Преводът – златна монета в духовния обмен между народите

Таня Попова е преводач и автор на поетични книги - „Какво да правя с теб” (2010) и „Черен шоколад” - преведена и издадена на македонски през 2012 г., "Цвят на кактус". Носител е на наградата „Гоцева мисъл” (2016). Превежда знакови сръбски, хърватски и македонски автори.

Тя е автор със силно и неповторимо звучене в съвременната българска лирика. Нейните стихове са ярки и помнещи се дълго. Вярва в прераждането и гледа на земния човешки път като необходима част от кръговрата на живота. Творбите ѝ засягат проблеми, свързани със смисъла на човешкото съществуване в един дълбоко философски пласт на внушенията. 

Димитър Христов: Днес ще разговаряме с Таня Попова – поетеса, преводачка, човек, отдаден на литературата. Превела е много книги през последните години и успехите ѝ са абсолютно закономерни, а наградите – заслужени. Тя е един  самовзискателен автор, издал само две книги със своя поезия на български език. Има авторски книги, преведени на други езици – сръбски, хърватски, македонски, езиците на Босна и Херцеговина, Черна гора, които имат обща основа, но се различават и се приемат за различни национални езици и литератури.

Преводаческата и авторската работа са много свързани – помагат ли си или си пречат?

Таня Попова: Помагат си, защото когато си автор, по-лесно влизаш в ролята на автора, който превеждаш. И обратно – понякога се получава вдъхновение от това, което превеждаш, за да създадеш творба.

Занимавам се с превод на художествена литература от 2009 година. Превеждам от всички езици в бивша Югославия. Досега имам преведени над 30 книги, две пиеси и един сценарий за филм, както и множество преводи за литературни списания, вестници и антологии. Издала съм две книги с поезия, в която излях вълненията на душата. Повечето ми стихове са лирика, любовна поезия – бих я нарекла „женска поезия”, макар да има много общочовешки послания. Преводите са моят фокус и в тях е вложена цялата ми творческа енергия. Да съм преводач е удоволствие за мен, защото преводът е творчески процес, територия, на която се чувствам свободно и комфортно. 

Димитър Христов: Отнасяш се със скромност към собственото си творчество, не искаш да говориш за него, не публикуваш, но двете ти книги разкриват много съкровена и дълбока поезия. Като форма и съдържание имаш свой почерк и присъствие в съвременната българска поезия.

Таня Попова: Малко съм представяла моите книги – „Цвят на кактус” излезе точно преди пандемията и се надявам сега да я презентирам пред по-широка публика.

Димитър Христов: Поезията става все по-херметична от гледна точка на читателите. Тя отразява и личностни, и психологически, и социални събития. Българската поезия е сериозно ангажирана с проблемите на съвременника и как ги отразяват твоите стихове?

Таня Попова: Имам много социално насочени или чисто човешки, докосващи душата стихотворения. Моите стихове са кратки. Влагам в малко редове това, което съм искала да кажа синтезирано. Не съм многословна, дори в преводите си се придържам стриктно към текста, не го украсявам излишно.

Димитър Христов: Родена си в град Костенец. През 1989 година се дипломираш като магистър по микроелектроника във Висшия технически университет в София. Специализираш инженерна журналистика.

Когато един автор е претрупан с преводаческа работа, трябва да спре понякога, за да чуе собствения си глас. Истина ли е?

Таня Попова: Истина е, защото сред многото други автори, човек губи представа кой е и наистина трябва да си поеме дъх, за да може да напише нещо свое.

Димитър Христов: Превеждаш предимно белетристични книги, също и драматургия – пиеси от различни славянски езици. Какво е развитието на съвременната проза в тези литератури?

Таня Попова: Предпочитам да превеждам белетристика. Очарована съм от македонските автори и зрелостта в произведенията им. Тяхното творчество е на европейско ниво. Много от книгите, които съм превела, са номинирани и дори са спечелили европейски награди за литература. Битува мнението, че съвременният македонски език е несъществуващ език, но той има свой живот и правила, различен е от българския и се нуждае да бъде предаден на книжовен български език.

В Македонския информационен културен център беше представена втората книга на Давор Стояновски. Аз съм преводач и на първата книга, която беше по-обемна и с друг сюжет и насоченост. Казва се „Безименна лунна соната”. Тя е много интересно структурирана – сюжет в сюжета, книга в книгата. Втората книга е „Утеха за голите“ –  роман за изгубената, неосъществена и нещастна любов. Но той докосва и темите за вечността и безсмъртието, за щастието и радостта в живота, за търсенето на утеха в най-мрачните периоди на човека. Това е историята на един от най-добрите шахматисти в света, немеца Райнер Кестинг, и причините за внезапното му оттегляне от състезателната дейност. Една неочаквана среща и това, което научава от непознат за него човек, преобръщат изцяло живота му и го връщат назад във времето, към една почти забравена любовна авантюра с омъжена жена. Оказва се, че е имал син, за когото не е знаел, починал на тридесет и четири години.
 От това произтичат редица събития, които карат главния герой да преосмисли изцяло живота си, да осъзнае грешките в отношенията с най-близките си хора. Ако отминалите събития приличат на изиграна партия шах, след която фигурите се подреждат в начална позиция, тогава на какво прилича настоящето? Вероятно на вече започната партия, в която очакваме хода на противника. И винаги е придружена от надеждата, че ще се появи вторият играч, за да не останем в позиция без никакъв изход.

Димитър Христов: Общуваш с български писатели и с творци от съседни държави. Различаваме ли се?

Таня Попова: Няма значение къде е роден добрият писател. Когато превеждаш едно произведение, влизаш във вътрешния свят на твореца, докосваш се до неговата душевност.

Искам да спомена още един автор – Йосип Млакич, най-големия съвременен автор на Босна и Херцеговина, написал романа „Прясно боядисано”. Сюжетът е интересен и вълнуващ. Клара е израснала в Швеция заедно с майка си. Тя е студентка, но повечето ѝ време е посветено на майка ѝ – единственият близък човек, чийто живот бавно гасне. Клара е била шестгодишна, когато майка ѝ е била принудена да бяга от войната в Босна и Херцеговина, за да я спаси. Мъчителният път на бягството и жестокостите на войната са оставили незалечими следи в подсъзнанието на момичето, въпреки усилията на майката да представи оцеляването в онази брутална действителност като игра, за да не травмира детето си. Като отпечатък от прясно боядисана стена. Покъртителен, докосващ читателя роман, спечелил престижната литературна награда „Владимир Назор“.
 Йосип Млакич е един от най-уважаваните драматурзи и сценаристи на Балканите.

Димитър Христов: В България и по света Иво Андрич е доста популярен. Той е известен сръбски писател, нобелист и голям хуманист в своите белетристични творби. Попаднах на негова белетристика с националистически, остри и ксенофобски позиции, които в най-добрите му творби липсват. Проблемите на Балканите и в света днес се отразяват много разтърсващо в литературата.

Таня Попова: На Балканите не бяхме подготвени за войната в Югославия, която се случваше близо до нас. И там се намесиха, както сега, геополитически сили и интереси, а ги нарекоха „етнически конфликти”. Всяка война нанася поражения върху обикновения човек. Превела съм един антивоенен роман, който се казва „Голямата война” на сръбския автор Александър Гаталица. Книгата разказва за годините на Първата световна война, започнала от покушението срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга, до самия ѝ край през 1918 година, представяйки процесите през погледа на всички страни, участващи в нея. Редом с последния руски император Николай II, сръбския крал Петър, Ленин, Хитлер, поета Аполинер и други исторически личности са обикновените, непознати, „малки“ хора. Техните съдби се преплитат по чудноват и понякога дори свръхестествен начин, необясним за ограничените човешки възприятия. Всъщност главният герой е войната, която преобръща живота и той вече никога не е същият както преди. В Голямата война умира преди всичко Човекът, без оглед на неговата национална или верска принадлежност, а като последица от неговата смърт постепенно загива и цялата човешка цивилизация.

Димитър Христов: Превела си номинираната четири пъти за Нобелова награда за литература хърватска писателка Ивана Бърлич – Мажуранич. Тя е написала книга, в която има силно българско присъствие – историческия приключенски роман „Яша Далматинеца, вицекрал на Гуджарат“. Каква е българската следа?

Таня Попова: Ивана Мажуранич е класик на хърватската литература. Действието в романа се развива в края на 15 век. Яша, момче, родено в Далматинското крайбрежие, е продадено като роб в Цариград. То се превръща в красив, благороден, силен и талантлив млад мъж, който впечатлява всички. Благодарение на късмета си заминава за Индия, а по пътя неговите качества успяват да му осигурят възможност да застане пред самия велик султан. Той ще спечели доверието и обичта му и ще стане негов наместник в стратегическия индийски щат Гуджарат.

В романа има много отчетлива българска следа. Няколко от героите са българи и част от действието се развива в района около Пловдив и Калоферския манастир. Майсторски са представени българските празнични традиции, носии, пейзаж, бит и душевност от времето на Османската империя. Например Данчо и Наум – това са двама братя близнаци от Пловдив. Гневни и наранени, те говорят за възходите и паденията, болките и страданията на българския народ. Били са заложници на турски търговец до Цариград, но остават там. От султанския сарай пък бягат към българските земи и Калоферския манастир хърватска девойка и сляпа жена, които имат важна роля в историята на романа. 

Димитър Христов: Имах щастието да участвам в представянето на твоята най-нова книга с поезия „Цвят на кактус” и бих се радвал да ни прочетеш свои стихове.

Таня Попова: Едно „Откровение”.

Не бих могла да искам повече.
 Душата ми отдавна се насити
 на хляб и вино, на разпятия,
 на прошки и на вричане, на откровения.
 Отдавна всички влакове заминаха.
 Сега очаквам тихото завръщане
 на онова детинско, светло чувство,
 че коренче съм пуснала полека
 поне в едно, а може би и в повече сърца,
 които ще забързат своя ритъм,
 когато мойто уморено ще замлъкне.

Още стихотворения от книгата „Цвят на кактус” ще чуете във файла ТУК.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova