Изразът „шменти капели“ – непредвидим капан за преводачите. Менте и неговите производни. Легенди и реалност за Пантуди – Академия „Ляв джоб – дясна ръка“. Вариететен артист или крадец, манипулатор или писателстващ измамник – виртуоз… Водещи: Владислав Кацарски и Катя Андреева
От древните митове и легенди, през библейски времена или екстремни исторически събития е видно, че познанието и еволюцията е нож с две остриета… Какво имам предвид ли? Ще споделя моите лични съображения, относно изменчивостта на човешката природа. Хората понякога не съзряваме, а откровено остаряваме и оглупяваме. Само някаква “културна опора” може да ни спаси от моралния срив, който следва да настъпи, вследствие на отслабената ни жизнеспособност – телом и духом… Един от основополагащите постулати на даоизма сочи: “Знаещият не е ерудит. Ерудитът не е знаещ.”… Тънка е границата между противоположностите и е велико майсторството да се живее по начин, който да не фиксира крайности, а да съчетава и адаптира интелигентни обобщения и реакции, които да изключват агресията като най – лесния подход за защита на вътрешната позиция у човек. Как мислите, защо различните религии имат като инструментариум цял арсенал от ритуали и практики, които могат да бъдат: мантри, заклинания, жертвопринoшения, молитва, отшелничество и още сакрални прояви?! Човекът винаги е осъзнавал (или поне e подозирал) своя първичен емоционален капан, който го обрича на самоунищожение. “Грехът пише истории, добротата мълчи.” казва Гьоте. Докато човек е концентриран в своите мантрични или молитвени занимания, той “изключва” егоцентризма, житейските си пристрастия, като че да се “очисти” за пред своето божество, понеже само тогава единичните му желания могат да добият смисъл на глобални каузи. Чистото сърце и ум е като новорождение – всичко може да отпочне отначало, да се отворят нови възможности и решения, понеже Бог предузнава и откликва, разделя, но и обединява. Ерата на християнството очертава индивидуалния път на всеки грешник, изкачващ стълбицата от добродетели, както пространно описва Св. Йоан Лествичник , за да достигне венеца на добродетелта – смирението. Постижимо ли е то изцяло и в пълнота?! Едва ли, според мен, но като за начало, осъзнаването на първородния грях и изкуплението, което всеки християнин […]
“…Като всички хора от Библиотеката на младини пътешествувах; странствувах по следите на една книга, може би каталога на каталозите; сега, когато очите ми едва разчитат това, което пиша, аз се готвя да срещна смъртта на няколко левги от галерията, където съм се родил…” из “Вавилонската библиотека”, Хорхе Луис Борхес Посягам към есето на Борхес отново, след няколко години, с усещането да открия тази малка словесна формула – моя унесен лабиринт, за да ме укрепи, но и за да го споделя с вас. Безкрайността, отразена в двойните огледала и полираните повърхности на лавиците – този хаос, от който възниква подредбата… са спиралите на съзнанието в търсене на ключа. Ключа на общуването. Само Вселенският разум е наясно накъде и защо водят тия безконечни стъпала и извити стълби, по които тичайки се разминаваме, а понякога унили приковаваме поглед в търсене на надеждата за взаимност и разбиране. Там, сред лавиците на неизброими книги, в някоя симетрична галерия, непременно съществува и моята книга на истина, която ще дари просветление на духа ми, ала пространствата са непредсказуеми и мълчаливият библиотекар е останал безпаметен в тъмната стаичка за отходно място. Комуникацията изисква думи и изразяване, а ставаме все по – вглъбени в своята несигурност, че ще открием оригинала, а не някое подвеждащо копие на истината. Борхес пише и за онези тълкуватели, търсещи Оправданието сред същината на Библиотеката. Дали то би послужило като демагогия днес, когато каламбурите на нашия технически век добиват нелицеприятния вид на мултикултурен разпад?! Хомо сапиенс се превръща в модел – винтидж. Някакъв приспособен и хладнокръвен алтруист маца по таваните на същата тази Библиотека лозунги за демокрация, които трудно разчитаме долу в низините. Вратовете ни са заети да следят новите директиви, провиснали като дамоклев меч над архаичния индивидиум. Авторът на есето е предусетил онази йерархична подредба: в по – ниските етажи книгите са разбираеми, ала […]
Ех, младост! ( Пък и защо само младост, а не и зряла сладост?! ) Има трепетни и знакови неща, които се случват в живота ни. Казвам “неща”, понеже “събития” звучи прекалено систематизирано, некомфортно за свободолюбивия дух… Та, за тези завоалирани тайни, прилични на яйце с неустановен родител, които изискват време, за да се пръкне пилето или да отнесеш в три плика на бунището токсичния запъртък, ще стане реч сега! Срещата и нейното място, наситено с послания и съдбовен реквизит! Когато през 2000-та година се озовах в София, едно от култовите места за срещи беше в близост до тогавашния Нотариат – пред паметника на на Патриарх Евтимий. Спомням си младежи, които пристъпяха нетърпеливо около каменния постамент и току поглеждаха часовника си, а когато това се превърнеше в нервен тик, се смесваха за кратко с чакащите на трамвайната спирка. Биваше ли по – ранен час, можеше да позяпат уличните машинописци, накацали досами входа на учреждението. Прехласваха се по “тракащато деловодство”, което попълваше срещу левче бланки за по – неумелите просители. Не че им трябваше извинителна бележка за закъснение или удостоверение за търпимост! По – умелите и разсъдливи пък, изнасяха сборния пункт пред кино “Одеон”, предвид възможността да пресекат съседните пешеходни пътеки и тротоари, преди да се явят за разпознаване, тъй като бе удобно да огледат или да одобрят навременния обект, когото са поканили… О, времена и срещи! Друг “очаквателен пункт” бяха пилоните на НДК, което предполагаше стоицизъм при ветровито време, но пък имаше своето тържествено очарование, че срещата ще има културна насоченост и намек за съвместни кино- или концертни посещения. Няма по – добър барометър за сърдечна съвместимост от дружния смях и до́сега с изкуство… Та, като стана дума за декори на финото опознаване, разбира се градинката пред Народния театър и фонтаните е наситена с такива благи възможности – водни пръски, улични […]
“ В любовта няма страх; тъкмо обратното — съвършената любов прогонва страха, защото страхът е свързан с наказание. Ето защо любовта не е съвършена в този, който се страхува. Ние обичаме, защото Бог пръв ни обикна.” Първото писмо на Йоан 4:18-19 По смръзналите улици на града, в деня след 14 февруари, сякаш отеква тази присъща нам, людете самотност, полепнала по изровените язви на асфалта и тротоарите… Празнични стъпки на влюбени, разкъсани балони и опаковки във форма на сърца, бонбоните и виното – всички атрибути на отминал празник са добили стойността на артефакти. Само гълъбите в градинката с упорита наивност търсят онази храна, която ще им даде силите да полетят. “В любовта няма страх…”, но къде е тази всеобхватна амброзия днес, имало ли я е изобщо в спокойните мигове на щастие, в трескавото опознаване или шеметната близост на целувките?! Защото страхът се превръща в константна единица, която диктува поведението ни, опровергава настоящето и запълва с носталгичен привкус миналото… Но ние все още обичаме, все още се учим да се радваме на краткото слънце, което пролазва по графитния щрих на фасади и дървета, по острите черти на сутрешни минувачи, строени срещу светофарите, по мен, по теб… Сякаш сме рицари на любовта – безразсъдни Донкихотовци, Жулиети, възкръснали романтици, чиито пулс излъчва ритмичната секция на този вечен химн, който заприличва понякога на SOS от потъващ кораб… Още древните гърци са предусетили тази “лимитирана” същност на човешката любов, несъвършената ѝ приложимост в отношенията ни. Затова и думите, с които я назовават са осем на брой ( Ерос, Филиa, Сторге, Лудус, Mания, Прагма, Филаутия, Агапе ). Комбинирането им, според тях може да бъде до два-три от тези видове и, забележете: могат да се превърнат във фиксация или мания и да придобият негативен характер. В повечето езици са останали думи, които означават “любов” и “обич”. Понякога се питаме защо клетвите на влюбените са толкова силни “докато смъртта ги раздели” и после […]
Росен Идеалов (музикант) разказва за своя дядо. Артистичните корени на рода дават плодовете на ярки и самобитни таланти с афинитет към сценичните изкуства… – Как си? – Как да съм? Идеал Петров! (… и жена му Роска ) Зад нарицателното име стои реалната личност на варненския театрал от миналото столетие Идеал Петров… Пътуващите театри и апостолската дейност на читалищата в началото на миналия век. Да паднеш ранен „в ръцете на съдбата“, за да откриеш спътник в живота и на сцената. Роска Петрова – от дамски до момчешки роли… Водещи: Владислав Кацарски и Катя Андреева
“Съдбата води желаещия, а нежелаещия – влачи.” Сенека – Как си? – Как да съм? Идеал Петров! С тази “визитна картичка” денят става ведър, слънчев и с настроение. Но зад нарицателното име стои реалната личност на варненския театрал от миналото столетие Идеал Петров! За съгражданите си той е бил актьорът, kогото срещали на улицата, на раздумка или пък аплодирали при поредната му роля в Театъра. За по – младите, които не са го познавали лично, но са чували за емблематичното му присъствие на сцената, той се превръща в образец за нещо много добре направено, много хубаво, също както е играел на сцената… Постепенно, за най – новото поколение, името му е придобило нюанс на израз за лесно и добре свършена работа. Роден на 18 май 1899г. във Варна, Идеал Петров дебютира едва 20 годишен, първоначално в миманса на гостуващия Народен театър, в пиесата “Сафо” и е приет като стажант в местната “Оперетно – драматична дружба”. (Към този момент в града все още не е съществувала професионална театрална трупа, както и подходяща сграда за представления.). Достига високо ниво на актьорско майсторство – удостоен е със званията “заслужил артист” през 1949г. и “народен артист”(1969г.). Това е поколението на Станиславски, на Сава Огнянов и Стоян Бъчваров, които той е възприемал за свои учители в някаква степен. Съпругата на Идеал – Роска Петрова също е актриса, с която споделят сцената на живота и сцената на театъра близо 50 год… “Играл съм така, както съм чувствал, че трябва да играя. От никого не съм се влиял на сцената, работих и вървях по свой път. По него създадох своето скромно дело, без да проявявам самолюбие и високомерност, и искам да вярвам, че съм нещо на този свят, макар то да не е трайно както другите творчества.“ Идеал Петров Oт дете е “луда глава” и изключителен плувец – […]
Марко Тотев: адвокат, ерудиран общественик, сладкодумец с благ характер, който имал слабост към покера… Негови пледоарии години наред били пример за блестяща защита за студентите в Юридическия факултет на Софийския университет. Заради изключителната му компетентност е поканен от представители на международната параходна компания „Холанд Америка“ да защитава интересите на компанията в България. Въпреки забележителния му живот, в българския език името му е станало нарицателно за лош късмет и несполука, поради липсата му на късмет при игра на покер. Една от прословутите му фрази е „На Марко Тотев все тъй ще се случи!“ ОБЩ ПРИНЦИП НА ДЖЕРОМ: Ако някоя неприятност може да се случи, тя се случва. УНИВЕРСАЛЕН СЪВЕТ НА ЕСАР: Не правете това ! В студиото: Владислав Кацарски и Катя Андреева
Геният излиза извън рамките на рутината и тривиалното разбиране за нещата в света. Той е генератор на нови светоусещания, вектор и енергия на магнетични мироздания, които стимулират любопитството, задават неконвенционални параметри на въображението и отгатват онази “духовна храна”, която ще възбуди апетита на поколения ценители. В този аспект геният преодолява статичната нагласа на мнозинството, възприело парадигмите: “това е хубаво, защото е правилно”, “това е грозно, защото не бива да се прави така”… Напротив, геният, вдъхновен и осенен от самия себе си, няма потребност за оценка и одобрение ( поне в този смисъл, който е необходим на средностатистическия професионалист). Може да се онагледи с високоскоростно возило, което е в процес на усъвършенстване и поради това няма “бутон за спирачки”… Но пък има елегантен кормчия, пилот или навигатор – думата е без значение, защото поразителният ефект от мащабите на произведението ще възвести нови посоки на духовни преживявания. Примери за първоначално отхвърляне, за неразбиране от масовата публика или високопоставената критика могат да се посочат във всички изкуства. Сещам се за едно революционно произведение на Игор Стравински – балетът “Пролетно тайнство” и по – точно премиерата му, осъществена в тандем с Николай Рьорих, съавтор на либретото и автор на сценографията и костюмите. Хореограф е Вацлав Нижински. Мястото – театър “Шанз – Елизе” (Париж) на 29 май 1913г. Публиката е шокирана, дори се стига до безредици в залата, а оценката на критиката е нееднозначна. Така наречената “реабилитация” на произведението е бавна и свързана с нови хореографски интерпретации и чак след 100г.( вече единодушно ) се оценява от специалисти като новаторска и революционна за времето си творба, в съзвучие с авангардните за епохата течения в изкуството. Най-значимият за последните 100 години, най-скъпият, както и най-краденият художник Пабло Пикасо – създателят на кубизма (заедно с Жорж Брак), преминал през множество експериментални етапи, включително сюрреализма, изрича знаменитата фраза: […]
Авторска поезия в диалог. Устойчивост на класическия стих, светлото и тъмното – палитра и чувствителност, поезията – концентрация, емоция, опитност… Двама от екипа на радио Брайл ФМ в празничното издание на „Любовта, без която не можем“ на 24.12.21г.
Брайл ФМ
Първи медиатор
play_circle_filled
01. Cyborgphunk
Grover Crime, J PierceR
play_circle_filled
02. Glitch city
R. Galvanize, Morris Play
play_circle_filled
03. Neuralink
Andy Mart, Terry Smith
play_circle_filled
04. Chemical happyness
Primal Beat, Kelsey Love
play_circle_filled
05. Brain control
Grover Crime
Вкусната хапка на Борисовата градина (Приемната от 07.02.2022)
Гергана Пирозова, Росен Идеалов, Владислав Кацарски, Христо Петров, Анелия Велинова, Катя Андреева
