Георги Цанков: Българската литература не отстъпва на световните образци

Каква трябва да бъде литературната критиката днес и има ли тя социална функция в този момент, какво е добра книга и кои са добрите писатели, какво мисли за литературата, писана на основата на документалистиката, за идеологията и политкоректността – отговори на тези и още въпроси ще чуете в разговора ни с Георги Цанков, литературен критик, историк и преводач, носител на значими литературни награди.

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на литературния критик, историк, есеист, преводач Георги Цанков. Радвам се, че се виждаме в нашето студио в тези вече истински зимни дни, в които вали сняг и вълненията от Международния панаир на книгата още не са приключили.

Нека да кажа няколко думи за твоята биография като човек, който е колкото познат, понякога е в сянка, защото литературните критици и историци не винаги са на сцената, не винаги са на първа линия. Роден си в София през 1950 година. Завършил си българска филология и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор си по история на литературата, старши научен сътрудник в Института за литература на БАН, редактор на списание „Литературна мисъл”, допреди десетина години. Слава богу, че това списание продължава да излиза. Още с първата си книга с литературна критика получаваш наградата „Южна пролет” за най-добра книга в този жанр за 2001 година или греша?

Георги Цанков:Не помня годината, но помня с какви събития беше заобиколено. Можем да поговорим за това, защото не е весела историята.

Димитър Христов: 2001 година получаваш наградата „Христо Г. Данов”.

Георги Цанков: Точно така. Това е преди 10 ноември. Тогава Слав Христов Караславов беше председател на журито. И тъй като за книгата ми първоначално имаше рецензия от проф. Иван Цветков, че аз съм враг на народа, защото съм написал, че къщата на Вапцаров е отделена от другите в Банско, че тя е една богата и хубава къща. След това Иван Спасов написа една прекрасна рецензия за нея и книгата излезе. Когато журито е заседавало за наградата, започва една страхотна битка и благодарение на прекрасния Валентин Даневски, който чак вдигна температура вечерта и се наложи да викаме лекар, толкова се беше притеснил, и в крайна сметка аз получих тази награда, която ми е много скъпа.

Димитър Христов: Не е възможно литературната критика да не буди симпатии, понякога и вражеско отношение.

Георги Цанков: Това е най-хубавото, да има диалог. За съжаление не само у нас, скоро излезе една книга, в която разговарят двама от най-големите френски писатели. Като прочете човек разговора, все едно си е тук. Между двамата се изсипват такива потоци клевети.

Димитър Христов: Във френската литература също има не само литературни спорове, но и идеологически. Това е може би сложността и проблемът на литературния критик, защото неизбежно той се намесва в отразяване  интерпретацията на идеите на времето. Тук трябва да кажа, че е имало такава полемика за твоята първа книга и че полемиките за твоите оценки в литературата продължават, и въпреки това ти се утвърди като един много сериозен фактор в българската литература. И като казвам фактор, твоето име, твоето мнение, твоята позиция, особено в години на преход, когато ценностите, гамата от различни противоречия, сблъсъци е огромна, това е едно достойно място.

Георги Цанков: Да, може би. Всъщност книгата, която ни събира сега „Година от книжни четвъртъци по време на пандемия”, наистина дължи много на тази страшна пандемия, която  ни връхлетя, защото до този момент аз разсъждавах върху продължение на предишната ми книга „Диаманти от короната на Франция”, приета много добре и за щастие вече е изчерпана, и най-вече превеждах. Но когато започна затварянето вкъщи, имах едно предаване по радио „Дарик”, в което всеки четвъртък ни бяха дадени 10-тина минути. Започнах да усещам, че тези 10 минути не са ми достатъчни. Аз живея в Младост 1 и хубавите разходки с жена ми, които не бяха свързани с хора, ни позволиха да не се чувстваме толкова изолирани, но имах много свободно време и реших да тръгна към малко по-дълги текстове. Някъде на третия и четвъртия текст вече ми хрумна идеята тази книга да се превърне в нещо по-различно от литературна критика, в желание книги да изплуват чрез разговор с говорещите.

Димитър Христов: Тази книга „Година от книжни четвъртъци по време на пандемия” е колосален труд. Смея да кажа, че всеки текст, който си написал за даден автор, за дадена книга прелива, първо, от познание за автора и неговото творчество, а второ, любопитните паралели с българската, европейската и световна литература. Този тип ерудитска критика и ерудитски подход към литературните явления и то към литературното злободневие при теб присъства постоянно.

Георги Цанков: Ерудитски може би, но аз се стремя да разговарям на език, в който няма и следа от затормозяване на читателя. Съвсем скоро четох един голям том с интервюта с наши интелектуалци, няма да казвам от кого и защо, но си мисля, че дори аз трябва да го чета с речник. Ето това е нещо, което не искам по никакъв начин. Аз търся връзката с читателя и той не трябва да е непременно възвишен интелектуалец, който се занимава само с духовното. Търся връзката с хората и затова в моята книга има много представени произведения, които са и една възможност за развлечение, но не чалга, както пишат сега излизащи в огромни тиражи автори, а винаги съм търсил това, което разговаря с мен. Аз започвам книгата с един роман, според мен изключително интересен, който излезе в началото на миналата година в издателство „ Жанет 45”. Това е на Роксана Бърдарска романът „Опитът”, един огромен роман от около 700 страници, размисъл за съвременното човечество и за опасностите от глобализацията, от уеднаквяването на хората. Книгата ми завършва с един голям разговор за поезията такава, каквато беше в оня момент, с опит да разкрие някои от политическите проблеми на нашето време. Моето огромно щастие, че тази книга я писах абсолютно без автоцензура. Писах я така, както мисля, никакви съображения, извънлитературни, никакви рекламни текстове за издателства. С всички издателства съм се разбрал за едно – никакво заплащане за моя труд. Аз взимам само по една книга, което разплаква съпругата ми, защото като се връщам от борсата всяка седмица и къщата е зарита, не можем да се зарадваме на най-красивите книги. Но пък това ме прави свободен. Аз мога за всеки издател това, което възприемам за значимо, да го напиша и онова, което приемам за недостатък, мога да си го кажа свободно. Така е най-хубаво. Разбира се, има издатели, които като си помислят, че трябва да ми дадат една книга, си казват, че ще изгубят 20-30 лв. и по-добре да не я дават. Но, разбира се, има издателства, с които работя повече от прекрасно. 

Димитър Христов: Ти все пак отсяваш авторите, за които пишеш, защото не срещнах в твоята книга отрицателна рецензия.

Георги Цанков: Има остри отрицателни оценки. Например за един автор, който непрекъснато се рекламира, твърдейки, че ще забранят книгите му, че няма как да се продава. Та той беше издал един огромен роман, който се казва „Девети” и в него главният положителен герой беше Тодор Живков, представен едва ли не като някакво светило. Тогава много се вбесих от това,  още повече, че първите издания на книгите му бяха правени в издателство „Лексикон”. Той си позволи да разпространява невероятни клевети по  отношение на собственика на „Хеликон” Йордан Антов и сега продължава да издава книгите си сам под името на жена си, и то неин псевдоним. За съжаление, тези книги се разпространяват. Има една трилогия за някаква си тайна организация още от времето на Цар Шишман, която ни вкарва в такава теория на конспирацията, че Господ да ни е на помощ. Такива книги аз не мога да ги премълча. Венета Райкова е извън моите интереси. Много хора я харесват. Тя си има публиката. Тогава, когато авторът те лъже откровено в очите, когато се гаври с теб, само тогава се намесвам. И другото, което за мен е важно – мисля, че почти навсякъде, подчертавам, съвременната и не само съвременната българска литература по нищо не отстъпва на това, което се пише и на Изток, и на Запад в момента. В това отношение телешкия възторг от някои творби, европейски и други, получаващи всевъзможни награди, за мен е неприсъщ. Аз например смятам, че е малко странно наградата на Европейския съюз да се дава от национални журита, които прочитат произведенията и предлагат на определен автор. По този начин има вътрешни критерии и това не е най-доброто.

Димитър Христов: Но има и езикова бариера. Ако не са преведени тези произведения, те не могат достойно да се конкурират.

Георги Цанков: Сега има обявена една награда за поет на свободата от поляците.Те са номинирали Мирела Иванова. Има номинирани от доста страни. Абсолютно всички книги се превеждат на полски. Просто другите страни, няма какво да се лъжем, отделят за култура и за литература средства, които са значително по-големи, да не говорим за рекламирането и разпространението на собствената им литература.

Димитър Христов: Ти каза, че по художествени критерии българската литература не отстъпва на нито една друга развита, чуждестранна литература, но отстъпва по липсата на инвестиции, финансиране, заплащане на авторския труд, ако щеш заплащане на онези литературни критици, които отсяват зърното от плявата. Не е тайна, литературната критика е на смъртен одър.

Георги Цанков: Ще ти кажа пак един много смешен случай. Преди години бях начело на една делегаци, тогава водих помощта за книги към Министерство на културата. Делегация от четирима души тръгнахме за Париж и ми определиха среща с водещия на списание „Експрес”, най-голямото списание във Франция. Запознаваме се и той ме пита какво правя и аз му казах, че водя книжна борса на телевизията, имам рубрика във в. „Демокрация” и съм шеф на тази комисия. Той ме погледна и каза: „Гоподине, Вие сте изключително богат човек, предполагам.” Хората не могат да си представят. Знаеш ли те как работят в „Експрес”? 40 души сътрудници всяка седмица четат това, което се е появило като френска литература. Те отсяват 10 книги, които се дават на трима свръхрецензенти, и те му оставят на него само три книги. И от тези три книги трябва да избере тази, която ще представи в броя на „Експрес”, за което ще получи астрономичен за нашите представи хонорар. Издателство „Галимар” има един склад, който е по-голям от най-голямата борса в България. Само че този склад е предназначен единствено за подготвяне на пакети за критиците с книгите, които ще излезат през следващия месец. Правят се специални пилотни бройки на тези книги и те се разпращат. Това у нас звучи като фантастика.

Димитър Христов: Критикът не е слуга на издателя. Той е медиатор и корифей, защото му се доверяваме за онова, което искаме да чуем.

Георги Цанков: Само че у нас много автори в наше време мечтаят за отрицателна критика, защото тя те прави популярен. Като прочетат, че някой те хули, веднага книгата тръгва в големи тиражи. Преди 10 дни излезе  един огромен том на Ивайла Александрова, известната наша журналистка, посветен на процеса срещу Вапцаров. Книгата е 800 страници, тя е работила по нея 10 години. Като влезе човек във Фейсбук и като започне да чете това, което пишат най-вече троловете, е нещо страшно.

Димитър Христов: Аз се натъкнах на много противоречиви, злостни нападки.

Георги Цанков: Противоречиви, разбира се. Нека има диалог и спор, но там има преки предупреждения, че тя ще бъде убита. Какви ли не неща се сипят срещу един човек, който 10 години е работил в архивите. Нещата са много страшни, защото дори Марин Георгиев, когато написа книгата за Вапцаров, не посмя да стигне до най-страшното, до вътрешнопартийния съд в затвора и до показанията, които партията изисква от всичките тези хора, какво са говорили и защо. За щастие бях близък с Бойка Вапцарова, с която работихме заедно в Литературния институт, и преди много години тя със сълзи на очите ми каза, че всъщност Вапцаров е осъден от своите. И това беше един страшен момент.

Димитър Христов: Аз съм чувал нещо, което досега не съм споделял, но един комунист, съвременник на Вапцаров, негов връстник, години по-късно след 9 септември, някъде през 80-те години каза: „Ако Вапцаров не беше разстрелян с присъда от властта тогава, щеше да бъде ликвидиран от своите другари, заради това, което се случва в процеса, показанията…” Много болезнена тема, защото има автори-икони, автори с култ към тях. Болезнено и от гледна точка на българо-македонските отношения.

Георги Цанков: Аз гледам французите, англичаните и всички други. Ние продължаваме по отношение биографиите на писателите да бъдем в някаква девствена възраст, да не смеем да навлезем в дълбочините на един характер, да го покажем с всичките му дълбини. До ден днешен никой не знае защо на Вапцаров всички му казват „Моряка”. Моят свако бил командир във Военноморското училище, когато цялото е било вдигнато на крак от посещението на висши италиански кръгове. Близки до царя са отишли да канят Вапцаров за Академията в Италия, но той е отказал. Най-интересното е, те са го наричали „Моряка”, усмихвайки се, защото той единствен не е можел да плува. Какво лошо има в това, даже е безкрайно симпатично и интересно. Аз се опитвам в цялата си книга, пък и в предишните, които съм писал, да се спасявам от митологията, да се опитвам да я премахвам. Например в тази книга има доста неща не съвсем лицеприятни за Чърчил и за това, което радио Би Би Си, Влада Карастоянова, тогавашната коментаторка, казва, че е щастлива, че жълтите павета са се покрили в кръв заради бомбардировките. Трябва да се знаят тези неща. Не можем да бъдем едностранчиви и мисля, че това предизвиква интереса към книгата ми, защото съм се старал да бъда максимално откровен и честен. 

Димитър Христов: Ще те върна отново във времето – твоята дисертация за големия д-р Кръстьо Кръстев. Ти каза, че се опитваш в книгите, които създаваш, в отзивите за книги, в портретите на автори, да пишеш достъпно, но литературната наука е част от твоето творчество и аз смятам, че би могъл да пишеш и много сложно, и бих казал много наукообразно.

Георги Цанков: Случва се понякога, но съпругата ми Зоя е мой много точен и остър критик и като каже, че това няма да бъде разбрано от хората, аз козирувам и отговарям, че е точно така. Смятам, че крайно наукообразното писане е за една секта, един кръг от хора, които разговарят помежду си и никой друг не ги разбира. Когато беше тук Жак Дерида, една от най-големите фигури литературоведи, и като свърши семинарът той каза: „Много неща не разбрах, които вашите учени говореха.” Нашите учени в желанието си да бъдат прекалено наукообразни, довеждат нещата до абсурд. Същото е с политкоректността във всичко. Все повече потъваме в нея. Аз вече не мога да обясня на моите внучки, че все пак Англия не е била кралство на чернокожи във времето на кралица Виктория, че тя не е била също чернокожа, както е напоследък в сериалите. Гледаме с жена ми новия сериал за Шерлок Холмс и във втората серия звъни на вратата Доктор Уотсън и, разбира се, той е черен. Тези неща променят реалната представа за историята. Разрушаването на паметниците в Европа на много хора по какво се различава от хунвейбините в Китай, които се опитаха да унищожат китайската класическа култура. 

Димитър Христов: Това унищожаване на паметниците от всяко следващо революционно поколение може би е някакъв закъснял реванш, но какво печели следващата епоха? От отломките на тези паметници някой път се правят нови паметници и т.н. 

Георги Цанков: Страшното е, че следващата епоха след като всичко е изчезнало от предишните, губи урока по история. И затова човечеството не си взима уроци от трагичните мигове в историята, а непрекъсното и отново повтаря старите грешки. 

Димитър Христов: Още фараоните са осъзнали, че за да останат тези надгробни паметници, трябва да са грамадни и трудноразрушаеми. 

Георги Цанков: По-често се говори, че това не са надгробни паметници, не е ясно точно какво е, но техните пирамиди остават. Наполеон е минал точно покрай пирамидите. Скоро четох негова младежка повест и мога да кажа, че е един прекрасен романтик в ранните си години. За съжаление, за мен късният Наполеон по нищо не се различава от кръволоци като Хитлер, Сталин, също и от Александър Македонски. Като мине време започваме да говорим колко бил велик. В историята нещата се повтарят и, разбира се, най-тъжното е, че тя винаги се пише от победителите, което означава, че не може да ѝ вярваме напълно никога.

Димитър Христов: В най-гледаната френска телевизия има предаване за литература и една френска интелектуалка, литературен критик, изследовател, публицист, всяка седмица прави своята класация. От нейната класация рязко се покачват тиражите на книгите, които тя препоръчва на аудиторията. Доста журналисти се опитват да проповядват в литературата, но мисля, че хора като теб имат тежестта и ерудицията да отсяват и да препоръчват книги и автори. Дори ми е странно, че не те използват достатъчно.

Георги Цанков: И тази година не ме поканиха в „Литературен вестник”, когато правят прегледа на годишната продукция.

Димитър Христов: Търсят някой по-удобен.

Георги Цанков: Да. На мен ми са много смешни тези борби между съюзи. Отдавна вече не вярвам в никакви съюзи. В ПЕН клуба ме приеха, благодаря им, но смятам, че литературоведът, поетът и белетристът е човек, който работи в самота, за да стигне до максимално повече хора със своята изповед. И в това отношение за мен е много важна духовната родова памет, защото от д-р Кръстев нататък имаме страшно много бели петна все още в нашата литература. Сега с Иван Гранитски ще се захванем, надявам се. Той вече издаде един том на Димитър Шишманов, големият български писател, син на Иван Шишманов, разстрелян по безумни причини 44-та година.

Димитър Христов: И е бил министър в правителството на Богдан Филов.  

Георги Цанков: Спокойно може да се каже, че той е един ляв писател. Иван издаде сега два от неговите романа – „Хайлайф” и „Депутатът Стоянов”. И двата все едно, че са писани вчера. Но трагедията е, че примерно в архивите до ден днешен стои негов роман от 500 страници, посветен на философия на музиката и на Панчо Владигеров. По времето, когато слагат жълти звезди на евреите, той е министър на външните работи и посвещава своята книга на Панчо Владигеров с огромно уважение. За мене беше много важно възможността да напиша една книга „ Сеячът на златни зърна”, издадена от Народната библиотека. Това е книга за издателя Славчо Атанасов на издателство „Златни зърна”, човекът, който заедно с писателя Константин Константинов откриват за Европа Екзюпери. Константин Константинов се връща от Франция и казва на Славчо Атанасов: „Намерих един френски писател, който мисля, че ще е стойностен. Ние сме хората, които го откриваме за Европа.” А съдбата на Славчо Атанасов е толкова интересна. Тя е по-интересна и от роман. Той издава такива невероятни книги в цялата си поредица и, разбира се, 44-та година за награда всичко му е взето и отнето. Той не може да стои без работа. Създава свещоливницата на Св. Синод и прави така, че в най-трудните години на ранния социализъм да е печелившо предприятие и да може да се самоиздържа. Ето един човек, който за мен беше наистина пример с всичко, което прави, за цялата мисъл, за култура и всичко, което се случва.  И другото, с което наистина се гордея, е книгата ми „Диаманти от короната на Франция”, която колкото е портрети на някои от най-големите френски класици, толкова е и разказ за българските им превъплъщения. Можем да се гордеем  с преводите, които още в края на 19-ти и началото на 20-ти век се правят на Виктор Юго, на Шатобриан. Преводът на Шатобриан от един наш висш свещенослужител е такъв, че ако днес го издадат, няма какво да се пипне – толкова е съвършен  като български език, много по-съвършен дори от езика на Вазов и Константин Величков. За мен тази книга, която съм писал шест години и имах щастието „Хермес” да я издаде през 2013 година, също е много важна.

Димитър Христов: Имаш огромен принос в популяризиране на френската литература в България. Превел си над 50 книги, предимно френски автори, класика и различни жанрове.

Георги Цанков: Аз много се гордея с двата тома на „Черната книга на комунизма”, които излязоха в издателство „Прозорец” с една блестяща трилогия на Жорж Санд „Консуело”, която се появи в три прекрасни тома в „Изток-Запад”, с един невероятен романтично готически роман, ръкопис, намерен в Сарагоса, около 900 страници. Авторът е полски аристократ, който пише на френски и след като написва романа си, поръчва при един ювелир сребърен куршум и с него се застрелва. Една много странна история. Неговият роман до ден днешен се смята за една от най-хубавите книги. Имаше навремето невероятен филм със Збигнев Цибулски по този роман. И, разбира се, една четирилогия на Мирча Елиаде, големия културолог, която за мен е изключително събитие. И една книга, от която българите малко се боят – двутомника „Човекът пред смъртта” на Филип Ариес, един от най-големите съвременни френски историци, който говори за отношението към смъртта в различните цивилизации, в различните епохи.

Димитър Христов: Има ли някакво признание от страна на френски институции, на френската държава към това, което си направил, защото то е огромно дело?

Георги Цанков: Признанието е, че от няколко години вече не ходим с жена ми на купоните по случай националния празник на Франция. Имаше програма „Витоша”, даже аз бях шеф на комисията, която четеше книгите от френски автори и търсеше помощи, но вече Франция се е отдала на икономии и почти 10 години помощ за българските издатели, за съжаление, няма. Дори Ани Арно, която взе Нобеловата награда тази година, за мен не е с някакви особени висоти. Напоследък Нобеловата награда позагуби малко от блясъка си. Френската литература продължи да бъде велика по времето на Мишел Турние. В момента аз не виждам автори от световна величина, но като че ли световната литература е леко помръкнала.

Димитър Христов: Това е шансът на българската литература може би и на някои нови демокрации.

Георги Цанков: Малко са преводачите на българска литература. Ние си говорим с македонците, само че за разлика от нас те правят и невъзможното за представянето и рекламирането на тяхната литература. Навсякъде по света има лекторати на македонски език.

Димитър Христов: Преподавателите в тези лекторати са българисти.

Георги Цанков: Македония наистина има прекрасни поети и белетристи. В момента вече те имат свое национално самосъзнание, защото това поколение не помни това, което се е случило. Защо се случва това? Писах в дисертацията си за д-р Кръстев, че по време на Балканската война Министерството на вътрешните работи го изпраща като специален таен пратеник в Македония и в Сърбия, за да разследва зверствата на сърбите над българското население и войски. Категорично ми беше забранено тези документи да бъдат включвани в моята дисертация, все едно че ги няма и за голямо щастие те са запазени. Даже в момента чакам да ми бъде направено копие от документите и смятам да ги публикувам в издателство „Захари Стоянов”, защото това е такъв аргумент в ръцете на нашата историческа комисия. Страшни неща разказват на д-р Кръстев свещеници, кметове, учители, че няма начин да не усетим как сърбите са въздействали с насилие в тези райони тогава.

Димитър Христов: Само ще спомена, че Димитър Шишманов известно време е консул в Гърция и той съдейства за пренасяне на костите на Димчо Дебелянов от Копривщица. От друга страна пък майка му е украинка, дъщеря на проф. Михайло Драгоманов. Едно много интересно семейство. Знаем, че Иван Шишманов е първият български посланик в тогавашната независима Украйна и т.н. Една голяма тема за тези български интелектуалци, които са с прекъснат полет и път в живота и литературата. 

Георги Цанков: И досега например не знаем, че един Теодор Траянов е починал не от болести, а от пребиване в Дирекция на полицията, на милицията. Така става с Райко Алексиев и с още много хора.

Димитър Христов: Като говорим за криворазбраната политкоректност, ако ние писателите не разкриваме тези истини след като немалка част от историците мълчат, след като все още се крият документи. Ако не разкриваме тези истини, кой друг?

Георги Цанков: Например за мен блестяща дилогия създаде Алек Попов със „Сестри Палавееви”. Това е роман, който в никакъв случай не е гавра с партизанското движение, както някои си мислят. Той показва абсурда в тогавашна България, както в Дирекция на полицията, така и в партизанските отряди. Нещо, което може да прочетеш в спомените на Давид Овадия и ред други хора. Вече 8 или 9 години Алекс Попов води неравна битка това нещо да стане сериал, който цяла България да го гледа и да го купи цяла Европа. Не и не. Не може.

Димитър Христов: Очакванията на някои хора са, че както имаше тенденциозна литература, която само хвалеше и героизираше партизанското движение, антифашистката борба, по същия начин сега се дегероизира и се оплюва това минало.

Георги Цанков: Има го в известен смисъл, защото аз не приемам нито тогавашната, нито сегашната прекалено политическа коректност. Сега се говори за нова политическа поезия. Новата политическа поезия си е обратното на болшевишката поезия. Поезията изисква огромна дълбочина. „Кървава песен” на Пенчо Славейков е философия, бунт на всичко, което се случва. А пък да не говорим вече за „Записките по българските въстания”, книга, която с такава сила и широта показва всичко, което се е случило тогава. Но и Захари Стоянов си отива при странни обстоятелства. 

Димитър Христов: Единствената версия, за която съм чувал, странна версия, друга няма – че е отровен от руските дипломати.

Георги Цанков: Говори се, че му е дадена храна, която довежда до разкъсване на червата.

Димитър Христов: Тъй като е бил русофоб в този си период и живот.

Георги Цанков: А неговата русофобия е много интересна.Той никога не е казал, че голямата руска литература е свързана с имперската политика, нещо, което сега някои хора си позволяват да говорят. Аз четох за Достоевски такива чудовищни неща, че чак ми е смешно. Преди много години Анджей Вайда покани първата ми съпруга и мене на десет репетиции на пиесата „Идиот” по Достоевски в Краков. Това, което говореха там, беше изключително умелото навлизане на Вайда в дълбоката духовност на Достоевски. Да я свързваме с агресията на Путин е безумие.

Димитър Христов: Много ти благодаря за нещата, които сподели. Искрено се надявам да продължиш тази своя мисия в литературата, защото вече са малцина хората, които ерудитски, задълбочено правят литературна критика и литературна наука, които гледат така и на миналото, и на настоящето. Нашата литература се нуждае от такива анализи и от такъв поглед. Благодаря ти много.

Георги Цанков: Да завърша и аз с една благодарност, първо,  към издателство „Прозорец”, което издаде този прекрасен том, към моята редакторка Росица Чернокожева, която направи всичко необходимо и, разбира се, към прекрасното радио „Брайл ФМ” и към теб специално за този чудесен и откровен разговор.

Димитър Христов: На добър час и Новата година да бъде без пандемия.

Георги Цанков: Тя ще бъде, за съжаление, по време на война.

Димитър Христов: Нека бъде година на мир! Дано да бъде година без война!

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova