Художникът Калин Николов: Изкуството е форма да сме готови за бъдещето си

„Дори само една линия да видя от този художник,
 аз веднага ще позная, че е от него.” Радой Ралин

Калин Николов е завършил Художествена гимназия, а след нея и Висшия институт за изобразителни изкуства, специалност „Графика и графични технологии“. Сътрудничил е като художник или с авторски материали в почти целия основен български печат. Имал е изложби в София, Хамбург, Атина, Будапеща и др., участвал е в редица общи художествени изложби у нас и в чужбина (Белгия, Канада, Турция). Негови творби са притежание на Софийската градска художествена галерия, Дома за хумор и сатира в Габрово, Националния музей на българската литература, Музея на бившия концентрационен лагер „Нойенгаме“ в Хамбург, а също така в обществени и частни сбирки в много страни по света (Исландия, Франция, САЩ, Германия, Австрия, Гърция, Сърбия и др.).

Определят живописта му за една от тенденциите в хиперреализма, заради търсената от него родственост между художествения и медийния образ. Рисуването му се приема за философско и с наситен метафоричен език.

Разговаряме с Калин Николов за многопосочните му интереси и творчески изяви като илюстратор, график, изкуствовед, художник, преподавател по изкуствознание, автор на книги.

Димитър Христов: През последните месеци и през последната година представихме редица видни български творци, предимно свързани с литературата и с други изкуства, автори на творби, които представят националната ни култура, националната ни литература по един достоен начин в световния културен процес. За мен е особено приятно, че наш гост е художникът, изкуствоведът, илюстраторът, графикът, преподавателят по изкуствознание Калин Николов. Един творец, с когото през годините сме имали общуване в областта и на литературата, защото той като график е илюстратор и оформител на много книги, списания и вестници, които излизаха през годините. Смятам, че Калин Николов е едно от изключенията в средите на художниците, като автор на книги, като сериозен изследовател на художествения процес, като човек, който се е познавал и общувал през годините с много интересни личности. Илюстрирал е книги на Радой Ралин, на Йордан Радичков, на Атанас Далчев, на много съвременни български писатели.

Имаш над 10 самостоятелни изложби, някои от които в Германия, Гърция, Унгария, Република Северна Македония. От ранни години си свързан и с научната фантастика, с онези клубове и сдружения, които развиваха този жанр в българската литература и в българското изкуство. Това влечение, тази страст към научната фантастика, която днес наричат „фентъзи”, не беше ли бягство от онзи сух и скучен реализъм и буквализъм, който понякога отблъсква читателите и зрителите?

Калин Николов: Когато са се създавали клубовете през 1972-1974 година, все още не съм членувал там. Приобщих се към тях 4-5 години по-късно. В литературата навлиза нещо ново и другите жанрове сякаш недостатъчно зареждат с идеи една група младежи. Когато бях в пазарджишкия клуб, който носеше името „Братя Стругацки”, гостуваше Аркадий Стругацки. Беше му казано, че представлява само себе си и че е турист и не може да говори от името на съветските писатели. Към този жанр се проявяваше съмнение, поводи за дискредитиране дори, обаче в него се криеха възможности да бъде погледнат света от друга висота. Наши членове бяха Ненко Сейменлийски, кореспондент на вестник „Работническо дело“, Тодор Иванов, много известен общественик, от ръководителите на една от фондациите на името на Рьорих, Наско Славов беше двигател на клубната дейност в страната около половин век, Ивайло Рунев, за съжаление, рано почина – изключителен организатор, изследовател на еволюцията на българската фантастика и Васко Сивов, философ  –  не мога да изброя всичките. Сашо Карапанчев – чудесен писател и поет, който бе отнесен от Ковида. Ще дам една илюстрация. Отиват в Комсомола през 70-те години и разговарят с един секретар, той им казва: „ Нас фантастика не ни требе, ние си имаме марксизъм-ленинизъм.” Имахме теория за развитието на бъдещето, но изкуството има право на своите хипотези и те се оказаха правдиви, защото неочакваността на това, което се случи, даваше социален заряд на нещо. С гордост отбелязвам, че ние формирахме клуб на художниците-фантасти. В България не е имало тогава такъв клуб. Кръстихме го на името на Васил Иванов, който по това време беше 80% забранен, негови графики се появяваха рядко. Някои интересни автори си позволяваха той да илюстрира приживе техни книги – Вера Мутафчиева, Стефан Цанев. Появяваха се понякога статии за него от Владимир Свинтила, Кирил Кръстев. Това, че той е първият български абстракционист, първият български субективист в изкуството, че не приема нито една от постановките на времето, отделя се от София, не работи в движението на общото, дъновист, лекува се с будизъм  и прониква в природата, му създаде проблеми. Един много голям световен изкуствовед през 1962-1963 година изнася негови творби и прави две изложби в Лондон, първата от които има „феноменален успех”. Това пише Увалиев в статиите си. Ромен Гари, който е тук културно аташе, купува негови картини.

Димитър Христов: Това е една голяма тема и аз започнах от нея, защото  в онези години си мислех, че чрез фантастиката се легализират някои забранени и пренебрегвани тенденции в изкуството и в мисленето на хората. В съветското изкуство се разчупиха рамки, бих казал и в западноевропейското изкуство, като започнем от Жул Верн. Такива прогностични, да ги наречем научнофантастични или фентъзи идеи и тенденции, придвижваха мисленето на хората напред и представата им за бъдещето, каквото много трудно можехме ние да си го представим, тъй като живеехме в една доста закостеняла система, което не предполагаше сериозно реформиране или обрати, които се случиха. Докато фантастиката си позволява това и тук искам да кажа, че сюрреализмът е едно фантастично гледище на света и на твореца. Или метафоричното мислене, което се развива по един фантастичен начин, тръгвайки от митологията, митологемите и т.н.

Искам да се върнем пак на твоята работа в областта на изкуствознанието и на литературата. Като голям познавач на литературата и изкуството, си един от най-интересните илюстратори и оформители на книги. Художникът, ако не е прочел книгата, ако не познава добре автора, ако не познава добре стилистиката на времето, в което е писана тя, не може да направи нищо съществено. Искам да кажа, че ти си направил емблематични оформления, корици на книги, на страници, графика на периодични издания, които разчупиха този схематизъм, тази закостеняла формула, която ни налагаше системата. Неслучайно си от семейство, което е свързано с периодиката, с архивистиката. Тук ще спомена, че имаме общи приятели като Георги Рупчев, редица писатели не само от нашето поколение, но и от по-възрастните. Много е интересно твоето общуване с Борис Димовски и с Радой Ралин. Освен че си завършил Художествена гимназия и Националната художествена академия, специалност „Графика”, ти си специализирал не само в класа на графиката и на карикатурата.

Калин Николов: Работих с Борис Димовски и се учих от него. Социалното значение на една творба по никакъв начин не е по-малка от естетическото въздействие. Ако се върнем на фантастиката, в „Пътуване в Уибробия” на Емил Манов – това е социална хипотеза и същевременно изключително сатирична подигравка, в която редица хора, романисти и други присъстват почти персонално. Не ме дразнеше толкова системата, защото съм считал, че икономическите условия рано или късно ще доведат до някаква смяна на ситуацията. Невъзможно е една държава, която не произвеждаше ноу-хау и го купуваше от по-развити страни, продаваше своите суровини, вечно да живее в такава мътна, неясна, мъглива среда и промяната се случи. Художественият живот сега се представя в едни много розови светлини – „модерно изкуство”. Да, модерното изкуство 30 години след унгарското, 60 години след западноевропейското, но социално изкуство – не. То се преследваше по много линии. Не само това критичното, а дори онова изкуство, което показваше света и какво се случва в него. Смятам, че гражданското съзнание ни беше нужно. Една от моите книги е посветена на Атанас Пацев – един от най-модерните български художници за времето си. Той е един от най-младите партизани. Естествено след 9 септември влиза в Академията. Законът е направен така, че партизаните и участващите във фронта да бъдат приети без изпит. Той се явява на изпит. Готви го баща му, който е оперен певец, но като млад е рисувал със Златю Бояджиев и Бараков. Приет е в Академията. Един ден вижда нахалници да вървят по коридорите и да издигат лозунги, как ще направим от Сталин Леонардо да Винчи и от Микеланджело – новия художник, новия Прометей. Издебват проф. Никола Ганушев, обявен от тях за буржоазен човек, когато е сам в ателието и заковават вратата с възгласи „затвор за буржоазния професор на Академията”. Пацев избива вратата, никой не смее да му каже нищо. Два часа всички мълчат. Той е освободил затворника. По едно време ректорът Илия Петров го пита: „Какво се случи там?” Отговаря, че „едни тъпаци се подиграват на възрастния човек”. Беше до края на живота си такъв. Той е единственият, който уволняват за „Люти чушки”. Наклеветен. Не му пукаше. Преди историята с „Люти чушки” през  1963 година, гостуват министърът на съветската култура и на републиките и големи артисти, включително някакъв лицемер, който уж погребал абстракциониста Малевич, обаче говори колко е вредно модерното изкуство и че трябва да слушаме какво ни казва Политбюро. Пацев става и пред цялата зала държи реч, казва им, че тяхното изкуство въобще не е сред водещите в света. И знаете ли какво се случва? Това е публикувано в списание „Изкуство” едно към едно, защото са считали, че хората са обработени и ще помислят, че той е психопат и самозабравил се, с омраза към новото, не е на власт или е недооценен.

Димитър Христов: Написал си почти 400 страници за Атанас Пацев и тук искам да кажа, че умението ти да работиш с документи, да откриваш уникални неща, е много силно в цялото ти творчество като писател. Аз смятам, че ти си от художниците-писатели, автор на не малко книги, не само на редица студии, свързани с изложби, изследвания и т.н. Темата за южнославянските художници ти е много близка, само ще спомена, че родът ти е от Цариброд. Така този български корен от Поморавието се оказва много жилав, много трудолюбив, последователен, каквито са царибродчани през вековете. И същевременно една изключителна съпротива срещу всичко, което угнетява или пречи на свободата на твореца тук.

„Неосъщественият музей” е един от твоите капитални трудове, които много години си работил, огромен том с подзаглавие: „Една книга за забравените и незабравените художници, за забранените изложби, за достойнството и недостойнствата във времето, книга за съдбата на българските художници.” Това е книга с много имена и съдби в нея и с много интересни находки и като фоторепродукции на редица произведения от българското изкуство. Мисля, че малцина от нашите изкуствоведи имат такъв поглед за изобразителното ни изкуство, което е много важно в един момент, когато бихме искали да извадим на показ онова, което е било в архивите – премълчавано, скривано или умишлено затворено там. Няма да забравя как, когато Петербург се наричаше Ленинград, в най-големия музей за изобразително изкуство видях в един от коридорите извадени от мазето картини, за да бъдат почистени от прах и паяжини. Когато започнах да ги разглеждам, се оказа, че това е Марк Шагал, който не висеше в големите салони на този петербургски музей, богат с творби на изкуството от векове, не само на руски художници, но и на редица чуждестранни автори. Но Марк Шагал  присъстваше в най-големите музеи по света, особено на Запад, защото е продаван, защото са го купували. Руската империя, че и Съветският съюз са печелили от него, като са го продавали. Но това, което те притежаваха, го държаха в музея. В този смисъл искам да кажа, че ти си откривател на имена в българското изобразително изкуство и в литературата, които са много ценни за нашето национално съзнание. Тук ще обърна внимание на една твоя книга „Художници, свързани с историята ни”. Книга, която възкресява моменти от времето на османското робство, отново присъства темата за Съюза на южнославянските художници, но и за американските художници, които отразяват Руско-турската война.

Калин Николов: В интернет попаднах на картина, която се казва „Башибозук”, потресаваща, защото нито една картина от миналото с такава категоричност не е на българската позиция. Аз поне нищо не знаех за онези времена. После се оказа, че ние нищо не знаем. Милет, художникът, загива като герой на „Титаник”, защото си дава сакото и палтото на едни жени, остава на кораба докрай и помага на хората, без да се качи на лодките. Признат е като герой и в западната част на Белия дом, в парка е изграден мемориал в негова чест. Негов кум е Марк Твен, който често му изпраща писма в България. Войната много се затлачва, руснаците идват с намерението за седмица-две да приключат с турците, но срещат сериозна съпротива. Разполагат си лагерите в Добруджа, обаче започват болести, епидемии  и Марк Твен пише: ”Милет, внимавай! Ние мислехме в Америка, че ще загинеш на бойното поле като герой, а не от коремен тиф и ще те погребат там. Не очакваме от теб такава участ.” Тоест, изведнъж се оказва, че е една много голяма личност. Декан на Илинойския университет ме свърза с един от биографите на Милет и направих тази студия. Другата е за Репин, колосален художник, като Достоевски или Толстой за литературата. Той си е кореспондирал с наш свещеник, философ, който в името на толстоизма напуска църквата и започва да издава нравствена литература. Когато намерих писмата и се появиха първите публикации, беше жив академик Лихачов. Казваше, че ние не познаваме Репин след Октомврийската революция, както тези писма ни го разкриха.

Моите родители бяха журналисти и това много ми помогна. Понякога си казвам, че не знам като художник какъв съм, обаче все пак атмосферата, че съм чел много, създаде пиетет не само към големите, а и към писателите, които лесно забравяме и пренебрегваме.

Димитър Христов: Не е изключение, че ти си писател, защото въпреки че работиш в различни жанрове на изобразителното изкуство, изключително интересно разказваш, имаш невероятни находки като документи и като личности, които осветляваш в своите занимания в една област, която е интердисциплинарна. Умението да се пише, откривателската страст, работата с документи и архиви, е призвание. Тази книга, която за мен е изключително интересна, дори няма съдържание, защото всяка страница е поток на мислене, породен, предизвикан от проблемите на българското, европейското и световното изкуство и присъствието на личностите в него. Една много интересна книга, която може да служи и за учебник в някои школи и училища, където искат да научат нещо по- различно от онова, което е щампирано и добре познато. Това твоят неосъществен музей ли е?

Калин Николов: Да. И най-богатият музей, а при нас не е така, включва картини, които се показват и картини, които са на „депо”, не живеят същия живот. Редица автори по някакви причини са пренебрегвани. За мен музеите са два типа: единият, в който аз работя, завеждам графичния кабинет ( понякога се шегувам, че в джоба си нося ключа за най-скъпото нещо в България), защото в него са картини на Рембранд, Пикасо, Гоя, Ренато Гутузо и много други интересни и световноизвестни творци в света и ,може би, в галерията. С теб сме приятели от много дълго време и затова ще ти припомня, че ти имаше една стая в Съюза на писателите и там бяха две картини: едната беше „Христо Ботев” на Светлин Русев, а другата – акварел на възрастна жена. Това беше „Майката на Вапцаров” от Кирил Миланов. Никой вече не помни Кирил Миланов, кум на Светлин Русев. По някаква причина не е допускан до никаква обща художествена изложба. Той е направил смела рисунка. На един кинофестивал в Москва започва да рисува влизащите. София Лорен го хваща за ръката, защото с една линия, като истински майстор е уловил по удивителен начин профила Ѝ – тя не позволява да снимат профила, заради суета и защото мисли, че не е красива в тази позиция.

Димитър Христов: Тази друга линия на неофициозното изкуство все още е много силна. Има много неоткрити или забравени автори, произведения, хора, които са допринесли в миналото за българското и световно изкуство.

Калин Николов: Аз искам да допълня нещо . Работех във „Вечерни новини”, вестник с голям тираж, важен вестник със забравени имена. Обаче, ако тегля чертата, ще кажа, че имената, които времето ги изличи, са доста повече от преди. Може би по-рано не са рискували да стават творци, приемали са го като тежко битие, но сега от редица важни и по-малко значими художници, да не ги делим така, като че ли нищо не остана. Две-три десетилетия нивелираха нещата. Не искам да кажа абсолютно нищо срещу новото време. То не ни е виновно, ние сме си криви и всичко се върти около парите и заплащането.

Димитър Христов:  Както в миналото, така и днес има един псевдоелит в изкуството, който може да доминира за кратко време. И след това заслужено се забравя. Мисля, че ти си един гладиатор в изкуството, често пъти воюваш абсолютно сам. Съпротивата, която имаш срещу този псевдоелит, срещу забравата на големите имена, на големите събития в изкуството, е много важна. Няма да забравя как в по-млади години на някакво огромно културно събитие или на някакъв фестивал и в България, и в чужбина си заставал на площада или в средището на събитието и започваш да рисуваш шаржове, които подаряваше на присъстващите. Случвало се е да нарисуваш за 2-3 часа стотици шаржове, за секунди да уловиш образа, да уловиш характера, да хванеш характерното за всяка физиономия, за всеки човек. По-късно ми се струва, че беше много, много напред със сериозно въздействие на твоите карикатури. Спря ли да рисуваш карикатури?

Калин Николов: За шаржовете да споделя. В Гърция веднъж рисувах и Микис Теодоракис, който беше зад мен, само казваше: „Превъзходно, хубаво, точно.” 

За карикатурата – извика ме веднъж редакцията на „Стършел”, беше в края на 90-те години и макар че те ме бяха поканили, изразиха мнение, че карикатурата е много остра, не търсят тази тенденция и да си останем уж приятели. Не се сърдя. Приел съм го като съдба. Същите карикатури излязоха в българския вестник във Франция „Парижки новини”. Не намерих пазар, оказа се, че вестниците сключват договори с определени хора. Нищо не казвам, понякога са зависими, понякога не са. Няма да забравя как с наш известен карикатурист правихме преди няколко години изложба в Сърбия и един стана и го попита: „Всичко е хубаво. Талантлив. Браво. Но защо участваш в екипа на Слави Трифонов?” Аз избирам такава позиция – в книги се проявявам като карикатурист, илюстрирам сатирични книги. Не съм съвсем отпаднал от сцената, но почти.

Димитър Христов: Имаш достатъчно сериозни занимания. Карикатурата е едно от тях. Познавайки теб, Борис Димовски, редица други наши майстори в тази област, мога да кажа, че притежаваш класически неща в областта на този тип на сатиричната рисунка. Кажи няколко думи за Апулей – това е един цикъл, в който има 140 рисунки голям формат.

Калин Николов: Да, 140 рисунки с тема романа „Златното магаре” на Апулей. В началото на 90-те спасявах едно издателство от някакъв неуспех. Художничката им беше заминала в Испания и ги оставила с недовършени работи, и те са отнесоха отначало много добре. Впоследствие ми казаха, че предпочитат да купуват цветоотделки от чужбина, че там нещата са по-пазарни, по-ефектни и аз си го представих в унисон на цялата ни култура. Тогава реших, че единственото спасение е да рисувам дори за себе си, обаче да правя нещо, което е важно. Започнах да рисувам Апулей и други книги – Паустовски  „Златната роза”, още неща. Така се появиха тези рисунки, свободни, с хубави сюжетни линии. От друга страна, един вътрешен диалог с Борис Димовски. Той беше строг  човек и много морален. Знаех, че по-хубаво магаре от него не може да се нарисува, защото е майстор на народното. И реших, че искам да му покажа, че и аз по моя си градски начин ще стигна до магарето. Също, че еротиката може да се покаже по един хубав начин и той го оцени, много се радваше.

Димитър Христов: Тази изложба е едно от големите произведения на нашите майстори в областта на сатиричната рисунка. Аз съм гледал цикъл от карикатури, но подобен тип изложба със 140 работи, които отразяват и едно класическо произведение на римската литература, не е правен скоро. И това е една връзка и във времето - да покажем, че и днес пороците на човека са същите, само че по някакъв начин мултиплицирани, защото когато едно магаре застане пред компютъра или може с копитата да набира и да дава заповеди на други магарета, става страшно.

Последен въпрос, свързан с твоята поезия. Аз съм чел твои стихове. Ти избягваш да ги показваш и да ги печаташ, но смятам, че това е едно продължение на твоята творческа работа.

Калин Николов: Като пишехме „Неосъщественият музей”, за някои съкращения от статии и от други работи Радой Ралин каза, че са само за немерена реч. Аз се пробвах – двадесет и няколко години седи на трупчета, за да се убедя сам, че става за нещо и така се случи – това са художнически мисли, казани в една есеистична или, да не казвам, „стихотворна форма”, защото съм далеч от умението и професионализма.

Димитър Христов: Благодаря ти много. Останаха още много неща, за които има да си говорим, защото работата ти в областта и на изобразителното изкуство и в Националната художествена галерия, като творец в различни жанрове и като писател, изкуствовед, изследовател, е много интересна. Смятам, че трябва да издадеш стиховете си, вероятно с рисунки. Сигурно имаш и много нови неща, по които да работиш. Дано да ти стига времето.

Калин Николов: Дано и на вас да ви стига времето за всичките ви хубави идеи.

Пълното интервю с Калин Николов можете да чуете във видеоматериала.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova