РЕЙМСКОТО ЕВАНГЕЛИЕ

 „Казват, че ако не се вслушваме в притихналите гласове на нашите предци, ние не можем да се чувстваме свързани с тях. Една от причините да се интересувам от Реймското евангелие са някои статии на Стилиян Чилингиров, например. Той е бил приятел на моя дядо по майчина линия. Имало е и други публикации, които показват, че френските крале от Анри ІІІ нататък са се заклевали, когато бъдат короновани, като се полагали ръка върху едно евангелие. “ Лъчезар Тошев

Владислав Кацарски: В следващия час ще погледнем на България през призмата на една мистерия и макар че не става въпрос за загадка, все пак загадъчност има. Слушайте.

Анелия Велинова: Паметта е тази част от нашето съзнание, която свързва миналото с бъдещето. Тя е поуката, извлечена от преживяното, и породените от него мисли. Най-същественото зърно от духовната част на паметта се утаява в кръвта и в езика. Така се предава на следващите поколения, било като генна информация, или като материално богатство. Паметта е наследената от предците ни мъдрост, тяхната следа в нас. Индивидуалната ни памет се обединява със сродните на нея и тя придобива качества като колективност и историчност. Много опити са правени по различно време да се заличат или обезличат най-ярките мигове на паметта, да се подменят, преиначат, скрият, дори унищожат. Напразно. Паметта се надига от вековете като коректив и най-неочаквано насочва вниманието ни към даден обект. А родолюбието е поклон пред делата на дедите ни. То трябва специално да се отглежда и възпитава, защото родолюбците, не другите, излъскват и премахват патината от овехтелите страници на народната памет и възстановяват справедливостта. Те са хората с изострена чувствителност и признателност към миналите поколения. Те издействат уважението на всички. Те работят неуморно за самочувствието на новите генерации. Може да има противопоставяне, дори отлагане на истината, но тя неотменно изплува от дълбините. Дори заключена и покрита, истината изисква действия за нейното възстановяване, изисква смелост, упоритост и постоянство, защото нищо не се постига даром, но прекъсването на връзката с предците нарушава нашата цялост и ни прави покорни, безлични, ничии, без корени, без род, без мисия и отговорност. Слава богу, че винаги е имало такива личности, които откриват заровеното богатство от миналото и го предоставят за всеобщо ползване като реликва от дъното на вечността. Днес се срещаме с един такъв човек, който промислено попълва белите страници в българската история, и който се нарежда до родолюбците преди него. Лъчезар Тошев, бивш депутат в шест поредни Народни събрания от 1992 година насам, с кратки прекъсвания, член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вече и почетно асоцииран към нея, с медал за заслуги през 2013 година. Награден  още от унгарския президент с указ с Кавалерски кръст на „Ордена за заслуги”. Признат от всички, които са работили с него в чужбина и в България за достоен гражданин на Европа. Може да го видим при паметника на кан Кубрат, да издейства име на улица на Ронсар, принцът на поетите от Средновековието, и той кара цяла Европа да го признае за българин. Открива гроба на Св. Климент, вероятния лик на Св. Кирил в Рим. Запознава Европа с личности като Димитър Пешев. Намира информация за дейността на проф. Иван Шишманов като дипломат. Пише за Драган Цанков по време на Възраждането. За Борис Христов, Константин Казански, изнамира италиански гайдари с българско потекло. Мисля, че даже по богомилите нещо работи, но не съм сигурна. 

Днешното предаване обаче е посветено на така нареченото „Реймско евангелие” и разкритията, които г-н Тошев е направил за него.

Владислав Кацарски: Винаги ми е било чудно като чуя някой да казва: „Гордея се, че съм българин.” Вероятно този, който го казва, има предвид историята и то светлата ѝ част, защото едва ли човек може да се гордее с предателства и други поразии, които така или иначе ги има в нашата история. Има ги във всяка една. Това от една страна, от друга, като се гордее този, че е българин, друг човек, който няма възможност да бъде от тази нация, няма възможност да се гордее и с това. Въобще този въпрос с гордостта на мене ми е малко странен, тъй като е много тънка границата между гордост и горделивост. Много е малко онова измеренийце, в което винаги можеш да попаднеш и да отидеш в другия пояс – на горделивостта. А там периметърът е не по-далеч от носа и разбира се, заключението е: „Аз съм безпогрешен.” Виж, за онези, другите, които с достойнство носят принадлежността българин, да тях можем да поговорим. Там вече нещата придобиват съвсем друго измерение. Такъв човек има ясното съзнание за това кой е, за доброто и лошото на своя народ, на своята националност. Такъв човек би могъл и във всеки един момент работи за светлите пътища на своята нация, като ги подкрепя с примери от светлото минало. Един такъв човек днес е тук, отдясно на мен. Това е Лъчезар Тошев. С него ще се опитаме в следващия час да очертаем едни малко по-различни реалии, които, надявам се, ще ви бъдат интересни. 

Анелия Велинова: В това предаване ще стане дума за една свещена книга, подвързана в червена кожа и украсена по най-богат начин. Във времената, когато френските крале са се подписвали с палец,тя е участвала в коронацията на много поколения френски крале и е служила като символ на обединение на разпокъсаните преди Карл Велики части на Франция. 

Как се насочихте към точно това така наречено евангелие?

Владислав Кацарски: Провокира ли Ви нещо да се заемете с Реймското евангелие?

Лъчезар Тошев: Първо, искам да ви благодаря за хубавите думи, които казахте и които със сигурност не заслужавам. Даже ми беше твърде неудобно да слушам тези неща, които казвате за мен и е вярно това, че човек не трябва да се гордее със себе си, защото освен че църквата казва, че е смъртен грях. Все още не се знае в крайна сметка, като се тегли чертата, какво е повече и кое е по-малко, кое е добро и кое е лошо. Но съм съгласен с вас, че това което е наше, ние трябва да го пазим, да го обичаме просто, защото е наше. Може да е малко, може да не сме центъра на света, но това сме ние и това е нашето наследство, поради което трябва да се стремим, според мене, да защитим това, което се оставили нашите предци, да го запазим, да не се забравя, защото те са се борили. Това са нашите прадеди. Ние сме част от тях, в крайна сметка тяхната проекция днес, в днешните времена. Нашите корени са това и затова, каквото и да е, другите народи сигурно имат своите си постижения, но ние да си пазим нашето, което е нашето наследство. И затова би трябвало да се положат специални грижи, защото иначе времето минава, забравя се, унищожават се някой паметници от миналото. Това е много тъжно. Казват, че ако не се вслушваме в притихналите гласове на нашите предци, ние не можем да се чувстваме свързани с тях. Една от причините да се интересувам от Реймското евангелие са някои статии на Стилиян Чилингиров, например. Той е бил приятел на моя дядо по майчина линия. Имало е и други публикации, които показват, че френските крале от Анри ІІІ нататък са се заклевали, когато бъдат короновани, като се полагали ръка върху едно евангелие. За това пише Юрий Венелин, след това Раковски го преповтаря  също, и Стилиян Чилингиров, който се гордее с този факт, също го пише. Обаче никой не беше виждал самото евангелие, цялото евангелие не е виждано.

Анелия Велинова: Как те са разбрали за това нещо?

Лъчезар Тошев: Те са разбрали, защото примерно по времето на Петър Велики, нали знаете историята, когато той е ходил да се обучава в корабостроителниците, попаднал е в Реймс, показали са му евангелието. След няколко години негов сътрудник-секретар също е видял книгата, дори е превел първата страница. Защото те дотогава се смятали, че това евангелие е някакво много свещено, на етиопски, индийски, сирийски или на някакъв език, неизвестен за тях език. Не могат да разберат на какъв, обаче го намират за много свещено. 

Анелия Велинова: Глаголицата е страшно трудна за разгадаване. Те са кръгчета, разни символи, триъгълници.

Лъчезар Тошев: Независимо от това, слагали са ръка на книгата, когато се заклевали и са поемали кралската власт.

Анелия Велинова: Етиопци са наричани древните българи.

Лъчезар Тошев: Да, но също така има една друга легенда за предстоятеля Йоан.

Владислав Кацарски: Всъщност колко хипотези има за тази книга?

Лъчезар Тошев: Тази книга след като се разбира, че всъщност е написана първата ѝ част 32 страница на кирилица, след това 62 страници на глаголица, тогава вече няма много загадки, около това на какъв език е. Това, което е интересно за нас, е първата част, която е написана на кирилица, защото втората част, глаголическата част, това е хърватската глаголица, на която е написано житието на Св. Прокопий. Има и година в края на глаголическата част. Това е 1395 година, с което пък се опровергават няколко други мистификации около Реймското евангелие. Има хипотеза за пренасянето му от принцеса Анна Ярославна от Русия в Франция, което няма как да е вярно, защото това е 300 години по-късно, след като тя отдавна не е била между живите. Реймското евангелие се състои от две части и няма загадка върху това какво представлява то. Първата част обаче, в която има текстове от евангелието, не е самото евангелие. Това се нарича „апракос”, тоест това са откъси, които се четат на съответния ден. В литургията всеки ден се чете част от евангелието. И там отпред на всяка дата, то започва от ноември и завършва на 9 март, има светиите, които са се чествали на този ден. Така например на 1 февруари се чества Св. Трифон, което е до днес също.

Анелия Велинова: Това е само в тези 32 страници, от ноември до март.

Лъчезар Тошев: Така че няма загадка около това какво представлява Реймското евангелие. Да започнем с това, че Реймското евангелие не е евангелие. То е било подвързано да прилича на евангелие, в червена кожа, отгоре на имайл са били сложени ликовете на четиримата евангелисти, имало е вградено в корицата парче от Светия кръст, честния кръст, истинския кръст, на който е разпънат Иисус Христос, или поне така е било обявено, и други някои реликви. Тези неща в момента ги няма върху корицата, тъй като по време на Френската революция заради обкова, който е бил златен вероятно, са били изтръгнати. Тази книга е изглеждала много впечатлително. Има изследователи на самата подвързия на книгата. Това е г-н Димитър Димитров, който написа по този въпрос, че по това време такъв вид подвързии се правят на две места – в Константинопол и в Търново. Като имаме предвид годината отзад, по-малко вероятно е да е подвързано в Търново, още повече че тази книга умишлено е била направена така, че да изглежда като евангелие, да изглежда по този начин с двете части, които не са свързани една с друга. Даже за втората се предполага, че тя е донесена от Чехия, където в Емалския манастир е била вероятно създадена, или преди това в друг манастир, и пренесена. И примерно 100 години след падането на Константинопол, превземането му от турците, тогава е била пренесена на Запад с цел да бъде продадена.

Анелия Велинова: Това не значи ли, че глаголическата част може да е от 1392-ра, а кирилската да е от по-рано? 

Лъчезар Тошев: Кирилската без съмнение е от по-рано. Тя не е съществувала като книга отделно. Те са две части от събрани някъде такива стари ръкописи, подвързани заедно.

Владислав Кацарски: Прилича на търговски продукт в такъв случай.

Лъчезар Тошев: И аз така мисля, че това е била първоначалната цел на този, който е подвързал двете части заедно и е решил да ги продаде, тъй като това е било тогава много ценено. Изглеждали са много древни и са били всъщност древни, стари, с тази украса и с червената кожа, в която са подвързани. Това е създавало впечатление наистина, че това е евангелие, написано на някакъв древен език.

Владислав Кацарски: Мислил ли сте по въпроса, че дори този, който е подвързвал книгата, не е знаел какво прави?

Лъчезар Тошев: Смятам, че е знаел и знаете ли защо смятам, че е знаел? Защото има една разлика в началото на календара при католическата църква и при православната. При православната църква индиктът в началото на годината започва на 1 септември, а пък в католическата църква от ноември. При Реймското евангелие този апракос на кирилица започва от ноември, обаче над тази дата отгоре има останал текст, който е очевидно прехвърлен  от предишна страница. Предните страници са откъснати, за да изглежда, че започва от ноември. Познавач е бил.

Анелия Велинова: Това значи, че е човек, който е познавал и едната традиция, и другата. Какви средства, това е инвестиция – да бъде така богато с камъни, със златен обков направено.

Лъчезар Тошев: Много е вероятно да се е върнала тази инвестиция. Но ние много избързахме с историята на самото евангелие. Първо, години наред се опитвах през френските власти да получим някаква информация, достъп до това евангелие, тъй като то не беше достъпно за проучване. То се намира в трезор. За Франция това е една много скъпа реликва за тяхната история. В трезор то е защитено, тъй като това е коронационно евангелие. Върху него се заклеват френските крале, с изключение на Анри ІV и Луи Филип, до Шарл Х всички са се заклевали върху това евангелие. 

Не можахме да постигнем успех по този начин и тогава аз бях председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията, имах контакти с различните вероизповедания, с католическата църква в това число, и реших да се обърна към Светия престол, тъй като все пак това евангелие е било използвано в архиепископията на град Реймс, и така и направих. Не съм имал прекалено големи очаквания какво ще произтече от този пореден опит да получа някаква информация. 

Владислав Кацарски: На гости ни е Лъчезар Тошев. Говорим за Реймското евангелие. Тъкмо навлязохме в темата как г-н Лъчезар Тошев се е опитал да се добере до Реймското евангелие. 

Лъчезар Тошев: За да може да бъде разгледано от специалистите, да се види. Имаше много различни публикации и книги за него, някои напълно невероятни и очевидно авторите никога не са го виждали. Затова когато не се знаеше всъщност за какво говорим, най-добре да видим самата книга, но нямаше достъп до нея. Моите опити през френските власти не завършиха успешно и тогава ми хрумна тази идея, както започнах да ви разказвам, че е възможно вероятно чрез Светия престол – Ватикана да се потърси някаква информация за това евангелие. Не съм имал очаквания, че ще получим направо копие от евангелието. Това е било извън моите първоначални очаквания. Просто исках някакъв достъп чрез архиепископа на Реймс Тиери Жордан и се обърнах към нунциатурата в София, към Светия Престол. Аз съм имал контакти със Светия престол като председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията. Когато папа Йоан Павел ІІ беше на посещение в България, аз тогава бях на този пост и бях от тези, които го посрещаха. И с българската католическа църква сме имали добри отношения през този период. А след това пък съм автор на един законопроект за реабилитация на репресираните католици в България, включително в тази категория попадаха обявените за блажени от папа Йоан Павел ІІ четирима български католически духовници. Бидейки в същото време православен, съм участвал в тези опити да се дискутират спорните въпроси между католическата църква и православната църква. Те завършиха с един документ в Равена, който беше приет в началото на понтификата на папа Бенедикт, но беше създадена комисията при папа Йоан Павел ІІ и патриарх Вартоломей, Вселенския патриарх. Така че имах тези контакти и моето писмо очевидно е дало резултат, защото то беше изпратено през февруари, а през март бях поканен в нунциатурата във връзка с това писмо. Така ми се обадиха,  казаха: „Заповядайте. Във връзка с Вашето писмо за Реймското евангелие, имаме да Ви съобщим нещо.” И аз отидох в нунциатурата, описал съм го това в една голяма статия във вестник „Лечител”, която е излязла, с дати и с всичко, което е нужно, за да остане това свидетелство, как е станало. Та отивам с очакване, че ще ми бъде съобщено какви стъпки трябва да се предприемат.

Анелия Велинова: Говорите за 2005 година.

Лъчезар Тошев: 2005 година. Това беше и краят на моя мандат, това беше и в края на живота на папа Йоан Павел ІІ, който имаше добро отношение към нас, и ето това е едно от доказателствата. Отивам с очакване, че ще ми бъде предоставена информация какви стъпки би трябвало да се предприемат. Нунция тогава ми каза: „Получихме писмо за Вас от архиепископа на Реймс и добавка от абата Гой от библиотеката към писмото, с пояснения за Реймското евангелие и какви данни те имат за него”. И един компактдиск с цялото евангелие, вътре снимано, в много добра резолюция, голяма. Могат да се виждат дори порите на кожата, върху която са писани тези текстове, с много красиви миниатюри. Неочаквано бях шокиран от това, че имаме всъщност за първи път Реймското евангелие.

Анелия Велинова: Те много бързо са реагирали, за един месец. А според Вас, как е попаднало в Реймс?

Лъчезар Тошев: За да бъде известно това на българската публика, организирах, през март беше, в Народното събрание представяне на Реймското евангелие в присъствието на нунция, за да има легитимност това показване за първи път пред публика на цялото Реймско евангелие. Беше поканен проф. Георги Бакалов, който е византолог.

Владислав Кацарски: Как реагираха българските историци на това нещо?

Лъчезар Тошев: Бяха много заинтересовани да видят с очите си фотографско копие, цветно, с много добро качество. Дори получихме разрешение определен брой копия да бъдат отпечатани върху хартия, 10, и те бяха точно определени къде ще отидат за проучване, и бяха предоставени на БАН. Там има институти, които се занимават с това, и на други институции. Разбира се, и православната, и католическата църква получиха по един екземпляр, за да може да започне истинското проучване на този текст.

Владислав Кацарски: Тогава ли започна истинското проучване?

Лъчезар Тошев: По слухове и по едно лошо копие, което е правил прочутият Луи Леже, публикувано през 1899 година и технологията, която е използвал, не е точно копиране.

Анелия Велинова: Преписване е било най-вероятно.

Лъчезар Тошев: Във всеки случай копието, което той е направил, след това е ползвало за публикации в България. По една страница в някой вестник е излизало. Казват, ето, както е писано от Раковски, от Юрий Венелин.

Анелия Велинова: Леже на цялата книга ли е направил, или само на отделни страници?

Лъчезар Тошев: Не на цялата книга, на част от книгата. Тя е, както казах, 32 страници на кирилица и 62 на глаголица.

Анелия Велинова: На мен това ми направи много силно впечатление, защото е едно към две.

Лъчезар Тошев: Случайно е така, като липсват страници. Първите страници очевидно са откъснати от кирилската част на европейска…

Владислав Кацарски: Това е хърватска глаголица…

Лъчезар Тошев: Която не е свързана по никакъв начин с България.

Владислав Кацарски: А каква е била връзката между тези два манастира?

Лъчезар Тошев: В Емалския се служи на славянски език в Чехия и когато има един конфликт между чешката църква и Ватикана, тогава те изпращат едно посолство в Константинопол при Вселенския патриарх и очевидно тогава са приготвили като подарък. И така е попаднала в Константинопол тази, която е глаголическата част. Аз не смятам, че другата част е оттам. Тя е била вече в Константинопол и там е била подвързана според мен, а не в един от търновските манастири, не в Килифаревския, в друг манастир, където е имало такава подвързвачница. Но тогава точно 1395 е годината записана, това е падането на Никопол при цар Шишман. Това е краят на Търновското царство и Видинското царство, малко по-нататък. Едва ли е било извършена това нещо там, подвързването, тъй като, както ви казах, то е две части, които очевидно са направени с цел да изглеждат като евангелие и специално се подвързани.

Анелия Велинова: Да, защото Вие казвате, че е за продажба, с някаква търговска цел. Едва ли някой от нашата школа ще иска да прави такава комбинация.

Лъчезар Тошев: Двете неща не са свързани. Няма как чешкият вариант да попадне в манастир до Търново. Най-вероятно това се е случило по този начин, когато е едно опъване на отношенията между чешката църква и Ватикана. Тогава има контакти с Константинопол и вероятно така тази част се оказала там. Нека да завършим с това, как стана наше достояние в крайна сметка. Проф. Бакалов като видя, че всъщност толкова лесно се получи, когато се обърнахме към Светия престол, но никой не се беше сетил, че можем по този начин да поискаме достъп до информация за евангелието. А всички тръгваха по другите пътища – чрез библиотеката в Реймс, или пък през официалните френски власти, което през годините, това е истината, не доведе до резултат. Правени са доста опити, нямаше ефект. И тогава, ето това хрумване се оказа щастливо, защото за един месец въпросът беше разрешен по този начин. След това нашите специалисти трябваше да се произнесат по текста и започнаха да го проучват, но тогава проф. Бакалов се произнесе, че езикът, на който е написан, е препис от български оригинал. Това беше неговото заключение. 

Що се отнася до кирилския текст, той е написан със сигурност преди реформата на патриарх Евтимий. Патриарх Евтимий прави една езикова реформа и нарежда всички останали, не на новия стил книги, които не са по новия начин, да бъдат унищожени старите варианти, за да бъдат по- правилния начин и правилната езикова норма, тогава. На старобългарския църковен език да бъде създадена литературата. Това е неговата реформа. Този текст е отпреди това. Тоест започнаха веднага да казват, че вероятно може да има така някакво сръбско участие, или руско, или от малоруско, да кажем украинско.

Анелия Велинова: Едва ли руско, защото всъщност тези школи, нашите, бълват църковна литература и те разпространяват. После при Петър І има едно обратно връщане на тези църковнославянски книги, тогава е обратното.

Лъчезар Тошев: По това време от България към съседните страни се разпространяват книгите.

Владислав Кацарски: Тук е центърът.

Лъчезар Тошев: Оттам трябва да се е родила тази история с принцеса Анна, която става кралица на Франция, съпруга на Анри І и руснаците досега много упорито твърдят, че това евангелие е занесено от принцеса Анна във Франция. Пълен абсурд.

Анелия Велинова: То трябва да е само първата част.

Владислав Кацарски: Даже и първата част няма как да се случи. 

Анелия Велинова: Само при Симеон, ако е, да речем.

Лъчезар Тошев: Не е възможно, защото отзад е написана годината, 1395-та. 300 години след смъртта на принцеса Анна. Няма как да е вярно това. Те дори твърдят, че има автограф на принцеса Анна, което ме навежда на мисълта, че никога не се виждали същото това евангелие, което най-вероятно е така. Защото по това време в Съветския съюз не са имали възможност да пътуват, пък и евангелието е било затворено. И ми хрумна тази идея, че те може би имат предвид едно друго евангелие, защото говорят за един колекционер – ломбардски банкер Чернуски, който има такъв музей. Направих един опит да намеря и това евангелие, но то е друго, където има автограф на принцеса върху него. Не можах да го намеря, но колекцията „Чернуски” е предадена в Музея на човека в Париж, оттам понеже била много голяма, една част в Марсилия. Някъде там се намира. Ако някой иска да го търси, там е някъде. И сигурно има такова друго евангелие, което също да е на такъв език, който е старобългарски, или църковнославянски, но това не е Реймското евангелие. Реймското евангелие е свещено за Франция и в никакъв случай никой не го е продавал на никакви колекционери. Този колекционер – банкер, това е също още един абсурд. Как може някой да го купи на акцион. Това не е било. След ограбването по време на революцията, след това при империята, Наполеон, тези ръкописи са съхранени и оттогава към Реймското евангелие има голямо уважение, и то се пази. Следващият след Реставрацията Луи ХVІІІ и неговият брат Шарл Х, също се заклеват така върху него. Те са последните, които полагат ръка върху Реймското евангелие от кралете на Франция, така че оттам нататък то е с нужното уважение и е защитено. И в момента в Република Франция то се пази като една рядка историческа ценност в трезор. Няма такъв достъп, там има определени условия – влажност на въздуха и други условия, защото това е много стара книга. Стотица години са минали, откакто е създадена и тя трябва да бъде съхранена.

Владислав Кацарски: Говорим с Лъчезар Тошев за Реймското евангелие. Все по-надълбоко влизаме в историята на тази книга. Говорихте за начина на съхранение. Защо е било толкова трудно да се достигне през френските власти? Защо са толкова ревниви французите?

Лъчезар Тошев: Не знам. Това не е първият път, когато съм искал нещо от френски институции. Друг път беше за документа, доказващ родословието на Пиер дьо Ронсар, принцът на поетите от 16-ти век. Девет месеца съм чакал да го получа и го получих накрая. 

Анелия Велинова: Някакво пренебрежение ли схващате…

Владислав Кацарски: Може би е, както е казал Евтушенко: „ Не горделивост, гордост по-добре.”

Лъчезар Тошев: Нямам представа. Може пък така да функционира там системата, но във всеки случай в момента, в който вече беше налично това евангелие от март 2005 година, оттогава вече нашите институти имат възможност да го проучат и не само нашите, защото видях, че после в годините е имало други публикации, в други страни. Дори го има в интернет изцяло. Сложено е с всичките му страници, даже празните страници. Там има и бележката на Луи Леже, че го е чел. Има записано на корицата, кой го е купил и получавал.

Владислав Кацарски: А копието в интернет откъде е?

Лъчезар Тошев: Нямам представа откъде е. Аз не съм им давал, но някак си се е появило. Вече го има и всеки може да го разгледа, както на едната азбука, така и на другата азбука, с миниатюрите, които са много красиви, цветни. За времето си това е било произведения на изкуството, освен всичко.

Анелия Велинова: Там то е под името Реймско.

Лъчезар Тошев: Защото е в Реймс.

Анелия Велинова: А говорили се вече в другите страни за тази българска част?

Владислав Кацарски: Сега Лъчезар ще каже нещо, което ми каза преди да влезем в студиото. То, колкото смешно, толкова и не е смешно – за македонската публикация. 

Лъчезар Тошев: В Македония веднага го обявиха за македонско. Това е безнадежден случай. Няма смисъл да обсъждаме този въпрос. В Цариград в съкровищницата има една реликва, в която се казва, че са мощите на Св. Йоан Кръстител, и там на нея върху златото е изкован надпис на български език, на който пише: „Мощи верховнаго апостола Петра”, тоест друго пише. И с един човек от Македония разглеждаме тази снимка в Страсбург във фоайето на Съвета на Европа, и той вика: ”Да не би да е на македонски?” Няма как да е на македонски, щото македонският език е създаден  44-та година и се знае не само датата, но и часа, в който е създаден този език, сутринта в 8:30. Няма как. По това време в Средновековието такива неща не са съществували.

Анелия Велинова: Нали това говорихме, че там пише, че това е от Западна България и т.н. Документите, които стоят във Ватикана, примерно, или на други места.

Лъчезар Тошев: Във Ватикана такова нещо не пише. В архиепископията на Реймс има една версия, че това евангелие е подарено на Великден 1574 година. Същата година е използвано за първи път като коронационно евангелие от Шарл де Лорен, който тогава е архиепископ на Реймс. Той го е придобил 9 години по-рано в един църковен събор, който се е състоял в северната част на Италия, в Тренто, където са дошли отвсякъде представители и вероятно тогава някой е донесъл тази книга и предполага се, че той е придобил срещу заплащане книгата. Кардиналът и епископ на Реймс Карл Латарински, може да го наречем от немски вариант, или Шарл де Лорен на френски, та той подарява девет години по-късно на Великден точно, на катедралата на Реймс това евангелие и тогава от династията Валоа, Анри ІІІ слага ръката си върху евангелието и се заклева да бъде крал на Франция и да бъде верен на църквата, на Бог. И тогава му слагат короната. Това е за първия път. Другият вариант е, че това е попаднало в Реймс, донесено от един византийски книжовник и художник – Михаил Палеокапа. Палеокапа  е известен род от Крит. От него има и други представители в Европа. От него има и други неща в сбирката, която е в музея на Реймс, в списъка също. Възможно е той самият да е авторът на това сглобяване на двете части в една такава книга.

Анелия Велинова: И в Константинопол да е направена корицата.

Лъчезар Тошев: Нямаме твърдо доказателство, но той, според мен, е основният заподозрян, защото е бил книжовник. Разбирал е от тези неща, имал е достъп до такива стари ръкописи и вероятно, заминавайки за този църковен събор, давайки си сметка, че това не е злато, но е нещо много по-ценно. Представил го е вероятно за много свещена реликва, не знам. Да не го обиждаме сега посмъртно, че е извършил това, обаче вероятно е да е той, защото няма кой друг с такова разбиране да е събрал и плюс това махнал страниците, които са от септември и октомври, и отговарят на католическия календар. Все пак значи е някой, който има разбиране по темата. В катедралата това е регистрирано в 1574 година като постъпило като собственост на катедралата в Реймс и затова се нарича „реймско”, защото в Реймс пък се коронясват френските крале.

Владислав Кацарски: Аз си задавам въпроса, защо е трябвало на френските крале да се кълнат върху нещо с неразбираем текст, с непознато съдържание и с непозната азбука? Не е ли могло да се закълнат върху книга, в която да се разбира какво пише?

Лъчезар Тошев: Без съмнение са разполагали с евангелия, които са били на латински вероятно и са били много добре направени. Обаче това изглеждало много древно, много свещено, защото имало реликви – парче от дърво, което е било обявено за част от Светия кръст, имало е четирите евангелисти в ъглите на евангелието, което означава, че е евангелие, защото такива неща се слагат върху евангелие. На кого пък ще му хрумне, че не е в такъв случай. То всъщност не е евангелие, а друг вид богослужебна книга. Сега, ако си купите едно църковно календарче и в него на всеки ден се пише коя част от евангелието се чете. Това е с тази част, обаче възпроизведена. За да не се отваря и разлиства самото евангелие, той отваря за деня и на този ден прочита текста от евангелието. Това се нарича „апракос” и всъщност Реймското евангелие е това. До втората част е житието на Св. Прокопий. В една книга за него на български език пише, че то вероятно е написано от самият Св. Прокопий, което също според мен е доста абсурдно, тъй като Св. Прокопий няма да се напише собственото житие, за себе си. Абсурд. При това положение допускаме, че монасите в неговия манастир са създали неговото житие.

Анелия Велинова: Защо кръстихте една част от своята статия „Кръстопът на надеждите”? 

Лъчезар Тошев: Не си спомням такава статия.

А: Про домо суа.

Лъчезар Тошев: Про домо суа, „за моя дом”, така да се каже – какво аз съм направил в случая. В този смисъл е. Това е разказът как стана, че получихме копие от Реймското евангелие. Това предизвика интерес в България тогава, пък и още се говори даже за него.

Анелия Велинова: Но нямате информация какви други проучвания са направени.

Лъчезар Тошев: В публикациите има такива, които са много далече от реалността. За цар Симеон, за други неща нямаме основание да смятаме такива работи за Реймското евангелие, няма данни за такива версии.

Владислав Кацарски: Безспорно България е била фактор дълго време в Европа тогава. Какво сега може да направи историята върху политиката, или в момента всичко е въпрос на икономическо влияние?

Лъчезар Тошев: В момента това евангелие е интересно за Франция и за България, и за тези няколко други ентусиасти в другите страни…

Анелия Велинова: За Македония е интересно също, и за хърватите.

Владислав Кацарски: И още един повод за спор между нас и руснаците.

Лъчезар Тошев: С руснаците няма за какво да спорим в случая, защото както вече ви казах, 300 години по-късно е създадена тази книга.

Владислав Кацарски: Това го казвате Вие.

Лъчезар Тошев: Годината не аз съм я написал. Отзад, най-накрая са сложили дата.

Владислав Кацарски: Руснаците не обичат да признават разни неща толкова лесно.

Лъчезар Тошев: То е тъжна история, защото те не са имали възможност да го видят. Чели са разни неща, свързали са информации, които не са за една и съща книга, и ако имат желание, могат да продължат своите издирвания за това евангелие „Чернуски” да го наречем, на колекционера Чернуски. Все някъде то се намира. И сигурно я има в библиотеката на принцеса Анна. Тя е била личност на времето си, имала е голяма библиотека в Сен Лис до Париж. На север от париж се намира това място, където са книгите. Могат да бъдат издирени постепенно. Не са изчезнали във всеки случай, но това е нещо реално, а да преписват Реймското евангелие на принцеса Анна, не е сериозно. Но това е било времето, те така са свързали нещата. Да кажем, че не са го направили умишлено.

Анелия Велинова: Знам, че сте участвал във всичките преговори да влезе българският език като език, с нашето влизане в Европейския съюз, като един от официалните езици, и кирилицата.

Лъчезар Тошев: Кирилицата влиза, но не вярвам някой да е поставил Реймското евангелие в някаква взаимовръзка.

Анелия Велинова: Помогна ли Ви по някакъв начин?

Лъчезар Тошев: Реймското евангелие? Не. Плюс това ние имаме копие от него, не самото евангелие и никой от нас не е поставил ръката си върху него.

Владислав Кацарски: Коя кирилица е призната в Евросъюза в момента?

Лъчезар Тошев: Българската, тъй като България е член на ЕС и това е по дефиниция – езикът се приема за официален език.

Владислав Кацарски: Защото много голяма част от кирилицата в България е руска в момента.

Лъчезар Тошев: Руската кирилица не е този език, който е в ЕС. Там е българската кирилица. Това, което ние ползваме, е езикът, на който издават нашите книги в момента, вестници. Това е езикът, който е официален на Европейския съюз. На всичко отгоре по азбучен ред ние сме най-отпред, заради Б. Това е най-отначало. Един ден, ако примерно Албания влезе,техният език поради азбучен ред ще застане преди това. Всяка държава в ЕС, която има своя език, има право този език да бъде официален. Но ние имаме и приноса, че имаме и собствена азбука, и нашата азбука е официална в Европейския съюз, както гръцката и както латинската. Така три азбуки. Дори сега на новите евробанкноти има български надпис вече.

Анелия Велинова: А освен това са и български художниците, които са правили еврото. Едно семейство българи са.

Лъчезар Тошев: Там на всички банкноти има мостове, защото мостът е един символ на това, което е обединена Европа.

Владислав Кацарски: Надявам се, че с това предаване сте се почувствали малко повече българи, както ние тук. Аз благодаря на г-н Лъчезар Тошев – почти успя да ме онеми, да онемея. Аз не съм водещ, който си мълчи толкова дълго време, което значи, че съм бил шастисан окончателно. Много благодаря за това. Надявам се още веднъж, че е било интересно. 

Водещи: Владислав Кацарски и Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova