Петьо Вълков – да се огледаш в очите на минувачите
Между Русе и Букурещ, Цюрих и София… „Запалих се по китарата от приятели на батко. На купони се озовавах под масата и наблюдавах какво прави китариста…“ (П. Вълков) Музиката от различни извори и от различни жанрове. Разговор с Петьо Вълков за това какво е да си поет с китара във време, в което думите са обезценени. Димитър Христов: Добре дошъл на Петьо Вълков, приятел повече от 25 години сигурно. Другар и в изкуството, и в изявите на бардовете, на поетите с китара още във времето, когато прохождаше това движение на бардовете, и когато почнаха да се увеличават фестивалите в България за поети с китара. Ще ми се най-банално да започнем с това – откъде си, от какво семейство си? Как се случи така, че се захвана с музиката, че животът ти върви вече много години с китарата в ръка? Петьо Вълков: Откъде съм е един от най-интересните въпроси. Тръгнал съм от Айтос, роден съм там. В момента родната ни къща е на Емона. Баща ми, дядо Димо, да е жив и здрав, имаше голям мерак да живее сред природата. Като се пенсионира като миньор, отиде да работи на пътя Иракли – Емона. Живя по бунгала, по фургони и накрая направи една фамилна къща. Иначе живея в момента между Русе и Букурещ, Цюрих и София. Димитър Христов: На Моста на дружбата между Русе и Букурещ. Петьо Вълков: Там нямаш право да спираш. Дори не ти разрешават да вървиш пеша. Димитър Христов: Пешеходци не пускат ли вече? Петьо Вълков: Няма място, опасно е. Димитър Христов: Защото ние сме се качвали с теб като пешеходци на ферибота Видин – Калафат. Петьо Вълков: Може би на Видин – Калафат мостът е нов и има място за пешеходци. Запалих се по китарата от приятели на батко. На купони се озовавах под масата и наблюдавах какво прави китариста. Димитър Христов: Но не си ли учил в музикална академия? Петьо Вълков: Кандидатствал съм в музикалното училище, само че в […]
