Мария Илиева – поетеса на любовта

Тя пише на три езика за болката от невъзможната любов. Специалист е по български, немски и испански език. Носител е на Национални литературни награди.

Разговаряме с поетесата Мария Илиева за дебютната ѝ стихосбирка „Няма път, нито време до тебе”.  

Димитър Христов: Казвам добре дошла на Мария Илиева, поетеса, която наскоро имаше своя дебют със стихосбирка, но още преди него е носител на Национални литературни награди за стихове. Специалист по няколко чужди езика. Уникалното е, че пише на български, на немски и на испански. Тези три поетически традиции са много богати. Освен това преподаваш. По какво?

Мария Илиева: Сърдечно благодаря за поканата. Цял живот съм преподавала, а немски и испански език в последните малко повече от две години преподавам в езикова школа „Интелект” и български за чужденци, което е страхотно предизвикателство и голямо удоволствие за мен, защото така поглеждам майчиния си език през очите на немскоговорящи и испаноговорящи, португалоговорящи. Миналото лято преподавах български език на бразилци през португалски език.

Димитър Христов: Това приключение в различни езикови пространства и тази еквилибристика с различни езици е крайно интересна за поета, който борави със словото, с мелодиката на езика, с римите, тъй като виждам, че в твоите стихове има римуване, има и класически форми.

Как излезе тази стихосбирка, защото за младите автори често пъти това е един праг, който може да ги препъне, да забави техния дебют или да им даде някакъв старт?

Мария Илиева: Как излезе ли? Много интересен въпрос. Аз започнах да пиша на 9-10 годишна възраст, но никога не е било целенасочено, никога не съм събирала нещата си. И това продължи някъде до студентските години, там се губят последните мои стихотворения, които така и не пазя. И 20 години по-късно стана някакъв взрив, в резултат на който за около три години написах 250 неща. 60-70 от тях на испански, около 50 на немски и останалите на български език. Нямах никаква идея да издавам стихосбирка, да участвам в конкурси. Тази идея дължа на две мои много добри приятелки – едната е доктор по психология, от доста години живее в Германия, но цял живот е писала. За съжаление, както сама споделя, в последните години само на немски „ми идват нещата”, цитирам. Другата моя приятелка, която също е германист, живее в Пловдив, занимава се с преводи, но е с изключително задълбочени познания в областта на световната философия и литература. Двете бяха първите ми читателки, първите ми фенове и тези, които ми дадоха идеята да участвам в конкурси, която ми се стори странна, но след това реших да опитам. Последва второ място в „Горчиво вино”, следващата година първо място в „Лирични гласове”. Наградите, които имат най-голяма емоционална стойност за мен, са две. Наградите отличия от конкурси в Мексико,  по простата причина, че испанският не ми е майчин език, а всички останали отличени са с майчин език испански. Но тази еуфория за участие в конкурси отшумя за година.

Димитър Христов: Конкурсите са стимул, но ако човек не спечели, може и да се разочарова. Често пъти, когато ми се е случвало да бъда в жури, съм поздравявал и ненаградените, защото   наградите не стигат за всички талантливи хора и не всяко жури може да отсее по един качествен начин най-добрите творби, най- добрите автори. Има една хубава максима на голям писател: „Нито едно ново духовно усилие не е напразно”. За тези, които се занимават с поезия, смятам, че това е много дълбоко вникване в родния език на първо място, а ако някой  пише и на друг език, това вече добавя съвсем други трудности и удоволствия. Книгата  „Няма път, нито време до тебе” е с повече интимна тематика и в нея има стихове само на български език. 

Смяташ ли да издаваш стиховете, които си написала и на другите езици? 

Мария Илиева: Защо не, но в България те не биха имали публика. 

Димитър Христов: Българите знаят вече доста езици. За мен е любопитно, че тези стихове, които пишеш на друг език, не са твои преводи на твоите собствени стихове, а са съвсем други творби. 

Мария Илиева: Съвсем други творби, съвсем друго е светоусещането, емоцията е друга. Няма как езикът да не влияе върху думите и няма как да не спомена тук големия немски философ и поет Хердер, който преди 250 години е казал, че езикът и мисленето са се развивали паралелно и те са взаимообвързани, тоест, ние не можем да мислим, без да говорим, не можем да говорим, без да мислим. Те са взаимно обусловени.

Димитър Христов: Но все пак тези мисли трябва да бъдат изговорени вътре в нас, иначе се получава инстинкт, но дори истинктът може да бъде обяснен словесно. Разбира се, свързани са нещата с темперамента, със светоусещането за това, което ни заобикаля, защото географски и културно-исторически всеки език се е развивал в различна среда. Така както дори езиците, които битуват на повече континенти, а и се говорят от повече народи, даже да не им са матерни езици – испанският език в Мексико или в иберо-американския континент е съвсем друго нещо. Често пъти човек може да види в Испания книга на Хосе Марти, кубински класик, който пише превод. Макар че той е писал на испански, езикът, който се говори в Куба, е иберо-американски в степента на присъствието на регионализми и особености на тези народи, които говорят този език и, разбира се, думи и понятия от местното население. Така че това не са диалекти, но са различни форми. 

Имаш ли учители в  поезията си на български, защото виждам, че се стараеш да използваш класически форми?

Мария Илиева: Нищо не се старая, нещата ги записвам във вида, в който идват. Само един пример. Веднъж си бях легнала, опитвах се да заспя, не мислех за нищо и в този момент започнаха да се редят стих след стих: “Eres la luna en mi ventana que no me deja dormir. Eres el frío de la mañana, te puedo sentir…”, едно от любимите ми испански стихотворения. И така до края. Никак не ми се ставаше, но станах и го записах. Формата идва сама, тъй като аз пиша не само в мерена реч.

Димитър Христов: Възможно е да си била някъде в другия живот, където са се говорили тези езици. Не е ли по-лесно да пишеш на български език? Прочетох в едно твое интервю, че има неща, които не можеш да ги изразиш на български и те идват на другия език като поетичен слог.

Мария Илиева: Идват на конкретния език и мисълта продължава да се развива. Някъде някоя дума впоследствие си променя мястото, което тотално обръща идеята на стихотворението. Много е интересен този процес. 

Димитър Христов: И тази спонтанност. Значи ли, че след това не ги редактираш? 

Мария Илиева: Повечето от тях търпят редакция, но не всички. Някои наистина се изливат точно като спуснати отнякъде, необяснимо е. 

Димитър Христов: Поезията изисква определени форми, дори и свободният стих има темпоритъм, има други въздействащи фигури на речта, така че умението на авторът да се саморедактира, не да чака някой друг да му оправя нещата, е много важно. В този смисъл умението и познаването на различни поетически традиции е също много важно, защото може да се измерват, да се сравняват нещата. Твърдят, че децата, които са от  родители, говорещи различни езици, от двуезични семейства, в които детето паралелно говори на единия език с единия родител, на другия език с другия родител, са интелектуално по-напред от техните връстници и че това дава едно богатство и възможност на мисълта да превключва, комбинативност и други интелектуални способности, които са много важни в този отворен свят, в който живеем. А и възможността творбите на български автор, както ти имаш творчество и на още два чужди езика, да стигнат до аудитория в други държави, в чуждоезична общност. Невинаги един преводач може да направи това, което може да направи авторът. Една от дефинициите за поезия е, че поезия е това, което се губи при превод, макар да има и гениални преводачи, които често пъти са и добри поети. 

Мария Илиева: Нека споменем Валери Петров.

Димитър Христов: Валери Петров е гениален преводач и един изключителен поет. Аз, познавайки се с него, и с неговото творчество, и с работата му като преводач, а така твърдят и други, той авторизира своите работи в превода. Добрият автор слага собствен отпечатък и върху това, което превежда.

Мария Илиева: Определено. Както сигурно сте чували тази мисъл, присъждат я на различни хора, но доколкото знам от моята редакторка Маргарита Петкова, Жуковски я изрича: „Преводачът на проза е роб на автора, преводачът на поезия е негов съперник.”

Димитър Христов: Съперник и съавтор. Преводачите твърдят, че да превеждаш проза и особено големи романи и по-обемисти произведения, е една хамалогия, докато преводът на поезия е ювелирна работа с много умения, които са нужни. Но не само познаване на езика, по-важно е да се владее формата, да се постигне това единство на съдържание и на форма.

Мария Илиева: Попитахте ме за учители. Опитвала съм да превеждам неща на поети, от които съм се учила, които са ми любими – и Рилке, и Лорка, и Густаво Адолфо Бекер, иконата на испанския романтизъм, немските романтици. Не знам, може би там съм живялa по онова време, края на 18-ти и по средата на 19-ти век, защото това е моето течение в литературата. Там се вмествам аз, без да го осъзнавам. Впоследствие, оглеждайки се с други очи, с очите на читателя, пък и съдейки по думите на моите приятелки, това е времето. Фернандо Песо, когото обожавам, към него бих пристъпила като в храм.

Димитър Христов: Предполагам, че Румен Стоянов направи хубави преводи, защото аз не познавам оригиналния език и не съм чел в оригинал творбите на Песо. Вярвам на вкуса и на уменията на Румен Стоянов и като преводач, и като поет, и като познавач на испаноезичната литература. Той е живял в Латинска Америка, бил е на работа там и като преподавател много време се занимава с тези проблеми. Рилке ме е удивявлявал, че пише еднакво талантливо на няколко езика.

Мария Илиева: Песо също е писал на английски. Той е прописал на английски, защото е живял доста години в Южна Африка, в Кейптаун. По-късно започва да пише и на португалски.

Димитър Христов: Но Рилке пише на немски, руски  и на френски. Те са от различни езикови групи. Те са много различни също като традиции. Но този период е на промени и за човечеството, след великите географски открития на 18-ти и 19-ти век, когато и националните езици и нациите се дооформят. А някои тогава се оформят по право, защото както при нас идва един късен Ренесанс, едно късно Възраждане по исторически причини, така отървавайки се от доминацията на латинския, говорим за Западна Европа, за католическите държави  и развитието на техния Ренесанс, на тяхната национална литература, е много голям тласък. Мисля, че сега живеем в някакъв друг етап. Не бих го нарекъл само глобализация, защото това е някакво общо понятие, което често пъти е натоварено с излишни политически акценти, които са конюнктурни. Но глобализацията в културен план е един по-сложен процес, аз бих го нарекъл  международно културно сътрудничество, в което има глобализъм. Винаги по-големите ще искат да доминират и да превземат територии от по-малките. В този смисъл какъв е шансът на българския поет и на българския писател изобщо?

Мария Илиева: Да бъде превеждан.

Димитър Христов: Да бъде превеждан, при положение че българистиката е в криза по света по вина и на нашите политици, на нашата културна политика към популяризирането на българската култура и литература. Как да бъде превеждано? Ние трябва да отглеждаме българисти, трябва да ги стимулираме. 

Мария Илиева: Или може да се прибегне и до хора, които имат друга хуманитарна насоченост, достатъчно добре владеят езика, притежават интереси в областта на литературата и биха могли да се справят с един превод. 

Димитър Христов: Аз ще Ви кажа още една рецепта, която за себе си съм написал. Тези талантливи българи, които са в чужбина и не са забравили все още родния си език, тези български писатели, които живеят навън и се реализират в чужда езикова среда, е много е трудно да се конкурират с талантите в друга държава, в  друга езикова среда. Аз няма да забравя думите, ако не се лъжа, на Юлия Кръстева, която споделя за Цветан Тодоров, че попадайки във Франция и вече в университетските среди, трябва и двамата да владеят по-добре френски от техните френски колеги, да бъдат по-работливи, значи много повече усилия и работа. Да имат и талант, за да достигнат този успех, който са постигнали, вече възприети като френски интелектуалци. Това са изключения, разбира се. Но смятам, че също е един шанс за нашата литература тези талантливи българи, живеещи някъде по света, особено онези, които се намират в културни столици, в културни средища, да бъдат стимулирани да превеждат и да популяризират българската литература, българската словесност, тъй като там има общности, различни по големина в различните държави. Това е един шанс за българския писател, който пък живее тук, на територията на България. Така че аз няма да се изненадам, ако си направите превод и на тези стихове. 

Мария Илиева: Някои от тях вече имат. Повечето на испански, на немски не. По-скоро правя обратното. Превеждала съм испанската част от немската си поезия на български, стремейки се да съм вярна на оригинала и на автора. 

Димитър Христов: Оказва се, че в България се смалява аудиторията за четене на поезия.

Мария Илиева: Не само в България, за съжаление.

Димитър Христов: Това е световна тенденция. Аз имам предвид, че допреди 2-3 десетилетия интересът беше по-голям, тиражите бяха по-големи, книгоиздаването, книгоразпространението по друг начин работеше за автора, за разлика от днес. Сега авторът е сам в своя „остров на блажените”, не знам в кой от кръговете на ада е той, защото трябва да инвестира в своето образование, самоусъвършенстване, често пъти да инвестира в собствената си книга, да плати, за да бъде издадена, след което не може да разчита на продажби и на възвръщаемост и т.н. Тази верига е доста жестока. Прави чест на българските автори и на талантливите хора, че продължават с това себеотрицание.

Трудно ли е да бъдеш жена в литературата, в поезията?

Мария Илиева: Не, не мисля. 

Димитър Христов: Имаш известна съименничка, поп певица.

Мария Илиева: Да. И една пловдивска поетеса има със същото име. 

Димитър Христов: Има и друга авторка с това име. Но мисля, че няма да те сбъркат, защото когато четох твоите стихове, виждам, че имаш собствен почерк, имаш собствен стил. Не си сменяла името си, не си търсила псевдоним. 

Мария Илиева: Търсих, защото издателят ме помоли. Може би е добре името да е различно. Има много известни хора с това име. Не се получи, имаше варианти.

Димитър Христов: Не само името прави човека, нали? Това е хубаво българско име – и Мария, и Илиева. Звучи чудесно. Аз ще прочета едно кратко стихотворение от твоята книга „Няма път, нито време до тебе” на издателство „Изида”, излязла тази година. Казват, че предстои да направиш представяне и в София, и в родния си град Монтана. Ще бъде хубаво, разбира се. Ето едно кратко стихотворение, без заглавие. 

„В дни, в които всяка клетка в мене отчаяно желае да умре…” 

Кратко и ясно. Ще те помоля и ти да прочетеш стихове от тази книга. По твой избор. Нека чуем две стихотворения и след това ще продължим нашия разговор. 

Мария Илиева: Ще прочета това, с което спечелих втора награда  на конкурса „Горчиво вино”. Интересното беше, че когато се състоеше награждаването, на което и Вие присъствахте през 2019 година, и го четох пред публиката, доста разплакани женски лица видях, което за мен беше най-голямото удовлетворение. „Погребана” – то си има име. Имена имат само тези, които са ходили на конкурс, другите са без заглавия.

„Белег от любов ще ми оставиш да те помня, да те има вечно…”

Димитър Христов: Има ли мъжка и женска поезия?

Мария Илиева: Мисля си, че при най-големите поети поезията е безполова. 

Димитър Христов: Не бих казал.

Мария Илиева: Аз се сещам за конкретни примери, но зависи от автора, разбира се.

Димитър Христов: Ако говорим за Сафо и някои елементи на Шекспир, макар че там съществуват спорни моменти, мисля, че поезията носи винаги полови белези. Разбира се, те може да са конспирирани, но това е нормално. Все пак поезията е плод  на мисли, на емоции и няма как да се скрият нещата. Специално при Шекспир има много спорни моменти, защото по негово време съществува един жанр в английската поезия, който не е много популярен, но са останали доста добри творби – възхвала на господаря, възхвала на някой паж или приближен, на някой благородник, който пише в негова похвала, но това не е обяснение в любов. Разбира се, любов приятелска. Границата в литературата не може да се намери точно. Именно затова при Шекспир са спорни нещата, още повече, че няма достатъчно сведения за биографията му и за отношенията му. Но пък цялото творчество на Шекспир е наситено с много ярки мъжки и женски герои, с достатъчно силни чувства между мъже и жени, така че е трудно да се тълкуват тези неща. Важното е, че когато мъжът пише за любов, той не въздейства само на жените, въздейства и на мъжете. Това са едни широки граници, които са въпрос на умение, на талант на автора.

Да чуем още стихове.

Мария Илиева: „Черната ездачка” получи първа награда на конкурса „Лирични гласове”, 2020 година. Имам я в превод на испански, смея да твърдя, че той се получи доста добре. 

Със тихата си скръб ще се напия,

луната ще направя оплаквачка,

отровата изпила без остатък,

ще чакам смело черната ездачка,

за да я моля с нея да ме вземе

по-рано от предвиденото време;

и ако трябва, ще ѝ служа вярно,

ще ѝ помагам, ще ѝ бъда стреме.

Душите ще събирам вместо нея,

а неговата ще оставя за накрая,

през радости и болки да премине

и ада да познае, да прегърне рая.

Тогава ще се спусна устремена, 

душата му със нежност ще обгърна,

дочакала мечтаното блаженство

в затвора тленен пак ще се завърна.

Димитър Христов: Спомена, че Маргарита Петкова е редактор на тази твоя книга. Строга ли е като редактор, как постигнахте съгласие и завършихте работата по тази книга? 

Мария Илиева: Беше едно страхотно сътрудничество, за което съм изключително благодарна. Два вълшебни дни, които отминаха неусетно. С огромен респект подходих към тази среща. Буквално треперех, какво ще се случи сега. А тя четеше и ако имаше някъде забележки, казваше: „Тук бих го казала така и тази дума ми звучи архаично, но авторът винаги има последната дума, така че може да се съгласиш с моята редакция, може и да я отхвърлиш.” Аз архаичните думи много си ги харесвам. Някои от тях променихме, други запазих, беше на няколко места. Много неща научих от нея.

Димитър Христов: Това е много важно, защото повечето от авторите смятат, че нямат нужда от редактор. Нямам предвид тези, които са с по-дългогодишен опит и могат сами да се редактират. Когато човек прави първите си книги, първите си изяви в литературата, е много ценно едно издателство, както и един автор да попадне на добър редактор, защото и обратното е много лошо. Добър автор с лош редактор. Или лош автор с добър редактор, пак няма спасение. На слаб автор няма как да му се пренапишат нещата. Редакторът е много важна институция в издателската работа, защото виждам, че много често на млади автори самочувствието им е по-голямо, отколкото възможностите. И оттам нататък нещата могат да бъдат катастрофални. И разочарованията – съответно от себе си и респективно, аудиторията от този автор. Но това са рисковете на творчеството.

Имаш ли стихотворение, което е свързано с  Монтана? Четох за теб, че си свързана с родния край и често се завръщаш там. 

Мария Илиева: Всяка седмица.

Димитър Христов: Една част от България, която едва ли не е нарочена, че е бедна, изоставаща, а е един много колоритен, много интересен край във всяко отношение. Искам да спомена, че сега предстои премиерата на алманах „Огоста”, който се редактира, създаден е и се прави от Мартен Калеев, много талантлив белетрист от Монтана и този алманах има юбилей тази година – 10 години от първото издание досега. В тези трудни години именно в този край излиза най-обемният и най- качественият алманах. За мен няма друг  по-добър и по-качествен. Затова попитах имаш ли стихотворения, свързани конкретно с Монтана?

Мария Илиева: За съжаление, нямам, но съм писала стихотворения по поръчка. Пишат се относително лесно. Съжалявам, че ще го кажа, но те не са поезия.

Димитър Христов: Поръчката я дава животът и преживяванията на автора. Освен родови и семейни корени, какво друго те свързва с Монтана в областта на литературата, на изкуството?

Мария Илиева: Първо, да спомена диалекта ни, който е много колоритен. Разбира се, голямото име на Йордан Радичков, с което нашият край се гордее и не само той. За съжаление, нямаме богати литературни традиции. Нека да споменем и Яна Кременска, която спечели първата награда, учредена миналата година от община Монтана на името на Иван Давидков, нашия поет на Северозапада.

 Димитър Христов: Уважавам Давидков и смятам, че като патрон е много престижно име за такава литературна награда и това, че тя бе създадена, е най-ценното. Радва ме. И затова изтъквам ролята на творец като Мартен Калеев, който е не само талантлив писател, но мисли за колегите. В алманах „Огоста” има творби на писатели от цяла България, има творби на български писатели, които живеят в чужбина. Разбира се, и малко интересни преводи, но самият алманах се превръща в литературно средище и място, където си дават среща творбите на едни от най-добрите български писатели. Става дума за алманах, който е над 500 страници, с великолепно оформление, с цветни фоторепродукции вътре на големи художници. Аз съм поканил Мартен Калеев да се срещнем в това студио. Ще видим кога ще може да прелети от Монта тук. Хубаво е, че макар да живееш в София, се завръщаш с често в родния си град. Поетът винаги носи онова, което родителите са му дали, семейната среда и  родният край. Знаково е за поетите и те цял живот носят това интелектуално богатство в себе си.

Какво ще ни прочетеш още?

Мария Илиева: Нещо, което не е римувано. Доста време след като го написах, открих едно стихотворение на един от любимите ми немски романтици, в което намерих същата идея. 

„…ти си птицата волна, прегърнала своя полет без край в синевата, ти си толкова много далече,няма път нито време до тебе.” 

Даде името на стихосбирката по идея на моята редакторка Маргарита Петкова. 

Димитър Христов: Преди години имаше такава „закана” към младия автор, че е лесно да издадеш първа книга, но проблемът е втората, защото, попадайки в ръцете на читателите и на критиците, вече има някакво създадено мнение за теб.

Каква ще бъде следващата творческа крачка на Мария Илиева?

Мария Илиева: Може би няма да има абсолютно нищо общо с поезията. Аз нямам никаква амбиция да издавам нито втора, нито трета стихосбирка. Това  исках да направя. Има още някои не лоши неща, които могат да бъдат издадени, но може и да не бъдат издадени.

Подготвяйки вече две години подред уроци по български за чужденци и конкретно за немскоговорящи, събрах доста материал, авторски да го наречем, упражнения, преводи на правила, някои от тях, формулирани от мен самата, и виждам много голямата нужда от учебници по български език за чужденци. Този, който ползвам, няма да споменавам издателството, не е особено успешен вариант за моите ученици, които учат български. Един кратък пример, в трети урок ниво „А-1” имаме пет тежки граматически единици, дадени в един урок. За тях имах точно 5 упражнения в работната тетрадка. Как да се справи този човек с тази трудна граматика, без достатъчно упражнения? Тъй като езиците, както разбрахте, са голяма страст, може би един ден ще събера това в един учебник.

Димитър Христов: Тази материя е много важна. В началото на нашия разговор споменах за кризата и подготовката на българистиката по света. Така че това е една мисия, която е много ценна наред с писането на стихове – да се приобщаваме, да се приближаваме до други езици, до други култури. Те да търсят онова, които ние можем да предложим като интересен поглед към света, защото в България се раждат много талантливи хора и е голям грях, че понякога тези таланти се погубват, по една или друга причина не се реализират.

Искам да ти благодаря за това, което прочете и сподели с нас. Да ти пожелая успех в твоите занимания в различните езикови пространства. Аз имам един собствен принцип – дори да се откаже човек, от поезията няма отърване. Това е моето мнение, така че не се заричай, работи. Съзряването на творчески и на други идеи понякога идва по различен начин и в различно време за автора. Благодаря ти много. 

Мария Илиева: И аз благодаря. 

( Пълното интервю, както и стихове, представени от поетесата, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova