Петьо Вълков – да се огледаш в очите на минувачите

Между Русе и Букурещ, Цюрих и София…

„Запалих се по китарата от приятели на батко. На купони се озовавах под масата и наблюдавах какво прави китариста…“ (П. Вълков)

Музиката от различни извори и от различни жанрове. Разговор с Петьо Вълков за това какво е да си поет с китара във време, в което думите са обезценени.

Димитър Христов: Добре дошъл на Петьо Вълков, приятел повече от 25 години сигурно. Другар и в изкуството, и в изявите на бардовете, на поетите с китара още във времето, когато прохождаше това движение на бардовете, и когато почнаха да се увеличават фестивалите в България за поети с китара.

Ще ми се най-банално да започнем с това – откъде си, от какво семейство си? Как се случи така, че се захвана с музиката, че животът ти върви вече много години с китарата в ръка?

Петьо Вълков: Откъде съм е един от най-интересните въпроси. Тръгнал съм от Айтос, роден съм там. В момента родната ни къща е на Емона. Баща ми, дядо Димо, да е жив и здрав, имаше голям мерак да живее сред природата. Като се пенсионира като миньор, отиде да работи на пътя Иракли – Емона. Живя по бунгала, по фургони и накрая направи една фамилна къща. Иначе живея в момента между Русе и Букурещ, Цюрих и София.

Димитър Христов: На Моста на дружбата между Русе и Букурещ.

Петьо Вълков: Там нямаш право да спираш. Дори не ти разрешават да вървиш пеша.

Димитър Христов: Пешеходци не пускат ли вече?

Петьо Вълков: Няма място, опасно е.

Димитър Христов: Защото ние сме се качвали с теб като пешеходци на ферибота Видин – Калафат.

Петьо Вълков: Може би на Видин – Калафат мостът е нов и има място за пешеходци. Запалих се по китарата от приятели на батко. На купони се озовавах под масата и наблюдавах какво прави китариста.

Димитър Христов: Но не си ли учил в музикална академия?

Петьо Вълков: Кандидатствал съм в музикалното училище, само че в Пловдив. И свиря аз „гениално”, както си мислех тогава. Обаче се оказа, че има изпити по солфеж. „Какво е това?”, питам. „Ще ти дадем едни нотички, да ги изпееш.” „Аз мога да изпея всичко, обаче нотички мога само да свиря засега.” Комисията се усмихва: „Добре. Да видим сега проверка на музикалните способности.” След което ме повикаха за събеседване: „Ти защо кандидатстваш в Пловдив? От Айтос си, трябва да кандидатстваш в Бургас.” И аз им казвам, че в Бургас няма „китара”. „То и тука няма.” И аз това го разбирам на събеседването с комисията. Подавал съм документи и никой не ми е казал, че аз мога да кандидатствам с китара, обаче за инструмент, който го няма в музикалните школи. Те имат за обой, фагот, контрабас и ми предлагат да се състезавам за някой от тези инструменти. Казах им, че съм китарист и да не ме занимават с други инструменти. И се прибрах.

Димитър Христов: Това мисля, че е поправено вече в програмите на тези учебни заведения.

Петьо Вълков: В момента китарната школа е страхотна. Тука става дума за 75-та година. В момента в Сион имаме наше момче, което преподава в консерваторията, Георги Василев. Отделно в Париж. Говоря от китаристите. Георги тръгна от Женева, преподава в Сион, но има много ученици покрай тях. Наско Козуната е в Париж. Пише, свири.

Димитър Христов: Значи вече изнасяме специалисти и преподаватели по китара.

Петьо Вълков: Има много преподаватели по китара, но по принцип нашите са добри, интересни.

Димитър Христов: Имаме и музиканти добри. Има една книга, издадена от изследователите и музиковедите. Книга за китарата и за нейния произход. Не знам дали ти е попадала тази книга, български автор. Той твърди, че прабабата на китарата вероятно е донесена в Европа и стигнала до Западна Европа и по-нататък от древните българи по време на преселението на това племе и установяването му на Балканите. Защото названието на китарата в някои държави е „булгара”, или „булхара”. Той намира български корени в пренасянето на този тип струнен инструмент, който по-късно се усъвършенства и се развива. От него всъщност произхождат всички струнни инструменти – цигулка, виола.

Петьо Вълков: Според мен той говори за малката арфа. Всичко тръгва оттам в струнните.

Димитър Христов: Не е малката арфа, защото тя няма акустично тяло.

Петьо Вълков: Има някои арфи, които имат отдолу някаква кост. Дали е череп, или кост от някое голямо животно. 

Димитър Христов: Няма гриф. 

Петьо Вълков: Става дума за праисторическите времена. Иначе когато вече са оформя като тяло, тя започва от виола да гамба и оттам тръгват чела, цигулки и китарата като по-дърпащо щипков инструмент.

Димитър Христов: В крайна сметка ти така или иначе си възпитаник на българската китарна школа, но принадлежиш и на европейската китарна школа, защото си научил много в своите странствания като пътуващ музикант в много държави. Тука трябва да кажа, че дълго време през годината отсъстваш от българската сцена и въобще от българския музикален живот, защото живееш, свириш, пееш в кои държави?

Петьо Вълков: Предимно в Швейцария в момента. И малко в Румъния. В България и в Румъния повече си почивам.

Димитър Христов: Това е и твоят „поминък”, така да се каже. Там си изкарваш хляба. Кажи нещо повече за твоя репертоар, защото знам, че работиш в различни области.

Петьо Вълков: Ако трябва да го кажа с една дума, малко шеговито, „само чалга дет’ не свиря”. Не че не мога. Много хора го правят по-добре от мене и няма смисъл да се „бутам” там.  Иначе ако мога да се храня с барокова музика, ще свиря предимно барокова музика, но трудно се поддържа и за да се прехранва човек, ползва някои неща – обичам някой друг шансон. Имаше един момент от живота ми, дето се прехранвах предимно с кънтри. Мисля, че помниш този момент с бившата ми жена и с Жани. Беше много атрактивно.

Димитър Христов: Ти създаде едно кънтри трио.

Петьо Вълков: Ние се създадохме съвместно. Не можеш да бъдеш началник на жена си.

Димитър Христов: Китара, банджо и цигулка. Аз съдействах да започнете да свирите и да изнасяте своята програма първия път в София, който беше създаден тогава. И създателят беше ирландец. Спомням си, че се справихте блестящо с ирландско, американско, английско кънтри.

Петьо Вълков: Блуграсът, на който бяхме наблегнали, е много близък до ирландската музика. Той се води за американска народна музика.

Димитър Христов: Радваха ви се много и ви плащаха, което не беше без значение. В голяма степен музикантите като теб имат шансове в клубове, не на големите сцени. Но аз смятам, че ти си достигнал една степен на виртуозност на владеене на инструмента, на умения, на интерпретации, които правиш на известни произведения, на кавър версии и т.н. Неща, които в изкуството невинаги си ценят достатъчно. А тази широка музикална култура и това, което правиш със своята китара, според мен е много ценно, защото то е базирано, както на класика, така и на фолклор, така и на модерна трактовка. Може би никой не е теоретизирал върху твоите изпълнения и върху това, което правиш, начина, по който си изградил своите изпълнения, своите програми и своите концерти. Но има ли разлика между концерт на улицата под открито небе и концертна зала?

Петьо Вълков: Определено. Когато излезеш на улицата, основното нещо е, че ти се оглеждаш в очите на хората. Когато си в залата, хората са точки, които са дошли за тебе, не са минувачи. На улицата хората минават, някой път подминават, спират, връщат се, оглеждат се какво е това. Някой път спират и започват да ти обясняват, че много се радват, че свириш тука, обаче ако не свършиш до 30 минути, каквито са правилата, ще се обадят на полицията.

Димитър Христов: А има ли такива, които минават и си поръчват, или поискват някое произведение или автор?

Петьо Вълков: Специално в Швейцария по-рядко се случва. Хората спират, слушат и казват: „Какво е това? Откъде си? Изкарай нещо българско, или циганско.” Най-приятното е като спрат със съвсем малко детенце: „Това е първият лайв на детето ми. Благодаря ви.”  

Димитър Христов: Едно дете, ако е много малко, на концерт няма да издържи.

Петьо Вълков: Едно дете, ако е около една година или под една година, не е хубаво да ходи за концерт. Или ако отиде на концерт, то трябва да е със запушени уши. Има форте, има пиано, смяна на звуци, това го обърква. То не е да му пуснеш нещо там лекичко за преспиване, да го контролираш.

Димитър Христов: Не е дозряло да възприема всичко това, цялата палитра. Но това пък е и шансът, и възможността, и на улицата да се докосне до изкуството. А от друга страна, тази градска култура, тази културна атмосфера там, където има такива градове с артистични средища, бохемски места, това е много ценно в Европа и в нашия реал. Ако в България го е имало по времето на епохата, когато е бил напълно жив фолклорър и е бил водещ, и единствен като национална музика, след това т.нар. „градски песни”, градския фолклор, сега каква е нашата градска музикална култура? Каква е тя? То е един сблъсък от всичко, което ни залива от чужбина. Какъв е българският принос? 

Петьо Вълков: Проблемът с българския принос не е само това, което ни залива от чужбина. Проблемът е, че до 90-та година всичко беше прекалено контролирано. Аз съм бил изправян веднъж пред изключване от комсомола, защото на някакво дамско събиране не знам защо трябваше да изпеем само една песен. Само една песен на „групата ни за политически песни”, както се казваше. И там шефът, някакъв капитан, държеше да изпеем песента за „Альоша”. Обаче ние като ги видяхме лелките, симпатични, настроени, им изпяхме една песен на Мишо Белчев и Мария Нейкова – „С пламъка на мама”. То не бяха сълзи, не бяха прегръдки. Изпратиха ни с две чанти багаж, само бира дето не ни дадоха. И на другия ден, откъде е научал човекът-началник и ме вика, и ми набива канчето, че друг път, ако си позволя такава волност, ще ме изключи от комсомола. 

Димитър Христов: Това е много хубава песен.

Петьо Вълков: Той въобще не е разбрал какво съм изпял. Разбрал е, че не съм изпял песента за „Альоша”. Него въобще не го интересува какво правя аз, как съм си свършил работата. Аз подхождам като артист. Нямах нищо против по него време тази песен, защото е мелодраматична. Звучеше добре. Но ние ги виждаме и се представяме по възможно най-добрия начин, с другата песен – за майката. Дамско парти, това е положението.

Димитър Христов: Но това говори, че ти си от хората, които държат на добрата поезия в песните.

Петьо Вълков: Определено. Само да довърша предното. И след 90-та година хората, които професионално се занимаваха, докато се осъзнаем кое е наляво, кое е надясно, се наляха едни пари в чалгата. Не се е убил пазарът, защото който слуша нещо, той си го слуша, обаче така наречената „периферия” беше обрана. Това трябваше да си го изживеем по някакъв начин. Няма как да тръгнеш да се бориш с това нещо, освен с качествени неща. А пък при нас, за съжаление, качествените неща започнаха да се продават навънка под една или друга форма.

Димитър Христов: Навън поезията изчезва. Ако говорим за песни, все пак важният компонент в една песен, заедно с музиката и изпълнението, в основата е посланието, текстът, написан от поета.

Петьо Вълков: Ще ти опонирам малко. Когато водих групата за политически песни, правихме разни семинари. И на един семинар в Стара Загора имаме среща с композитор: „В песента най-важно е музиката.” Поетът: „Текстът трябва да върви напред. Важно е какво се казва.” Въпрос към поета: „Добре, ако стихотворението е написано преди музиката и трябва нещо да се бутне тук-таме…” – „Как ще ми бутат текста? Аз всичко съм си направил мотамо.” И последната среща с режисьор. Режисьорът казва: „Трябва да има песен. Трябва да има симбиоза между музиката и между текста.” Някъде текстът върви, някъде музиката е по-напред.

Димитър Христов: Има текстове на песни, които няма смисъл да се печатат в книга, или някъде в медии да се публикуват, тъй като не звучат като някаква талантлива поезия, но са станали хубави песни.

Петьо Вълков: Те вървят заедно, те се изливат заедно. 

Димитър Христов: Който го умее, нека да го прави. Въпросът е, че много музиканти и композитори започнаха да си пишат думите на песните, без да познават стихосложение, без да познават добре традицията, и да си се правят на поети на това отгоре, което не ми харесва на мен лично. Така че режисьорът или продуцентът трябва да си каже думата. Защото продуцентите на Бийтълс знаеш как са ги възпирали, или стимулирали в едно или в друго.

Петьо Вълков: Може би точно за това т.нар. „чалга” изби и дишаме праха ѝ в някои отношения, защото няма продуценти.

Димитър Христов: Продуценти и комерсиалност.

Петьо Вълков: Има продуценти за комерсиалност, има и продуценти, които помагат. Булат Окуджава на концерт в Ню Йорк. И го представят: „У нас в Ню Йорке пришёл Булат Шалвович.” И той започва представлението си с: „Ах, как хорошо звучит – у нас, в Ню Йорке.” И след това започва да разказва от първите си години. Рецензия: „Он никакой поэт нет. Для такой поет девушки не пойдут.”

Димитър Христов: Кажи го на български.

Петьо Вълков: Нарочно го казвам първо да руски. „За такъв поет девойките няма да тръгнат…” На един от първите си концерти казва: „Аз съм историк. Стихове не съм писал скоро. Пея горе-долу. Акомпанирам си някак си. Това е положението.” И се обажда някой от залата: „Защо си дошъл тогава?”

Димитър Христов: В едно интервю той казва: „Композиторите ми се смеят, защото аз сам си композирам песните. Певците ми се смеят, защото не съм певец. Музикантите ми се сърдят, че им изяждам хляба, а пък се събират стадиони да ме слушат.” Това е положението с големите автори и изпълнители.

Мисля, че в България доста сериозно развитие има това изкуство на поетите с китара и към това движение, към което се числиш и ти. Помагал си ми много, когато създадох фестивала „Софийски вечери на авторската песен” за поети с китара. И сме имали именно такива критерии – тази симбиоза да бъде на талантлива поезия, талантлива музика, талантливо изпълнение. Но когато са много дини под една мишница, и трябва един човек всичко това да го прави, не е възможно изцяло да е перфектен. Но това изкуство в други държави наистина има огромно развитие и събира стадиони. Дори в съседна Румъния. И в Гърция има такива неща. 

Петьо Вълков: По принцип в Румъния не само поетите с китара, камерните форми са много – и в джаза има места. На румънците по-малко им пречат да правят това, което им се прави. По-голяма държава са. Може би са били по-гладни за това нещо.

Димитър Христов: И традиция, която са създали.

Петьо Вълков: Традицията е прекъсната според мен от времето на Чаушеску, но се е запазило желанието. По това време беше много тъжна история.

Димитър Христов: Да, но този тип дисиденти, бунтари и по времето на Чаушеску го правеха с това изкуство.

Петьо Вълков: До 2000-та година си мислех, че от другата страна на Дунава живеят само роми. Това беше политическото положението и когато отидохме на фестивала в Ловеч и бате Милен каза, че ще има румънци. И като ги видях романтици, и почнах да се кръстя. Казах си: „Прости ми, Боже.”

Димитър Христов: Някои, школували в Европа, не само в Румъния. Но тяхното изкуство, уменията им, всичко това, впрегнато в този жанр на изпятата поезия.

Петьо Вълков: Аз мисля, че жанр още не е станало. Жанр много институционализирано звучи. За съжаление, то върви в кръга на барда. Когато нещо е затворено в кръг, то няма как да се развие. За да се развие, трябва да се разчупи кръга. Като се разчупи кръга, то се разпада. 

Димитър Христов: Обогатява се жанрът и зависи вече от неговата жизненост.

Петьо Вълков: За съжаление, всеки представя нещо, което си мисли, че той го е измислил. И не влага достатъчно време и енергия да го направи на ниво, когато е конкурентноспособно с нещо друго.

Димитър Христов: Каза, че си подготвил едно стихотворение. На кого е?

Петьо Вълков: Архимандрит Серафим Алексиев. Наскоро беше Великден. Христос Воскресе!

 „Сънувах сън… Бях някъде във храм
 безлюден, тих, без никакъв народ.
 Сред здрача блед под храмовия свод
 видях един позорен стълб и там
 Христа с въжета свързан, прикован!
 Пред него бе изправен груб войник
 и шибаше телото Му с камшик.

Във тишината някак страшно беше,
 кога камшикът яростно плющеше.
 Това бе бич, обкичен със ресни,
 нанизани със късчета олово,
 ръбати, остри, с грапави страни.
 При всяко ново шибане сурово
 те вбиваха се в страдащата плът
 на кроткия Христос… И всеки път
 когато пак камшикът заплющеше,
 Потръпваше Христос, но все мълчеше…
 А по измъченото Му лице
 струеше кръв. И двете Му ръце
 пробити бяха. В кротките очи
 блестяха сълзи в кървави лъчи.
 Венец от тръни кичеше главата,
 петна от кръв личаха по ребрата.
 Навред – по гръб, по рамене, гърди
 се виждаха все кървави бразди.
 Безжалостният и суров войник
 издигна пак разветия камшик
 и взе да шиба… Силно възмутен
 аз пламнах, обладан от гняв свещен,
 па спуснах се и викнах: „Зли човече!
 Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!“…
 В лицето исках тоя звяр да зърна.
 Войникът се във този миг обърна
 и ме погледна… Аз… се ужасих…
 че в него… своето лице открих!…”

Християнската поезия е повече разказвателна, по библейски текстове. Даже някъде има и литургични текстове, които са остихотворени. Някои са сполучливи, но ако ги вкараш в литургията, не е същото.

Димитър Христов: Благодаря ти. И предлагам да чуем твои изпълнения. Ти ще кажеш какви стихове, каква музика. Какво си ни подготвил?

Петьо Вълков: След дядо Серафим нещо по-популярно. 

„В малкото казино до морето,

до морето в малкото казино

идваха моряци отдалече,

за да пият свойта чаша вино.

Идваха приятели рибари,

весело посрещани от всички.

Идваха момичета, развяли

винаги измачкани полички,

със очи, добри като зората,

със ръце, като нощта лъчисти…

Всички ги посрещаше добрата

песничка на цимбалиста.

Той докосва струните игриви

и запява цялото казино.

И сега са много по красиви

всички думи за любов и вино.

И сега са много по-приятни

всички хора, някога противни.

Слушаха момичетата, златни

заблестяха бронзовите гривни…

И на края – всички възхитени,

в груби ризи, в смачкани полички,

мислеха: „Той свиреше за мене!“

А той – свиреше за всички.”

 Христо Фотев.

Димитър Христов: Това е едно стихотворение на Христо Фотев и твоя музика.

Петьо Вълков: Не. Музиката е на Константин Ташев. Това е „Словесен пейзаж”. Сега една песен, която има интересна история. Думичките са на Иван Ненков, публикувани във Фейсбук. На мен ми харесва и пиша коментар: „Ако сър Първанов ми напише песен по тези думи, с удоволствие ще я изпея и ще я запиша.” Красимир Първанов реагира след 10 минути с въпрос: „Танго?” Преди аз да реагирам, Ненко пише: „Yes, yes.” И се получи това „Танго до полунощ”.

„ И тридесет, две съседни маси

и уточнява всеки свойта роля.

 Как бързо ти забрави любовта си

и как не мога повече да моля…”

Димитър Христов: Много хубава песен и хубаво стихотворение.

Петьо Вълков: Иван Ненков от студентските му години. 

Димитър Христов: Наскоро представихме в нашето студио новия му диск – с Живка Ненкова като дует.

Петьо Вълков: Обичам ги. И двамата.

Димитър Христов: Едни чудесни изпълнители. Много от неговите стихове се пеят от различни изпълнители и са правени от различни композитори. Така че, слава богу, той е един от най-популярните автори на текстове и поет с китара, който сам изпълнява свои неща. 

Очакваме още изпълнения. Дали инструментални, или песни, ти ще избереш. Което ти е на сърцето. 

Петьо Вълков: Значи още един колаж. Този път не съм го правила аз. Бате Ваньо Шанса, няма как да я не го споменем.

Димитър Христов: Как му беше цялото име?

Петьо Вълков: Иван Пенчев Иванов. От Айтос.

Димитър Христов: Един от много добрите бардове, който липсва, за съжаление, напоследък от сцената, поради здравословното си състояние. Но един много, много добър български бард.

Петьо Вълков: Той се пооправи, слава богу, но избягва да пътува.

Димитър Христов: Автор на чудесни неща и изпълнител, така известният Иван Шанса.

Петьо Вълков: Това са две песни, които са събрани в една. 

„Когато се сетиш за мен

винаги казвай – той много ме обичаше…”

Димитър Христов: Какъв е твоят глас, как го определяш?

Петьо Вълков: Определено е тенор. В последно време в Швейцария ходя на гръцка църква и от време на време пея там при тях. И понеже няма как да уча гръцки, пея исо. И това много помага. Те си пеят, аз пея на един тон – малко нагоре, малко надолу. Аз пея ниско там.

Димитър Христов: Аз чух исо.

Петьо Вълков: Исо е ниското пеене във византийското звукоизвличване.

Димитър Христов: Исото е ниското пеене. И ти пееш ниско там. А иначе имаш много висок…

Петьо Вълков: Аз съм си ги ограничил до сол.

Димитър Христов: Между другото, сега се замислих, по време на ковид епидемията, когато нямаше концерти, уличните музиканти можеха да си свирят. Или беше забранено?

Петьо Вълков: Някъде беше забранено. Аз не съм се спрял. Година и половина тогава не се прибрах в България. Тестове, ограничения. Там си имаше някакви правила, обаче влаковете си вървяха, по-голямата част от магазините си работеха.

Димитър Христов: Имаш ли постоянни минувачи (слушатели, зрители) там, където свириш?

Петьо Вълков: На някои места имам. Но вече не свиря регулярно на определени места. По-често ги сменям.

Димитър Христов: Когато съм те виждал в подлеза на НДК преди доста години да свириш, и си събирал и публика, и хора, които оставят нещо в твоята шапка, или в калъфа на китарата, сме си говорили след това, че отиваш в Панчарево на минералната вода, защото свиренето в подлеза може да докара и ревматизъм, и ред други неща. Това е един тежък труд, при тежки метеорологични и всякакви други условия.

Петьо Вълков: Това е в сегмента „правиш го, ако не можеш, не го правиш”. Ако го правиш да си изкараш прехраната, ти влизаш в сегмента на навирения нос и залепнал поглед за него. И просто всичко трябва да се прави заради цирка. Като върви циркът, за всеки ще има парче хляб.

Димитър Христов: Ти си артист на улицата и тя е твоята сцена. Все пак в Западна Европа е по-развито това нещо.

Петьо Вълков: Не знам кога ще ги стигнем като ниво. Там има възпитание. Не навсякъде е хубаво там. Има всякакви…

Димитър Христов: Конкуренция.

Петьо Вълков: Този, който се върши работата, той не е конкуренция. Обаче идва един гладен и почва там, докато някой от съседните магазини не излезе и не го изрита. Затова има едно правило, че на 30 минути трябва да сменяш мястото. Аз 15 минути се настройвам и се разсвирвам. Без да звучи като фукня, въпреки че си е, сега не се случва чак толкова често, защото не ползвам едни и същи градове постоянно. Но минавам покрай един магазин, когато беше най-така: „ Моля ти се, ако ще свириш тука, заставай, че ми се мъкнат едни и се чудя как да ги изритам.” Гледат да им направя бариера, циганинът да не свири пред тях, а на 100 м. Всеки се бори за парчето хляб. Обаче много хора не се замислят, че там ще изкарат 10-20 франка, ще попречи на някого да изкара повече.

Димитър Христов: Извинявай, че влизам в такива подробности, но законодателно как е уредено там с общината и т.н.

Петьо Вълков: Различно.

Димитър Христов: Данъци плащаш ли?

Петьо Вълков: Някъде си плащам разрешение.

Димитър Христов: Но пенсия няма да ти дадат в Швейцария.

Петьо Вълков: За да ми дадат пенсия, трябва да се плаща нещо друго, което съм си го спестил засега.

Димитър Христов: Казвам, за да открием и тези неизвестни страни от съдбата на музиканта, който е на улицата. Исках да направя тази разлика, че и в България вече виждам добри музиканти, особено по-млади момчета и момичета, които свирят на улицата. И забелязвам, че са много високо равнище. 

Петьо Вълков: Още от 90-та година музикалното училище имаше триа, квартети, солисти. Излизат си, правят репертоара на улицата, изкарват си нещо. И „Акага”, и Мишо Йосифов е излизал. Обаче те са готини. Като излязат, се натрупва навалицата наоколо и веселбата върви.

Димитър Христов: Ние трябва да се вглеждаме и вслушваме в тези хора на изкуството, защото за някои от тях дадената монета, или вниманието на минувача е много важно. 

Нека да чуем още едно кратко изпълнение, защото вървим към финала на нашето предаване. Дали е песен, дали ще е инструментално, ти избери.

Петьо Вълков: Дано да не е в сегмента „никога не е късно да станеш за резил”, но ще се опитам да изпея една песен, писана за мене, от Красимир Първанов – „За уличния музикант”. Първата песен беше на български, помолих го да я преведе на френски. 

Красимир Първанов. Благодаря му!

Димитър Христов: Благодаря на Петьо Вълков. Желая ти здраве и успех пред тази аудитория, която имаш и в България, и в чужбина.

На добър час!

(Пълното интервю, както и песни, изпълнени от поета с китара Петьо Вълков, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova