Катя Андреева Архиви - Страница 3 от 4

Под око

Кратки въпроси за някои форми на вечното изкуство

Anelia Velinova | 30 — 06

Преди десетина години говорехме с приятели за изкуство. Споделяхме пристрастията си. Меломани и книгомани сравнявахме, търсехме допирателни, разчленявахме и събирахме отново ( внимателно филтрирани ) своите вкусове. Накрая стихнахме до заключението, че латиноамериканската литература е разновидност на хардрока. Посланията им са извън традиционната рамка, емоционално-нажежени… 20-ти век е дал два големи културни феномена – латиноамериканската литература и хардрока (от края на 60-те и началото на 70-те). Не причисляваме джаза, защото той се асоциира с импровизационното начало. Какво ще се появи в бъдеще? Каква ще е посоката? Много е трудно да се прецени. Историята ни показва, че нещата възникват сякаш спонтанно и внезапно, но това съвсем не е така. Има неуловими вътрешно-духовни процеси, които зреят тайно и незабележимо, докато дадат плод. Мисловността и рефлексията на формирането ѝ имат вече друго измерение при новото поколение. То не само използва компютърни термини, но и мисли по един друг начин – с готови щампи от мащаба „копи-пейст“, „бъг“ , „delete“… Какво предизвикателство е да провокираш и надскочиш този модел? Не се знае кога, но ми се струва, че ще има конфликт и в музикалните концепции, и в енергията към ново начало. Нали търсещият определя търсеното?… Говорим за щампата и широкото ѝ приложение в настоящето. Колкото по-натрапчива е дадена щампа, толкова по-настойчиво зрее съпротивата срещу нея. Така се раждат революциите. Междувременно, през последните десетина години сме свидетели на такава промяна, която трудно може да се дефинира като “промяна в естетиката”. Зрелищата на съвременните ТВ формати и монотонният ритъм на посредствеността “облекчават” съвременния потребител и го трансформират в консуматор. Къде е тази “революция”? Малкото търсещи ли ще достигнат до този културен поврат? Все въпроси, които остават без отговор… Катя Андреева, Брайл ФМ

Под око

Kораби, лодки и салове и техните тайни

Anelia Velinova | 24 — 06

“Корабът е на безопасно място в пристанището, но той не е построен за това. “ Грейс Хопър Никога не съм пътувала с кораб, а и на моята възраст едва ли ще ми се удаде този случай. Не е въпросът в превозното средство, а по-скоро в смелостта да напуснеш зоната си на комфорт, онази удобна каюта, която осигурява топлата постеля или приспивното клатушкане при ясно време. Дори екстрмните гледки на прокобния океан (при вълнение) можеш да украсиш философски, ако се усещаш защитен и вързан здраво за някой подходящ чарк на палубата. Къде, обаче, отива цялото удоволствие на приключенеца?! Тази сигурност и този адреналин може да се осъвместят, примерно, когато си включиш подходящо видео, a към него прибавиш я Вагнер, я друг кармично-драматичен композитор… Да, ама не е същото! Корабите са идея, кауза и мистика едновременно. Те са “обходният подарък” на всяка фантазия. Можеш да чуеш русалки, да пресечеш екватора, да спуснеш нежна лодка към острова на любим, да водиш бордовия си дневник с великодушието на мъдър всезнайко… Kak да постигнем естетическия и духовен баланс, който ни държи вдъхновени и търсещи, трескави, но не безогледно отривисти, особено щом сме прекрачили физическата необятност на младостта? Как да “освободим” свободата си от предразсъдъците на разочарования и провали и пак да следваме маяка на същността си? Няма вечен двигател, както и няма универсално предписание за игнориране на страха от нови начинания и пътища… Сещам се за барон Мюнхаузен, който измисля начин да пребори гравитацията и сам да се издърпа от блатото. Казвам си понякога, че с малко повече упоритост и ловкост на ума, човек има сили да обърне посоката на съдбата. Доколко авантюра, късмет и доколко вяра и кураж за това, което оценяваме като свое призвание?… Изобщо, […]

Под око

Годините са само подробност

Anelia Velinova | 8 — 06

“Прогнозите предвиждат ръст на шоколадовия порцион – от 20 на 25 гр. седмично.” Джордж Оруел (Ерик Артър Блеър ) Имате ли усещането, че последните времена и събития около нас, а и вътре в разбърканите ни постковидни тела, сякаш са извлек от антиутопията на Оруел? Това “бъдеще в миналото” и рафинираната “логика на абсурда” пълнокръвно подменят хуманните ценности. “Ограмотяват” насилствено в посока на посредствеността. Новговорът не е само стил на изразяване, а идеология, позоваваща се на лозунги. Геният обикновено живее кратко, но идеите и пророчествата му трасират пространството векове напред. Литературната измислица оспорва реалността и я прави крехка, лишава я от устоите ѝ. Мистификация. Шок. Регресия на еволюцията. Постижим ли е порядъкът на хаоса, тоталитарният дадаизъм? Нямаме отговори, но дори нямаме съвършени въпроси. Демокрацията на 21-ви век постави необясними (поне за мен) бариери на толерантност и, както се казва и в “1984”: “Свободата е робство!” “Войната е мир!”, а “Невежеството е сила”… Романът на английския писател и журналист, Джордж Оруел излиза от печат почти половин година, преди неговата кончина през 1950г. Роден е на 23 юни 1903г., но дори и да беше предходната “девета третилетка”, нямаше откъде да натрупа емпирични знания за настъпващата епоха. Текстът е изпълнен със закодирани послания, които се завръщат като бумеранг върху двоичността на комуникациите ни с околните. Социограмата все по – често се обозначава с рефлекса на хамелеон – да се интегрираме в средата, за да уловим или да не ни уловят… Отново цитат: “Под клоните на кестена – аз те предадох, а ти предаде мен…”. Колко табута или правила нарушавам и днес, щом споделям култови фрази от този роман – антология на абсурда, романът – прозвище на антивремето?! “Наведи се по – ниско! Ето, братко, това се иска от теб! Всеки (под 45г.) cпокойно докосва пръстите на краката си.” В УикипедиЯ четем: „Творчеството на Оруел остава влиятелно и […]

Под око

Балове и маски – красота или бутафория

Anelia Velinova | 1 — 06

„Ние говорим с теб на различни езици, както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това.“ М. Булгаков През месец май, наред с пролетната умора, пренареждането на гардероба, диетите ( включени поне като хипотетичен блян към летните ни превъплъщения ), неотменно избухват дюдюканията, развихрените викове: “Едно, две – три…” и по – нагоре, според класовете на изкласилите абитуриенти. Та, за баловете ще се поразмисля скромничко аз. Този невероятен конгломерат от вълнения, подготовка, мобилизация и поток от финикийски знаци, целеустремен да създаде тържествената канава, върху която да се изстъпи визуалният фолклор на въжделенията! Ако се придържаме към класическото определение, балът е танцуване или място, където се събират хора от висшето общество, за да танцуват. В старомодните ми представи не могат да се вместят съвременните ексцентрични форми, стилистиката и този фурор, често граничещ с простотия и кич. Няма как да е другояче, понеже в главата ми се въртят представите за по – различни маниери и поведенчески етикет. Та, нали “Война и мир” на Лев Толстой започва именно със знаменитата сцена от бала! Не, че няма лицемерие и фалш, одумване или сплетни, но всичко това е под перуката, панделките и перата на дворцовите порядки. Той е за “избраните” и демонстрира съсловна принадлежност. Питам се защо в осъвременения вариант на “танцувалната епопея” трябва да бъдат въвлечени града със задръстванията, откровената чалга, размесена като долнопробен коктейл с твърдите частици на въздуха и много още белези на пошлостта и повсеместния разпад на обществото… Миналата година, по същото време, бях случаен свидетел на следната сцена: Пред храм – паметника “Александър Невски” се събираха стотици еуфорично настроени абитуриенти, ведно с техните изпращачи и учители. Какофония от звуци – чалга и кючеци на стълбите на храма… Срам ме е да пиша, страх ме е да мисля. Нещо ме стегна, по – скоро ми се хвърли като […]

Под око

“ЗДР, каК си” или потенция на общуването

Anelia Velinova | 27 — 05

Имам едно особено усещане за тълкуването на думата “приятел”, което е близко до “влюбването”, но не е точно това. Близко до “щастието” – толкова многозначно и неопределимо, ала и мимолетно… Може би с годините човек узрява, ала с различни цветове, припознава се с помощта на мелодични конструкции и може да допусне до себе си други човеци, с които да споделя багрите на ежедневието или танца на условните дистанции. Какво имам предвид ли?… Например социалните мрежи, където сме изправени често пред непознати. Избирам да ги нарека “приятели”, ако одобря поканата им. Хвърлям поглед върху стената на профила и си мисля: Това е човек, като мен. Теб. Като всички нас – божии създания… Сигурно има емоции, вълнения, случки, хоби, надежди, терзания, страхове, победи, които иска да сподели – да обърне самотния си грамофон към виртуалното пространство, за да прозвучи гласа му. Апропо, виртуалният му глас, който ( подобно на моя ) ще разбере не всеки. Някъде ще се деформира, поради липсата на тембър, на нотки дъх, ще се завихри и ожесточи! Дано го чуят точните “приятели”… Дано го подкрепи поне една душа, ако е пропаднал под гребена на депресия и отчаяние. Аз нямам право да изхвърля този негов виртуален грамофон, поставен на прага на моята виртуална душа. Ето, обърквам се и внимавам да не посегна към погрешния бутон, към дългата дистанция и присъдата “неодобрен”, т.е. “изтрихте поканата”. Тъжно и смешно е. Но… не! По – скоро е абсурдно, поради факта, че ми се дава възможност да отсъждам правилно ли мисли, споделя, усеща… Коя съм аз, за да съдя този човек? Да съдя мирогледа и убежденията, позицията му в тези размирни, братопродажни времена? Спомням си за “Боженцето, което е допуснало да страдат невинните деца…”. И няма да обясня цитата си, понеже това все още имам право да направя. Връщам се на “избора” – […]

Приемната

Назад към акванавтите

Anelia Velinova | 19 — 05

Научни открития, тайни и любопитни факти, свързани с дълбоководния свят. Батисфера, батискаф – основни конструктивни принципи и различия. Подвигът на първите – риск, любопитство и дръзновение. Професор Огюст Пикар – проектирал и изчислил батискафа, използвайки своя личен опит в проектирането и работата на стратосферния балон… Обитатели и поведенчески особености на дъното на океана. Водещи: Владислав Кацарски и Катя Андреева

Под око

„Лили Марлен“ – от двете страни на фронта

Anelia Velinova | 30 — 03

„В синия безкрай из тихата земя, твоите целувки събуждат ме в съня, и щом мъгли се спуснат пак, ще се възправя в нощний мрак, до теб Лили Марлин. “ ( Финал на българския вариант, изпят от Ива Ваня. ) „Политиката можеш да я обсебиш и национализираш, но песните не знаят граници“, пише Джон Стайнбек в един от репортажите си като военен кореспондент в Европа. Песните през военно време не е задължително да са свързани с войната. Например в най-прочутата австралийска песен от Втората световна война – „Валс с Матилда“ става дума за крадене на овце. Пропагандната машина в Германия, начело с Йозеф Гьобелс – министър на пропагандата и просвещението, работи с пълна сила. Цензурират се пресата, радиото, киното. Главната задача е да се повдигне бойния дух на немската нация. Радиостанциите предлагат репертоар от тържествено – бравурна музика, която не бива да допуска и най-беглото съмнение в победата на Третия Райх. Но главният хит остава песента “Лили Марлен” в изпълнение на Лале Андерсен. Популярността ѝ добива нечувани размери. По своя характер, песента напълно противоречи на всички принципи на пропагандата на Гьобелс. Тя е сантиментална, меланхолична, с тъжен финал. В песента се пее за влюбен войник, с лоши предчувствия, който е принуден да се раздели с любимата си. На финала той умира. Самият Гьобелс ненавижда песента – назовава я паническа, депресивна, евтина… Опитва се на 3 пъти да я забрани, но в крайна сметка и трите забрани са снети. Защо ли?! Певицата Лале Андерсен по това време е на върха на славата си – сам Хитлер я приема, организирани са безбройни концерти с нейно участие, а самата тя е обявена за национално богатство. Нейната “Лили Марлен” от 1939г. до 41г. надхвърля военния конфликт и се превръща в любим хит за войниците и от двата враждуващи лагера. Тази двоичност сякаш е заложена изначално […]

Под око

Митове, измислици и чудеса с копия и рози

Anelia Velinova | 23 — 03

Koe e по – силно у човека: необходимостта от чудеса или онзи тайнствен остров, в който да се скрие от страховете си, от своята несъвършеност и дори от склонността да се подчинява на авторитети? Предлагам ви една малка студия, която всеки читател би могъл да употреби и като лична лаборатория за експерименти, догадки, съмнения или тържество на фантазията си. Още най – примитивните общества (племената) създавали своите тотеми или божества и заради тях изграждали, с усърдието на работлив мравуняк, жертвени светилища, гробници, изображения и статуетки. Създавали обредни танци, възвеличавали ги в пещерни рисунки, вграждали ги в съдовете, в облеклата си… Изобщо целият фолклор, в крайна сметка, се подчинявал на правилата, които наставлявало конкретното свещено животно или божество. Разбира се, трябвало да се овласти някой мистификатор – жрец, който да постига диалогична форма и да превежда всяка прищявка на боговете на разбираем език. После пък людете, от своя страна, следвало да “ограмотят” отрочетата си и така възникнали приказките и легендите. Както е известно, в по – късните времена вече се намирали хора – книги, които можели да разкажат в общи линии историята на възникване на света (според вече създадената за конкретното общество легенда ), да опишат великите битки или подвизи на легендарните герои, т.е. оповестявали в устен вид митологемите. Измислиците вече са форма, която в по – възвишен смисъл може да конкретизира фантазията. Ето тук е разликата, при която от това да “мотивираш страховете си”, т.е. да се скриеш зад глобалната воля на божеството, вече се прибягва към някоя по – сочна алегория, за да се надгради сивото ежедневие. Вече се търси и онази свобода, която те вдъхновява да се шегуваш, да се самозалъгваш, ако така ти се иска, за да можеш да съхраниш идеалите си за по – дълго време, въпреки че понякога осъзнаваш, че сам си си мистификатор, но и […]

Приемната

Най – дългата дъга

Anelia Velinova | 22 — 03

В деня на регистрираната най – продължителна дъга. Палитра от събития, свързани с датата 14 март: – В България е обнародван Закон за задължителното носене на дрехи и обувки – местно производство – от държавните чиновници (1897); – Наградите „Грами“ (1958); – Шест часова дъга над град Шефилд (1994); – Алберт Айнщайн (1879); – На „немска вълна“ с Ива Ваня (българската звезда от немското нямо кино)… Водещи: Владислав Кацарски и Катя Андреева

Под око

Новели за приятелството

Anelia Velinova | 16 — 03

“О, приятели мои! На света няма приятели!” – казал го е Аристотел. Друг вариант на негова мисъл по същата тема е: “Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.” Може би и вие, както и аз, сте си задавали въпроси, относно валидността на приятелството. Чия валута е то? На сърцето и споделянето, на взаимната изгода, на доверието или на това да привикнеш с друго човешко същество. Да го разбираш, да се смеете заедно, да отгатваш тъгата му и да му помагаш да се лекува от нея… Да споделяш и своята гледна точка и да търсите заедно поведенчески механизми, които да го омиротворят. Ако се е поддал на афекти, способни да размият границите на доброто и злото, да го прегърнеш и с тази прегръдка да влееш хуманния пулс на своето сърце в неговото… Да, можем да избираме приятелите си, но едва ли допускаме особено близо и бързо новите си познати до крепостта на своята същност, когато сме преминали 40-те. Опитът ни е научил и, както казва Никола Шамфор: “ Дворцово приятелство, лисича чест, вълче общество.”. На мен поне ми се е случвало, а щом е така, предполагам на повечето от вас, да се доверявам безрезервно на приятели, а после да дочувам странно ехо зад гърба си по свой адрес от същите тези приятели… “Процесът е взаимен”, съм си казвала обикновено. Може би аз съм допринесла за натрупана обида, която трябва да е причина за този пълен обрат! Не, простотата грешка на младостта, че доверието и всичко – всичко за приятеля (без натякване и разтакаване), ще направи климата на споделяне най – благотворен, е златната среда, в която можеш да се превърнеш в даденост за другия. Обикновено не споря. Научих се че безследното разстояние от тези хора е най – доброто лекарство. Понякога нивото оказва решаващо влияние. Няма как да обясниш, а и […]

Катя Андреева

Кратки въпроси за някои форми на вечното изкуство

Kораби, лодки и салове и техните тайни

Годините са само подробност

Балове и маски – красота или бутафория

“ЗДР, каК си” или потенция на общуването

Назад към акванавтите

„Лили Марлен“ – от двете страни на фронта

Митове, измислици и чудеса с копия и рози

Най – дългата дъга

Новели за приятелството

Най-новото

Фонтаните на София

Затлъстяване и слепота

Отговорно към историята

Журналистът Слави Ангелов – гост на......

Феърплей, 20.10. 2026

Изработка от ZWEBSOLUTIONS | Дизайн: Омана Кацарска

Newsletter