Ренесансовият принц на поетите Пиер дьо Ронсар – с българско потекло

„Предците ми дошли са от една държава,

Где Дунавът студен край Тракия минава.

Отвъд Унгария е тя….”

(Елегия 16, Пиер дьо Ронсар)

Разговаряме с Лилия Панова, лекар, поет и преводач, за българската следа в Европа – за Пиер дьо Ронсар и за неговата поезия.

Владислав Кацарски: Днес ще си говорим за културните следи на България в Европа или за поезията като мост и средство за съхраняване на любовта.

Анелия Велинова: И кой може да живее без любов. Този, който живее без любов, живее под земята. Но достатъчна ли е само любовта?

Владислав Кацарски: Заедно с нашата гостенка поетесата д-р Лилия Панова ще се опитаме да навлезем в тези ягодови полета, и понеже Лилия Панова е лекар, няма как да не стане въпрос и за медицина. С тези мои думи се изчерпва историческият принос към експозето на това предаване. Сега вече мога да кажа добър ден на Лилия Панова. Здравей.

Лилия Панова: Благодаря за поканата.

Владислав Кацарски: Истината е, че за първи път след Димитър Христов ни гостува такъв значим преводач на поезия.

Анелия Велинова: И самата тя поет. Сега ще ми позволиш да те представя. Доктор Лилия Панова е родена в град Стражица. Завършва медицина през 1984 година. Работи в София от 1992 година като педиатър. Специализира детска психиатрия, неврофизиология и ревматология в Университетска болница в гр. Тур, Франция. Член е на Съюза на българските писатели, член е на Международния съюз на лекарите-писатели, заместник-председател е на Българския клуб на лекарите-писатели. Нейните стихосбирки „Това от птиците го знам” (1996), „Път през миража” (2000), „Мощите на светлината“ (2007) са получили три национални литературни награди. Нейни стихотворения са публикувани в много български вестници, алманаси, антологии, а също в „Муза Медика” в Нюрнберг, ”Mюр дьо Поези” в Тур, Франция, в списание „Мандрагорас” в Атина. Тя е автор на единствената двуезична книга, посветена на Принца на френската ренесансова поезия – Пиер дьо Ронсар и в книгата се съдържат нейни лични изследвания на българските корени на поета. През 2006 година изнася доклад на френски език в рамките на форума „Дните на София” в Брюксел под патронажа на кметовете на двата града. Нещо да сме пропуснали във визитката? 

Владислав Кацарски: Аз познавам Лилия Панова може би от 22 години. Много се гордея, че те познавам. Не ти бях чел визитката досега. Кажи как да започнем – първо с теб като творец, или първо с твоята преводаческа дейност? Кое предпочиташ да бъде първо?

Лилия Панова: Нека да е Ронсар, защото той е един огромен поет и би трябвало да е слабост на всички българи, и повод за гордост. И затова предпочитам да тръгна отзад-напред, защото преводната книга ми е последна. 

Анелия Велинова: Да, от 2009-та.

Владислав Кацарски: И за медицина ще стане въпрос накрая.

Анелия Велинова: Как стигна до Ронсар?

Лилия Панова: Това е много интересен въпрос и съдържа „ключа от бараката”, както се казва. Познаваме се много добре и знаете от десетилетия, че съпругът ми първо замина за Франция на специализация 2000-та година.

Анелия Велинова: Неврохирург.

Владислав Кацарски: Аз мислех, че ще останете там. Хубаво е, че се върнахте. Българската медицина и поезия спечелиха от това.

Лилия Панова: Може би ние също. Тръгвайки натам, имах среща с мой приятел, поет и лекар също – Христо Ганов, тогава дясната ръка на Николай Хайтов. И тръгвайки за там, неизвестно как, макар че всички случайни неща са си съвсем закономерни на други равнища, които не са ни съвсем ясни, тогава в този разговор Христо Ганов ми каза: „Ти отиваш в Тур. Това е градът на поета Ронсар и трябва да знаеш, че той има български корен.” Всичко това изчерпи информацията ми, просто така като стрела и като червена лампичка. Отивайки там на гости, още първото лято, заедно със синовете ми, първата културна дестинация беше приоре „Свети Козма”. Това е един религиозен имот за усамотение, в същото време наследствен – на Ронсар, неговото семейство, което той получава като четвърто дете. Единствено това е получил като наследство и там последните 9 години от живота си пребивава и пише последните си прекрасни стихове. Там е гробът му, там е запазено писалището му, на което имах невероятното удоволствие да седна. Имах чувството, че съм направила контакт с духа му и може би точно тогава той ми е дал силата да започна, но и тогава не се роди идеята за превод. Не можех да се осмеля да посегна към такова нещо. Професор Мишел Жан, шеф на Клиниката по неврохирургия, в която специализираше съпругът ми, всъщност неговия учител. Разбирайки, че съм поет, той беше много впечатлен от това съчетание лекар-поет, каза: „Защо не започне съпругата ти да преведе на български някои от книгите на Ронсар?”

Анелия Велинова: Значи двама души те подтикват.

Лилия Панова: И отивайки там следващата година, вече ректорът на университета, който беше педиатър, в един наш частен разговор каза: „Аз непрекъснато мисля за Вашата заявка да правите преводи на Ронсар. На разходка по долината на Лоара и в една старинна мелница видяхме на колоната едно непубликувано стихотворение на Ронсар и го снимах, и съм Ви го донесъл. Ако проявявате интерес, да го преведете.” След което, започвайки вече да събирам материал, къде официален, къде не официален, колегите ми във френската дневна болница, детски психиатри започнаха да ми помагат в тълкуването и издирването на старинни думи, защото все пак това е старофренски. Той не се изучава в училищата, всичко е адаптирано към съвременния френски език и много от съвременните французи не ги знаят тези думи. За тях самите беше трудно, пък за мен съвсем. 

Анелия Велинова: Това щеше да ни бъде единият от въпросите, защото преводът е много труден от старинен език.

Лилия Панова: И фактически логически извеждаха всяка една дума – какво би могла да означава във всичките се аспекти, за да може максимално да се доближи преводът до оригинала. Това ми е било абсолютно доминантен закон, да се придържам стриктно към оригиналния текст, защото когато едно стихотворение се преведе, то никога не е в оригиналния вид.

Анелия Велинова: Ти към съдържанието ли искаше да се придържаш стриктно, или към тази емоция, която се усеща.

Лилия Панова: Към всичко. И емоцията, и ритъма по възможност, и спазване на думите, заключени в един ред, понякога с една, две по-малко, понякога повече.

Анелия Велинова: За стъпката става въпрос.

Владислав Кацарски: Защото твоят колега Валери Петров, мир на праха му, не се съобразяваше много със стъпката.

Лилия Панова: Той не е правил сам подсрочниците. И аз мисля, че това е максимално големият обем от труд – един поет да си направи сам подсрочниците, защото емоцията е от край до край негова и отговорността от край до край е негова. 

Владислав Кацарски: Аз затова направих тази ремарка, защото има значение това нещо.

Лилия Панова: Не беше лесно, може би и затова в книжката са само 17 стихотворения, но голяма част от тях са знакови, емблематични за самия Ронсар.

Анелия Велинова: Колко от неговото творчество е съхранено?

Лилия Панова: Всичко. Ние сме били в Посониерата, то е малък замък, в който е роден  Ронсар, защото баща му Луи дьо Ронсар е бил кралски управител, така че те са разполагали със средства и са имали огромни имения. Така че в Посониерата е абсолютно пълният набор на първите издания, всичко се пази. Няма загубени стихове. 

Анелия Велинова: Ти ли си първият българин, който се докосва до неговото творчество? Знам, че има и други единични, частични преводи.

Лилия Панова: Те са няколко автори на статии и автори на преводи. Пенчо Симов е превеждал от Тодор Червенков, ако не се лъжа, и Кирил Кадийски. Едни от най-добрите преводи са на Кирил Кадийски, последните антологии са негови. Имах справка, направена в БАН – абсолютно всичко, което е излязло на български език за Ронсар от Освобождението насам.

Владислав Кацарски: Ронсар живее в едно размирно време на осем религиозни войни. Това отразено ли е в творчеството му някъде? 

Лилия Панова: Отразено е, макар че той реално не участва, бидейки еклесиаст и духовно лице. На 16-годишна възраст след тежко боледуване губи слуха си, а последните вече 9 години губи и зрението си. И на практика той е изолиран в приоре „Свети Козма”, за което говорихме в Тур по тази причина. Няма реално как да участва в социалния живот, не само във войните. Негов приятел Клод Бине, който е автор и на първата биография, една година след смъртта на Ронсар излиза, записва абсолютно всички стихове, докато Ронсар е бил дълги години на легло. Но поезията му е брилянтна до последния миг. Когато загубва зрение, той диктува на Клод Бине.

Владислав Кацарски: С поетесата д-р Лилия Панова си говорим за преводите, които тя е направила на принца на поетите – Пиер дьо Ронсар. Сега обаче ще направим едно малко лирично отклонение. Искам Нели да каже своите поетични възгледи по въпроса, след което ще се върнем на Ронсар и неговата българска следа.

Анелия Велинова: За тези невидими връзки, които остават в ефира. Титаническата богиня Мнемозина, майка на музите, властва над поезия, което предполага свръхестествена намеса. Поезията представлява една от типичните форми на божествена обсебеност, дори на изстъпления, състояния на ентусиазъм. В архаичната епоха между предсказанието и устната поезия е имало много голяма близост, дори те са били взаимозависими, защото са смятали, че притежават един и същи дар – ясновидството, който обикновено в представите на древните хора се е заплащал със загуба на очите. Слепи за дневната светлина, поетите виждат невидимото. Богът- вдъхновител им разкрива реалности, които са недостъпни за обикновения човешки взор. Но докато погледът на гадателя, обърнат към бъдещето, то поетът е ориентиран и към миналото, и към някакви отделни и независими събития. Той познава всичко, което изпълва времената, така да го наречем, защото има способността да присъства в тях, да участва в тях и като избраник на мъдростта на София поетът е бил специално обучаван в ясновидство, което за древните е било всезнание, като някакъв тип посвещение. Бардовете са преминавали през определени изпитания, дори са присъствали в магическите практики. Музите даряват на поетите анамнезата, забравата, като тайна на началата. А вглеждането в различните времена облагодетелствало поета, защото той така се преобразявал. Това до известна степен го освобождавало от смазващата злина на днешното съвремие. Паметта му предоставяла нещо като трансформация на времето, забрава на настоящето, припомняне на миналото и на бъдещето през неговите очи. Кой знае?

Владислав Кацарски: Къде е българската следа, или българският корен на Пиер дьо Ронсар и не изпадаме ли в крайности като непрекъснато търсим българска следа? Или ако трябва от другата страна да задам въпроса – или пък премълчаваме българските следи от скромност и комплекс за малоценност.

Лилия Панова: На 400-та годишнина от рождението на Ронсар, един от поканените да говори казва, че българският корен на Ронсар е видян само в неговата фантазия и в същото време друг от изкуствоведите публично се запитва, защо на фона на немотивирани претенции на моравци, унгарци и румънци, българите неоснователно мълчат. Изненадващо мълчат. 

Ронсар приживе пише прословутата Елегия 16, която всички французи много обичат да премълчават, в която той сам отбелязва абсолютно географски точно, с гордост и емоция своя корен по бащина линия. И самите французи, сега не мога да си спомня кой точно цитирам, но казват: „Няма логика Ронсар да говори лъжи в тази елегия по отношение на бащината си фамилия, при условие, че майка му, която е далечна братовчедка на краля и всичко за нейния род съвпадат едно към едно.” Така че не може тази част от елегията да е фалшива, а другата абсолютната истина, просто облечена в рими. Елегия 16 е много дълга. Аз съм превела само тази част, която е като показалец за българите къде да търсят и винаги е била, много преди аз да се заема с това. Просто трябва да се кажат няколко конкретни факти, за да бъдат убедени всички българи, че това е самата истина. Въз основа на това българският преподавател по литература и журналист от Търновския университет Любомир Йорданов в 1975-та отива в Кралската библиотека в Париж с намерението да търси непременно документ, който по някакъв начин да потвърди нашите предположения. Защото все пак това са 500 години, които са размити за България, въобще не могат да се намират никакви следи исторически, документи, докато там някакъв шанс има. Само искам да прочета думите на самия Любомир Йорданов, които аз намерих в една френска книга, за съжаление, и ги преведох на български.

Анелия Велинова: За тяхно съжаление ли?

Лилия Панова: За наше съжаление, защото после вече го публикувахме на български и всеки път, когато ги чета, настръхвам за това, че няма случайни неща и когато човек наистина търси и е убеден, намира. Ето какво пише Любомир Йорданов: „Беше една съботна сутрин на декември. Париж се подготвяше за коледните празници, а аз прелиствах старинните ръкописи в Кралската библиотека, пожълтели и твърди като папируси. Търсех потвърждението на лиричната автобиография на Ронсар. Изведнъж погледът ми падна върху един лист, който приличаше на генеалогична информация, с номер и кралски печат, в който се казваше буквално: „Бодуан дьо Ронсар, от България, капитан на унгарците, които той доведе във Франция при краля Филип дьо Валоа срещу англичаните”. По-нататък в документа се пише за Луи дьо Ронсар – кралски управител, и завършва с Пиер дьо Ронсар, принц на поетите, починал в Тур през 1585 г. „Гледах много пъти с вълнение този пожълтял документ от Националната библиотека и тези две думи “от България”, липсващи в многобройните публикувани студии, доказваха непоклатимо истината в твърдението на Ронсар, че неговият далечен предшественик е дошъл от заледения Дунав, граничещ с Тракия. Този литературен титан на Ренесанса беше почерпил жизнената си сила от своите български прадеди.” 

Анелия Велинова: Неговия приятел, който е от Плеядата, който пише автобиографията на Ронсар…

Лилия Панова: Той не е от Плеядата. Това е Клод Бине. 

Владислав Кацарски: Тук е мястото да кажем, че Ронсар прави Плеядата.

Лилия Панова: И освен, че прави Плеядата от тези седмина талантливи поети, чийто вдъхновител е той, по-късно те създават манифест за защита и възвеличаване на френския език. Този литературен преврат на младите хора, изключително талантливи – за писане, четене и разпространение на френския език, който да дойде и да замени латинския.

Анелия Велинова: Тогава се е пишело на гръцки и латински.

Лилия Панова: Особено в академичните среди е било така.

Владислав Кацарски: Сега ако трябва да се върнем три века, ние пък сме си писали на български цели пет века назад, така че другарят Георги Димитров е бил прав, че когато някои са говорели на немски само с конете си, в малка България се е четяло и писало.

Лилия Панова: Французите не обичат това да им се припомня, но френската държава е основана от Шарл Льо Ман два века след българската. Така че два века си е доста сериозно време. 

Владислав Кацарски: Страшното е, че на този етап, при тези съвременни нрави, седим и си натискаме възглавниците тука на тия 111 000  квадратни километра и позволяваме на кой, както мине, не подценяваме никого, да ни учи на акъл, само защото ни се случиха 45 години със съмнителна стойност.

Лилия Панова: Ако започнем назад да връщаме лентата и векове ще ни се съберат.

Анелия Велинова: Пак със съмнителна стойност.

Лилия Панова: Доста неща са повлияли на народопсихологията, за да стигнем дотам. 

Владислав Кацарски: Искаш ли да илюстрираш с едно стихотворение на Ронсар, да се докоснем до Елегия 16. 

Лилия Панова: Този откъс е съвсем кратък.

И тъй за бащините ми предтечи…
 Отвъд Унгария, в едни земи далечни,
 където Дунавът, скован от лед,
 на Тракия антична е съсед,
 над поданици верни господар,
 живял маркиз със името Ронсар –
 богат на злато, градове, земя.
 Пламтящ да встъпи в истинска война,
 един от неговите синове,
 от своята родина надалеч,
 през равната Унгария превел
 войската си. Във своя поход смел
 Германия през юга прекосил,
 Бургундия, Шампань, но продължил
 и доблестно под френски знамена
 воювал редом с Филип Валоа,
 да разгромят британците до крак.
 За храброст винаги оставял знак.
 Към Франция за вярна служба в дар,
 по бреговете плодни на Лоар,
 имения от краля придобил.
 Той новия си дом тук построил.
 Забравяйки за братя и баща,
 на своите потомци дал съдба,
 а на очите мои светлина.

Владислав Кацарски: Не зная какво бихте казали вие, но вече съвременната поезия изглежда по толкова различен начин, че като четем Елегия 16, а тука има много история, би могъл да я ползваш като исторически справочник за еди-коя си война. Това нещо в съвременната поезия не може да се срещне и според мен поезията не печели от това, за каквито и стилове да говорим сега.

Лилия Панова: На 18-годишна възраст той постъпва в парижкия колеж “Кокре”, където в продължение на пет години изучава древни езици, риторика, история, изящни изкуства и фактически целият му опит и желание е било да имитира древногръцките поети.

Анелия Велинова: По такъв образец е писал и обиколил цяла Европа, и е знаел 7 езика. 

Лилия Панова: Като паж на трите деца на Франсоа Първи.

Владислав Кацарски: С нашия гост Лилия Панова си говорим за българската следа в Европа – за Пиер дьо Ронсар и за неговата поезия. Малко още ще говорим за Ронсар, за да преминем към поезията на д-р Лилия Панова.

Анелия Велинова: Голямо предизвикателство е било към теб, защото си видяла българската следа. Как между лекар и поет, как си преживявала българското в тебе, или поета в повече, превеждайки?

Лилия Панова: Разграничение не може да се направи, защото всичко е като една магма. Тогава имах чувството, че денонощно работя. Някаква свръхестествена енергия от адреналина идваше.

Владислав Кацарски: Да, защото когато човек отиде в чужбина, особено медик, той едва ли не 28 часа работи в денонощието, за да се наложи като медик. Ти в същото време се занимаваш и с поезия.

Лилия Панова: И то не толкова себе си да докажа като лекар и професионалист, а по-скоро сериозността на българската поезия и нейната съизмеримост като подготовка с френската.

Владислав Кацарски: Тук е мястото да ни кажеш за твоето участие в Тур.

Анелия Велинова: В „Стената на поезията” ти участваше. Беше един от инициаторите, мостът между България и Франция, за доклада, който изнесе в Брюксел в рамките на този форум.

Лилия Панова: „Стената на поезията” е оригиналният световен принос на една педиатър- поетеса, французойка от Тур – Катрин льо Кроние. 99-та година идеята ѝ доби първата си реализация. Даже Влади също е участвал на „Стената на поезията” със стихове. Първоначално пращахме за участие стихотворения с илюстрации, а вече отивайки там, имах удоволствието лично да чета това стихотворение, защото изискването е едно стихотворение от един поет от целия свят. И беше невероятно в библиотеката на брега на Лоара в Тур. Едно изключително живописно място, сигурно застинало като природа от времето на Ронсар и усещането беше фантастично. Тази „Стена на поезията”, за съжаление, престана да съществува преди няколко години, защото Катрин по здравословни причини вече нямаше силата да движи нещата, а то си иска сериозна енергия.

Владислав Кацарски: Мислила ли си за организирането на една „Стена на поезията” в България?

Лилия Панова: Не е сложно, защото аз съм го видяла на живо как изглежда. Просто трябва да се предостави площ, не особено голяма. Да кажем едно от фоайетата на НДК за кратко време би могло да се предостави и обявявайки я, да добие достатъчно популярност, за да може да започне да пристигат заявките за участие на поети. Всичко това тя го лепеше на листове, заедно с илюстрациите. Беше много интересно и за хора, които са дошли просто като на литературна изложба, да гледат и за участниците, които реално присъстват там, и за другите пък, които в интернет пространството също следят какво от тях е публикувано, колко пъти е посещавано.

Владислав Кацарски: Вече поетичната реалност в България е много по-различна от времето, когато като се напише едно стихотворение и вземеш хонорара, можеш да отидеш на ресторант с него.

Лилия Панова: Това са много далечни времена.

Владислав Кацарски: Аз не съм толкова стар, но го помня това време, защото съм го консумирал. Тоест с хонорар съм водил приятелите си на ресторант.

Лилия Панова: Не мога точно да определя границата, когато това приключи, но може би някъде доста преди 2000 година.

Владислав Кацарски: Друго исках да те попитам – завистта оттогава по-малко ли е? 

Лилия Панова: Като се има предвид, че цял живот аз на никого за нищо не съм завидяла, на този въпрос не мога да ти отговоря. Освободена съм от това.

Владислав Кацарски: А не си ли ставала жертва на тези камшици?

Лилия Панова: Не съм разбрала. Дори да е имало, е минало встрани от мен.

Анелия Велинова: Искам за доклада в Брюксел да кажеш. 

Владислав Кацарски: Преди да кажеш за доклада в Брюксел, ние трябва да кажем какъв е този доклад.

Анелия Велинова: Той е в рамките на този форум, който е иницииран от кметовете на двата града, на София и на Брюксел.

Лилия Панова: Това са „Дните на България” в рамките на предприсъединителния период. Това е в навечерието на 2007-ма и се състоя на 29 ноември 2006-та. Поканата дойде много изненадващо от наши общи приятели на представителката на община София в Брюксел, г-жа Савова и за тях беше любопитно моето занимание с преводите на Ронсар  и българската следа – много екзотично като мост между нациите, поетичен мост, времеви мост и всякакъв. И всичко тръгна оттам, но човек не може само с това да представи България. България иска въпиещо всеки човек на изкуството, литературата, всеки патриот, независимо от своята област, в която работи, винаги и навсякъде при среща с чужденци, изчерпателно да я представя в най-сериозната ѝ светлина. Това, че французите нищо не знаят, или са забравили за България, не е проблем и не е беда. Проблемът е, че ние като българи сме забравили. И тогава започна един египетски труд, за да върна лентата назад, максимално в този обем, защото обемът беше предварително заявен, да събера факти съпоставящи развитието, защото там са французи, белгийци, френско говоряща публика. Всички факти, които съпоставят историческото развитие на тези две държави.

Анелия Велинова: Анкетата беше, за да видят какво знаят французите за България.

Лилия Панова: Анкетата е публикувана, попадна ми случайно и, слава богу, съвпада с присъединяването на България в Европейския съюз. 60% от интервюираните от френско говорящата общност казват, че за тях България е една малка, отдалечена страна, която изглежда лишена от история. И сега, с това предизвикателство и резултатите от тази анкета, аз мобилизирах целия си ресурс и работих месеци наред, за да бъде този доклад и умишлено на френски, за да няма превод.

Владислав Кацарски: Звучи много нахално – „лишена от история”.

Лилия Панова: Защото в една средновековна крепост по бреговете на Лоара, където Жана д’Арк получава от краля посвещаване в рицарство. Това е останало е само една крепостна стена и врата. Зад нея самите французи са направили исторически преглед под формата на карта за развитието на всички европейски държави. На тази карта България е най-старата европейска държава, жива в момента, съхранила езика си, съхранила религията си, собствена азбука и писменост, собствена литература. Най-старата на френска карта. И започвайки този доклад, аз използвах думите на Ерик Мольон, изкуствовед, преводач от български на френски, със собствено издателство в Париж, който казва: „ Крайно време е да забравим представата за България като родина на киселите млека, розите и българския чадър и да ги захвърлим измежду анекдотичните вехтории, защото България е, и най-вече, родина на една древна, могъща и жива култура, история и тя дори да е 1/5 като площ от Франция, е огромна, колкото един литературен континент.”

Анелия Велинова: Чудесно е, че има хора, които от тяхна страна го казват. Как реагираха на твоя доклад, когато на френски го изнесе?

Лилия Панова: Аз им показах първо най-старите български съкровища и най-старото обработено злато, което е българско и показва, че люлката на всички цивилизации е тук. Няма намерено никъде съкровище, което да конкурира като давност Дуранкулашкото и Варненското съкровище. Няма как в този разговор да кажа всички неща, но ще спомена поне основните. Плиска, старата българска столица, в размерите си от 9-ти век, е достигната от Париж едва в 18-ти век. Базиликата от Плиска (9 век) е втората по големина катедрала в Европа. Това е един огромен град, с три концентрични кръга, както са били средновековните мегаполиси. Царският дворец е бил в най-вътрешния кръг, после са били търговците, църкви, параклиси, и най-отвън са живеели крепостните селяни. Така че това е един огромен град, в който е имало канализация, в който сградите са били със стъкла, отоплителни системи, което говори за едно изключително високо ниво на урбанизация. Така че Ронсар в едни времена, в които, цитирам френски източници, „да си българин не лъха на святост”, в тези времена той, за да се гордее, че дедите му са произлезли от България, е имало повод. България е една от трите империи – Византия, Франкската империя и България. Това е. 

Анелия Велинова: Как успяхте да издействате улица на името на Ронсар, улици в два града в България вече?

Лилия Панова: Това е заслуга на друг човек, на Лъчезар Тошев. Аз се възхищавам на неговата енергия и той винаги довежда докрай всичко, с което се е заел. Празниците на Ронсар в Свищов са негова заслуга.

Владислав Кацарски: Тези празници продължават ли?

Лилия Панова: Не. Беше еднократно като иницииране, което не успя да се превърне в традиция.

Анелия Велинова: Но докара председателя на ПАСЕ.

Лилия Панова: Докара културното отношение на Франция.

Владислав Кацарски: Аз вече виждам типично българска черта. Ние като че ли сме стихийни хора. Не го обичаме това явление „традиционалността”. Защото гърците от един камък правят история и историческа забележителност. Ето, тези дни можеха да продължат. 2009-та и толкова. 

Лилия Панова: Можеха да се поканят и френски поети от града на Ронсар. Можеха в най-различни аспекти да се разгърне като идеи, но или свършват парите, или свършва ентусиазмът, или всеки казва „бях дотук”, защото интересът му се изчерпва.

Владислав Кацарски: Една кореспонденция само да направим с един голям, превърнал се в края на 70-те в световен фестивал – „Златният Орфей”. От него тръгват много световни звезди на поп музиката тогава и всичко това умира. „Сан Ремо” продължава и до ден днешен се провежда.

Нарочно не направих записи на Ронсар в изпълнение на актьор, или мое изпълнение. Исках да ви покажа Ронсар в изпълнение на неговия преводач. Слушайте.

Лилия Панова: Искам да ви прочета едно от най-емблематичните, най-публикувани стихотворения на Ронсар, които са по поръчка на Катерина Медичи, посветени на нейната придворна дама Елен дьо Соржер, която наскоро е загубила своя любим във войната. Впоследствие, разбира се, Ронсар като влюбчива личност се влюбва в нея и въобще не се посветени на нейния изгубен любим, а анализира нейното отношение към него. И става един от неговите любовни шедьоври, защото Ронсар преди всичко е любовен поет.

„Пред огъня трептящ в камината от светлина на тънка свещ…” 

Владислав Кацарски: Да си спомним, че Лилия Панова е и лекар. Малко да те вкарам във водовъртеж. Как се прави и как се упражнява медицина в България сега? Ти си работила при двете системи.

Лилия Панова: Да, това е самата истина. Мисля, че когато човек е отдаден на работата си и иска да продължава да практикува медицината като изкуство, и като се абстрахира от всичко останало, може действително да бъде полезен на хората.

Владислав Кацарски: Опита се да ми избягаш, но сега ще те вкарам в една тежка конкретика. Днес пак четох за тези прословути ваксини. Щеше ли да се изтрови българският народ и да бъде унищожен с тези ваксини?

Лилия Панова: Толкова много неща бяха изписани, казани, коментирани, включително от некомпетентни хора, за съжаление, най-вече, които подмениха плоскостите на скандала. Тези ваксини, ”скандалните” са си оригинални френски ваксини, закупени от Турция за нейна употреба, и понеже по някаква причина търговете не са се състояли в България и заради недостига, ходът на правителството и на здравното министерство е бил да се направи бартер между български БЦЖ ваксини и тази ваксина, въпросната, която ползваме, аз поне лично, от 15 години – ваксината на „Санофи-Пастьор”. Просто правят бартер и получаваме едни определени количества, които да закърпят положението от този месец до началото на другата година, така че бяха имунизирани стотици хиляди деца. Абсолютно никакви разлики с оригиналата ваксина и тази.

Анелия Велинова: Тоест има някакви политически елементи…

Владислав Кацарски: Този коментар няма да го правим, да си го направи всеки един от нашите слушатели. Какво значи като оригиналната? Ти каза, че това е ваксината на „Пастьор”.

Анелия Велинова: Всъщност френската ваксина.

Лилия Панова: Именно. Просто има упътване на турски език, защото Турция ги е закупила за собствена употреба. Ако тази ваксина я закупена директно от фирмата производител от България, упътването щеше да е на български език.

Анелия Велинова: И тъй като ни притиска времето, много те моля – Лили Панова в неин стих. 

Лилия Панова: Едно от любимите ми стихотворения. Нели каза в нейното лирично отклонение, че амнезията е един инструмент на поетите да се освободят от спомените, за да влязат в това време, което няма начало и край. Стихотворението се нарича, разбира се, „Амнезия”.

 „Нароних спомените на трохи, нахраних птиците…” 

(Стихотворенията ще чуете във видеоматериала.)

Водещи: Владислав Кацарски и Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova