Димитър Томов: Един писател не може да бъде на страната на войната

Страда ли българското общество от липса на духовни водачи? Каква трябва да бъде ролята на пишещите хора в разломното ни време? Отговори на тези и други въпроси потърсихме от писателя-юрист Димитър Томов, лауреат на редица престижни литературни награди. 

Разговор за националните ни идеали и духовните пространства, които българските писатели превземат. 

Димитър Христов: Наш гост е писателят Димитър Томов. Мой колега от студентски години, верен приятел и в литературата, и години наред в издателската дейност. Завършихме българска филология заедно в един курс с много интересни преподаватели. Все още бяха живи някои от корифеите и класиците в СУ „Св. Климент Охридски”. Но ти завърши и „Право” в Юридическия факултет, когато не беше чак толкова модерна тази специалност правото, но беше много трудна. Ние ти завиждахме, защото – хем филолог, хем юрист. Още от тези студентски години с теб си четяхме, ти моите ранни стихове, аз твоите първи разкази. Първите си публикации направихме в този период и 10 години ти беше зам.- главен редактор на в-к „Софийски Университет”, защото главният редактор винаги беше някой професор, някой доцент, както бе дълги години Боян Биолчев тогава. Един златен период за този вестник, защото се превърна в едно хубаво средище на студентската младост и на литературата, която създаваха студентите. И това, което искам да подчертая, че 25 години работи като директор на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Това е четвърт век от твоята биография, като аз помня това Университетско издателство, което беше в няколко стаички, с една печатарска машина и издаваше почти на циклостил научните трудове на някои преподаватели. И от този период, откакто ти стана директор и разви тази издателска дейност на Софийския университет, то се превърна в едно от най-големите български издателства и едно от най-престижните. Същевременно за мен беше оправдано, че не ти оставаше много време да пишеш, защото създаде семейство, три деца, които отгледахте и оженихте. 

Кога пишеше в тези години? Оставаше ли ти време или събираше материали и сюжети, образи и герои?

Димитър Томов: Аз мисля, че и ти си бил свидетел на тези творчески напъни тогава. Бяха наистина такива години, когато прохождахме, и даже тогава не съм се замислял дали ми стига времето, а по-скоро е било, дали ми стига умението. Защото като гледам сега първите разкази и други творчески опити, статии и журналистически материали, за мен е много сложно изграждането на умението да боравиш с думичките, особено писменото слово. И в този смисъл то е много, много дълга подготовка, много дълга работа, и що се отнася до времето, то трябва да е малко съчетано и с настроение. Обикновено през почивните дни или през ваканциите между семестрите и лятото, когато си ходех в моя роден град Павликени, си спомням, че там бяха най-хубавите ми творчески вечери. Все още бяхме с илюзии, че ще построим една хубава държава, в която ще има равенство, ще има социална справедливост. Аз искрено съм вярвал в идеите, които се проповядваха по времето на социализма, защото съм от един град, където хората живееха относително еднакво бедно, но абсолютно честно, и не бих могъл да си представя, че ще настъпи период на такова разслоение в обществото, каквото има сега. И това, което мога да споделя, че не бих се отрекъл от нито един миг, нито от обществените се занимания, нито в редакцията на вестника. Напротив, аз продължавам да черпя своите творчески сюжети, настроение, сили, сокове от детството, от този период и, разбира се, с необходимия критичен поглед. И тогава е имало негативни явления, и тогава е имало паразитиращи прослойки от управляващите. Но като че ли този период в човешкия живот, детството, е най-истински.

Димитър Христов: Като споменаваш за тази обществена и социална ангажираност в онези години, когато като млади, активни личности сме имали, а и по-сетне имаме, трябва да кажа, че нашето поколение беше белязано и от една вътрешна енергия да реформираме това, което не ни харесва в системата, в която живеем. И тъй като в тази тогавашна система нямаше друг начин, трябваше отвътре да се реформират нещата. И лично аз съм ти благодарен, защото в твоя лице съм имал не само приятеля, но и човека с много активната гражданска и творческа позиция, която не е точно идеологическа, не е точно тясно партийна или някаква друга, просто е една човешка, хуманна позиция, без която писателят не може. Спомена Павликени. Град Павликени и Павликенкият край присъства в цялото твое творчество, почти навсякъде. Очевидно е един неизчерпаем източник на сюжет, на герои, на интересни явления, а аз си спомням, че в минали години си ми казвал, че само там можеш да пишеш. Научи ли се да пишеш от София или в Земен, откъдето е твоята съпруга?

Димитър Томов: Отдавна вече мога и на други места. Но например в чужбина не бих живял никога, защото ако прекарам повече от три-четири дни в друга държава, започва да ми липсва всичко – въздух, храна, приятели, атмосфера. Така че не е за мене животът в чужбина.

Димитър Христов: Тъй като много хора се позовават на Ванга за различни прогнози, но има един момент, в който Ванга е била канена да се върне в Югославия, или в Струмица, където тя е родена. После са я канили в Ню Йорк, в Москва, в Токио, да отиде на пълни техни разноски, при голямо заплащане да стои там и да може да предсказва на хората, и да познава неща, от които те се нуждаят. Тя им казала: „Където и да отиде, нищо не мога да направя. Само в Петрич и в Рупите мога да върша моята работа.”

Димитър Томов: В книгата имам два художествени разказа, почиващи на личните ми срещи с Ванга. Аз отидох при нея по здравословен проблем още 82-83-та година и повече от 20 години се познавахме. Благодарение на нейния осиновен син Димитър Вълчев, който беше прокурор на Петрич тогава, съм имал повече от 20 срещи. Нещата, които тя разказваше за Рупите, за Хераклея Синтика, за вулкана „Кожух планина” и така нататък, всичко това в момента археолозите го изваждат на бял свят. Тя „виждаше” това нещо, така че наистина камъкът си тежи на мястото. Много пъти са ме питали дали мога да разкажа това, което тя е предсказвала, предвиждала и т.н. Аз съм направил два разказа. В тази книга „Зазоряване” ги има. Никога не бих си позволил извън художествено произведение, наситено с повече метафоричност и художествен език, да споделя това, което тя е казвала, защото считам, че ако е била надарена от сили, които ние не притежаваме, дали е биологическа енергия, дали е някаква свръхчувствителност, тя трябва да си остане само на полза на този човек, на когото му е казано нещо. И като гледам колко хора сега претендират и спекулират, деформира се вече образътѝ, и човек се зарежда със скептицизъм. Търсят сензация, пък тя не беше човек, който търси сензация.

Димитър Христов: Тя бягаше даже от тези неща. Но като спомена за това разслоение в обществото, все пак аз, четейки твоите книги, виждам, че повечето твои герои са обикновени хорица, а сюжетите са именно от живота на обикновения българин. Някои от любимите ти герои са цигани, което придава специален колорит на някои твои книги и разкази. Помня, че ти имаше колегиални и добри отношения с писателя Дончо Цончев, който е също от този край, от град Левски. И в същото време сме общували и с Йордан Радичков, не само с неговите книги, но и лично с него. Поставям те като автор, като стилистика между тези умения на Радичков да забелязва интересните неща в най-обикновени случки, сред най-обикновени  семейства, дори диалози и срещи на пътя. И от детството, разбира се, той черпеше много творчески материал, творческа енергия. И Дончо Цончев, който също дойде в София от провинцията, обаче малко повече се урбанизира като че ли. Така ми се струва, и в прозата си.

Димитър Томов: За тези хора мога само да кажа, че и от двамата писатели съм се учил много внимателно. Мога да кажа и за други наши приятели, с които и ти си работил. Николай Хайтов, който беше много щедър духовно човек, и дали ще се наредим с тях, под тях, между тях, времето ще каже. Но, слава богу, че ние бяхме обдарени от възможността да общуваме с тях. И пак ще кажа, че човешкият живот не може да се дели на „преди”, или „след”. Познавах отлично и приятели бяхме с Антон Дончев, за съжаление, си отиде. Приятел бях с академик Сендов. Всички тези, които ти изреди, Радичков и Дончо Цончев, бяха родени преди 9 септември и имаха детство. Аз не запомних те някога да делят живота си на „преди 9 септември” или след него. Както сега, преди 10 ноември. Аз съм правил едно и също и по времето на социализма, и по времето на настъпващата изродена демокрация. Издателството на университета беше създадено 1986 година  и си спомням, че на 13 ноември 89-та година беше избран за ректор на Софийския университет академик Никола Попов, партизанин, който е кристално чист и честен човек. Никога не ползваше служебен автомобил, заплатата си, ректорската, я даряваше. След него дойде ректор Николай Генчев по т.нар. „Закон Панев”. Не можа да си изкара мандата. Той също не си делеше живота на „преди” или „сега”. И сега като четеш съчиненията за българската интелигенция през Възраждането, книгите му за Васил Левски, виждаш един учен, който е вечен за България. Той не принадлежи на една конюнктурна политическа система. И, слава богу, че в Софийския университет и до ден днешен имам надежда, че се създава такава атмосфера на плурализъм на мненията, да има различна гледна точка, но която да е дълбоко свързана с научното обяснение за развитие на обществото. И, слава богу, че моята биография се свърза с тази дейност на Софийския университет, защото когато фалираха държавните издателства и се създаваха частните, имаше един вакуум от пет-шест години. В Университетското издателство намираха прием, без да си заплащат, едни от най-зрелите тогава български писатели. По това време, като стана ректор Боян Биолчев, се създаде Голямата награда за литература на Софийския университет. Софийският университет тогава зае едно сериозно място като духовно, културно и просветно средище на България. Тези всички свои познания, слава богу, че има предаване като вашето в това радио, за да може това познание, тази действителност, която ние сме живели, да се предава и да се възприема правдоподобно. Защото една от най-големите деформации, които сега настъпват, аз я наблюдавам с тревога, и се надявам, че нашият културен пласт е по-здрав и по-дебел, отколкото тази конюнктура. Но преиначаването на миналото, особено отрицанието, е жалко. То е позорно, то е непродуктивно. И като се говори за култура и за изкуство, така както в Софийския университет след 9  септември е имало, и не само, и в Съюза на писателите, и музиканти, в театъра е имало културтрегери, които са пренесли културата на една България, която е създадена между войните. Така пък преди това са пренесени възрожденските идеали от хора като Иван Шишманов, като редица други университетски професори, така че нашата дейност на творци в този смисъл е много благодатна.

Димитър Христов: Но не можем да си затваряме очите и за истини, които се криеха и се премълчаваха, защото и в академичните среди, за съжаление, се направиха много глупости, както след 9 септември, така и след 10 ноември. Въпросът е, че българският творец, интелектуалец, университетски академичен преподавател трябва да се радва наистина на тази академична независимост и свобода на духа, за да може да се развива науката и младите поколения наистина да черпят…

Димитър Томов: Напълно съм съгласен и нека да кажа още един пример все в тази посока – колко е издръжлив българският народ като дух, като интелект. Давам само един пример. Младата българска държава възниква преди 145 години в резултат на Руско-турската освободителна война. Мъчително се ражда. Не ни дават етническите и религиозните, и просветните граници да се обединят в една България, която е очертана от Санстефанската карта. 30 години след Освобождението, Княжество България се прогласява като царство 1908 година, от цар Фердинанд. От 1908 година до референдума за отмяна на монархията минават само 78 години. Значи за един период, няма и 80 години, в България се преминава от монархия, изграждат се наченки на един много здрав капитализъм с предприятия, с производствени мощности и т.н. Всичко това след 9 септември, особено национализацията 48-ма година, сменя се собствеността. Цялата човешка история е смяна на собствеността. И след 10 ноември, отново обратното движение. Разруши се една база и продължава и до ден днешен. Дълбоко се съмнявам, че ако се поставят едни народи, които претендират за големи традиции, може би с право претендират, като англичани, французи, австрийци, швейцарци. Няма в рамките на едно поколение личности или дейци в културата, стопанския, икономическия живот, които да го преглътнат това, или да не настъпят някакви деформации. Аз ще кажа още нещо, въпреки че малко се разгорещих, но на мене ми омръзна да ме изкарват виновен за едно общество, в което аз съм живял до 33-тата си година, което сега е отречено – социалистическия период. Хората, които до 89-та година постъпваха в казарма, са се клели в социалистическа България. Защитата на Отечеството беше върховен дълг и чест за всеки социалистически гражданин. Всеки български войник се е клел във вярност на Варшавския договор. Включително и в момента, всичките български генерали, които са над 55-60 години, са се клели във Варшавския договор. Сега като са натовски генерали, те предатели ли са? Значи ако беше победил Съветският съюз, искам да видя един натовски генерал, който се е клел в НАТО, и да се беше заклел във Варшавския договор. И това е работа на писателя. Нека да не ни казват колко много сме изостанали тук, или нещо друго. Дето казва Алеко: „На маймуни ни направиха.” 

Димитър Христов: Ще ми се да припомня някои от твоите книги. Първата ти книга излиза през 1985 година и се казва „Пришълец”. Книга с разкази, която се посрещна много добре тогава. 1990 година излиза повестта ти „Животът продължава”, 1997 година една много интересна книга, която аз четох с любопитство. Тя се казва „Българската книжовна школа”. Проследяваш пътя на българската азбука от Светите братя Кирил и Методий до днешно време, българската книжовност, българската писменост, присъствието ѝ в света, в Европа и в целия свят, бих казал, защото това е част от световното културно наследство, от световната литература и култура. През 2004 година издаваш разказите, събрани в книгата „Безкрайният катун”. Една много темпераментна, много цветиста книга със сюжети, които мисля, че по някакъв начин продължават тази тенденция, която съществува във всички изкуства. Има такива сюжетии не само в литературата, и в оперни произведения, театрални постановки, филми и т.н. Но наистина е едно любопитно продължение, защото ти отново черпиш идеи, сюжети и герои от родния си край. 2005 година издаваш книгата „Трусове на любовта”, разкази. Едно великолепно издание. Разкази, в които се изследват и човешките взаимоотношения, най-красивите неща, които могат да се случат между хората, и най-драматичните понякога. И през 2007 година издаваш книгата с разкази „Пътища”, която получава Годишната награда на Съюза на българските писатели. Имаш преводи на твои произведения на руски, английски и френски, и други езици. През 2010 година получаваш наградата на името на Йордан Йовков за цялостно литературно творчество. През 2016 година получаваш наградата „Георги Караславов” за своя принос в българската литература. И през 2017 година, аз присъствах на премиерата на тази забележителна книга на Димитър Томов, която се казва „Зазоряване”. Избрани разкази, с художник известния български и график, и карикатурист, и художник, и изкуствовед Калин Николов, който има принос това издание да изглежда още по-привлекателно. Но то е привлекателно с всички тези неща, които си написал през годините, и си избрал да ги сложиш в тази книга. Сега какво работиш, ако не е тайна? Нещо ново ще чакаме ли, ще излиза ли наскоро? 

Димитър Томов: Няма, разбира се, тайна, а само ще допълня – 2010 година излиза още една моя книга, която се нарича „Нос „Павликени”. Озаглавих я така, защото ръководителят на експедицията Христо Пимпирев ми разказа, той написа и предговора, това е много любопитно, не го разказвам, само за да кажа, че имам още една книга. Когато са експедициите в Антарктида, те са в затворено пространство там, нашите изследователи, и са чели моите разкази, и много са им харесали. И решили, затова че там действията се развиват повече в Павликени, както ти казах, и при спазване на цялата процедура, със заявка в Римския клуб, с указ на президента Първанов, на Антарктида има географски обект, наименован Нос „Павликени”. И аз бях трогнат от този жест, и си нарекох моята книга „Нос „Павликени”, там с картата, къде е. Това за мене е едно удовлетворение, че моят роден град и моите разказчета са стигнали до един континент, който казват, че бил много важен за бъдещето на човечеството. А що се отнася до новите книги и новите разкази, може би до 2 юни, иска ми се да стане до Ботевия ден, много години ме занимава темата за Априлското въстание и пиша нещо за Бачо Киро. Аз съм от неговия роден край, Бяла черква е близо до Павликени. Но особено творческо предизвикателство е съдбата на ботевите четници след погрома, след убийството на Ботев.

Димитър Христов: И семейството на Ботев.

Димитър Томов: Тази тема е безкрайна. Като вземем класическия разказ, който някога се изучаваше – баба Илийца. Вазов е засегнал история, която е много показателна за героизма на една обикновена българка. Не искам да ги разказвам, то не е мястото и времето. Това са няколко разказа на тази тематика – за съдбата на ботевите четници. И нещо, което неразривно разглеждам, свързано с Априлското въстание. Това е Руско-турската освободителна за България война. Книгата ще завърши с два разказа, посветени на тази война, които, както и разказите за съдбата на ботевите четници, почиват изключително на документална основа. Може би малцина хора знаят в България – при преминаването на руските войски от Зимнич към Свищов юни месец 1877 година, човекът, който предвожда кавалерията на руските войски, и държи слово, за да влязат в България, се нарича Александър Александрович Пушкин, малкият син на Александър Сергеевич Пушкин. Полковник Пушкин, който участва в Руско-турската война с кавалерия, и участва в освобождението на град Елена, на Златарица и т.н. Друг велик пълководец – полковник Лермонтов, син на великия Лермонтов. Той участва в освобождаването на Бургас, Айтос, Созопол. Слава богу, че тази година бях много приятно изненадан – мисля, че в Созопол се откри паметна плоча на полковник Лермонтов. Понеже тази война за нас е донесла възкръсването на българската държавност, тези разкази са опит да се възсъздаде със средствата на художествената литература един период, който освен че е малко познат, освен че се правят опити да се отрече сега като фактология, на писателя задачата е да му вдъхне живот. И аз се съизмервам с високия пример на „Под игото”. Ако Вазов не беше написал „Под игото”, нашата представа за Априлското въстание щеше да бъде изключително бледа. Ако нямаше „Записките” на Захари Стоянов, почти нищо нямаше да знаем за Априлското въстание. И ако ми стигнат силите, колкото години занапред са, тази тема за мен ще бъде винаги отворена като художествено предизвикателство. Има толкова прекрасни сюжети, показващи и героизма на българите, и падението на предателства, и други. Но това е нещо, което не бива да се забравя, защото ние имаме една неосъществена национална мечта – всички българи да живеят в обща държава. Това и до ден днешен не се случва. С много голяма тревога забелязвам това, което се случва. Например онзи ден в Босилеград, където се арестували българи от Българския клуб. Миналата година нашият президент ходи да открива паметник, и там българите като ги интервюираха, казаха: „По-добре да бяхме под турско робство, отколкото да бъдем в рамките на бивша Югославия, сега Сърбия.” И казват колко хиляди българи са имали тогава, какви училища, какви църкви. В рамките на Османската империя българите в Босилеград и в пределите на сегашна Сърбия живеят по-добре, отколкото сега. Това е позор, че Ньойският договор – сега Сърбия претендира да влезе в Европейския съюз, да не говорим за случая със Северна Македония. Но Сърбия, която няма претенции към езика ни, към културата ни, в момента там се извършва дискриминация, прочистване на българите. Ето това е незавършената национална идея и тези българи, които живеят там, се родеят с подвига на априлци. Те няма да правят въстание, разбира се, защото няма и критична маса за такова нещо, но в духа си, в порива си, те са едни възрожденци. За тях България продължава да бъде един светъл идеал, към който се стремят, и наша е отговорността да не забравяме това нещо, защото ако забравим, ще си отиде България.

Димитър Христов: Тези проблеми съществуват повече от 100 години на Балканите, и отпреди Балканската война опитите да се дебългаризират тези части с компактно българско население. Но тука искам да кажа, че великите сили носят не малка вина. И, разбира се, вина носят и български политици, отделни, и правителства, но затова казвам нашата отговорност, на нашите политици, на нашите правителства и в този момент, макар и закъснели мерки, не може да се отказваме от национални светини. Сега това, което споменаваш за разказите за личности от Руско-турската война, и специално потомците от Пушкиновия род, от Лермонтовия род. Имаме графинята Юлия Вревская, която оставя костите си в България. Но всички тези хора, благородници, които вероятно и с благородна цел са дошли да освобождават българския народ, не може да ги отъждествяваме примерно след това с Червената армия или със Съветската армия, или с армията на днешната Руска федерация. Дай боже, да не те сложат под такъв знаменател, защото, за голямо съжаление, и политиката в тази държава, и в Кремъл загуби човешки…

Димитър Томов: Аз категорично осъждам руската агресия над Украйна в момента. Един писател не може да бъде на страната на войната. Това е позиция. Аз само казвам творчески кое ме занимава…

Да говорим за тези велики възрожденци, тази държава, която са изграждали, да ги сравняваме… Разбира се, че Червената армия тука носи един тоталитарен режим, за който са се разбрали великите сили. Това което сега се случва, махалото се отмества, тези крайности, които се случват, това не ме и занимава. Това не е писателска тема.

Димитър Христов: Имаме по-важна цел в нашето предаване – да си говорим за литература. Когато пишеш за циганите, ти показваш тяхната богата душевност, техните традиции, техните особености като етнос и, разбира се, това че те живеят на българската земя и те са български цигани. А с това са също много интересни, защото те се отличават от румънските цигани, от циганите в други краища на света. Сега си спомням, че немалка част от жителите на Павликени, на Павликенския край са дошли от Одринска Тракия, подгонени от турската армия и оставили къщи, земя и т.н. Но към тези неща на Балканите сме много чувствителни и трябва да се казва истината. Това е важно. Аз знам съдбата и съм чел за някои от ботевите четници, които оцеляват. Повечето от тях се отказват от народна пенсия, дори ги предлагат и те се отказват. Примерно съпругата на Христо Ботев, Венета, след решение на Народното събрание да ѝ даде народна пенсия, също се отказва, защото тя е „толкова ниска, че е унизително да я взима.” И тези хора умират в бедност, и болни. Така че нашето общество, нашият манталитет и българинът носи вина за всичко това. Онези поколения и днешните поколения също носят вина за това, което се случва с дебългаризацията, с подценяването на достойнството на всеки българин, който живее, няма значение дали е в Канада, или е в Скопие, или е в Бурса, или в Гърция. Тези хора трябва да имат съдействието и защитата на българската държава и да знаят, че там където има българи, те са част от България.

Димитър Томов: Аз да кажа пак за литературната тематика. Хубаво е, че през последните години вече има и български писатели, които творят зад граница. Но ето една нова духовна територия, която българските писатели завземат. И може би ще дойде време, когато тези, живеещи в чужбина български писатели, ще бъдат популярни еднакво, както и родените в България, или пък те ще бъдат по-популярни в другоезично говорящи държави. Но така ще се знае, че това са български писатели и в този смисъл аз съм обнадежден, че колкото и нашата държава в последните десетилетия да намалява относително или абсолютно като брой население, духовните пространства, които българските писатели превземат или овладяват, или се опитват да присъстват, като че ли се разширяват.

Димитър Христов: Естествено, че при отваряне на границите, при тези възможности сега, ние дори в епохата на Студената война имаме примера на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, които станаха водещи учени, изследователи и писатели в Сорбоната във Франция. Хора от български произход, да не споменаваме – цяла плеяда има. Но важното е тези хора да запазят българския дух, защото наскоро участвах в една литературна вечер на писателката и преводачката Румяна Захариева, която от 50 години живее в Бон, в Германия. Тя няма никакъв акцент. Говори български, като се има предвид, че е имало години и десетилетия, в които не е можела и да идва в България. Макар че не е била политемигрант, а се омъжва там, но тя превежда на немски и разпространява българската литература и духовност в тази част на Германия.

Димитър Томов: Това са много хубави тенденции и примери, защото колкото и да ни се иска, българският език не е най-говорящият по света. Да не говорим, че сме средно голяма европейска държава и като население. Но не сме от езиците, които хората свободно изучават, и самото присъствие на български творци вече разширява това пространство. Някак си ни дава и друго самочувствие, че на полето на духовността, България се съизмерва и с по-широко разпространени езици, и с по-многобройни народи. Казват специалистите, че няколко десетки езика изчезвали всяка година. Значи това са на малки етнически групи, на племена може би тук-там. А българският език, кирилицата, тя си една българица. 300 милиони по цял свят пишат на кирилица. Колко го говорят, е друга работа. Те се променят езиците, но това са нашите кирилски букви, нашата българица, нашият код цивилизационен. В този смисъл съизмерването със света от днешните български творци и писатели, белетристи, поети, публицисти е факт, който е радостен, че съществуват такива творци, че разширяват нашето духовно пространство и дават увереност, че смисълът на писателската българска дейност не се е загубила.

Димитър Христов: Ние не сме изолирани, защото все пак българският език в исторически аспект е водещ сред славянските езици, защото оттука тръгва азбуката и оттука тръгват книжовността, преводите на съответните славянски езици и т.н. А има езици, които са в по-тежко състояние, ако говорим за връзките им с околните, като унгарския, който е в угрофинска група, но колко има общо с финския език, е трудно да се каже. Албанският, който не е в никоя група, гръцкият също. Но ето тези държави си работят за своята култура, за своята литература и искам да кажа, че и при теб тази връзка, в твоето творчество от родния край, от родните корени, „коренотърсачеството”, както казват в литературата, до всички тези проекции към света, към общочовешкото съществуват, и се радвам на тази твоя сериозна реализация в литературата и, надявам се, че имаш и повече време. Защото докато работеше в издателството, ти беше абсолютно блокиран от всекидневните производствени, творчески и всякакви други проблеми, които трябваше да решаваш. И ги решаваше. Това издателство и днес е едно от най-сериозните. Благодаря ти много за твоето участие. 

Димитър Томов: И аз благодаря.

Димитър Христов: Ще очакваме новата книга и ще я представим като излезе. На добър час! 

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova