Милост, а не милостиня…
или потребността да правим добро, за да помним че сме хора и християни „ Няма по-голямо щастие от това да направиш добро!„ Онзи ден, Понеделник се натъкнах на един уличен музикант със саксофон. Беше адски студ, чух го рано сутринта, като отивах на едно събитие в Младежкия Дом. Следобяда към три часа приключи данданията, сакса продължаваше да лее приятен джаз между прехвърчащи снежинки и замръзналата улица. Леле, този зъзне като бежанец, помислих си – беше с яке, качулка, шал и плетени ръкавици, от които се подаваха червено – посинели пръсти. Метнах своята милостиня от няколко монети в полупразната калъфка, а момчето спря за момент да ухне и стопли пръстите си. Направих комплимент, че свири много хубаво. Разбрах, че е завършил музикално училище. Бежанец, от Украйна. От последната война. Сетих се за мои приятели във Варна, които бяха пътували до Румъния да посрещнат и настанят по къщите си украинци, да осигурят топлинка и подслон на хора, изпаднали в истинска, огромна беда. На моето поколение му бе писано да е свидетел на не една война и бежанци. Случи се не само да видя, но и да общувам с прокудени от домовете си хора… В Тбилиси посрещах бежанци от Южна Осетия. Хора, които не бяха успели да погребат убитите си бащи и майки, други бяха успели да заровят мъртвите в градината си. В нещастието си имаха късмет – спасили се от бомбите и куршумите на “освободителите“. Видях деца, които заекваха от „Град“ стрес, получен от ужаса на гърмежите от летящи ракети. Грузинските бежанци бяха прокудени от домовете си от Абхазия и Южна Осетия. Там се настаниха други хора. После войната в Сирия – лагерите за бежанци от най-светската арабска държава бяха изградени в съседна Турция още преди да започне войната. После лагери в съседните Йордания и Ливан. Процъфтяващи и уредени градове бяха сринати, жителите […]
