собствен мозък и ако мисля за собственото си дете, е добре да разсъждавам как това му се отразява, особено ако детето е по-малко и в продължение на 1, 2, 3 години живее с коментарите на близките си за „оня” или „оная”, защото не са само жените, и мъже го правят. Това влиза в неговата психика и отключва конфликт с неговите собствени впечатления. Какво правим? Ние всъщност го изстискваме това детенце и тази психика, колкото и да е пластична, има последици за нея. Те не са добри за детето.

Анелия Велинова: Понеже каза малки деца, виждала съм при тебе тийнейджъри. Може би като станат по-големи, те просто не идват. Трудно се решават да отидат на психолог. Кои се поддават по-лесно на „оправяне”, да кажа тази дума? Тоест да разберат, да приемат действителността такава, каквато е и да не са травмирани толкова много. Те страдат, те са различни, не са като другите.

Боянка Корнажева: Те са като другите.

Анелия Велинова: Те са като като другите , но така се възприемат, има един човек в семействата, примерно.

Боянка Корнажева: Ако е един, е лошо, но всъщност и при развод те пак остават двама. Много често, когато приключат бракоразводните войни, отношенията се подобряват, защото вече няма защо да си хвърляме кал. Отношенията се подобряват, когато е културен разводът. Иначе толкова кал се изхвърля и когато знам, че съм невинна, обаче пред Съдебната зала ме заливат с кофа с екскременти пред свидетели, това е много травматично. И после това как ще го преживея? Говоря за родителите. А когато родителят страда, то се предава и на детето. Въпреки че много от родителите не говорят с децата, с най-искреното желание да ги запазят. Когато детето ми вижда, че аз страдам и аз му казвам, че ми няма нищо, има нещо. Трябва да се намери начин да му се каже така, че то да разбере и да не го настройваме срещу другия.

Анелия Велинова: Имала ли си случаи, когато  са много различни разбиранията, защото родителите са от различни държави?

Боянка Корнажева: Имала съм. Когато преди доста години дойде българка, женена за човек с друга религия, и ми разказва за проблемите си, аз, честно казано, си помислих, че това момиче е много зле. Мислех си за психиатрична диагноза.Така се случиха нещата, че дойдоха след това още няколко и аз си казах, че не може всички да са с една и съща диагноза. Говорят едни и същи неща. Позаинтересувах се, влезнах малко повече в другата религия, прочетох за нея и видях, че всъщност там няма виновен. Това, което за нея като жена от едната религия е нормално, за него като мъж от другата религия е абсолютно невъзможно.

Анелия Велинова: Как решаваш такъв казус тогава?

Боянка Корнажева: Помагам на този, който е дошъл да си стъпи на краката. Аз не мога да сменя религиите. Просто това са два различни свята.

Анелия Велинова: Но те така или иначе, явно се разделят.

Боянка Корнажева: Не винаги са се разделяли. В България повечето от нас считаме, че човек трябва да има една жена или един мъж в семейството. На други места не е точно така. И аз съм чувала колко е скучно да е една жена, не може да разбере как не ми е скучно на мене, като аз съм само една. Тя се чувства добре да са повече от една жена. Давам краен пример. Има неща, които са много трудни за преодоляване, защото човек е израснал с тях, когато говорим за религия. Не става въпрос за някакви крайно религиозни хора, а за културни особености. В моето семейство сме възпитани, че когато жена слиза по стълби или от трамвай и се подхлъзне, подава ѝ се ръка. Това е обида за едни мои американски приятелки, феминистки.

Анелия Велинова: Според теб нараснали ли са случаите, в които децата в нашето съвремие са потърпевши от неразбирателства? Повече случаи ли има процентно? Повече неразбиране ли цари в семейството?

Боянка Корнажева: Да, защото родителите са много заети и често децата са оставени на училището, на детската градина, на телевизора, на телефона. Сега вече циркулира терминът „вайбър деца”. Те са контролирани по вайбър или по скайп. Там липсва живото общуване. Неслучайно има такива тенденции семейството да определи някакви часове без екран. Дори в ресторант да отидете, ще видите как седят на масата и всеки си цъка.

Анелия Велинова: Всички са толкова много потънали в този виртуален свят.

Боянка Корнажева: Така че от тази гледна точка са по-потърпевши, но това не е само в България, навсякъде е. Децата са потърпевши не от разводите и разделите, а от липсата на общуването. Няма я връзката. Бабите и дядовците са много важна част от развитието на едно дете, ако то има добро общуване с тях, освен с родителите си. А хвърлянето на детето на баба и дядо да го гледат, понякога е по-добро, отколкото да го оставят пред екрана.

Анелия Велинова: Там има обаче разминаване в поколенията и във вижданията за нещата, което според мен също е доста скандално.

Боянка Корнажева: И да, и не. Напоследък и в България жените раждат доста по-късно. Аз имам и много опит с татковци, които са станали за пръв път бащи над 40 и над 50 години. Едно време дядовците бяха на тази възраст.

Анелия Велинова: Доста се работи визуално върху това, виждаме постери навсякъде – едни млади, здрави мъже, излезли от фитнеса, как държат по едно бебе.

Боянка Корнажева: И като му видите личната карта, той съвсем не е чак толкова млад.

Анелия Велинова: На площадката за игри на децата преди много години жени излизаха, после започнаха жени и мъже. Сега мъже излизат по-често. Можеш да видиш татковците как извеждат децата на площадката и се занимават с тях, което на мен не ми прави впечатление, защото преди жените се събираха да клюкарстват, докато сега бащите са навън да пият бира. Децата пак са оставени някъде да падат от пързалката, или им се случва някакъв друг извънсемеен контакт, извънсемейно улично влияние.

Боянка Корнажева: Ако едно дете не се научи да пада от пързалката, то няма да се научи да се пързаля на пързалката.

Анелия Велинова: При тебе идвали ли са деца, които наистина са подвластни на улицата, защото семейството ги изоставя и как те реагират към родителите си?

Боянка Корнажева: В какъв смисъл подвластни на улицата?

Анелия Велинова: Примерно те не му обръщат внимание, разделят се, има скандали, може и побой. Хипотетична някаква ситуация. То, както каза, е оставено на училището, подбира си приятели, които да го приемат, защото все пак трябва да бъде с някого и вече е подвластно на лошото отношение на улицата, с наркотици и т.н. Имала ли си такива случаи, защото сега е много разпространено?

Боянка Корнажева: За наркотиците най-често родителите последни научават, дори добрите, грижовни родители. Наркотиците са сериозен проблем. Наркотикът идва да запълни някаква празнота. Вече има наркотици, за които можеш да се закачиш за тях отведнъж и това е много опасно, има тежки последици от една употреба. Децата са любопитни и защо да не изпробват това или онова. Вече са и доста достъпни.

Анелия Велинова: Има ли такъв случай, при което детето да агресира върху родителите, защото те така са постъпили с него, обратната реакция?

Боянка Корнажева: Има случаи, когато децата агресират родителите и те тогава се сещат да търсят помощ, когато започнат да страдат от това. По-интелигентните и мислещи родители осъзнават, че щом се случва, значи има нещо друго. Това все пак е добър вариант. Лошият вариант са грозните обвинения, че детето е престъпник, пройдоха и не става за нищо. Санкции, санкции, санкции. То, освен да продължи да бъде такова, няма какво друго да направи. Но има една друга тенденция, която много ме тревожи. Деца, които в един момент не са под влияние на улицата, спират да ходят дори на училище. Можем да кажем, че това е много сериозно, депресивно състояние. Всъщност родителите се сещат да търсят помощ, защото детето не ходи на училище. Училището ти е най-малкият проблем в този случай, защото детето освен че не ходи на училище, много често не контактува с никого, единствено с интернет и социалната мрежа, където не е ясно с кого общува. Освен това много често са така наречените „рязания”. Порязват се по ръцете, по краката, по корема.

Анелия Велинова: Самобичуват се.

Боянка Корнажева: Заглушават вътрешната болка с физическата, самонараняват се. Ако излезете на улицата, ще видите доста деца с много дълги ръкави. Не всички от тях са се рязали, но това е начинът да се скрие. Родителите не го виждат. А това показва вече нещо много сериозно. Мой проблем е, когато дойдат родители с такова дете и искат аз да го убедя да ходи на училище. Не е там проблемът. Да видим какво друго има. Това дете страда и то страда много сериозно.

Анелия Велинова: След като се наранява така, е ужасно.

Боянка Корнажева: Това е често през последните 10 години.  

Анелия Велинова: Много странно. Те явно гледат едно от друго.

Боянка Корнажева: Освен това обменят информация как да се срежат. Те не искат да се убиват. Тези, които обменят информация помежду си, е по-добро като перспектива. Все пак с някого общува. За да разбера с кого общува и дали общува, трябва все пак да имам контакт с това дете, аз или който и да е от колегите ми.

Анелия Велинова: Да го накараш да се открехне, ти трябва доста време, за да се довери, да сподели.

Боянка Корнажева: И това не са само при децата на разведени родители. Всъщност разводът е нещо формално. Неразбирателствата в семействата са това, което кара децата да страдат. Има много семейства, които са проформа такива. Вътре нищо не тече като общуване.

Анелия Велинова: Децата виждат всичко това и после го проектират в своето семейство.

Боянка Корнажева: Ако изобщо създадат семейство. Ако изобщо са способни да направят връзка. Освен да развием интелектуалния потенциал на детето, трябва да развие способности да се свързва с другите.

Анелия Велинова: То може да се свърже и със своя пол.

Боянка Корнажева: Ако детето е хомосексуално наистина, то е такова. Тук не е въпрос на мода. Само че това да се определи, когато детето е на 6-7 години, е трудно.

Анелия Велинова: Тук има и улично насилие, съществуват най-различни случаи и мода също.

Боянка Корнажева: И е много печелившо. В някои по-напреднали западни страни това е един страхотен бизнес, защото ако започнете хормонална терапия на едно дете под 10 години, съответно доста специалисти са заети с това и те получават едни много добри пари. Само че кой може да определи със сигурност каква е ориентацията на едно дете на 7 години? Много рядко се случва това.

Анелия Велинова: Стигат ли ти думите, преди да стигнеш до някакво лечение? Макар че ти като психолог трябва да го насочиш към психиатър вече, за да приложи някакъв тип лечение. Ако е в силна депресия, ти е нужно много време да му помогнеш да се измъкне сам. Налага ли ти се да прилагаш някакви лекарства?

Боянка Корнажева: Психотерапевтът не използва лекарства. При определени психиатрични диагнози и състояния се работи заедно с лекар психиатър, който поема медикаментозната терапия. Психотерапевтът работи с думи.

Анелия Велинова: Затова питам достигат ли ти думите, когато трябва да измъкнеш някого?

Боянка Корнажева: Не винаги. Но много малко от депресиите имат нужда и от хапчета. Това не го пише в психотерапевтични книги, пише го в медицинските книги. Хапчетата са една патерица. В някои случаи те са нужни, но в повечето, освен тази патерица, ако изобщо е нужна, трябва да има и психотерапия, защото хапчето сменя малко биохимия. То не решава проблемите, защото те остават и всъщност хапчето не дава решение на проблемите.

Анелия Велинова: Детето се вкопчва в нещо външно, а това не работи. Научили ли са те на нещо срещата с такива казуси, какво промени в теб тази работа?

Боянка Корнажева: Много по-рядко съм категорична в оценката си.

Анелия Велинова: По-толерантна ли стана?

Боянка Корнажева: Не знам колко съм толерантна. Има неща, за които няма как да стана толерантна. Истинското домашно насилие е едно от тях. Само че и при домашното насилие е много важно да се опитаме да разберем другия, не да го оправдаем, а да го разберем. Има хора, които са психопати. От такъв човек трябва да си тръгнеш. Ако другият изпитва удоволствие да причинява болка на отсрещния, какво правиш там и какво очакваш?

Много неща съм научила. Аз се срещам с хора, някои от тях много ощетени, липсват им неща, които другите имат и същевременно те са много повече от онези, които имат два работещи крака, две очи, които виждат. Външният вид много често не дава на първа среща истинската картина.

Анелия Велинова: Почти никога няма такова съответствие.

Боянка Корнажева: Добрата фасада не винаги е критерий за красота и почтеност. Преди години трябваше да работя с една майка и нейните две деца. Тя беше българка, от мургавите. Омъжила се за един много богат бял човек от западна страна, направил ѝ две деца и в един момент си взела децата и се прибрала в България. Това, което пишеше в документите, беше, че тя е някакъв боклук, който го е „разможил” и сега чрез децата иска да му вземе парите. Само че, работейки с нея и децата, се показа една страшна картина. Този добре поставен в обществото бял човек беше не изрод, това е много мека дума, а тази жена беше минала през ада, за да си отвлече децата. Тя буквално си беше спасила децата – и себе си, но и децата. Формално тя ги беше отвлякла, юридически ги беше отвлякла. Но заради това, което аз бях писала и това, което другата страна, колеги бяха написали, децата бяха върнати в онази страна, но бяха под специална закрила. И след години ги върнаха обратно на майката, а той си получи заслуженото. Жената изглеждаше като джебчийка в трамвай, ето това е външният вид. Беше една изключително уплашена жена. Да, мургава. Факт. Външният вид и социалният статус – той имаше добра професия, добре представен , но през децата се разбра какво се е случвало.

Анелия Велинова: Защото той отвън е бил различен, а вкъщи друг.

Боянка Корнажева: Ако не бяха децата и тази нейна смела постъпка, ако не се бяха задействали съответните служби в другата страна и в България – и децата, и тя отдавна щяха да са на друго място.

Анелия Велинова: Това ми звучи много оптимистично като завършек на нашия разговор. Знаем, че  живеем в превърнати форми, че нищо не е така, както изглежда, но съм удовлетворена от този случай, за който ми раказа. Благодаря ти много за този разговор и ще бъда доволна, ако наши слушатели и зрители потърсят чрез нас помощ.

Боянка Корнажева: Първата стъпка е най-важна.

Водещ: Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova