( по книгите на Христо Деянов ) „Португалия – една стана с много пъстра история, с непрекъснати битки, с окупации от римска легиони и маври… Самата тя окупатор на други страни, е призната като независима страна от Светия престол през 1143г…“ Водещ: Анелия Велинова
Представете си една ето такава картина. Един добре облечен мъж върви, вдигнал поглед нагоре и се любува на сградата на Университета. Или си спомня годините, в които е учил тук, или се трогва от добре изпълнената архитектурна постановка. Хората минават покрай него, всеки по своите си работи, забързани, навели глави, загледани в краката си. Не зная кой, някой близък мой, разсъждаваше, защо ние българите си гледаме в краката. Защото майките ни още от малки ни го набиват това в главите: „гледай си в краката!”. Ще се заблееш нанякъде – и храс! от някоя издатина на тротоара. После обелено коляно, ревове, разправии. Като големи и пораснали нещата не се променят кой знае колко. Само дето ние ставаме родители и викаме след децата си да си гледат в краката. Не съм забравил за човека, който се възхищаваше на университетската сграда. Той разбира се се спъна в една отчекната плочка. И се спъна сериозно. Съдя по това как се ядоса. И от тук започва един низ от събития, много характерен по тия географски ширини. Мъжът рита плочката, силно я рита, защото силно е ядосан. От това му спонтанно решение го заболява кракът, с който е ритнал плочката. Мъжът се заковава ня място и аха да се хване за крака, но преценява, че точно тук и точно сега не може да направи такова нещо. Едно че не върви на облеклото и осанката му, и друго – ще загуби равновесие. Затова прави крачка напред и стъпва върху същата тази изчекната плочка. И тогава настава другата веселба. Плочката, като всяка уважаваща себе си плочка, поставена на български тротоар, е скътала под себе си достатъчно количество кална вода, чакаща удобен момент да изригне като малък фонтан. Получава се точно това, което ви разказвам. Ако мъжът беше облечен с бял костюм, картината щеше да бъде пълна, но не […]
За „честната” направа на демократите, които искат да избират себе си. Владислав Кацарски: Още на 11 септември миналата година „играта загрубя“ с кооперацията на слепите. Много здраво се счепкаха и рязко се очертаха две страни. Едната страна – привържениците на Димо Тотев, от Варна излъчиха Бончо Бонев за председател. Другата страна, водена от Маньо Алексиев – голямата заплаха за статуквото в Съюза на слепите и Кооперацията на слепите, която оспорва решението на събранието от 11 септември. Те отхвърлиха решенията, но не са искали тяхното спиране и проведоха събрание на 4 декември, което пък беше оспорвано от крилото на Димо Тотев с тази разлика, че рязко поискаха прекратяване на решенията на събранието. Кой пожела тези решения да бъдат спрени? Двама души, които нямат нищо общо нито с управлението, нито с организирането на подобен род събрания. Това са случайни член-кооператори, които по най-демократичен път упражниха правото на закона да спрат събранието, след което последва събранието от 28 януари, но решенията му не бяха вписани, защото крилото на Маньо Алексиев допусна няколко процедурни грешки. Така се стигна до 78-то извънредно събрание, което се проведе в хотел „Романс” в София. Как започна то? Така никога не е започвало събрание. Това, което се случва в момента в средите на слепите, е безпрецедентно. Не се е случвало в нито една световна държава, но в България, страната на абсурдите, това е „нормално”, всичко е „законно”. Скоро ще качим необработен видеоматериал от цялото събрание, но е странно да го наречем „събрание”. Искам да кажа на пълномощниците, че можеха и да не ядат по време на провеждането му, нищо не го налагаше. Хората с вилици в ръцете не бяха изпосталели от глад. Можеха да проявят повече уважение към онези, които са ги излъчили, да присъстват там и да ги представляват. Искам да отворя скоба и да кажа, че ние сме безпристрастни наблюдатели […]
Баба Яга, на баба ти хурката, много баби-хилаво дете, бабина ти трънкина, дрън – дрън бабина, на бабин ден, бабини гозби, трай баба за хубост, сляпа баба… Кротко си дремех, в джоба ми лежаха две мартенички, нямаше контрола, автобусът плавно се носеше от Орлов Мост по Булевард Ленин. През детството баба ми казваше Цариградско Шосе. На Плиска в рейса връхлетя шумна група ученици – от тези, които не можеш да ги различиш каква на възраст са или в кой клас учат. Тийнейджъри с една дума, а с друга – шумни. Говореха високо с мутиралите си гласове, но пък се смееха от сърце. И цялата тази кавалкада на фона на музика, направо гърмяща от нещо си. Отначало помислих, че звуците идват от някой мобилен телефон, но двамата младежи зад мен, към които се обърнах и направих забележка, с очи посочиха застаналите в средата на автобуса ученици. Естествено, гражданското ми възмущение се отправи към дългучите, скупчили се в хармониката на рейса. Единият държеше малка, но мощна JBL колонка. Момчетата направо си бяха симпатяги , което ме накара да съм прилично любезен с тях. На забележката ми, че музиката адски гърми и автобусът не е мястото за такова забавление, те веднага реагираха и направо спряха звука. Аз успокоен се обърнах и тъкмо да се върна на седалката, чух как един мутирал глас от групичката декларативно заяви зад гърба ми : „По добре музика, отколкото сирени да слушаме!”. Топла вълна направо ме обля, сигурно и ушите ми пламнаха. Не се обърнах да го погледна. Дали не бяха момчетата от Паметника на съветската армия, които бдителните за реда и духовното ни здраве милиционери брутално арестуваха заради това, че бяха посмели да напишат в нозете на съветските солдати “ Мир в Украйна“ … Или бяха други младежи. Все едно. Важното е, че ги имаше, какво като слушат музика – те мислят! А за моята комсомолска непримиримост и изкуфяла досада не […]
Свързани са полярностите – Достойнство и Унижение. Достойнството касае вътрешното ни самосъзнание за качествата, които са ценни за нас и за другите, това самоуважение, което не е плод на егоизъм. Достойни са онези хора, които с яркото си поведение, с краткия си ход могат да променят правилата в „играта на сила“, които чрез прилагането на своите качества защитават ценността и свободата на всяко човешко същество. Достойни са и хората, които „понасят“ всичко, което не могат да променят без хленч, просене, гънене, отмъстителност и други тъмни реакции. Това е резултатът от личното усилие да осмислиш ставащото, независимо от загубите и ползите, и да не навредиш никому. На противоположната страна стои Унижението, което е социална емоция, защото е на показ, пред всички. То е такова смачкване и изопачаване на ядрото на човека, в което той загубва центъра си, изпитва огорчение и се смирява, подчинява и притихва. Поради страх става раболепен от насрещното насилие: физическо, психическо, емоционално и мисловно. Унижението на единия се крепи на неправомерното желание за властване на другия, това е метод за изтезание. Унижението предизвиква отмъщение, гняв, срам, дразнене. Но най-съществено е, че при тази емоция всеки губи част от социалния си статус, има преразход на психическа енергия и ефектите от Унижението траят много-много дълго време. Човек, дори когато е унижаван от недостойни, може да бъде достоен за възхищение, подражание, приемане, обичане, подкрепа. Но човекът, който унижава другия, не може да бъде достоен. Примирен може да си останал без надежда и без преминаването през унижението пред всички. Това е да си в мир със себе си, честен към вътрешното. Невъзможността те прави снизeн; в смирението се съдържа филоcофия. Анелия Велинова Брайл ФМ
Темите във „Феърплей“: Финалът в Шампионската лига бе отнет от Санкт Петербуг и отива в Париж. Гран при на Русия в Сочи няма да се състои през септември, Формула 1 ще решава къде да е състезанието, което да го замени. Руските биатлонисти се оттеглиха от Световната купа заради унизително отношение от Международната федерация, а и, вероятно, малко преди да бъдат извадени официално. ФИФА нареди на руснаците да играят в баражите за Мондиал 2022 без химн и флаг, а Полша, Швеция и Чехия отказаха да се изправят срещу отбора. Темите и извън украинската криза: В българския футбол се задава голяма седмица, а после и много важен месец. Левски срещу ЦСКА в неделя е по традиция големият мач у нас, а на 18 март ще е напрегнато не по екипи, а по костюми – какво се случва преди конгреса на БФС? В Европа хората имат други емоции около футбола. В Англия изригнаха срещу ВАР и едно странно решение в мача Евертън – Манчестър Сити. А в неделя се насладиха на един от великите финали в новата история, като Челси и Ливърпул направиха велик мач, по чудо завършил 0:0 с куп отменени голове и изпуснати положения. И с 22 дузпи! В Италия Наполи взе важно психологическо предимство и мечтае за първа титла от ерата на Марадона. В Испания Реал запази аванса си, Севиля взе голямото градско дерби, а Барса загатва, че вече е нов отбор и направи пореден вдъхновяващ мач. В тениса Рафа Надал прави великолепен старт на годината, като вече е 15-0 като баланс. Непобеден Матадора влиза в месец март с три титли, след като спечели и турнира в Акапулко. Баскетболистите ни остават близо до класиране за втория етап от световните квалификации след два силни мача срещу Чехия. Остава съжалението, че можеше да си осигурят класирането, но изпуснаха победата като гост в […]
“…Като всички хора от Библиотеката на младини пътешествувах; странствувах по следите на една книга, може би каталога на каталозите; сега, когато очите ми едва разчитат това, което пиша, аз се готвя да срещна смъртта на няколко левги от галерията, където съм се родил…” из “Вавилонската библиотека”, Хорхе Луис Борхес Посягам към есето на Борхес отново, след няколко години, с усещането да открия тази малка словесна формула – моя унесен лабиринт, за да ме укрепи, но и за да го споделя с вас. Безкрайността, отразена в двойните огледала и полираните повърхности на лавиците – този хаос, от който възниква подредбата… са спиралите на съзнанието в търсене на ключа. Ключа на общуването. Само Вселенският разум е наясно накъде и защо водят тия безконечни стъпала и извити стълби, по които тичайки се разминаваме, а понякога унили приковаваме поглед в търсене на надеждата за взаимност и разбиране. Там, сред лавиците на неизброими книги, в някоя симетрична галерия, непременно съществува и моята книга на истина, която ще дари просветление на духа ми, ала пространствата са непредсказуеми и мълчаливият библиотекар е останал безпаметен в тъмната стаичка за отходно място. Комуникацията изисква думи и изразяване, а ставаме все по – вглъбени в своята несигурност, че ще открием оригинала, а не някое подвеждащо копие на истината. Борхес пише и за онези тълкуватели, търсещи Оправданието сред същината на Библиотеката. Дали то би послужило като демагогия днес, когато каламбурите на нашия технически век добиват нелицеприятния вид на мултикултурен разпад?! Хомо сапиенс се превръща в модел – винтидж. Някакъв приспособен и хладнокръвен алтруист маца по таваните на същата тази Библиотека лозунги за демокрация, които трудно разчитаме долу в низините. Вратовете ни са заети да следят новите директиви, провиснали като дамоклев меч над архаичния индивидиум. Авторът на есето е предусетил онази йерархична подредба: в по – ниските етажи книгите са разбираеми, ала […]
Робърт Желязков и Николай Дяков от фондацията „Дари време“, която подарява времето си за извършване на различни видове услуги на слепи хора. „…Когато човек има една любов, тя никога не остава сама. Любовта да помагаш на хората винаги води и друга любов…“ Вл. Кацарски Kaузата мотивира все повече хора да се включат. Водещи: Анелия Велинова и Владислав Кацарски
Брайл ФМ
Първи медиатор
play_circle_filled
01. Cyborgphunk
Grover Crime, J PierceR
play_circle_filled
02. Glitch city
R. Galvanize, Morris Play
play_circle_filled
03. Neuralink
Andy Mart, Terry Smith
play_circle_filled
04. Chemical happyness
Primal Beat, Kelsey Love
play_circle_filled
05. Brain control
Grover Crime
Вкусната хапка на Борисовата градина (Приемната от 07.02.2022)
Гергана Пирозова, Росен Идеалов, Владислав Кацарски, Христо Петров, Анелия Велинова, Катя Андреева
