Анета Данчева-Манолова: Най-добрият превод е невидимият

Тя е авторка и преводачка от нидерландски език (холандски и фламандски), която има значителен принос за сближаването на българската култура с тези на Белгия и Нидерландия.

Разговор с Анета Данчева-Манолова за тази малко позната северноевропейска литература. Ще разясни понятията „холандски“ и „фламандски“ език и литература и ще покаже различни книги. За своя опит и творчески решения при трудностите и предизвикателствата на превода от нидерландски език.

Димитър Христов: За мен е много приятно, че съм тук заедно с Анета Данчева-Манолова, една от най-видните преводачки, и бих казал, водещата преводачка от нидерландски език, който има два варианта – холандски и фламандски, които се говорят съответно в Нидерландия и в Белгия. Тя превежда също и от английски, от руски и от френски, но като преводачка от нидерландски има огромен принос за сближаването на българската и на тези две култури на Белгия и на Нидерландия, или предишната Холандия, както я наричахме.

Донесла си огромна колекция от книги. Една част от тези заглавия на тези автори, които си превеждала, е едно богатство. Само дори тази част от твоето преводаческо изкуство, е един много сериозен принос за културите на тези две държави и на тази част на Европа, която има съществен принос в европейската и в световната култура. Защо до твоята активна намеса в тази преводаческа работа от тези езици, не познавахме добре творчеството на писателите от тези две държави от тази част на Европа?

Анета Данчева-Манолова: Много уместен въпрос и много труден. Отговорът е нееднозначен, но най-общо да кажа, просто нямаме историческа традиция на връзки с тези държави. С Белгия не е така всъщност, с Холандия – сега официално наричаща се Нидерландия, доколкото ми е известно, почти никога нищо не е съществувало като исторически контакти, като влияние. Да не говорим за огромната разлика в езика. Така че това беше наистина едно пионерско начало поне за мен. Други страни, да вземем дори Русия, все пак далечна страна, но имаща исторически връзки с Холандия – Петър Първи, построяването на Петербург. Там има развита нидерландистика например. В Германия пък обратното, съвсем близка страна до Холандия. Там пък близост на езиците, гранични държави. Но България не е нито едното от двете. И освен това и периодът на Желязната завеса преди това. Така че аз просто нямаше на какво да стъпя, когато започнах да въвеждам книги, автори от тези две литератури, които никак не са малки. Те не са познати, но никак не са малки. Доста значими са даже, само че познаваме част от белгийската литература във френски вариант. Белгия – знаете спецификата на тази страна. Така че у нас хората знаят за Верхарен например, и за Метерлинк.

Димитър Христов: Той е превеждан от френски у нас.

Анета Данчева-Манолова: От френски е превеждан. С удоволствие бих говорила надълго и нашироко, но нямаме това време, разбира се, за спецификата на тези две страни, и исторически били някога един регион – различни графства, херцогства. Периодът на средновековието, мъничките държавици, градове-държави. Тогава Европа всъщност е била една пъстра черга от владения, „региони”, както сега се казва, а иначе националните държави възникват късно, през ХVІІІ век. Може би преди да говорим за книгите, все пак да кажа нещо, което винаги правя, с което винаги започвам при литературни събития или при срещи с публика – две думи за езика и фактически за региона, и оттам за литературите. По исторически причини Белгия и Нидерландия са били едно владение, една „държава” ли да го нарека, макар и нямащо формата на една държава. Но са били едно, да го наречем, след това са се разделили. Белгия е конструирана много късно. Това е най-младата тогава държава в Европа 1830 година, създадена изкуствено от великите сили след войни като буфер. И мнозина се питат, защо в една страна има три официални езика, каквато е малка Белгия, която по територия е 1/3, колкото България. Ами защото това са били части от други държави и фактически Белгия има три официалния езика – нидерландския, който битово наричаме фламандски, френския и немския. Има и една немска част. Холандия пък си е останала единна, макар че и в нея има един втори език – фризийски, тъй като има една провинция Фризланд или Фризия. Отварям скоба. Просто положението с транскрипции и транслитерации, въвеждането на географски лични имена на български от тези страни и от този език, са толкова неустановени, щях да кажа хаос, но истината е, че няма у нас наистина издигната и изтъкната нидерландистика, която да се занимава с тези проблеми. Има, преподава се езика, но това е езиково обучение в Университета в Търново.

Димитър Христов: А в Софийския университет?

Анета Данчева-Манолова: Вече не. Аз съм учила някога холандски там като втора специалност. Нидерландистиката е развита доста добре в други страни, включително в една Сърбия, да кажем. Не говорим за големи и богати страни, но нидерландистиката има задължение, освен всичко друго, да издава някакви сериозни речници, помагала, справочници. Нещо, което у нас го няма. Няма холандско-български речник. Има едно-две дребни издания, хубаво е, че ги има. Направили са ги обикновени хора, не са академични. Всичко това е правено, минавайки през други езици, през много справки, през много разговори, уточнявания, затова казвам, че не е леко. Това наистина е къртовски труд – за една думичка да преореш, да пресееш всичките значения от другите езици.

Димитър Христов: Не можем да ги наречем франкофонски държави примерно, както те по някакъв начин са свързани като група езици и т.н. Но удивителното е, че няма такъв речник. След промените в България, доста сериозни икономически и политически контакти имаме и с Белгия, и с Нидерландия. Като казвам икономически, става дума за сериозно инвестиране в България, за сериозни икономически връзки. А културата щом няма и речник, щом е отпаднала, (факултативно са преподавали в СУ и това е отпаднало), не говори добре.

Анета Данчева-Манолова: Мисля, че по-скоро е европейско решение за децентрализация. „Езиковата уния”, така наречен един орган между Белгия и Холандия, наднационален, който се занимава с въпросите на езика, са предпочели или решили да не бъде всичко в София и в столицата. Но това в България е трудно постижимо. Знаем какво е. България има централистична традиция, докато Белгия и Холандия, и исторически, както казах, това са отделни парчета, а там изключително силно е развито регионалното – и като икономика, и като култура, и като език. Искам да се върна на езика, защото са отклоних, за да знаят все пак слушателите – има едно объркване, има много термини. И пак ще го повторя – официалното име на езика е нидерландски, но в битов план и в някакъв вариант различаваме, или говорим за холандски и фламандски. Фламандският се говори повече в Белгия. Той има по-различно произношение, но това официално е един език. Той се е установил исторически. Спада към групата на германските езици. Те исторически са се развили като северногермански, западногермански, източногермански. От източногерманските езици всъщност е съществувал готският език, който изчезнал и полека-лека, развивайки се в германската група, холандският се отсява и постепенно се развива като отделен език от стария немски. Условно го казвам, много набързо, от птичи поглед.

Димитър Христов: Фламандският не е ли по-близо до френския?

Анета Данчева-Манолова: Не. Граматиката е една и съща, всичко е едно и също, просто има едно леко по-друго произношение в Белгия, а в Холандия, особено по-северните ѝ части (казвам го съвсем битово, искам да бъда разбираемо за слушателите, не е научно това, което ще кажа), но звучи по-близо към английския по-северният холандски. А пък фламандският звучи, може да има и френска лексика, малко по-отчетливо и по-ясно.

Димитър Христов: Като знаем ситуацията на езиковата и етническата търпимост в една Швейцария, има ли двуборство между тези, аз не ги наричам две култури, защото очевидно щом езикът, един и същ, макар и със съответните разлики, има ли двуборство за влияние? Кой да ръководи? Кой да командва? Това е малко политически въпрос, не е езиковедски.

Анета Данчева-Манолова: Ще отговоря икономически на въпроса. Ще го кажа пак, за да е разбираемо за слушателите. Не искам да прекалявам. Мога с хиперкоректност и да се изразявам много засукано и внимателно. Просто искам хората да разберат. Понеже спецификата на холандците е, че са много добри в бизнеса и те вече са водещи, като повечето от тези книги, белгийските автори издават своите, фламандските, в холандски издателства. Просто техните са по-големи, трудно е да се оцелее във Фландрия с издателство. Така че онези другите имат голямо разпространение, мощни агенти. В този смисъл водят, но иначе хората, самите читатели, самите потребители на културата не правят никаква разлика. За тях е важно нещо да е хубаво, да е интересно. А няма лоша книга. Това е, което мога да кажа с ръка на сърцето – няма лоша книга и същевременно няма и свръх-свръх добра. Това е интересен въпрос, може би за Вас. Защо Вие смятате, че би могло да бъде така? Тоест само добро качество, няма лошо, но няма и свръх голямо.

Димитър Христов: Всичко това, което аз съм чел, повечето поезия и по-малко проза, а нещата се различават в жанровете, защото има държави с много ярка и мощна поезия, каквато в България например, или Франция. Някъде паралелно се развиват тези жанрови, имат своите върхове, но в поезията дори тези класици, които съм чел, ми се струва, че има една приглушеност, едно философско вглъбяване и минимализъм дори. Няма ги тези балкански страсти и този темперамент, на който ние сме свикнали в голямата българска поезия, примерно, и дори в някои от поезиите на съседни държави. Но мисля, че всичко това произтича от националния характер и манталитета на хората, от тази религиозна, философска  вглъбеност на тези хора, които и във време на войни, и във време на национални катастрофи дори, защото всички в Европа са преминали през някакви такива премеждия, са запазили едно вътрешно самочувствие, спокойствие, търсене в себе си, вътрешно развитие. Даже аз затова полюбопитствах, няма ли единоборство или конкуренция кой да е водещ, а пък се оказа, че белгийците си издават книгите в холандски издателства. Това е едно хубаво сътрудничество. Аз също бих искал да мога да си издавам книгите при някои съседи. Ако се разбираме добре, няма нищо лошо. С някои съм успял да се договорим.

Анета Данчева-Манолова: Пътят е към окрупняване и в някакъв момент, така си мисля, ще се родят някакви балкански центрове.

Димитър Христов: Има опити, някои от тях се провалиха – за балкански списания, алманаси на всички балкански езици и т.н. Доста неща се провалиха като амбиции в началото на промените. Но пък има, освен центробежни сили, има и, специално в творците, между хората, които не искат да воюват и да спорят за миналото, кой е по-голям, кой е страдал повече и т.н. Всеки да си цени своето достойнство и своята история, и да гледаме напред. 

Тъй като се познаваме отдавна и си говорим на ти, смятам, че ти си един преводач и проводник на тези култури, или на тази култура, ако преценим, че регионът и на тези две държави културата е сходна. Това, което си направила, е огромно дело. Искам да кажа, че може би над 45 книги вече си превела, но стотици публикации, преводи, един курс, който си имала в Нов български университет за нидерландския език, култура и общество. Това е една духовност, която е крайно интересна за българина. За мен е любопитно не е ли имало български студенти в миналото, тъй като е имало много развити университети и в Белгия, и в Холандия от миналото още. Защо те не са били проводници на тази култура? Имало е български студенти, несъмнено, както има и българистика, която съществува. Ето, нашата колежка и приятелка, поетесата и преводачката Мая Панайотова десетилетия преподаваше български език в Гент и в още един университет, и в Антверпен. И има своите студенти, и хора, с които съм се срещал, и казват: „Моята преподавателка е Мая Панайотова. Вие познавате ли я?” Казвам: „Да, познавам я, защото тя, освен че живее и работи в Антверпен, идва често и в България.”

Анета Данчева-Манолова: Добри приятели сме с Мая Панайотова и нейния съпруг, големия балканист, специалист. Раймонд Детрез. Аз съм превела една книга от него. Книгата „Косово”, когато избухнаха събитията там, с подзаглавие „Отложената независимост”. Та тя междувременно се случи. Така че това е превод от нонфицкията. Аз имам и преводи на нонфикция, даже са доста, въпреки че най-много впечатляват романите читателите. Говоря за обикновения, добрия читател, който реши да прочете роман.

Димитър Христов: Имаш ли последователи? Има ли хора, които да се учат от теб и да възлизат в тази материя, в този тежък занаят, преводаческия?

Анета Данчева-Манолова: Както ви казах, бях почти пионер. Казвам „почти”, защото са излизали спорадично книги, но аз не мога да знам дали се преведени наистина от нидерландски, или друг език. И това е възможно, и в това няма нищо лошо. Но когато аз започнах, просто нямаше наистина на какво да стъпя и включително с предаването на имената на транскрипциите на тези проблеми, които сега стават все по-големи, вместо да се решат, тъй като никоя институция не излиза с нищо нормативно, което да сложи ред в нещата. Парадоксалното е, че почти не съществуват правила за предаване на нидерландския език на български. За всеки език има такива правила. Още от времето на проф. Андрейчин, когато имаше една прекрасна книга, помагало с правилата как се предават тези езици. Засегнато е леко, впоследствие и нидерландския, но казвам леко. Междувременно животът иска своето. Нахлуват тези бурни връзки, особено сега с глобализацията, отварянето на света и непрекъснато постъпва и в интернет невероятно количество материали, в които кой каквото е решил, това е направил. Да не кажа по-груба дума. Боли ме от такива неща, че хората са повърхностни. Тези хора, които са хванали нещо да преведат там, било статии, било справки за нещо, трябва да се поинтересуват и не да предават тези имена през английския език например. Аз съм се занимавала да обучавам хора, за което са ме помолили холандски инстанции. Там има много сериозно отношение към литературата, в обществото говоря, не искам да кажа държавата, защото е сложно. Държавата няма такова въздействие, но посредством различни организации, там има децентрализация. Затова казвам, че държавата директно не влияе било то бюджетно, или другояче. Но те държат на качеството и са ме молили, и съм обучавала дистанционно, или съм давала оценки за анализи и критики за превод. И това беше т.нар. „менторство”. За мен беше една прекрасна задача, едно чудесно занимание, защото там можех да предам това, което аз съм натрупала, както се казва „с кръв и пот събрано”, някакъв опит. Знаете, че, за съжаление, у нас литературната критика почти изчезна, издания няма по-точно. И така няма къде да публикувам тези неща, иначе с удоволствие бих публикувала и бих споделила целия опит, който имам. И в момента се явяват преводи от други хора, но пак казвам, всичко това се случва някак си спорадично и никак не са малко преводите на нидерландско-езична литература в България. Има даже много. Много е преведено. Въпросът е кой го чете, до кого стига и как се оценява преводът или въздействието. Трудно ми е да говоря за тези неща.

Димитър Христов: Трябва да се казват, тъй като този занаят е изключително неблагодарен, защото преводачът винаги остава в сянка. Или авторът е на първо място, издателят и т.н.

Анета Данчева-Манолова: Най-добрият превод е невидимият.

Димитър Христов: Искам с най-приятелско чувство да спомена, че съпругът ти е също известен преводач от френски език, един от хората с принос в преводаческото дело – Андрей Манолов. Вече имахме разговор с него и смятам, че тази тема, въобще тези въпроси, които повдигаме, са изключително важни и за българската култура, и за културното сътрудничество. 

Нека да припомня обаче още някои неща, свързани с твоята творческа биография. Била си и редактор в Българска национална телевизия. Работила си върху преводите на редица филми и в игралното, и в телевизионното кино. Кореспондент на Холандското радио за България. Член на Съюза на преводачите в България, в Съюза на журналистите. Носител си на Годишната награда на Съюза на преводачите в България за приноса си в превода и популяризирането на нидерландската култура. Тука искам да спомена нещо, което е изключително важно – носител си на високото международно отличие Ордена „Леополд Втори” за принос в развитието на културните ни връзки с кралство Белгия. Една поредица от успехи, които не са така шумни, зад които стои огромен труд. Аз се радвам, че те ценят и когато си гостувала, и си участвала в съвместни проекти в Белгия и в Нидерландия. А си имала и там редица изяви в научни и изследователски форуми в областта на превода и на литературата. Мисля, че хора като тебе наистина създават тези мостове, които са ни нужни, когато говорим за Обединена Европа. Обединена Европа я обединяват не само политическите идеи, не само човешките ценности, но няма човешки ценности без литература, без национални култури, без взаимното опознаване на културите, и на езиците, и на литературите. Сигурно ще пропусна някои от твоите постижения, но в крайна сметка, най-голямото постижение, са твоите книги, които си превела. Казвам твоите, защото една книга, която преводачът превежда, става и негова, и преводачът става по някакъв начин и съавтор.

Анета Данчева-Манолова: Точно така е, даже нещо повече. Аз имам и някакво приятелство с редица писатели. Запазихме го през годините и неведнъж сме си говорили. Един от тях ми казва, понякога ми пише, че всъщност преводачът е вторият автор. Всяка една дума, написана от писателя, минава през преводача, и то минава през мисленето му, през сърцето му, по-скоро е нещо като съавтор. Но все пак да припомня баналната истина, че най-добрият превод е невидимият. Поне това е моят път и моят стремеж. Аз стоя отблизо до автора и това е разликата в подхода ни с моя партньор в живота Андрей. Той търси една красота, подхожда по-различно. Аз търся винаги близостта с автора, дори в ущърб на красотата, ако трябва така да се каже. Но, разбира се, това са различни литератури, езици. Тази литература, неслучайно преди малко казах, защо има едно много добро качество. Лоша книга няма. Там просто такова нещо не може. Но и свръхголеми автори, ако може така да се изразя, няма, въпреки че има двама-трима потенциални нобелисти. Между другото един от тези автори Стефан Хертманс миналата и по-миналата година очаквах да стане нобелист. Даже го казах в Нощта на литературата, която организирахме с Белгийското посолство, и тогава го заявих от трибуната на локацията, в която се намирахме, че наистина очаквам. Това е моя прогноза. Но има един друг автор, много известен, Луи Пол Боон, който е бил поканен. Той е номиниран за нобелист, но умира много странно… Освен него, Сеес Нотебоом, един холандски писател, май че и от него не съм донесла книга. Така че има потенциални нобелисти, но все пак този език не е от големите международни езици. Знаете, че Нобеловата награда, все пак там четат книгите в превод. Едно е на английски, френски, немски, големите езици, и това е причина, въпреки че не е малка регионална литература. Това е голяма литература и с много голяма продукция. Но така или иначе още няма съвременен нобелист. Преди малко си говорихме неофициално дали имам някоя любима от всичките тези книги. Във всяка една от тях съм намирала по нещо, което да ми харесва и няма лоша книга. Всичко, което излиза, е наистина качествено и стойностно. Искам да се похваля с това произведение, защото съм превеждала освен художествена литература и нонфикция, документална, а това е философска. Прочутият философ Йохан Хьойзинха, който у нас е познат с едни стари издания. Имаше преди 40 години на „Хомо луденс” и „Залезът на Средновековието” по-късно излезе. Та това е негов трактат, едно философско есе „В сенките на утрешния ден”, което излезе преди две години и е изключително актуална. Книга, писана през 30-те години. В нея доминира песимизмът, чувството за надвиснала опасност, страхът, война, глобални проблеми, омразата, езикът на омразата. Всичко това е съществувало 30-те години и холандецът Хьойзинха го е видял – страха от това, какво ни носи утрешния ден. И коя година сме сега, и какво се случи? Виждате. 

Димитър Христов: Подзаглавието на тази книга „Диагноза на духовните страдания на нашето време” също говори.

Анета Данчева-Манолова: Изключително актуално звучи. Така че съм много щастлива, че тази книга успя да излезе, за която съм благодарна на коронавируса, тъй като той така ни ограничи в един момент, че когато месеци си заключен и затворен, можеш по-съсредоточено да работиш.

Димитър Христов: Освен духовните страдания, има и други страдания, за съжаление.

Анета Данчева-Манолова: Това исках да кажа. В тази литература много силно присъства страданието и социалната проблематика, или поне в книгите, с които се занимавам. Аз се занимавам с висока литература, тоест не са еднодневки книжки. Те пак са добри, има такива, но не са висока литература. Всички тези книги имат проблематика, която дискретно присъства, не е открито. И не го разбирайте погрешно, че това е книга така да отвориш и да прочетеш – аха, това е проблемът, да кажем, за развода, или нещастията в семейството, или алкохолизма, или еди какво си. Не. Те присъстват индиректно. Качеството на писателите, които съумяват да предадат това. И ето една авторка. Взимам наслуки. Аз съм работила различни жанрове – романи, поезия. Имам преводи на поезия, детски книги. Ето тези прекрасни енциклопедии и това е, така да се каже, юношеска литература. Ето съвременна млада авторка, тази книга съм превела и в момента работя над една друга от нея.

Димитър Христов: Анна Волц, „Сто часа нощ”.

Анета Данчева-Манолова: Какво се случва, ако изчезнат телефоните? Базирана е на истински случаи.

Димитър Христов: 250 страници. Добре за юношите, че трябва да четат и дебели книги.

Анета Данчева-Манолова: Аз не знам доколко юношите четат юношеската литература. Това е друг интересен въпрос, но исках да кажа по повод на проблематиката, че в следващата книга героите са 12-годишни, но действието се развива в една болница, едни страхотии има там. Разбира се, всичко е казано много елегантно, не е натуралистично, но въпросът е, че присъстват теми, които са важни, и ето това е моят мъничък упрек. Не искам никого да обидя, обаче ми се струва, че нашите автори, говоря за подобен тип литература, са малко длъжници на истинските и сериозните проблеми на обществото. Това е психологическа тийнейджърска литература. Тука е един проблемът – какво става, когато спре токът, телефони и как всеки е като „паднал от Луната”. Търси личността си. В момента книгата, която работя се казва „Гипс”. Представете си едно дете, което иска да си счупи ръката и само се гипсира, само и само да му обърнат внимание. Представяте ли си?

Димитър Христов: За съжаление, има такива случаи. Самонараняване се нарича в психологията и психиатрията.

Анета Данчева-Манолова: Искам да кажа, че това е разказано с един добър изказ, не е натуралистичен, не е прекален, не е натрапчив. Но в тези книги са вкарани много сериозни теми. Тоест там няма тази евтина развлекателност, която понякога ме дразни, и в това гонене на забавление. Вечното гонене и търсене на забавления, тази болест, която философът Хьойзинха също в една специална глава разглежда. Тогава още телевизията е била в зачатък, така че той говори за радиото като най-голямата злина на света. Говорим за философия, че хората търсят развлекателното и тази леснота на прещракване оттук-оттам, щрак да потърсим развлечението, това (смята той) опростява, прави човека повърхностен. Почти във всички книги съществуват някакви проблеми, разказани по много, много майсторски начин, поднесени просто умело.

Димитър Христов: Искам да кажа, че и в Белгия, и в Нидерландия, това са високоразвити общества, в които социалната проблематика присъства много сериозно и като грижа за хората, и като отношение към отделната личност, и несъмнено този тип литература е в основата и на това европейско мислене, което поставя на първо място свободата на човека, правата на хората. Всъщност в тези две държави през последните десетилетия не е имало големи катаклизми, така мисля аз, но е имало през цялото време едно надграждане.

Анета Данчева-Манолова: Това е цивилизацията. Пласт върху пласт и не е разрушаване…

Димитър Христов: Те може да имат своите проблеми и с някои съседи, и с някои по-далечни политически опоненти и т.н. Но този подход на вътрешно развитие говори за една зрялост на тези нации, на тези държави, въпреки че, както казваш, вътре в тях се говорят няколко езика, наречия и т.н.

Анета Данчева-Манолова: Диалектите, само вмятам. Хората, понякога ме боли от това, имат едно снизходително и подигравателно отношение към диалектите. Докато особено в Белгия, както казах, е държава, възникнала от множество мънички, средновековни територии (херцогства, графства, градове-държави, както Брюж и т.н.), и там всеки си говори своя диалект и език, и те не се срамуват от това.

Димитър Христов: А пишат ли на тези диалекти? Защото това вече за преводача става страшно.

Анета Данчева-Манолова: То няма речник за нормалния език, камо ли за един диалект. Има една точка, една провинция там, в която се кръстосват три страни – Белгия, Холандия, Германия. И там е влияние на немския. Има селище – едната половина на улицата се води в Германия, другата…

Димитър Христов: Поне няма Берлинска стена, Желязна завеса.

Анета Данчева-Манолова: Имаше две-три изречения на диалект. Аз съм направила чудеса да гадая, да сглобявам по смисъл, да го изкопая, така да се каже, какво иска да каже там някаква жена. Действително сте прав, че манталитетът им е на свободни хора и това ги прави и толерантни, и няма този ужас с изблиците на омраза, и език на омраза. Има едно средно ниво (и средна класа), което е доста по-различно. Толкова много книги съм превела, но аз съм била много, много години редактор. Моят живот се е раздвоявал между малко редакторство, журналистика и превод. Не само литературен, аз съм също преводач на документи и на различни неща. Имам купища от тях, но те не представляват интерес точно тук, въпреки че нонфикцията набира скорост, много, много и дори се изравнява в Холандия по тиражи. Не мога точни данни да дам, но заема едно много достойно, високо място наред с художествената литература.

Димитър Христов: За периодиката исках да кажа. Ти си и литературен критик, и историк – по този начин в нея си представила авторите. Нека да кажем и за това. Тука си донесла няколко издания.

Анета Данчева-Манолова: Аз действително смятам за своя заслуга, нескромно, но е така, това е факт, по-скоро популяризирането и въвеждането на тази литература и култура. Имам публикации, почти всяка книга има предговор или текстове в корицата, или на други места, които съм правила аз и които винаги искам да стигнат до хората. Просто трябва да има едно добро запознаване. Въпросът не е да се консумира някаква книга и да се приключи с нея, а хората да са наясно с каква култура се захващат. И понеже говорихме, че социалната тематика е много застъпена, също така искам да обърна внимание за прогностиката, която не е характерна като манталитет. Вие казахте и по темперамент, и по манталитет нашите народи са доста различни, което е и разликата между севера и юга. Да не я забравяме и географски. Говорим за Северна Европа. Но има и една чисто битова разлика на светоусещането на човека. Друго чувство се поражда. Това се чувства и дано хората да го разбират. Фантазията не е много застъпена при тях. Фантазията, въображението не е силната страна на холандско-езичните писатели.

Димитър Христов: По-прагматични ли са?

Анета Данчева-Манолова: Прагматични и много конкретни. Всичко това е един фотореализъм. Тези книги не са много универсални. Те са превеждани на други езици, но обикновено универсалната тематика, тя е това начало, което го има френската литература, или дори една италианска. Условно споменавам някакви страни.

Димитър Христов: Не е ли по-добре да развиваш това, което е твоята сила, отколкото да се правиш на някой друг, и да се влияеш от чужденците?

Анета Данчева-Манолова: Те не се влияят, правят своята литература. Тя е тяхна, много тяхна.

Димитър Христов: Тя е специфична и така трябва да бъде. Аз само ще вметна, че не смятам, че една литература не е заслужила, или е по-слаба, ако няма нобелисти. Може да има и 10 нобелисти, междупрочем като четем списъка на нобелистите, който е от 1900-та година насам, има много неизвестни имена, има и някои автори, които не са особено интересни за мен. Оттам нататък стойността на една литература е важна за собствения ѝ народ, за съседите и, разбира се, за общоевропейската, за световната култура, но там, където е силен националният дух, националният манталитет, там, където може да се развива.

Анета Данчева-Манолова: Много специфично холандски или фламандски са техните книги. Не исках да говоря само за Нобеловата награда като критерий, но исках да кажа – няма световно популярна книга. Има шведски такива, но защо няма холандски?

Димитър Христов: Има обаче фламандски художници, световни.

Анета Данчева-Манолова: Тези книги по някакъв начин приличат поне по подхода на този хиперреализъм на холандските майстори. Като отвори човек една страница, в нея всичко е така детайлирано, а това не е характерно за нас и за много други народи.

Димитър Христов: Това е очарованието на тази литература.

Анета Данчева-Манолова: Да, но не е така ефектно. Който желае да потъне в това, трябва да си дава сметка, че няма да му е лесно с тези книги.

Димитър Христов: Член си на престижната Холандска академия за литература в Лайден.

Анета Данчева-Манолова: Лайден, Лайденският университет, знаете това понятие. Това е една много стара, вековна институция и организация за литература, за литератори. Поканиха ме. Член съм вече от десетина години и редовно получавам от тях покани за събрания. Това е един подбран кръг хора, които работят, по някакъв начин допринасят за културата и литературата. 

Димитър Христов: Аз се радвам, че имаш висока оценка, както на колегите си в България, и на читателите, и на издателите, защото всички тези книги са правени от доста престижни издателства.

Искам да завършим с това, че имаш  една изключителна мисия за българската култура – да ни въведеш, да ни отвориш широко прозореца, вратата към тези литератури, към тези култури на Белгия, на Нидерландия.

Анета Данчева-Манолова: За този, който е готов да ги приеме такива, каквито са.

Димитър Христов: Мисля, че това е европейско литературно и културно сътрудничество в действие. Искам да ти благодаря за всичко, което сподели. Тъй като знам, че твоите познания са огромни и няма да ни стигнат още няколко предавания само за най-важните неща, все пак успяхме да покажем и хубави книги, и интересни автори, и интересни проблеми да засегнем. 

Анета Данчева-Манолова: И аз ви благодаря, че отделихте това внимание и дано слушателите наистина се докоснат някога до тази рядка област. 

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova