Почит към Георги Братанов  (06. 05. 2022)

През 1962 г. се отпечатват за първи път негови творби в ямболския вестник „Народен другар“. Работи като журналист и редактор във в. „Народен другар“, кореспондент е на вестник „Народна младеж“ и на програмите „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ на БНР. Бил е председател на Окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция в Ямбол и уредник в дома музей „Васил Карагьозов“. Главен редактор на списание „Зари“, орган на Съюза на слепите в България.

През 1977 г. загубва напълно зрението си. От 1984 г. е член на Съюза на българските писатели.

Вселената ни гледа и се чуди.
 С протегнати към нас ръце
 тя чака лятото
 на земния ни път да я повика,
 тя чака одата на радостта
 да разцъфти
 и да завърже щастие.
 А ние треперим,
 подсмърчаме,
 молим,
 злословим,
 препъваме,
 хапем,
 убиваме.
 За какво?
 За кого?
 За този тъй кратък
 като дъх на глухарче
 живот?!

Стихотворението е на поета Георги Братанов, който ни напусна през пролетта на 2000 година.

През 1962 г. се отпечатват за първи път негови творби в ямболския вестник „Народен другар“, където работи като журналист и редактор, кореспондент е на в. „Народна младеж“ и на програмите „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ на БНР. Бил е председател на Окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция в Ямбол и уредник в дома музей „Васил Карагьозов“. Главен редактор на списание „Зари“, орган на Съюза на слепите в България. През 1977 г. загубва напълно зрението си. От 1984 г. е член на Съюза на българските писатели.

Автор е на 30 книги с поезия, белетристика, сатира, драматургия, публицистика и на книги за деца. Негови стихове са превеждани на руски, английски, испански, френски и финландски език. 

Кой все още го помни и чете творчеството му,  ще разберете от разговора ни за поета Георги Братанов.

Димитър Христов: Ще разговаряме за наш приятел и учител в поезията. Георги Братанов е роден на 17 март 1944 година и ни напусна на 5 май 2000 година. Носим много светли спомени за него, за творчеството му, за приятелството и любвеобилността. Излъчваше топлота и сърдечност, създаваше красиво усещане в общуването с него. Въпреки че го помним като много ангажиран човек, остана докрая поет. Написа и значително силни публицистични книги, беше и в ръководството на Съюза на слепите, където остави сериозна следа като общественик. Той е сред най-изявените български поети на нашето време.

Владислав Кацарски: Георги Братанов е страдал от зрително увреждане, но трагичното е, че загубва зрението си в късна възраст. Ослепяването в по-късен период от жизнения път е тежко събитие. Започва втори, друг вариант на живота, който трябва да адаптираш към тъмния екран. Той положи много усилия да научи брайловата азбука. Беше кротък, етичен, спокоен човек, който непрестанно мислеше за поезия.

Димитър Христов: Той беше свързан и с музиката, от детски години започва да свири в духовата музика. Това оказва неблагоприятно въздействие на глаукомата, защото усилията, когато свириш на духов инструмент, са рискови за заболяването. От друга страна, музиката повлия благотворно на творчеството му и той създаваше красиво подреден музикален стих, дори разговаряше напевно. Когато го видях за първи път, си представих слепия Омир, живял в земите на Тракия, откъдето идва и Георги Братанов в София. Ямболският Омир. Помнеше наизуст огромни части от творбите си.

Удивлявал съм се и на неговата публицистика, богата на картини и информация.

Владислав Кацарски: Той пишеше на пишеща машина. Никога няма да забравя един случай с него, който искам да разкажа. Дойде една сутрин в редакцията и казва: „Виж, тази нощ написах 15 страници. Бях изключително продуктивен.” Сътрудничката пожела да види тези листове, а те – бели, на тях няма нищо. Лентата на машината, когато пишел, се изместила. Сътрудничката взе страниците и възстанови текста по изпъкналия отпечатък на буквите. Беше къртовски труд, но тя го направи. 

Стихотворението, което ще прочета, е посветено на Руска – неговата съпруга. Каква философия и мъдрост, погледнати от висотата на любовта и изказани по неповторим, завладяващ начин.

Какво ще сме след осем хиляди години?
 Прашинки някакви на дъното
 сред пясъците сиви.
 А над нас ще бяга
 бързотечно пак реката на живота
 и никога през ум не ще й мине,
 че ние съществуваме под нея.
 Какво от туй, че толкова сме страдали
 от щастие, от ревност и раздели!
 Какво от туй, че любовта ни беше болка!
 Прашинки някакви на дъното
 след осем хиляди години.
 И все пак
 вярвам аз, че и тогава
 на хората ще бъде нужно злато.
 И може би по най-модерен начин
 сред пясъците сиви
 ще търсят точно нас –
 любовта ни ако е успяла
 в прашинки златни да ни прероди.

Димитър Христов: Георги Братанов остави голям обем поезия и в нея има огромно словно богатство и разнообразие на формите. Майсторски пишеше римуван класически стих, но и синкопиран, свободен, разчупен стих. Еднакво добре се справяше с различните поетически форми. Притежаваше дълбок философски поглед и духовно усещане за връзка между земята и космоса. Свързваше тези величини.

Владислав Кацарски: Абсолютен професионалист. Можеше да извика мигновено вдъхновението в себе си. Пълнеше стаята на сп. „Зари” с поезия, която извираше от него. Когато дойде за пръв път в редакцията през 1991 година, усети мъртвилото, което цареше в нея и предложи да създадем страничката „Студио поезия”. Там беше целият литературен елит на България. От мен поиска да направя рубрика „Клуб Зари”, където събирах млади творци – поети и белетристи. Той е инициаторът за създаването на конкурса „Тамирис” за поезия, проза и музика. Голямата му мечта беше да направим издателски комплекс и да привлечем повече поети и писатели, а също и талантливи слепи хора. Много книги издадохме с библиотека „Зари”.

Димитър Христов: Георги Братанов е много обичан и уважаван в Ямбол. Неговите книги, спомените за него са живи там, а в София е позабравен. Сега имаме възможност да си спомним за поета. Ще прочета негово кратко стихотворение, което се казва „Кръст” от стихосбирката „Мираж” (библиотека „Зари”).

Трева дo хоризонта...
 Боже мой,
 каква трева,
 какво зелено мироздание
 от облаци,
 небе
 и светлина
 растеше в мен след всеки дъжд.
 Забравих ли?
 Забравих ли как пееше дъждът,
 как в ритъма на пъстрия му танц
 зеленото поле от край до край
 набъбваше
 като обреден хляб?
 Къде си, дъжд?
 В душата ми е сухо.
 Черен дим
 над жълтата пустиня се люлее
 като кръст.
 

Хуманизъм – без фанфари и шум, но с много топло чувство, пронизва цялата му поезия. Неслучайно последните редове, които е написал, са началото на една недовършена поема за Петко Стайнов.

Владислав Кацарски: Библиотека „Зари” имаше познавателни книжки, които Георги Братанов правеше, за да разказват за слепи композитори и изявени незрящи хора в други области на изкуството и науката. Той много разшири кръгозора и спектъра, а Петко Стайнов често присъстваше на страниците на сп. „Зари”.

Животът на неговата поезия тепърва предстои. Стихосбирките му са като ангели с разтворени криле – символ на възкресението на поета, който вече не е между нас. Може би времето ще ги покрие с прах, но не и възторгът ни от стиховете му.

Още за сбъднатите и несбъднати мечти на поета и неговото последно стихотворение, ще чуете във файла ТУК.

Водещи: Владислав Кацарски и Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova