Не песен за човека, а шамар за председателя на Съюза на слепите, г-н Васил Долапчиев

Случката. Тя случката станала в с. Баня.

Спомняте ли си подобното изречение? Ако не си го спомняте, да ви подскажем. „Тя случката станала в с. Обнова“. Така започва Вапцаровата „Песен за човека“. Но преди да започне този разказ, нека предупредим: ако не можете да понасяте чуждо мнение; ако си падате по следване на догматични ръководители; ако мислите, че всяко мнение, различно от вашето, има за цел разрушаване – не четете по-долу. Но понеже знаем, че няма да се съобразите с „преди употреба прочетете листовката“, сме длъжни да ви предупредим. Този материал ще изостри злобата ви до степен разстройване на нервите. Ако прецените, че можете да си го позволите, започнете.

И така, случката станала в с. Баня.

Там, на 11 ноември, се събрали две регионални организации на Съюза на слепите. Защо са се събрали и какво са си приказвали хората до преди случката, за която ще разкажем, не е важно. Важното е, че на вечерята възникнал председателят Васил Долапчиев. И като възникнал, решил да тегли едно малко, съдържателно и изпъстрено с назидателен тон слово. От ония менторско-авторитетните, целящи да смразят слушащите, и да ги убедят в по принцип неимоверните грижи, които Съюзът на слепите полага за своите членове, а те, неблагодарниците, нехаят. Не само че са неблагодарни, но са и безотговорни. Вече 22г. по села и по паланки Долапчиев ораторства в този стил. На места, където е нужно по-убедително внушение, блъска по бюрото като Никита Хрушчов и, казано честно, му се получава. Защото има кой да го търпи.

Не можем да отречем манипулаторските способности на председателя Долапчиев. Благодарение на тях и на политиката на държавните институции вече толкова години Васил Долапчиев оцелява.

На словото му на вечерята в с. Баня (и там, както из други градове и села) той разказал случката за шестимата неблагодарници, които били назначени на работа, след като цяла година работодателят бил кандърдисван да ги вземе. И какво се случило? Те, неблагодарниците, не стъпили на работните си места. Не само това, но и принудили работодателят да им носи заплатите вкъщи.

Такива хора рушат авторитета и доверието към слепите. Това е изводът от съдържателната реч на председателя. И да знаят слушащите, че той няма да позволи това да се случи, нищо че слушащите са едва ли не като онези шестимата, защото такива случаи не са изключение, а ги има в изобилие, според думите му.

И тук идва развръзката. За разлика от други места, където хората се възмущават от постъпката на тези шестима „рушители на авторитета на слепите“, една жена взема микрофона и обвинява Васил Долапчиев в лъжа. Защо ли? Първо, защото той наистина лъже, и то лъже нагло. И после, защото тя е една от тези шестима, за които говори председателят Долапчиев и които разнася из цялата страна. Жената се казва Виктория Лазарова. Точно тази Виктория принуждава Долапчиев да се извини. Но той прави това само пред присъстващите там. И ако не е Брайл ФМ, никой друг нямаше да узнае за това.

Истинската история за шестимата

А всъщност шестимата са наети по искане на работодателя. Той им предлага да работят при него за две години на минимална работна заплата с договор за цял работен ден. Шестимата идват в клуба на регионалната организация на Съюза на слепите, където регионалният председател на същия този Съюз им казва, че жената е дошла с договорите. Нека ги подпишат, ама по-бързичко, щото жената бързала. И те ги подписали. Но след това се установило, че вместо за две години договорите били за една, а от минималната заплата останала само половината, защото пълен работен ден в договора нямало, а само половин. И когато се обърнали към председателя на организацията, от там чули: „ами, да сте гледали какво подписвате, мен какво ме интересува!“ Правилно, да са гледали, ама да кажеш на слепи „да сте гледали“, е меко казано циничничко. Нали трябваше да не се мотаят, щото жената бързала. Ако нямат доверие в Съюза си, в коя организация да вярват слепите?! Иначе проблемът си е техен, вярно е.

И така тръгнали те на работа, но след двадесет дни работодателят им рекъл да не идват, щото работа няма. Той ще им се обадел, когато има нужда от тях. Но вместо това, се обадили от Съюза на слепите с укор, че шестимата не ходят на работа – на какво приличало това?! И те отишли. В предприятието ги посрещнали бездомни кучета и вятър.

Не стига това, но освен че нямали работа, не им изплащали и заплатите по договор. За пояснение ще кажем, че парите се осигуряват от Агенция по заетостта и не са обвързани с производството на предприятието. След дълги перипетии хората си получили парите, но им помогнали КНСБ и Агенция по заетостта. От Съюза на слепите не си мръднали пръста. Впрочем мръднали си го. Васил Долапчиев ги заразвявал като знаме из страната, но не като жертви, каквито в действителност са, а като мързеливи неблагодарници.

Превърнатите форми

Ако трябва да погледнем бегло дейността на Васил Долапчиев, ще видим някои странни неща. Той идва на власт (или става председател) през 1999 г. Месеци след това се оттървава от заместник-председателя на Съюза и от 2000г. такава длъжност в Съюза не съществува. Нещо повече, предприема гонка срещу тези, които не са на неговото мнение. Уволнява ги, но ги и изключва от Съюза като уронващи престижа му. Затваря последователно предприятията „Успех“ в Сливен, Дряново, Пловдив, Шумен и Варна. Разрушава две звукозаписни студия за производство на говорещи книги и изхвърля на боклука хиляди метри ленти и касети с готови записани професионално книги и музика. Превръща в многотиражка съюзното списание „Зари“, като оставя на работа един редактор с разбирането, че списанието може да се прави само от един човек. Но като теглим чертата, ще се окаже, че това е успешен ръководител. И таз добра, ще възкликне някой. Но този някой да си възкликва колкото си иска. По-важното е какво се пише като отчети, а не какво е наяве.

За коя песен за човека

На този фон е направо нелепо да разсъждаваме защо заседанията на Управителния съвет на Съюза на слепите се провеждат извън София, в малките градчета Дряново, Обзор и с. Шипково. Ако случайно някоя медия поиска да присъства, може, но само след като управниците на Съюза гласуват дали да допуснат медията. А може ли някой от вас да познае какво ще гласуват те? Или пък например как в Обзор в почивната станция на Съюза на слепите сервират на една маса с четирима незрящи един супник и четири празни чинии? Може ли някой от вас да си представи как се случва това със супата и чиниите? Или пък дали председателят Васил Долапчиев, който (между другото) не може да пише, не може да чете, не може да работи с компютър – та дали той си сипва сам от сложения в средата на масата супник? Ако искате да подскажем: слепите просто не си сипват, а за председателя винаги има кой да се погрижи.

Този същият, който без да му мигне окото преди години затвори стола и бюфета в сградата на Съюза на слепите с думите: „Отсреща в кино „Арена“ има много кокетни барчета, там може да се яде без проблем.“

Разбира се, че може. Ако в съюзния бюфет един сандвич (или „сангвич" според Долапчиев) струва 1.50 лв., в кино „Арена“ е три пъти по-скъп. Разбира се, че не му е минало и през ум да направи стола социална кухня. То пък това кому е нужно? Но не е въпроса в някакъв бюфет или служебен стол - въпросът е в отношението към слепотата и към слепите.

Е, как мислиш, поете, би ли написал ти песен такава, че да звучи като оная? Така попита преди петнадесетина години Митко Динев. Така питаме и ние?

Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova