Езичество или тайнство – Нестинарство 2

Нестинарството, практикувано от стотици години в различни култури по света, е един от най-загадъчните и мистериозни обреди, които съществуват. Това древно изкуство на хората да ходят по въглени или горещи предмети, без да се изгарят, поражда множество въпроси и дебати: дали нестинарството е дарба, която само някои използват, или всеки може да се научи да я практикува? Израз на вярата ли е или съществуват рационални научни обяснения за това явление?

Анелия Велинова ще се опита да освети загадката на нестинарството, за да разберем дали става дума за езичество, или тайнство.

Записът е направен в студиото на Българско социално интернет радио БРАЙЛ FM (First Mediator). По идея на Фондация за информационен обмен „Равностойно партньорство“, финансирана по програма „Едногодишен грант“ 2021 на Национален фонд „Култура“.

Анелия Велинова: В рубриката „Бъди благословен” днес ще говорим за нестинарството. Това е форма на общуване с огъня, предадена ни още от дълбока древност и е важна част от ритуалите на хората. Ходенето по жарава е запазено като ефективно средство за емоционално, психическо, физическо лечение. Подобни на нашите нестинарски танци, са практикувани в миналото в близки и далечни страни. В някои тибетски манастири монасите имали навика да рецитират своите мантри, докато минавали по 108 пъти върху нажежени въглени и по този начин се стремели да се концентрират върху молитвите си. Мистици пък от Хавайските острови ходели върху жар, за да изкупят греховете си пред тяхната богиня на огъня и на земята – Пеле. На островите Фиджи по време на различни празници, мъжете от остров Века стъпвали по нагорещени до червено речни камъни. А на други острови Фиджи, млади момичета минавали през специална церемония на посвещение, докато ходели върху разпалени въглени и така официално влизали в света на жените. Жреците на африканското племе бушмени в пустинята Калахари, описани в „Златната клонка” от Джеймс Фрейзър, също танцували в огъня, за да придобият сила да лекуват болните си, ранените си или пък други да изпитат издръжливостта на душите си. В Китай ходенето по огън е било свързано с пролетните фестивали на плодородието. В духовно отношение, ясно е, че не съществуват неутрални явления. Църквата, католическа или православна, и вярващите християни отричат нестинарските ритуали като езически. Смятат, че участието в тях не е безобидно, че то влече след себе си съответните „душевредни”, както казват те, последствия. Води до зависимости, до обремененост от опасен досег с демонизма, магията и окултизма, които за тях са абсолютно отречени, защото не различаването според тях на духовете е голяма опасност. Така те са склонни (казвам аз) да зачеркнат цели исторически периоди на човечеството, свързани с голямото наше културно наследство, което са оставили нашите траки, нашите богомили, защото ги считат за езичество или ерес.

Това е „Бъди благословен” и предаването за нестинарството. Какво е нестинарството? Танц с боси крака върху жарава. Според традицията нестинарите имат една специална вечер. Това е денят на светците Константин и Елена – нощта на 3-ти срещу 4-ти юни по стар стил. Подготовката за събитието започва още от ранни зори с „обличане” на нестинарските икони. Поставя се ярко червен плат, обшит със стари сребърни пари, украсяват се с цветя. Цяло шествие преминава из селото, където има нестинари. Иконите се носят към Аязмото на Св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуалното измиване на дръжките им. Привечер църковният настоятел и самите нестинари отиват в параклиса на светците Константин и Елена. Там дишат дълго тамянов дим и се молят пред иконите. А водата от извора през тази нощ се приема за най-лековитата през цялата година. След като се свечери пред параклиса идват всички хора от селото и музиканти. Основни фигури сред музикантите са гайдарят и тъпанджията. Изпълняват се три специални мелодии в точно определено време. Първата е, когато се придвижват от параклиса до жаравата; втората – по време на самото ходене по огъня. А последната се свири накрая, когато се играе т. нар. Костадинско хоро. След като иконите се освещават, селото е обиколено с тях. Нестинарите се прибират в своя параклис, който те наричат „конак”. Там се пазят иконите на светците Константин и Елена. Там, в пълно мълчание, мъжете прекарват времето до вечерта. Слушат непрекъснатото биене на тъпана, след което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите постепенно навлизат в кръга. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от  най-стария нестинар или нестинарка, които са на възраст, при която вече не играят в огъня. На свечеряване огънят започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина около пет-шест сантиметра. В нея първи стъпват най-старите практикуващи нестинари. Те обикалят жаравата три пъти, после я минават на кръст. Едва след това започва истинският танц. Нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и през цялото време продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсените с цветя икони на Св. Константин и Елена. Нерядко някои от тях изпадат в транс и по време на транса правят предсказания, за които не помнят. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите по-спокойни. И когато ритуалът завърши, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.

В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом. На фона на тази обредна музика, най-накрая всеки от тях се прекръства три пъти, целуват иконата и се връщат в конака – техния параклис.

 Нестинарството се практикува само и единствено от династични нестинарски фамилии. Имало е обаче случаи, когато в транс изпада и някой от присъстващите на обреда. Това се нарича „прихващане” (после ще обясня). 

Има различни възгледи за произхода на името „нестинарство”. Според някои, то идва от гръцката дума  „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на танца и на транса. Според други обаче, името идва от  „(х)естия“ – огън. Възможно е да произлиза и от „анастено“ – възкръсване. 

Какво е научното обяснение? Противно на идеята, че краката на нестинарите не изгарят по неясна причина, защото те изпадат, така или иначе, в транс, и твърдят, че ги закриля някаква висша сила. Все пак учените се опитват да дадат своето обяснение. Два основни фактора правят ходенето по жаравата възможни и предотвратяват изгарянията на стъпалата. Първото, според учените е, че въглените имат много ниска топлопроводимост и контактът между въглините и между босите крака е за много кратко време. Нестинарите стъпват бързо-бързо по повърхността, без да задълбават към по-горещите въглени отдолу, а само по повърхностния слой. И за краткия момент на допир, при тази лоша топлопроводимост на въглените, те предават много малка част от топлинната си енергия към кожата.

 Казахме, че обичаят сега много устойчиво вирее. Той се възродява в ХХ век в няколко български, но и гръцки села, които са били в миналото в територията на България, в Източна Тракия. Тази част, която през 1913 година е попадала в България, а друга част, при разделението на страната ни, остава в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 20-та година и пренася там със себе си тези нестинарски обичаи. В миналото е било практикувано и в Беломорска Тракия, която също е била българска. А днес е запазено само в някои села на планината Странджа. В село Българи, Кости, Бродилово, които са в община Царево.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината. Това е Българи в Странджа планина. В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени с потомци на наши тракийски бежанци, особено в  Солунско и Мелики в Берско. 

Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди и за Италия, където най-вероятно българската връзка още от памтивека стои. Ние ще говорим за разселенията на българите, за генетични проучвания, които разкриват откъде произлизаме и къде сме отишли. Ще има време да обсъждаме тези теми.

Първото свидетелство за нестинарство е публикувано у нас от Петко Славейков през 1866 година. Тази практика е записана от гръцкия богослов Анастасиос Хурмузиадис по искане на Вселенската патриаршия през 1873 година. Той разглежда обичая като повърхностно християнизиран остатък от древен оргиастичен клуб към Дионис, макар да го обсъждат като езическо суеверие. Но хипотезата за гръко-тракийския произход на нестинарството е доста широко застъпена и в гръцката, и в българската етнографии. Гръцката етнографска Катерина Какури и българският фолклорист Михаил Арнаудов го обясняват с по-късно влияние от павликяни, от богомили, които (от своя страна пък) са повлияни от зороастрийския култ към огъня. И генетичните изследвания на произхода на българите ще докажат за връзката на българите със зороастризма. Археологът Константинос Ромеос допуска връзка със споменатото от Страбон за ходене по огън от жриците на Артемида в храма в Кастабала, но то според него не е свързано с дионисиевите празници. Така или иначе, нестинарството е тънък слой лед върху бездънните води на езичеството. Защото знаете, че езичеството при нас е много силно и всички християнски празници така са натаманени, че да съвпадат с езическите вярвания на българите, които пък произлизат от траките. Професор Александър Фол е категоричен по отношение на тезата си за тракийския произход на тази обредност. Сега ще ви прочета един цитат от него: „Явно е, че съхранението на този обред е несъмнено доказателство за неславянското, тоест за тракийското религиозно физическо присъствие. Тракийските нестинарски игри са свързани с обредни инсценировки от дионисиев тип, което приляга на малайзийския хетски навярно произход на култа към огъня, а в късния си стадий придобива и вакхически оргиастичен характер.” „Тези екстазни практики са отглас от шаманство, донесено от прабългарите”, казва Калоянов. А Кириакидис, автор на статията за нестинарството в Голямата гръцка енциклопедия, приема, че то произхожда от Северна Тракия, тоест от нашите земи, и е най-вероятно остатък от дионисиева обредност. Привърженик на тезата е, че през Средновековието нестинарството е било познато изцяло и само на българите. Според някаква фолклористка или културна класация, можем да кажем, че това е парацърковна структура. По-точно е култ, че там са се намирали свещени места, че са се празнували определени ритуали по време на определени празници, които са създали т. нар. нестинарска общност. Спомнете си и за балета „Нестинарка” на Марин Големинов. Винаги е имало голямо внимание и интерес към нестинарството, но без да се гледа дълбочинно на неговата духовна същност. Нестинарството в момента се е превърнало в зрелище, което има и туристически характер, защото чужденци идват да наблюдават болезненото ходене без изгаряне, с боси нозе по живата жарава. Това са практики на „специални служители” (така се наричат) на Константин и Елена. Те смятат, че светците ги покровителстват. Затова и пиковият момент в нестинарската обредност е, когато по църковния календар се чества паметта на двамата равноапостоли. По нов стил е на 21 май, а по стар е на 3 юни. Нестинарите обаче се придържат към свой собствен особен календар, който задава целия модел на обредния им цикъл. Годината се разделя на два от най-свещените за нестинарите дни. Това са тридневният празник на Константин и Елена и тридневният празник, съвпадащ с дните, през който църквата чества паметта на Св. Атанасий Александрийски и преподобни Евтимий Велики. Това са също януарските им празници. През лятото играят в жаравата на открито, а през зимата, по време на тези празници, играят в свещеното огнище, което се намира в техния конак. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват Рождество Христово. Още в края на ХІХ век Пенчо Славейков, Русев и Шивачев съобщават за резките различия на нестинарската обредност от традиционното християнство. Славейков пише, че тези хора нямат празници или по-добре не ги почитат. И дори работят в неделя, нещо, което е против разбиранията на църквата. Празнуват само и то с особени обреди Константин на 21 май и свети Еня, на Еньовден на 24 юни, или на рождеството на Йоан Предтеча. Шиваров обобщава, че нестинарите не ходят на църква, не са набожни, не се изповядват, не се причастяват, изобщо не зачитат църковните празници и неделята. Тържествено честват само празника на своите светци. А сведенията, събрани от Гарвалов през 1934 година в село Българи показват, че нестинарите са (както той нарича), „особена верска група”, отделена от другите селяни и отдадена на своите вярвания и разбирания. Според него особеностите на нестинарите се предават по наследство. Те постели много, но различно от православните пости. Ревностно пазели празниците си, които били различни и независимо от църковните празници на селото. Така че Господ Иисус Христос не се възприема от нестинарите като Бог и Спасител. Персонификацията на реалната Божествена сила за тях е Св. Константин, наричан Светока или Великият баща, който в пълна степен притежава характеристиките на езическо божество. Във вярата им Бог и Св. Константин се припокриват. Св. Константин за гръкоезичните нестинари е „папус”, което значи баща, върховен бог. Иконите му се наричат „папудес”.  А Светокът и досега доминира до известна степен в живота на нестинарите и в нашите селища, в които обредността е подчинена на неписан нестинарски закон, който се предава от уста на уста. В представите на огнеходците Той е добър начин на живот, осигурява благоденствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и когато не е обиждан. Редовно му се пренасят жертви и стриктно се спазва обредността, която е свързана с култа към него. Във вярванията на странджанските нестинари Св. Константин и Елена са носители на предхристиянската идея за божествата. Легендите, които битуват сред тях, най-често нямат нищо общо с техните жития в християнската църква. Имат свои аналози и представляват своего рода апокрифна книжнина. Константин и Елена не се свързват с христовия кръст. Те са ухажвани и като езически божества, получават съответните дарове, съответните жертви за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава в себе си и доброто и злото. Той може да бъде и много лош. Едновременно е и добрият и злият Бог, направлява човешките съдби. Смята се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската област, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолния император със същото име. Нестинарството не е само атрактивна игра в жаравата. Огнеходството несъмнено е момент, далеч не се изчерпва с това същността му, а е система от устойчиви през вековете вярвания от обредни действия. Според нестинарският календар се извършват по йерархично организирана структура и общност, а носителите на нестинарската обредност са изградили своя организация, наподобяваща най-вероятно църковната (и най-вероятно дублираща я), със свои свещени места, със свои свещени постройки, със свои икони, със свои извори, параклиси, култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село или от цял регион образуват тази общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който (както казах преди) е „прихванат от Св. Константин” и влиза в жаравата, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия нестинарски култ и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо например, за което е наемала специален овчар. И това стадо е осигурявало животните за техните кървави жертвоприношения. Цялата социална наредба и обредност е подчинена на техния закон, който не се оповестява никъде, особено пред непосветените. Никой не знае неговата цялост и се пази като най-съкровена тайна, табу.

Автор: Анелия Велинова

Жестов преводач: Силвана Павлова

Написано от Anelia Velinova