Илко Славчев: В планината и в любовта има невъзможни ситуации, които могат да те направят щастлив

Завършил „Ландшафтна архитектура“, планинар, който е автор на стихосбирките „На долна земя“ и „Внимавай, косачо!“. Цанко Лалев казва за стиховете му, че те са „мощен поетичен взрив“…

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на поета Илко Славчев. Не мога да отделя при теб понятието поет от понятието планинар и градинар, ако това не те обижда, защото светът е една голяма градина. Може би всички ние сме цветя в нея, но ти си завършил ландшафтна архитектура. Така ли е?

Илко Славчев: Да.

Димитър Христов: Какво ще рече това? Малко да разясним. Има ли такава специалност днес? 

Илко Славчев: Има такава специалност. В България това е много широко понятие. В някои държави е разделена на няколко части. Ландшафтна архитектура може да е аранжировка на цветя някъде, може да е аранжиране на цяла една държава, на цял един континент – планините, реките, крайпътните картини. Така че е много широко понятие, според това каква нужда има обществото и каква нужда имат хората, се работи тази работа. Има големи традиции и в България. Звучи малко помпозно, но има много работа. И тази работа е свързана с времето и пространството, със сезоните и не се знае откъде тръгва и как ще свърши след 100 години една градина. 

Димитър Христов: Ландшафт е немска  дума, но как бихме могли да предадем, да българизираме това понятие и представата за тази специалност?

Илко Славчев: Това е природата, която ни заобикаля. Чистата архитектура работи с материали, които почти не се променят във времето и пространството, докато ландшафтът е от жив растителен материал – вода, светлина, сезони, които действат заедно с естествената природа по някакъв начин и това е средата, която ни заобикаля. 

Димитър Христов: Когато човек се намесва в движението, в процесите на природата, не е ли опасно?

Илко Славчев: Винаги е опасно. Първата ми книжка се казва „Внимавай, косачо!”. Дори само да окосиш една трева, можеш да промениш  съобществото в нея, защото в тревата има всякакви цветя, има бурени, има разни хвърчащи насекоми, мравки и всичко това е в някакво взаимодействие. Но все пак  нещата са поправими, ако е навреме и природата сама се поправя, сама се намесва понякога, ако ѝ позволим.

Димитър Христов: Наистина твоята първа стихосбирка се казва „Внимавай, косачо!”. Звучи и предупредително, мисля, че и заканително донякъде, познавайки твоя характер, който е много благ, тъй като се познаваме от студентски години. Ти си един благ човек, но има неща, които могат да го извадят от релси, които могат да го накарат да застане и в някаква заканителна поза. Една от следващите ти книги се казва „Зелено небе”, също доста екологично  заглавие на книга. И най-новата книга се казва „Любовта разсича планините”. Това също по някакъв начин е свързано и с природата, и с човека. В твоята поезия човекът и природата са в един постоянен диалог, но така или иначе човекът е коленичил или е в молитва  пред майката природа. Искам да добавя още нещо към твоята биография –  от доста години обикаляш планините, катериш върховете и си един от онези поети, писатели планинари, които познават много добре природата, не само българската природа. Обиколил си доста върхове, не само в България, но и на Балканите. А Балканският полуостров е може би едно от много планинските места на планетата. 

Илко Славчев: Така е. Планините са останали като една първична, жива, предизвикателна част от света, където човек може да бъде допуснат, така че върховете не се покоряват. Ако им се помолим, ако сме смирени може да се качим там, да погледнем света отвисоко. България има 39 планини. Най-планинската държава на Балканите е Гърция със 112 планини. Над 90%  от Гърция са планини и то снежни, жестоки планини. Планини има във всички балкански държави, така че е предизвикателство да се обходят 39 български планини и след това всички по-интересни планини на Балканите, които могат да бъдат изкачени от простосмъртните.

Димитър Христов: Добре, но някой ще каже дърветата са дървета, тревата трева, камъните са камъни и по какво се отличават тези планини, освен по надморската си височина и по имената?

Илко Славчев: Тези планини, тяхната история преди милиони години, климатът е различен, хората, които живеят в тях, ги променят. Различни са. Пейзажът е безкраен и като погледнеш, ако може да познаеш 50 планини на хоризонта, е невероятно изживяване. 50 планини – това е все едно да познаваш 50 милиона хора. Просто са различни.

Димитър Христов: Може би всяка планина си има и характер, както си има и някакъв локален климат, собствена  география, собствен ландшафт.

Илко Славчев: В България има 8 планини, които са високи над 2000 м. И може би най-предизвикателни, красиви, омайни са Рила, Пирин, Стара планина, но има и други планини – Родопите, Али ботуш, Беласица, Осогово, безкрайно много планини и те са различни в различните сезони. Едно е напролет да се възкачиш на планината, друго е през лятото. Най-красиви са планините през зимата. Там природата е съвсем друга – слънце, лавини и безкрайност. Така че ако някой реши, постепенно трябва да стигне до съприкосновение през зимата.

Димитър Христов: Тъй като и аз съм изкушен от планинарството, ще ти призная, че не ми харесват тези групови посещения и катерения на върхове или бродене по планините. Предпочитам или много тесен кръг, много малко хора, или сам да общувам с планината.

Илко Славчев: Това е така. Аз с един, двама, трима приятели обхождаме планините с някаква екипировка. И като спим, само с чувал,  даже не ползваме палатки. Отделно, че те са забранени в някои резервати, природни паркове. Научил съм се да спя по върховете и върху скалите с един чувал и бивак сак и някак си да се сливам с природата. 

Димитър Христов: Може би е най-доброто сближаване и сливане с природата и мисля, че това отличава и твоята поезия от поезията на други автори. Има градски поети, у нас не е много развита селската поезия, както в Русия, но съществуват поети, които пишат и за селото, особено в миналото, тъй като не малко от нашите големи поети са дошли някъде от село в големия град или са останали там да живеят.

Не може да не споменем Алеко Константинов, който е сред кръстниците на Българското туристическо движение. И когато говорят за масов туризъм, не става дума масово да се движим в планината, а за това повече хора да участват в този туризъм. Иван Вазов много обичал да ходи по планините, не само защото е от Сопот, разположен между Стара планина и Средна гора, а и познава планински пътеки от малък. Той се е катерил и на доста опасни места. Чел съм в неговите дневници, че е взимал винаги един местен човек, когато е вървял в непознати местности (примерно от Дупница и нагоре към Рила), понякога и катър, на който са натоварвали багажа си. Вазов е носел и пистолет в планината. Разбира се, по негово време планините ни са били доста по-диви, с много повече зверове, много по-опасни.  Ще спомена и с усмивка за Лалю Маринов – Ламар, по-късен наш писател след Алеко и Вазов, който беше планинар, макар да твърдят, че в раницата си винаги е носел една дамаджана с вино. Чувал ли си за това?

Илко Славчев: Едва ли е с дамаджана в планината. В планинарството се стремя да мога, докато имам сили да премина през най-сложните и най-рискованите, най-предизвикателните маршрути на границата на алпинизма. Нашата идея е ние да не ползваме въже, а да ползваме за осигуровка само щеки, пикели и котки, за да може всеки сам да избира пътя си и да се завърне от този път. Преди двайсетина години бяха показали екипировката на Алеко Константинов. Той имал много добри обувки, които са с естествен каучук, може би закупени от Швейцария. Имал е раница и дрехи, оборудване, така че едно време планините са били по-голямо предизвикателство. Но и хората са имали повече хъс, повече сила, повече вдъхновение  да стигнат там, където нямат никаква специална работа, както се казва, а само да се насладят на красотата на природата. 

Димитър Христов: Българите са повече балканджийски народ, отколкото равнинен. Така ми се струва, а и по принуда, защото през вековете на всичките робства и бягайки от разни изедници, хората са намирали убежище в планината и там са се заселвали. Не само че са се катерили по върховете, но там са осъществявали своя поминък, там са се раждали народни песни. Има великолепен фолклор и народна поезия, свързана с планините в България и това е едно богатство, което днес не ценим много.

Илко Славчев: Планината обединява всички балкански народи. Обиколил съм всички балкански планини. В планината са живеели и живеят албанците, македонците, сърбите, народите на Босна и Херцеговина, на словенците и хърватите, румънците. Така че това е характерно за  Балканите, полуостров с една сложна история, с чудна и предизвикателна природа. 

Алеко Константинов е основател на туризма в България. Неговите мечти са били всеки да се качи на Черни връх, ако има сили и на връх Мусала. Мечтата му е била, той така казва: „Някой ден Пирин ще бъде в пределите на страната ни и ние ще можем да се насладим на неговата прелест, а дай боже най-красивата българска планина е Шар планина и някога да стигнем до нея.” Аз стигнах до Шар планина. Факт е, че действително е една страхотна планина. Наполовина е в Косово, наполовина в Албания, Македония, така че там може би няма нито един българин. Но там срещнах прочутото шарпланинско овчарско куче, което през нощта може да разкъса и собствения си господар. Много са опасни шарпланинските овчарски кучета.

Димитър Христов: Това българска порода ли е или македонска, както твърдят в Северна Македония? 

Илко Славчев: Би следвало да пренадлежи на народите на Шар планина. Там са 99% албанци. 

Димитър Христов: Говорим за днес. Но тази порода е създадена доста отдавна, така че няма да се впускаме в такива етнически спорове, това не е в нашата специалност. Един наш общ приятел и талантлив поет Цанко Лалев казва за твоите стихове: „Стиховете на Илко Славчев са като внезапен и мощен поетичен взрив.” Аз също бих потвърдил тези думи. Имаш неочаквани хрумвания, имаш неочаквани метафори, имаш един друг тип наблюдателност. Няма литературщина в твоите неща, не защото не си завършил българска филология, просто е част от твоята стилистика. Това, че не ползваш в планината екипировка за алпинисти и от най-скъпата, и най-специалната екипировка, вероятно така и в поезията не искаш да ползваш някои съвременни литературни прийоми. Примерно на постмодернизма, някакви други литературни похвати, които уж доукрасяват поетическата словесност. Така ли е?

Илко Славчев: Така е, но нека да допълня, че темата за любовта, а любовта е, която движи човека в планината, дава му сили, дава му надежда да оцелее, през последните години някак си съм обзет от темата за любовта и планината. Там, в любовта и планината, човек среща едни чисти, първични, силни характери, с които може да се слее, с които може да бъде откровен. Напоследък се обърнах към аз-формата. Сега съм се обърнал към себе си, натрупал съм достатъчно сила, опит, вяра в чувствата си, в разума си или в подсъзнанието. То така е в планината. Колкото повече човек се слива с нея, компенсира загубата на сила, на устрема на младостта с опита и може да се справи с невъзможни ситуации. А в планината има, както и в любовта, невъзможни ситуации, които могат да те направят щастлив.

Димитър Христов: Така е. Аз няма да забравя как с баща ми, когато той беше на 75 години, качихме Мусала. Забелязах в него толкова младежко настроение и толкова сили, които му даваше Рила, планината, която обича. Тази искра рядко се появяваше в града, в София, където живеехме. Така че съм срещал в планината и много възрастни хора, които вероятно и затова са достигнали такава възраст, защото общуват с планините. Но съм срещал невероятни аджамии туристи, самоубийци буквално. Тръгнали по сандали към връх Мусала, тръгнали по някакви половинки обувки в снега и т.н. Тези хора не знаят ли, че планината е колкото красива и привлекателна, но като любовта, толкова и опасна. 

Илко Славчев: Да се надявам, че ще натрупат опит. Има в интернет сайтове за планинари, където е обяснено всичко, екипировка. Има доброволци, които съставят карти, в които посочват маршрути, предупреждават за опасностите. Има споделени пътувания. Има, разбира се, фирми и водачи, които печелят от тази мода към планината. Както виждате, това е някакъв световен феномен. Дори в Хималаите се катерят хиляди хора. Имаше една снимка. В един хубав ден, когато трябва и е възможно да бъде изкачен Еверест, около 300 човека стъпка в стъпка катерят върха. Средно 12-15 човека загиват по този път, бутат ги настрана. Ако роднините могат да платят сумата, телата ще бъдат прибрани. Всеки има няколко секунди или минути да се снимат на върха и да се върне обратно. 

Димитър Христов: В едно свое интервю точно това разказваш, че на Еверест се качват понякога и много богати хора с десетки шерпи, които почти ги изнасят до върха. Четох в едно твое интервю, че това не е истинското планинарство, не е истинският героизъм. Истинският героизъм е, когато си насаме с планината, когато трябва да се вслушаш в нейното дихание, дали тя те приема, или не те приема, защото всеки връх, дори и най-ниският може да отнеме живот, ако не си добре екипиран, ако времето се влоши рязко и ти продължиш нагоре и т.н. Но е интересно, че ти свързваш любовта, най-интимното чувство, с планината. Това присъства в твоите стихове и аз мисля, че именно затова те имат един по-особен ритъм, по-особена метрика. Може би следваш някакъв друг ландшафт, други върхове, низини. Освен това те осеняват поетически хрумвания в планината, особено когато си на високо и опасно място и трябва бързо да ги запишеш някъде. 

Илко Славчев: Съвременните технологии помагат една мисъл, едно чувство да го запишеш на телефона си, да се върнеш към него. По-рано сънувах тези неща и сутрин като се събудя, най-често ги забравях. Имах смътен спомен за тях, но не можех по най-точния начин да се върна към тях. Сега съвременните технологии помагат както на планинарството, така и на поезията. В поезията пък се стремя съзнателно да се направи някакво поетическо откритие, някакъв собствен език, да бъде разпознат човек. Както и в истинското планинарство, и в алпинизмът се цени откриването на собствен маршрут. Да преодолееш някакво предизвикателство, което преди теб никой не е успял. А в нашите условия, както казваше един приятел, ще ходим там и ако срещнем в планината за няколко дни повече от трима човека, значи сме се провалили. 

Димитър Христов: На по-недостъпни места.

Илко Славчев: Докато има сили, да – в недостъпни. На Мусала в летни дни хиляди хора се катерят, не е проблем. Но през зимата минаването на така наречения Мусаленски венец, да се мине през Алеко, през Безименния връх, през Мусала, през Трионите, през Малка Мусала, да се слезе от другата страна, е едно чутовно предизвикателно за хора, които не са алпинисти и не ползват осигуровки с въжета. 

Димитър Христов: Аз съм минавал през Трионите и след това има едно спускане по един улей, може би 300- 400 м. Докато този, който е тръгнал да се спуска надолу, не стигне най-долу, не се отмести встрани, следващият не може да тръгне отгоре, защото има падащи камъни. Крайно опасно е, ако тръгне някой да пада, нищо не може да го спре.

Илко Славчев: На Мусала съм бил свидетел как един бута козирките, тръгват лавините и той се спуска със ски по тях, така че предизвикателства има най-различни. Хубаво е да се оцелява в планините и любовта дава тази допълнителна сила, тази надежда, че силата ти ще стигне. Иначе загиваш. Трябва да бъдеш максимално концентриран, изпълнен с чувства и със сила, и с вяра в живота. 

Димитър Христов: Мисля, че планината е повече приятел на човека, отколкото враг. Но ако човекът не познава планината, не трябва да тръгва, ако не е подготвен, не трябва да тръгва. Така е и в любовта. Правя такива обобщения не за друго, а  защото любовта е едно първично и природно чувство, в което също има върхове, по-високи и по-ниски, и човек трябва да намери най-добрата пътека. 

Пред мен са някои твои книги. Мисля, че имаш един възходящ път в поезията, както и в планината, само че в планината се катериш и после слизаш, докато в поезията има едно изкачване, едно развитие при теб, което е много интересно. Помня първите ти студентски стихове, първите ти публикации и сега чета с интерес до днес онова, което пишеш, тъй като ти не си от най-продуктивните, най-често публикуващите автори. Очевидно проявяваш една прецизност към своите текстове, не гониш някакъв обем в поезията. 

Илко Славчев: Може би е така. Само бих искал да допълня, че в планината съм срещал хора незрящи, които катерят върхове, които ходят на Хималаите до базовия лагер на 6000 метра, участват в обиколката на Витоша, 100 км с куче-водач, разбира се. Аз съм гледал на филми как един алпинист катери възможно най-сложни маршрути, с най-висока категория. Той е с един крак. И смисълът на живота му е след него да се покатерят по същия маршрут хора незрящи. Така че и в планината, и в любовта не знам кое е най-важното – характера и хъса ли, чувствата ли, силата ли все пак? Всичко е важно. И да прочета последното стихотворение.

Димитър Христов: Аз те помолих да донесеш най-нови неща, както и някои твои стихове от книгите, така че слушаме те. Как се казва то?

Илко Славчев: „Ще направя каквото после”.

Ще те запомня, за последно. Каквото търся ще ме скрие. Мечтата всякак ще ме плаши… 

Димитър Христов: Видях как се отнасяш към източната философия и мистика, в която в голяма степен присъства планината, освен в  старите философски учения, така и в по-късни творби на мислители като Рьорих. Също си спомням една японска мъдрост за японците, които са островна държава и са заобиколени отвсякъде от вода, от морета и от океани, оказва се, че при тях най-силен култ е не към водата, не към тези морета и океани, а към планината и към гората. Гората дори е символ на философско озарение в техните схващания. 

Илко Славчев: Японецът трябва поне веднъж в живота си да изкачи Фуджияма, което не е лесно. Просто нямам пряко съприкосновение, но в планината  философията и религията губят значение. Там природата е истинският Бог. Тя влиза в душата на всеки и вече всяко едно учение, всяка една философия някак си се опитват да изтълкуват тези внушения. Забравяш всичко, забравяш кой си, къде си, как си. Не съм се качвал на най-високите върхове, но над 6-7000 метра мозъкът работи с много малък процент. И просто нещата стават отвътре, в подсъзнанието, в душата, инстинктивно. Алпинизмът е сложно нещо. Аз съм на границата между алпинизма и планинарството, защото има хора, които ходят на разходка в планината, което е едно много полезно нещо, заедно с плуването, защото натоварва мускулите, разтоварва мислите. Наоколо има гледки, картини, залези и изгреви. В планината има изобилие от планински цветя. Някой път мечка изскача, на пътя ти вълк, сърна, глиган, змия се промушва покрай теб. Като спиш в тези скали, с всичко можеш да се сблъскаш, но се сливаш с природата. Не съм толкова навътре с Хималаите. Може би те са със собствен свят. Аз не съм бил на Хималаите. Моят свят е Балканите. Балканите може би са една обобщаваща част от света и са достатъчни на човек. 

Димитър Христов: „Хомо Балканикус”, както казват тук. На случайно са се зародили не една и две митологии, от които по-късно съвременната митология черпи образи и философия. Но като си ходил на Олимп, бил си на трона на Зевс и по такива митични места, срещна ли някой бог, някоя богиня или поне полубог, полубогиня?

Илко Славчев: Като преспиш на някой връх над 2700-2800 метра. Обичам да седя на връх Вихрен. Там има и днес гнезда, където човек се скрива от ветрове и тъкмо да заспя, един камък пада. Една млада и любопитна коза идва, надвесила се над мен, иска нещо да ми каже, да ме помирише, да разбере кой съм. Срещал съм се с един жив Бог на планината – на една педя разстояние и това е една дива коза. Друг път пък една лисица, която може би не е виждала често враждебно настроение, гладна, идва да надуши какво има в раницата.Така че и тя е някакъв Бог на планината. Змия не ме е хапала, но пък съм виждал природни явления. Винаги в планината снимам изгреви, залези и просто виждам как светът тръгва, как за час-два се променя небето сутрин или вечер, цветовете се променят, стихва светът и ти изпадаш в някакво такова състояние между небето и земята, хоризонтът е безкраен. Виждаш на няколкостотин километра безкрайни планини и усещаш, че това е Бога. 

Димитър Христов: Самите названия на различни местности, върхове и самите имена на планините са обвеяни от легенди и това е едно огромно богатство, наследство за националната памет и за балканските народи – всичко онова, което се разказва за тези места.

Илко Славчев: Това е малко сложен въпрос, защото по правило този, който стигне, открие един връх, има право да му даде име.

Димитър Христов: Често пъти то е свързано с някаква случка или с някакво събитие, с драматични и други исторически моменти.

Илко Славчев: Свързано е и с политиката. Например връх Мусала, който е световен връх, 10 години се е казвал връх Сталин. Съседният връх, който е няколко метра по-нисък от Малка Мусала, дълги години беше връх Георги Димитров. Парадоксалното е, че на този връх Георги Димитров колективи, хора са изнасяли с огромни усилия бюстове на Димитров, паметни знаци и т.н. После в един момент имаше едни дупки, едни железа, просто беше един грозен връх, след като това беше унищожено. И после природата си влезе във владение. Лавините изчистиха всичко и така заприлича на своята дива първичност. Та доста върхове така си сменят имената. Един седемхилядник е покорен, изкачен сложно. Човекът го е нарекъл на своята любима, после идват някакви други хора, измислят друго име. Хората са смятали векове наред, че Олимп е недостъпен. Там живеят боговете. И е изкачен за пръв път през 1914 или 1915 година. Тогава вече е свършила Междусъюзническата война. Правят се замервания и гърците с ужас установяват, че това не е най-високият връх на Балканите. Най-високият връх на Балканите дълго време се е смятало, че е връх Люботрън  в Шар планина. В австро-унгарските карти той е отбелязан като трихилядник, всъщност е 2500 и еди колко си метра. Така че стават грешки в планините. След като Алеко и Иван Вазов са се качили на Черни връх, са смятали, че най-високият връх и достъпен в Рила е Царев връх. След това се правят замервания и се установява, че връх Мальовица е по-висок от Царев връх и целият дял на планината е наречен Мальовишки дял. Това е най-алпийският дял от Рила. След десетина години се установява, че връх Голям Купен е на няколко метра по-висок от връх Мальовица. Така че с легендите и имената е сложно нещо. Има върхове, които са по-достъпни, по-специфични, за тях съществуват различни легенди. Но и сега, ние планинарите, сме едно общество и можем за някой връх да си създадем една легенда. Иван Вазов и други са започнали да създават легенди за планините. Те са искали така хората по някакъв начин да се доближат до планината, да се създаде национално самосъзнание чрез върховете. Българинът не е стъпвал по високи планини. Те са били страшни. 

Димитър Христов: Вазов написва един невероятен пътепис „Великата рилска пустиня”. В съвременната българска литература има много интересни произведения за планините, но аз бих искал да чуем още стихове. Ще те помоля да прочетеш твои по-нови и по-стари неща, каквото си избрал.

Илко Славчев: „История с очила”.

Случайно срещнах се след 100 години. Едва се разпознах по очилата…

Димитър Христов: В една своя публикация споделяш, че в планината слизането е по-трудно от катеренето. И аз съм изпитвал това, особено в стръмни, пресечени и скалисти местности слизането е по-рисковано и натоварващо.

Илко Славчев: Това не е моя мисъл. Така се знае, че слизането винаги е по-сложно,  защото нагоре върхът качва адреналина ти, напрягаш сетните си сили до предела на неразумното. Надолу вече технически е по-сложно, организмът е изтощен, времето свършва. Човек трябва да знае кога да направи крачка назад. Най-великият алпинист в историята Меснер е казал: „Аз имам повече неуспехи, отколкото победи.” Той е направил най-невъзможните неща, но когато моментът е бил съвсем невъзможен, е отстъпвал назад, за да може да атакува отново върховете. 

Димитър Христов: Така е и в живота. Безсмислените рискове и този юнашки  героизъм, особено когато не си подготвен, не води до нищо добро в планината. Как мислиш, в литературата има ли такъв релеф? Върхове, низини, по-високи, по-малки върхове?

Илко Славчев: Естествено е да има, но в планината не само върховете са важни, важни са и долините, и изворите, първичните природни очертания, красотата на някакви цветя в една полянка, така че всяко нещо има своето значение. Така е и в литературата. Не е ясно днес, ако един връх го смятаме за най-чутовен, какво ще бъде след 10-20 години. Променя се и релефът на литературата и погледът ни към нея, така както и самата планина се променя. 

Димитър Христов: За да видиш високия връх, трябва да се отдалечиш доста от него или да се качиш на самия връх. Често пъти по-високите върхове не се виждат, особено като вървиш в гора, вървиш по пътеки, в подножието, ти не виждаш върха. И вече тук има едно откривателство, едно търсачество. Така е и в литературата според мен. Да ти задам един по-шеговит въпрос накрая – срещал ли си мечка? 

Илко Славчев: Мечки съм срещал няколко. Не в България, а в Гърция. Там мечки, лисици, язовци просто минават и живеят в хармония с хората. Не ме е страх от мечки. 

Димитър Христов: Така е. Който  се страхува от мечки, да не ходи в планината. Това е истината. Но по едно време, поради това че бяха изчезнали мечките в Рила, се стигна до един екологичен дисбаланс. И бяха внесли, говоря за 80-те години, едни карпатски мечки, заловени в Карпатите, докарани с транспорт и пуснати в Рила. След това се наложи да ги отстрелят, защото попадайки в нова среда, на ново място, някои от тези мечки станаха стръвници. И просто ги убиха, за голямо съжаление. В Карпатите очевидно този вид е по-добре оцеляващ.

Илко Славчев: Няколкостотин години или хиляди години чемширът се е смятал за част от българската природа, от градините на българина, нещо, което расте бавно, адаптивно, не се променя, не страда от болести. И тук от няколко десетилетия в Европа е внесен китайския молец, едно малко животинче, което минава през различни фази на развитие и изяжда чемширите като едното нищо. И няма спасение. Така че всяко нещо с времето си, може би и с мястото си. Карпатските мечки не са страшни толкова. Малко са преувеличени тези неща, защото в Карпатите, бил съм там, ходят хора. Също има красиви планини. Карпатите е една безкрайна планина с едно било от няколко километра, главно Европейско вододелно било, с променящи се времена и сезони. Единствено бях предупреден, че са страшни тези шарпланински кучета.

Димитър Христов: Те са по-опасни от дивите зверове. 

Илко Славчев: Видях българско планинско куче, така наречено. Дойде при нас, ние го погалихме. Появи се господарят му и възмутен го наложи с една тояга, за да бъде безпощадно и враждебно настроено към всеки, който минава край стадото.

Димитър Христов: Значи човекът е виновен в крайна сметка. Благодаря ти много. Благодаря на Илко Славчев за всичко, което сподели и като поет, и като планинар. Като един мъдър човек. 

 (Пълното интервю, както и стихове, представени от автора, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova