Kораби, лодки и салове и техните тайни

“Корабът е на безопасно място в пристанището, но той не е построен за това. “                                      Грейс Хопър

Никога не съм пътувала с кораб, а и на моята възраст едва ли ще ми се удаде този случай. Не е въпросът в превозното средство, а по-скоро в смелостта да напуснеш зоната си на комфорт, онази удобна каюта, която  осигурява топлата постеля или приспивното клатушкане при ясно време. Дори екстрмните гледки на прокобния океан (при вълнение) можеш да украсиш философски, ако се усещаш защитен и вързан здраво за някой подходящ чарк на палубата. Къде, обаче, отива цялото удоволствие на приключенеца?! Тази сигурност и този адреналин може да се осъвместят, примерно, когато си включиш подходящо видео, a към него прибавиш  я Вагнер, я друг кармично-драматичен композитор… Да, ама не е същото! Корабите са идея, кауза и мистика едновременно. Те са “обходният подарък” на всяка фантазия. Можеш да чуеш русалки, да пресечеш екватора, да спуснеш нежна лодка към острова на любим, да водиш бордовия си дневник с великодушието на мъдър всезнайко...

Kak да постигнем естетическия и духовен баланс, който ни държи вдъхновени и търсещи, трескави, но не безогледно отривисти, особено щом сме прекрачили физическата необятност на младостта? Как да “освободим” свободата си от предразсъдъците на разочарования и провали и пак да следваме маяка на същността си? Няма вечен двигател, както и няма универсално предписание за игнориране на страха от нови начинания и пътища… Сещам се за барон Мюнхаузен, който измисля начин да пребори гравитацията и сам да се издърпа от блатото. Казвам си понякога, че с малко повече упоритост и ловкост на ума, човек има сили да обърне посоката на съдбата.

Доколко авантюра, късмет и доколко вяра и кураж за това, което оценяваме като свое призвание?...

Изобщо, исках да пиша за корабите, лодките и саловете.

Затварям очи в търсене на сетивата на душата си. Накъде пътувам?! Хвърлям няколко огризки от делничния страх, преди да отплавам отново.

Бях кораб - самата аз, когато в детството си имах целия арсенал от знаменца, вити стълбици и кръгли прозорчета. Корабно кормило си бях и капитан, и юнга, който да извика от върха на мачтата: “Земя!”. Нямах време да бъда задълго на брега – къде ти, щом можех да поря вълните, а над мен да прелитат веселите риби. О, какъв кораб си бях – безстрашен!

После, като израснах, често пасажерите ме  напрягаха и се случваше да ми се харесва да съм лодка. По река, сребърно-шептяща. Чувствах се добре и на брега – с весла, пречупили лъчите слънце върху гръбнака на вълните. Постепенно, с годините, се превърнах в сал. Безподобен осолен от спомени сал – не знам докога и докъде ще отплавам, но някак си оцелявам. Самата аз безопасно място, макар и несигурно – почти не ме е страх.

Щом морето пресъхне, дъното ще заприлича на бряг.

Моят сал със сърца от корали, обточили изтънели въжа̀, които прегръщат (по време на буря) осолените думи на тайните ми стихове...

Катя Андреева, Брайл ФМ

Написано от Anelia Velinova