Под око

От древните митове и легенди, през библейски  времена или екстремни исторически събития е видно, че познанието и еволюцията е нож с две остриета… Какво имам предвид ли?  Ще споделя моите лични съображения, относно изменчивостта на човешката природа. Хората понякога не съзряваме, а откровено остаряваме и оглупяваме. Само някаква “културна опора” може да ни спаси от моралния срив, който следва да настъпи, вследствие на отслабената ни жизнеспособност – телом и духом… Един от основополагащите постулати на даоизма сочи: “Знаещият не е ерудит. Ерудитът не е знаещ.”… Тънка е границата между противоположностите и е велико майсторството да се живее по начин, който да не фиксира крайности, а да съчетава и адаптира интелигентни обобщения и реакции, които да изключват агресията като най – лесния подход за защита на вътрешната позиция у човек. Как мислите, защо различните религии имат като инструментариум цял арсенал от ритуали и практики, които могат да бъдат: мантри, заклинания, жертвопринoшения, молитва, отшелничество и още сакрални прояви?! Човекът винаги е осъзнавал (или поне e подозирал) своя първичен емоционален капан, който го обрича на самоунищожение. “Грехът пише истории, добротата мълчи.” казва Гьоте. Докато човек е концентриран  в своите мантрични или молитвени занимания, той “изключва” егоцентризма, житейските си пристрастия, като че да се “очисти” за пред своето божество, понеже само тогава единичните  му желания могат да добият смисъл на глобални каузи. Чистото сърце и ум е като новорождение – всичко може да отпочне отначало, да се отворят нови възможности и решения, понеже Бог предузнава и откликва, разделя, но и обединява. Ерата на християнството очертава индивидуалния път на всеки грешник, изкачващ стълбицата от добродетели, както пространно описва Св. Йоан Лествичник , за да достигне венеца на добродетелта – смирението. Постижимо ли е то изцяло и в пълнота?! Едва ли, според мен, но като за начало, осъзнаването на първородния грях и изкуплението, което всеки християнин […]