Доц. Светлана Христова: Българската култура беше маргинализирана, оставена на свободно падане

С доц. Светлана Христова, социолог, изследвател и преподавател във Факултета по изкуствата в Югозападния университет „Неофит Рилски”, поетеса, разговаряме за културологията като наука и какво се случва с българския творчески живот, за българската култура и за традициите, за връзката между изкуство и наука и как изкуството води до ново развитие в науката и дава диагноза там, където науката не успява. 

Димитър Христов: За мен е голямо удоволствие, че наш гост е доц. Светлана Христова. Аз съм Димитър Христов, но не сме роднини, просто съвпадение на фамилиите. 

Светлана Христова: Няма конфликт на интереси.

Димитър Христов: В културата конфликтът на интереси също се проявява, но това не е обект на нашия разговор. Тъй като се познаваме от много години, можем да си говорим на ти. От много години работиш в Югозападния университет „Неофит Рилски”, където си доцент по социология на културата, по културна антропология.

Светлана Христова: Визуална антропология също. 

Димитър Христов: За мен е много интересно, че в Югозападния университет се разви тази област. Мисля, че и благодарение на теб, на твоите усилия и на желанието ти да пътуваш постоянно от София до Благоевград и пълноценно да участваш там и в преподавателската, и в научната работа. Но преди това си работила в Института по култура. 

Светлана Христова: Той беше с двойна принадлежност – към БАН и към Министерство на културата. В този институт се бяха концентрирали хора, които впоследствие се оказаха неудобни, а много скоро след това, след 10 ноември заеха ключови позиции и дори оглавиха държавата. Ето така понякога животът поднася големи изненади. През 1995 година бях правила интервю с английския  професор по културна антропология и философия Ърнест Гелнър, който е от чешки произход. Той беше един от съветниците на създателя на „Отворено общество” Джордж Сорос. В това интервю той каза: „Никой не предвиждаше тези главоломни промени, които ще настъпят през 89-та година. Никой не можеше да си представи, че Съветският съюз, от когото всички толкова трепереха, ще се окаже колос на глинени крака, че толкова бързо ще настъпят промените, толкова бързо колосът ще се срути.” Самият Гелнър, които имаше големи, дългосрочни прогнози по отношение на бъдещето на света, е бил изненадан. Но го казвам това само в контекста, че във вихъра на тези промени индивидуалните  житейски параболи много се промениха. Голяма част от хората останаха безработни, когато закриха Института по култура, обявен за гнездо на дисиденти. 

Димитър Христов: Така беше, защото и Желю Желев работеше там.

Светлана Христова: Защото имаше основаване на клуб за гласност и преустройство, защото имаше задаване на въпроси, които се оказваха неудобни и това трябваше да бъде санкционирано.

Димитър Христов: Това значи ли, че все пак хората на културата или онези, които са в основата на българската култура още по времето на социализма, са в основата и на промените, и на новостите, които се случиха в България, които станаха.

Светлана Христова: Мисля, не само хората на културата, хората с независимо мислене, нека така да ги обобщим. Част от тях работеха като изследователи, като учени, други бяха писатели, поети, дисиденти в един широк смисъл, на човекът, който не е съгласен с всичко, който не поддържа безусловно всички политики, които понякога бяха дори враждебни към човека. Човекът с критично мислене, той е в основата на тази голяма промяна, когато говорим за промяната като нещо, което се случва отдолу, но промяната се случва също така отгоре и отвън. Нека да не забравяме, промяната беше един по-сложен процес. Ако трябва да анализираме този процес, в никакъв случай това, което се случи в България, нямаше да бъде такова, ако нямаше и някакви процеси, идващи отвън.

Димитър Христов: Тъй като се движим в едни среди и познаваме мнозина от българските дисиденти от близкото минало. Има ли днес дисиденти? Има ли почва за дисидентско мислене, за инакомислие, след като има свобода, приемаме, че има свобода в нашето общество. Но защо ми се струва, че и днес има някаква почва за дисиденти, които по някакъв начин са отритнати, или ако не преследвани, са доста сериозно отстранявани от най-важните неща на обществото.

Светлана Христова: И от взимането на важни решения за обществото. Не зная дали точно това е думата, защото аз много внимавам с квалификациите и дефинициите. Не зная дали точната дума е дисидентство, но факт е, че след 89-та година българската култура изпадна по някакъв начин в немилост. Тя беше маргинализирана, оставена на свободно падане. В режима на свободния пазар българската култура и българските културни дейци, писатели, художници, артисти се оказаха някак извън полето на вземането на важните решения за обществото. Техният глас лека-полека беше отстранен, тяхната позиция в обществото се оказа далеч от центъра. Те постепенно бяха заглушени, постепенно изпадаха в немилост, но друг вид немилост в сравнение с онази немилост, за която говориш ти, и която пораждаше дисидентски течения преди 89-та година. Това е интересна тема.

Димитър Христов: Неслучайно онези по-известни български творци, които биваха избирани за народни представители, някои от тях дори преди да им изтече мандата, напуснаха Народното събрание по свое желание. Почувстваха, че не им е там мястото. 

Светлана Христова: И Народното събрание, и Блага Димитрова напусна президентството. Постепенно хората на културата, творците ставаха все по-деинституциализирани, което е друг начин да кажем все по-маргинализирани.

Димитър Христов: Искам да кажа, че ти за мен си един изключително ценен пример за човек, който съчетава науката, хуманитарна наука в случая, с творчеството, с поезията, тъй като от студентски години, може би от ученически години, тогава не сме се познавали, но поне от студентски години много активно участваше в литературния живот на младите, печаташе твои стихове в младежките издания. Беше забелязана. Харесваха твоята поезия и в следващите години, когато ти се отдаде на науката, не мога да кажа, не съм сигурен, ти ще кажеш дали си загърбила поезията за сметка на науката, но има очакване не само да издадеш онова, което си писала в по-ранни години, но и онова, което, надявам се, си писала и след това.

Светлана Христова: Аз очаквах този въпрос. И разбрах, че ще ми бъде много трудно да отговоря, защо в един момент престанах да публикувам. Не престанах да пиша, но престанах да публикувам, защото това ми беше болезнено, защото освен това открих и много враждебност, и много манипулативност в средите, които ти добре познаваш и за които си имал готовност. Аз не гледах на писането като на професионално занятие, а гледах това като изповед, разкриване на душата. В един момент ми стана болезнено да го правя. А защо го правя сега? Защото усетих това очакване от страна на приятелите и може би този разговор днес донякъде стимулира и това, аз да реша да разкрия част от себе си, онази част, която дълго време оставаше скрита за външен поглед. 

Димитър Христов: Все пак е хубаво, че има възможност за някакво съчетание. Малко са примерите в българската поезия, ако говорим за жанра, в който ти най-вече се изявяваш като автор. В годините преди 9 септември 1944 година редица от големите ни поети са с научни титли. Някои от тях са преподаватели в университета, други са академици. Някои от тях са специализирали в чужбина и т.н. Искам да кажа, като че ли в България все още се гледа разделно на тези занимания – научната работа и творческата работа, а те са едно и също. И в много други държави, в други региони на света бих казал, университетската наука е най-добрата среда за литературното творчество и там са литературните центрове в съответните университети. Мисля, че в България има развитие в тази посока. Не само в твое лице, а като цяло, като среда. Има едно развитие, което ми дава основание да мисля, че и литературните творци ще бъдат доста по-подготвени научно, теоретично, а няма да са просто спонтанни изразители на своя самороден талант.

Светлана Христова: Това е вярно. Академичната среда е добро място за концентрирано мислене и писане, но е трудно човек да пише в два различни изказа, два различни начина на изразяване, защото поезията, Георги Рупчев беше казал някъде: „Тя е някъде отвъд.” Има нещо, което не може да бъде докрай рационализирано. Поезията е един глас, който идва понякога свише, докато научният анализ е съвсем различен начин на усвояване на действителността и подреждане на света – научен апарат, терминология, теория понякога много тежка, която трябва добре да се познава. В едно отношение те са общи тези два различни начина на говорене. Общи са в това, че няма граници творчеството и няма краен предел, няма поставена точка, която да каже: „Ето стигнах съвършенството, ето това е цялата истина.” Истината е процес, който се развива, търси безкрайно много и поезията е един начин да погледнем не само в настоящето, но дори и в бъднините.

Димитър Христов: Все пак има много важни, много ценни допирни точки между академизма и научния подход, и съответно литературното творчество. Говорим за хуманитарните науки най-вече, макар че има редица други примери на писатели-лекари, макар медицината също да е хуманитарна наука. Давам за пример Теодор Траянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, хора високоерудирани, които работят еднакво пълноценно и в науката, и в литературното творчество.

Светлана Христова: Димитър Димов, този толкова тънък български писател и толкова космополитен, е работил в един институт, който се е занимавал с химико-биологични изследвания.

Димитър Христов: Има и свои научни постижения в тази област, признати, които не са маловажни за българската и европейската наука, и въпреки това е забележителен писател.

Искам да спомена няколко интересни неща, свързани с твоята работа – социология на културата и изследвания на града, на градската култура. Виждам, че през годините си била много често научен ръководител на редица изследвания, разработки и проекти, свързани с българската и европейската култура, координатор на национални и международни научни форуми в тази област. И това ме кара да мисля, че твоите публикации не само в България, но и зад граница говорят за това, че българската културология напредва и се интегрира, независимо, че българската култура страда от един много тежък синдром. Аз бих го формулирал така – когато след промените, навлизайки в един друг тип общество преди 30 години, ние си отворихме вратите за чуждестранната култура широко. Преди това бяха частично отворени, идеологизирано, с редица бариери. Но широко отворихме нашите врати към чуждестранната култура, не мога да кажа, че тя се отвори за нас. Не обвинявам чужденците или колегите ми зад граница, а по-скоро гледам към нашия двор, към нашата градина.

Тук виждам едни изключително интересни твои разработки, не само за историята на градската култура в България, говорим за 18-ти, 19-ти, началото на 20-ти век. Говорим също за културата на малкия град, за това какво става в културните институции. В момента, в който ние разбираме какво се случва в културните институции, в културите на другите страни- членки на ЕС, и стигаме до въпроса за националната самобитност и глобализацията. Тази дума „глобализацията”, с която ни плашеха години наред, като че ли ще ни се стовари върху главата като някакъв дамоклев меч и от нас няма да остане нищо. Сега все по-рядко чувам някой да споменава за глобализация и аз тогава, когато ни плашеха преди 20-тина и повече години, в едно интервю с  един от най-известните унгарски поети Бенедек Киш, го запитах какво прави Унгария, която няма нищо общо като език с околните си държави, как се интегрира? Той ми каза така: „Ние сме малка държава, езикът ни слабо се знае по света и разбрахме, че не можем да се борим с глобализацията. Решихме да я използваме в наша полза.” И това те питам и теб – какво да правим в тази ситуация?

Светлана Христова: Това е един процес, който има вече своя история. В края на 80-те години дори казаха, че глобализацията, върху която са били възлагани надежди, че ще донесе икономически подем в света,че изведнъж започнало да се усеща застоят и напрежението, свързано с нарастващите неравенства. И това е заключение, което един от големите американски изследователи на глобализацията прави. Какво се случва в малките култури и какво се случва в България конкретно? Ние се оказахме напълно неподготвени за тези процеси, защото, пребивавайки почти до края на 89-та година в системата, в която имаше разпоредени роли в социалистическите държави, пребивавайки в системата за икономическа взаимопомощ, т. нар. СИВ, Варшавския договор, всъщност ние бяхме изработили инстинкта на послушковци и хора, които повече се съобразяват с онова, което се очаква от тях и изпълняваме. Дори са ми разказвали смешни истории за хора, които са участвали в преговорите по СИВ. България започва с буквичката „Б” и българската делегация винаги трябва да започва първа с изразяване на мнение. Българите какво се правели? Носели са алкохол, хубава ракия, хубаво българско бренди, вино, канели са на разпивка руската делегация, за да проучат мнението и после, започвайки на другия ден, са възпроизвеждали мнението на руснаците. Много е жалък този рефлекс, защото трябваше да минат повече от 20 години, за да се научат българите, които участват в международни преговори, в международни институти, че трябва да отстояват мнението на страната, че имат възможност, така да се каже, свободен ход и че от това как те ще се държат по време на преговори, каква позиция ще защитят, зависи в крайна сметка и какво ще бъде положението на страната ни – как ще бъде позиционирана в някаква област, дали става дума за икономика, дали става дума за разпределение на някакви ресурси, или пък за култура.

Димитър Христов: Започнахме един много сериозен разговор не само за културология като наука, културната антропология, но за това какво се случва с българския творчески живот, българската култура. Един доста сложен разговор, който явно ще продължим в друго предаване, защото изисква формулирането на някои нови виждания за мисията на българската култура по време на криза, а това е една от твоите важни теми, по които си правила редица изследвания. Сега засегнахме темата за национално и глобално, и т.н. Трябва да се съсредоточим на възможностите, които ни дава България и нашите традиции, за да се спасяваме и да покажем какво можем, и какво имаме като култура, културен туризъм. Темата е много голяма. Затова аз предлагам да я оставим не само за твоите научни занимания. 

Тук искам да покажа един изключително интересен сборник „Възможности за творците” с подзаглавие „Културният и артмениджмънт пред социалните предизвикателства”. Проектът, в който ти си участвала е по Европейска програма „Артмениджмънт”, съвместно с Оксфорд Брукс университет и т.н. Знам, че години наред ръководеше международната дейност и всички тези програми на Югозападния университет „Неофит Рилски”.

Светлана Христова: Не бях ръководител на международната дейност, а директор на Център за  интеркултурен диалог и интеграция, което ми даваше по-голяма свобода. Нямах пряк достъп до това да насочвам и пренасочва програми, но аз участвах в това да разработвам проекти и кандидатствайки по програми, които дори още нямаха популярност в България. Успях например да спечеля проекта за публичните пространства на европейските градове. Това е една от книгите, резултат на този проект. А ето това е фотоалбум, отново резултат от същия проект с участието на Манчестърския университет, университета в Лвов, Петербургски център за независими изследвания и аз като координатор на проекта от страна на България, Югозападен университет. Оказа се, че от цяла Източна Европа имаше само един друг проект, който беше спечелил от университет в Литва и един университет от България. По тази програма „Интас” всички проекти, които бяха спечелили, бяха координирани и ръководени, и разработвани от хора от Западна Европа, тоест това беше един голям пробив, защото аз се конкурирах с колегите от Западна Европа, когато се явявах на тези конкурси.

Димитър Христов: Искам да спомена, да маркирам някои от твоите изследвания за публичното пространство в градската среда, примерно площад „Славейков”, центъра на  София, културата на София, традициите. Тук има една много интересна тема в твоите изследвания и разработки – пазара, пазарните принципи, начин на употреба и злоупотреба. Пазара и изкуството, ако разширим този поглед, това вглеждане в културния живот и традициите. Полукултурата – понятие, което засяга много области, недоразвити, за съжаление, в българския обществен и културен живот. Смятам, че полукултурата и културната криза опира до критериите. Мисля, че още не сме изработили нови критерии, още сме длъжници към хората на изкуството. В смисъл още не сме се откъснали от старата идеологизация, вместо да влизаме в нова, търсим едни нормални критерии, които да стимулират българската култура.

Светлана Христова: Да изградим нормален механизъм, който да позволи на творците по един обективен начин да участват в конкурси, качествените проекти да бъдат оценявани обективно и т.н. Това все още много липсва в България.

Димитър Христов: Само маркирам твои изключително интересни теми и разработки, авторски или с колективи – софийската улица като културна история и като културно  пространство, публичните пространства и паметниците. Да не се впускаме в тази посока, защото е много болезнена.

Светлана Христова: А е много важна, защото отразява мисленето и ценностите на обществото. Някак си те са визуализирани, показани са, да използвам друга метафора върху кожата на града. Те са там и който гледа, и обхожда  българските градове, изследователи идващи отвън, минаващи през България, казват: „България и Македония са развили една естетика на корупцията.”

Димитър Христов: Но от друга страна, кожата на града, този епидермис, ако навлезем по-надълбоко в традициите и в мисленето на българина, ще се натъкнем на много рецидиви. Аз затова казвам, че са важни критериите при оценката както на миналото, така и на това, което е оцеляло от него. Но тъй като сме те поканили не само като университетски преподавател, като изследовател на българската култура и като авторка на стихове, които са любопитни не само за твоите приятели и читателите, но които предстои да излезнат и в книга. Искам да те поканя да прочетеш твои стихове.

Светлана Христова: С най-голямо удоволствие. И ще започна с едно стихотворение, което свързвам с поета Христо Черняев, който за разлика от много други български поети, които обичаха да доминират и да показват надменност към младите, той беше винаги подкрепящ и окриляващ за тях. На него посвещавам това стихотворение. То се нарича „Този живот”.

„Светлоок извира в мен животът… „

Това беше 86-87 година, много отдавна, времето, когато усещането, че живеем в клетка и пеем отвътре, бе много живо. А сега вече клетката ни е друга. Това е желязната клетка на необходимостта, на пазара, за която говори Макс Вебер, големият немски социолог, един от бащите на модерната социология. Той говори за клетката на капитализма. Така че имаме клетка, която продължава по някакъв начин да ограничава човека в неговото желание да бъде свободен и да прави най-доброто от себе си.

Друго стихотворение, което не съм публикувала, не съм чела, в някакъв смисъл първа публикация в това предаване – „Сън за вкаменената гора”.

„Към вкаменената гора вървях…” 

Димитър Христов: Благодаря ти. Има ли заглавие тази твоя бъдеща книга или може би работно заглавие?

Светлана Христова: Когато заради това предаване, в което ти ме покани и аз участвам с огромно удоволствие, потърсих стихотворенията, които планирам за тази книга. Видях, че съм натрупала вече три папки и всяка със собствено заглавие. Има друг цикъл, който е свързан с преживяването да бъдеш майка, да имаш дъщеря и да имаш майка, с която да общуваш пълноценно. Стихотворения, които са свързани с тежките социални преходи и това е „Сън за вкаменената гора”, и там още има няколко символични стихотворения, в който социалната действителност не само че ни превръща в нещо, което не сме, но и постепенно отнема най-същностното от нас. И едни съвсем нови вече неща, писани по друг начин, в които аз продължавам да пиша, въпреки че се чувствам почти мъртва.

Димитър Христов: Защо?

Светлана Христова: Мога да ти прочета нещо, което може би ще отговори на въпроса. Ще се опитам да отговоря с това стихотворение, което се нарича „Реквием”.

„Когато светлината е споменът за слънце…”

Димитър Христов: Доста различни и като изразни средства, и като форма.

Светлана Христова: Това е моето предизвикателство към читателя. Надявам се, че преди това ще имам и твоето мнение за оценка, защото това са неща, които не съм споделяла досега.

Димитър Христов: Аз си спомних, че през 1986 година вече съм работил във вестник „Пулс” и като редактор вероятно съм спомогнал това стихотворение да излезе, което малко по-рано чухме. И по-ранните ти стихове, и тези сега са не само лирични, но много дълбоки като светоусещане, като отклик на това, което ни заобикаля, не само на вътрешния свят. Не само ще си кажа мнението, но аз съм съпричастен към това, което пишеш и към начина, по който пишеш, тъй като помня много добре какво влияние имаха твоите стихове върху младежката аудитория, когато сме били в студентския литературен клуб „Димчо Дебелянов”, в други такива средища. И много ни липсват нашите приятели като Георги Рупчев, като Тоня Трайкова, които си отидоха без време. Тъй като аз съм чел твои отзиви за тяхното творчество, да те попитам – изкушаваш ли се и от литературна критика, защото с този научен апарат, с който разполагаш, мисля, че това не ти е проблем.

Светлана Христова: Изкушавам се не е точната дума, защото от една страна, ние имаме нужда от литературна критика, от друга страна, чувствам свой дълг да представя онези поети, онези гласове, които вече не са между нас. Вече са казали всичко, което е трябвало да кажат и сега трябва да се върнем към тях, за да ги разберем. И в този смисъл работя върху едно по-цялостно представяне на поезията на Тоня Трайкова, която сякаш беше подмината, но такава е съдбата на мнозина български поети и поетеси. Тя е едновременно пловдивска поетеса, от пловдивската група. Дълго не намери своята подкрепяща среда в София, въпреки да зная, че ти си представил нейната поезия. Но тя се чувстваше самотна, недооценена. Аз искам просто да направя един литературен анализ, в който да представя приноса на Тоня Трайкова за развитието на българската женска поезия, защото нейната поезия наистина е много женска. Тя има едно стихотворение, в което казва, че „душатата ѝ в тялото се чувства толкова женски”, а ние знаем колко драматична беше нейната съдба на майка, която отгледа и цял живот се бореше за това, да помогне сина ѝ да си стъпи на краката, след като беше увреден при самото раждане. Тази нейна битка на майка продължи до самия край. „Душата ми в тялото се чувства толкова женски”, това е един много специфичен израз, който Тоня сътвори.

Димитър Христов: Аз бих се радвал към всички тези книги, целия този огромен научен потенциал, научен актив, който имаш, се добави и твоята поезия, познавайки от различни публикации само, без да съм чел твоя самостоятелна книга, скоро издавана и т.н. Но мисля, че този диалог за българската култура е важен едновременно и за културологията, и за традициите, и за самите творци. Тъй като съм работил в Министерството на културата и имам впечатление какво става и отвътре в кухнята, в институциите, които стимулират развитието на българската култура, смятам, че трябва едно обединение на научните разработки и на хора като теб, които познават нещата и в България, и в чужбина. Бих казал върховите постижения и добрите практики, защото не е оправдание, че във време на криза културата трябва да бъде лишена на първо място и превърната в аутсайдер на обществото и хората на изкуството. Затова съм изключително благодарен за онова, което си направила през годините като преподавател, изследовател на българската култура, но съм с очакване на новата ти книга с поезия.

СветланаХристова: Много благодаря. Това очакване за мен е още един стимул да го направя час по-скоро. Ще върна малко топката. Коментираш толкова добре, толкова точно за тази връзка между изкуство и наука, че съм склонна да те поканя на един международен симпозиум, в който отново аз съм замесена. В края на август, началото на септември в Софийския университет ще се проведе един симпозиум на две изследователски мрежи – социология на културата и социология на изкуството. Темата там е как точно изкуството води до ново развитие в науката. Ти през цялото време към това клониш. Това наистина е така. Изкуството има огромен потенциал да предвижда и да вниква, и да дава диагноза там, където науката не успява, или понякога се бави да го направи. За мен най-доброто описание на ситуацията, примерно носенето на бурки в мюсюлманския свят, което много се засили, можем да открием не в научните изследвания, а в романа „Сняг” на Орхан Памук. Той вниква в психологията и какво кара млади жени, някои от тях много модерни, изведнъж да почувстват необходимост да сложат бурка. Това за мен беше едно дълбоко проникновение, голямо откритие. Ако погледнем в литературата, откриваме такива прекрасни произведения, които в някакъв смисъл дават по-дълбок анализ, за който социолозите могат само да претендират.

Димитър Христов: Този наш разговор няма да свърши скоро, но времето ни изтича и искам да благодаря на доц. Светлана Христова, на поетесата Светлана Христова, че сподели всички тези неща, които са изключително важни не само за теб, но и за нашите слушатели, и зрители.

Светлана Христова: Аз благодаря за поканата. За мен беше много ценно и много стимулиращо.

(Стихове, представени от Светлана Христова, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova