Пламен Сивов – Една октава тишина

Той е музикант, публицист, поет и изпълнител. Проявява артистичните си способности наред със задълбочени интереси към религия, теология и философия.

За любовта към хубавата музика и поезия, за смисъла да правиш изкуство разговаряме с Пламен Сивов от „Точка БГ”. 

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на Пламен Сивов и заедно с Владислав Кацарски ще проведем един разговор, свързан с българската поезия, българското песенно изкуство, творческите ти занимания като известен български бард, автор на стихове, на песни, изпълнител. Ще кажа няколко думи за твоята биография. Ще си говорим на „ти”, тъй като се познаваме отдавна по линия на поетите с китара.

Пламен Сивов е роден в град Сливен. Завършил е гимназия с преподаване на чужди езици, след това Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Живял е две години в САЩ, където прави изследване в университета „Джонс Хопкинс“, Балтимор за нестопанските организации в Америка. Пише изследване за Световната банка, за българските неправителствени организации . Директор си на фондация „Покров Богородичен”. Редактор и автор в портала Православие. БГ. Член на Управителния съвет на Световната федерация на православната младеж. Автор на множество статии за българската православна църква, преводач от английски и руски, сценарист на филми. И от 2007-ма година започваш да се изявяваш като поет с китара. 2016 година издаваш първата си стихосбирка, а през 2011 година създаваш с колегите си Акустичния проект за нови градски песни „Точка БГ”. Имате пет албума и твои солови албуми, някои от които си записвал с брат ти Калин Сивов и група „Алегорист”. От тези сериозни занимания с философия, религия, неправителствени организации до музиката, която е едно артистично и доста бохемско занимание, що се отнася до поетите с китара, но не и чак толкова бохемско. Ти лично като автор и като изпълнител, както и групата „Точка БГ”, в която участваш с твоите колеги, постигнахте един доста сериозен професионализъм. Къде си учил китара? Самоук ли си, школувал ли си някъде?

Пламен Сивов: Напълно самоук, както и повечето хора в този бранш. От поетите с китара почти нямаме хора с класическо музикално образование. Може би освен Бойчо Иванов.

Димитър Христов: Има и някои дипломирани.

Пламен Сивов: Рядкост е в нашите кръгове по-високо ниво на владеене на инструмента и доколкото го има, то обикновено е на базата на самоучене, на гледане на клипове, на други хора , на търсене на развитие. Важно е, че това, което ни събра с хората от „Точка БГ”, е, че имаме отношение към звука, към инструмента, към звукоизвличането. Отворени сме да научаваме нови неща, включително за областта на свиренето – да вървим, да се самоусъвършенстваме. За много от колегите в този жанр това не е толкова важно. Имат си няколко акорда и за тях това е напълно достатъчно, за да изразят, което им трябва. И в това няма нищо лошо. Просто при нас така се случи, че взаимно се индуцирахме, амбицирахме се да вървим напред. Търсихме хубавия звук. Знаете, че Красимир Първанов от нашата група има афинитет към китарите и въобще към инструментите. Той ги колекционира, интересува се, теоретизира на тази тема. Търсили сме хубавия звук. Не ни е без значение с коя китара ще изсвирим конкретна песен. Даже сме имали случай Краси като чуе някоя песен да каже: „Тази песен е за тази китара. Тя само с нея трябва да се изсвири.” Ако нямаме такава китара, ще купим. Тоест съществува и този момент. А иначе по отношение на бохемските елементи има едно класическо разграничение в нашия жанр на изпятата поезия. Песните са делят на „мискински” и на „кахърни”. Мискинските песни са по-бохемските, по-пиперливите, понякога с малко хипарски привкус – или на протеста, или на хедонизма, на чистото удоволствие от купона и от куфеенето. Има такива, които са по-лирични, по-вглъбени, по-обърнати навътре, нагоре – в такива посоки. Така се случи, че аз от „мискинските” имам две-три, а пък всичко останало ми е „лирично” и „кахърно”. Акцентът и в групата е лиричното, хубавият текст, по-дълбокото послание. Не казвам, че това е единствено възможният начин, не казвам, че това е стандарт, не казвам, че това е нещо, което задължително всички трябва да следват, но това беше нашият път, това беше нашето предпочитание. Затова и физиономията на групата е по-скоро в тази посока, отколкото към бохемата.

Димитър Христов: Тъй като аз на 50 години за първи път отидох на уроци по китара, осмелявайки се да се качвам и на сцената с този инструмент. А пък Влади Кацарски и той на такава възраст тръгна да се школува, макар че е участвал и в рок групи, и музика за театрални постановки и т.н. Но вашите песни, твоите и на групата „Точка БГ”, ги нарекохте „нови градски песни”. Значи има някаква приемственост в тази градска култура и в днешната урбанизация децибели, тази звукова вълна, която ни залива с масовата музика, вие търсите по-лирично звучене – акустичното звучене. И такива са, разбира се, и стиховете, които пеете, защото голяма част от песните на „Точка БГ”са по твои стихове. Ти самият изпълняваш и правиш песни по свои стихове и разбира се, и по стихове на големи български поети и на интересни по-млади и по-възрастни творци. А това е, което ви отличава от популярната музика, която се прави с различни жанрове. Като говорим за школуване и затова, че такъв автор като тебе е самоук, виждам, че ти се учиш от върховни автори в поп музиката.

Владислав Кацарски: Това не ви ли стеснява малко периметъра на публиката?

Пламен Сивов: Зависи човек какви цели си поставя. Ако си поставиш за цел непременно да те въртят по всички телевизии и радиа и непременно да присъстваш във всички сутрешни блокове, и непременно да взимаш 15-20 000 лв. на участие, и само от крана на чешмата да не течеш, тогава може би ще трябва да си адаптираш стила към тези очаквания. Обаче при нас така се случи, че всъщност ние всички се събрахме, започнахме да правим тази музика без да имаме някаква особена житейска необходимост от това, тоест чисто прагматична. Имаме духовна необходимост, но никой от нас не живее от тази работа и не се изживява като музикант в този професионален смисъл. Тоест ние го правим между другото, правим го само за удоволствие, за чисто удоволствие. Това, което всъщност се случи, че много бързо разбрахме, колкото и да си мислехме, че ще е някаква много периферна, много маргинална аудитория, която ще се опитва да слуша качествен текст, ще търси някакво поетично послание, ще може да първо да си спомни какво беше въобще да имаме песен, където текстът да означава нещо, а не просто да са наредени някакви думички. Или пък, дай боже, младо поколение, което тепърва ще открие прелестите на такъв тип музика, всъщност се оказа, че много хора искат да слушат такова нещо. Харесва им и дори такива, които го чуват за първи път, казват: „Това ми напомня на нещо. Това нещо е добре забравено старо. Тука ми приличате на тези, тука – на онези.” Тези паралели всъщност са много подвеждащи, защото такава музика не просто се е правила преди, тя се прави и сега. Тя ще се прави и по-нататък и винаги ще бъде популярна до степента, до която обществото е израснало да бъде популярна. Такава музика с акустична китара и с глас не просто на Запад, а в една Румъния (и Димитър Христов много добре знае), е нещо, което е мейнстрийм. Тоест, нещо, което е безкрайно популярно, което се радва на огромна аудитория, където хората, които свирят такава музика, живеят като звезди и са звезди. Но всичко това зависи от един масов вкус, който би трябвало да може по някакъв начин да се формира, да се възпитава и т.н. Нещо, което при нас е зарязано.

Владислав Кацарски: Тука стигаме до един глобален проблем – публиката може би трябва да бъде научена и възпитана, а не да вървиш по това какво искат. Защото ти казват: „Това няма да мине, защото хората не го искат.” Те ще го поискат тогава, когато ти ги научиш да го поискат. Ти сега да си виждал някъде опашки за книги? Аз съм виждал и ти се виждал, само че в едно друго време и не беше, защото нямаше толкова много книги. Виждаш сега, опашки за книги няма. И какво излезе? След 90-та година какво стана? Тръгна онзи хубав израз: „В България книги и кирка не се краде”. А имаше времена, в които се крадяха книги. Тръгнахме да угодим на масата, а не да я научим.

Пламен Сивов: Угаждането на масата и ученето на масата е много важно. Аз не много отдавна имах задочен спор с една твоя колежка, музикален редактор, да кажем в „обществена медия”, която ми каза, че примерно нашите песни не могат да присъстват в техния ефир, защото не били поп. И аз тогава си позволих да я провокирам, да ѝ припомня какво означава „поп”. То идва от популярно. Това е един жанр, който може да бъде лесно запеваем, тоест някакви повтарящи се мотиви, рефрени. Музика, която не е сложна по същността си, и човекът може да си я изтананика. Но тя каза: „Не е поп, тя е бардовска музика.” Което автоматично означава, че бардовската музика не може да бъде популярна музика и оставя примерно песента „Yesterday” на Бийтълс извън обхвата. Боб Дилън, Саймън и Гарфънкъл, много други, тоест те нямаше да бъдат популярни въобще. Всъщност с години наред водят класации за популярна музика, не за нещо друго, не за някаква специфична музика. Но за съжаление в момента някак си негласно в българските медии, особено в тези, електронните, фирмените медии, има едно съгласие между хората, че трябва да се въртят парчета, музика на много ограничен кръг изпълнители, които трябва да звучат по определен начин и по никакъв друг начин. И разбира се, че всичко това е свързано и с интересите на големи фирми, лейбъли и т.н. И аз това го разбирам. Но за съжаление, като резултат от всичко това, българската публика, масовата публика не може да чуе неща, които според мен биха станали популярни, защото имат този потенциал да станат популярни. Те могат да бъдат запявани. Думите, които използват, стигат до сърцето на много хора или биха стигнали. Но сме ограничени в това отношение и разчитаме на каналите на интернет, което никак не е малко между другото. Ние имаме доста последователи във Фейсбук. Залите, в които свирим, винаги са пълни. Не можем да се оплачем от липса на публика. Така че виждам и в тази публика една доста голяма разнородност по отношение на възраст. Както има хора от нашето поколение, където сме се събрали, така има и много, много по-млади, включително и хора, които за пръв посягат към китарата и се вдъхновяват от точно такова свирене. И виждат в нашите песни и в тази музика възможност за собственото си развитие по-нататък. 

Димитър Христов: Бих искал да припомня, че преди повече от 20 години, без да се познаваме, чувайки една твоя песен на демо запис, те поканих на фестивала, който бях създал „Софийски вечери на авторската песен”. И ти взе награда.

Пламен Сивов: Той беше май първото ми участие.

Димитър Христов: Първо участие и с дебюта си получи и награда. Носител си на редица награди. Както и сам, и заедно с групата „Точка БГ” сте концертирали в различни държави и столици. Но искам да кажа, че този тип музика разширява своята аудитория и това, че не влиза в големите медии, е проблем на големите медии и на парцелираното пространство, което е определено само за определен род изпълнители и продуценти и т.н. Поканихме също твоите колеги от групата „Точка БГ” на различни фестивали и вие се намерихте като единомишленици, като хора, които се допълват, обаче са индивидуалности. Всеки от тях има своето индивидуално творчество, има свои солови албуми, което ви прави чест. Много се радвам на това развитие, без да се обявявам за някакъв кръстник или създател на тази група, защото вие си я създадохте. 

Пламен Сивов: Така беше и сме много благодарни. Когато ти още бе в Македония, в Скопие, гостувахме там. 

Димитър Христов: Трябва да кажа, че огромно разнообразие и стилово, и като звучене има в цялостното творчество – и твое индивидуално, и на групата„Точка БГ”. Това говори за контакт с различен род публики или с различни поколения, на които им се слуша един или друг тип стил музика. И вие го постигате това нещо.

Пламен Сивов: Този жанр „изпята поезия” не е музикален жанр. Той е по-скоро условно определение на нещо, което представлява някакъв синтез между музика и текст, която се изпълнява от автора си. В този смисъл може да има най-различни музикални жанрове и в нашите албуми ще намерите и боса нова, ще намерите и кънтри стил, баладичен стил, най-различни. Включително имаме една песен хард рок. С брат ми сега записвам няколко песни, на които той им прави аранжимент на прогресив рок – с  инструменталите им, с усложнените звукови пространства и много инструменти. Тоест човек може да е свободен да направи по различен начин музиката и то не с оглед да стигаш до определени хора. Ние не го правим, за да стигнем, а защото просто ни е кеф да го вършим. Но е факт, че хора като нас, които правят такава авторска музика, са напълно свободни от някакви жанрови ограничения. Ако искам, утре ще запиша хип-хоп, кънтри или нещо друго. 

Владислав Кацарски: Не е листопад, просто останахме двамата с Пламен. Димитър Христов трябваше да напусне нашата компания, не защото загуби на карти, а защото има липса на време.

 Да те върна малко назад за бардовата песен, за онези фестивали, наречени „Ален мак”, на които имаше много китаристи. Защо тези хора не станаха бардове 90-те години?

Пламен Сивов: Трябва да кажа, че не съм бил на „Ален мак”. Нямаше и как, защото бях много малък. Така че почти не съм ги хванал.

Владислав Кацарски: С изключение на това, че беше широко рекламиран като фестивал на политическата песен, ставаха големи купони по „Ален мак”. И имаше някои много сладки песнички, които се родиха там. Изпяха се много хубави песни. 

Пламен Сивов: Може би един от проблемите на целия този жанр в България е, че всъщност популярно в края на социализма стана точно „Ален мак”, което беше обявено като фестивал на политическата песен. И това сложи неофициална дамга върху целия жанр. Като видиш човек с китара си казваш: „Той е от „Ален мак”, той е политически, той е от ония.” И така, за съжаление, това си остана като някакъв вид асоциация. Нещо, което не може да се каже за нито една друга страна, да не говорим за  англоезичните, където подобни фестивали е нямало и затова хората си свирят на китари и са популярни. И никой не ги свързва с такива неща.

Владислав Кацарски: Едва след 2005-2006 година започнах да виждам някой смело да свири с китара.

Пламен Сивов: Сега има цяло поколение, съвсем ново поколение, което прави песни по този начин, вдъхновени не от нашите кумири и идоли, които бяха от онова време, а от съвсем нови, дето не сме ги чували с тебе. Даже, водени от това нещо, заедно с една известна наша кънтри певица Лили Друмева, която направи преди няколко години един фестивал, който се казва на английски Sofia Singer Songwriter Fest, тоест „Софийски фестивал на бардовете”. Аз съм в журито на това нещо от самото начало. Там се извървяха десетки нови, напълно непознати за мене млади български момичета и момчета, които свирят с китара и правят собствена авторска музика. И някои от тези неща са много качествени. Като човек, свързан с българското слово, малко се бунтувам вътрешно, но умерено, от това, че свирят на английски. Пеят на английски и основно пишат на английски, но не всички. Някои от тях се опитват да пишат на български, но всички споделят, че на английски някак си им е по-лесно. Те са израснали с този език по начин, по който ние не можеше и да си представим да сме израснали. Аз лично съм завършил английска гимназия. По такъв начин английският не е присъствал в живота ми тогава, когато съм бил тийнейджър. Докато тези се раждат с английския в главата вече.

Владислав Кацарски: Говорих си с една приятелка наскоро и тя каза: „Много лош английски имам, но тогава други ни бяха приоритетите.” Имах едно ходене до Прага с велосипед от София и разговаряхме с един приятел в една от почивките. Той каза: „Синът ми научи английски от Cartoon Network.” Тогава дъщерите ми бяха малки. И те научиха английски от Cartoon Network. И какво беше моето учудване, когато сега преминавам през Cartoon Network, и виждам, че той е озвучен на български. И дъщеря ми казва: „Съсипаха канала.” Защото това наистина се оказва един начин децата да научат чужд език. Аз говоря за това, че светът е глобален и трябва да знаеш езика, на който говори едва ли не 2/3 от земното кълбо.

Пламен Сивов: От една страна, да. Те ще научат било през Cartoon Network, или като гледат сериали. Примерно моята дъщеря също научи английски като гледаше сериала „Приятели” в оригинал. Беше тийнейджър. Но си мисля, че за хората, които хващат китарата, или пък се опитват да пишат песни на английски, да си научил английски през Cartoon Network е малко недостатъчно, за да пишеш английска поезия.

Владислав Кацарски: Обаче когато чуеш една песен, изпълнена на лош английски, лошо композирана поезия, това е малко мъчничко. Но този човек пее на английски, той не разчита да отиде в световните класации, защото с този английски няма и да отиде.

Пламен Сивов: Някои отиват и с такъв английски. Световните критерии паднаха доста. Азиатски пазари има вече, които са само за англоезични, какви ли не неща има сега. 

Владислав Кацарски: Ако една „Кола”, когато е струвала 50 цента и сега, когато струва 2 долара, не значи, че колата е станала по-добра, а значи, че доларът се е обезценил. За това става въпрос. Исках да ти кажа, че може и да пробият някъде, но това само говори колко е изпростял светът. Казвам го без всякакъв свян. Но когато чуеш някой да ти говори едни изречения, едно след друго и да ти казва, че това е поезия, е много страшно. Ама много страшно. Онзи ден слушах един, и това Националното радио го тиражира, поет, който е написал стихотворение: 

На масата имаше три кафета.

Трите кафета си говореха. 

Едното кафе казва: „Много ми е скучно”.

Другото казва: „Много съм горчиво. 

Третото казва: „Прекалено съм сладко”. 

Това е стихотворението. И ти идва, както казваше онзи добър автор, на който всички много се възхищавахме от „Пътеводител на галактическия стопаджия” – „да си прехапеш левия крак”. Председателят на журито точно това е направил за одата за зелената бучка маджун, който една сутрин изчоплил изпод лявата си подмишница. И аз мислех, че това нещо никога няма да ни сполети. Сполетя ни. И кажи сега ти какво трябва да правят тези хора на словото? Да се борят ли с това нещо или просто да противопоставят своето слово?

Пламен Сивов: Мисля, че просто едно тихо отстояване на нещата, които според нас са ценни, е напълно достатъчно. Такива поетични неща винаги е имало – и „квази” поетични, и „лъже” поетични. Разликата е, че в момента стоят в големите студиа, издават се големи тиражи, обяснява се на народонаселението колко това е велика поезия и така нататък. Това е разликата. Иначе винаги ги е имало, винаги ще ги има, както ги е имало и едните, и другите. Един Иван Методиев не беше популярен в този смисъл, не беше с масови тиражи приживе. Най-добрите ни поети почти винаги са били в такова положение на маргинализиране, било изкуствено, поради някакъв режим, било поради това, че обществото не е узряло за тяхната поезия и трябва да мине някакво време. В крайна сметка, както казва Оскар Уайлд: „Изкуството е напълно безсмислено.” Тоест няма прагматична нужда от него. От време на време, по неведоми начини, колективното съзнание разпознава някакви образци, определени личности като изразители на някакви много дълбоки истини за нещата и за самото себе си. И тогава се получава голямата поезия, и тогава се получава признанието в този смисъл. Но в по-голямата, останала част от времето, обществото разпознава като някакви моментни дъвки за балончета неща, които наистина нямат кой знае каква стойност, но имат това качество, че могат да ти ангажират лицевите мускули. 

Владислав Кацарски: Обаче не ти ли се струва все пак, че някой много ловко се възползва от това лашкане, или тази податливост на обществото, или на масите и му вкарва, не искам да кажа „фалшиви ценности”, а едни неща, които ще свършат работа на определена политика. Или на определена насоченост за постигане на „прост народ- слаба държава”. Ама пък ние в тази слаба държава можем да си правим каквото си искаме.

Пламен Сивов: Със сигурност има такива интереси, само че според мен подценяваме понякога силата на колективната спонтанна глупост и сме склонни да я обясняваме с някакви кой знае какви задкулисни сили, когато тя е напълно достатъчна сама по себе си да породи въпросните последствия. 

Владислав Кацарски: Вода глупава няма. Тя ще намери откъде да мине. Само че ако лекичко я отклониш, и би могъл да наводнеш не едно село, а цяла планина.

Пламен Сивов: Мен лично ме притеснява това, което се случва в момента например с изкуствения интелект. Аз си правих някакви експерименти и на английски, и на български с тази система, най-популярната в момента. И трябва да ти кажа, че е плашещо. Пробвах с поетични неща. Някои неща спокойно могат да бъдат издадени в стихосбирки и да се продават като най-доброто от българската поезия. Някои от произведенията на тези въпросни изкуствени интелекти.

Владислав Кацарски: Като имаш предвид какви хора без изкуствен интелект създават поезия „за трите кафета”, естествено, да. Защото този изкуствен интелект все пак е стъпил на нещо.

Пламен Сивов: Стъпил е на нещо и се оказва, че поразително ми прилича на по-голямата част от т. нар. съвременна българска, модерна поезия. И това е притеснително. В един момент няма да има нужда от такива автори. Просто ще си ги четем през изкуствения интелект. Той сам ще си ги издава може би. И ще се самонаграждава.

Владислав Кацарски: Без да искам да потвърждавам Оскар Уайлд, ще кажа, че скоро и от шофьори няма да имаме нужда, така че какъв ни е проблемът. 

Ти носиш ли ни малко поезия? 

Пламен Сивов: Аз си нося, тъй като интернетът е навсякъде около нас. Просто винаги мога да отворя и да прочета.

Владислав Кацарски: Отвори да прочетеш. Все пак поет ни е дошъл на гости. 

Пламен Сивов: Благодаря за поканата. Ще ви прочета нещо, което аз си харесвам. Едно малко по-любовно стихотворение, което се казва „Натюрморт”.

Тя дълго бе рисувала цветя –

в следобеди, в съмнения и зими.

(Съмнението е въпрос на тишина

и някаква почти необходимост.)

Напред е криво, пусто е назад.

Тя вече е отвикнала да плаче.

Едно достъпно бягство – от живот,

от думите, които нещо значат.

От думите се правят багрила,

които после да измиваш в локви.

Тя дълго бе рисувала цветя

със самота на раждащо животно.

От пукнатото огледало на ума

към топлата ѝ длан потегля ласка,

но този път е труден… Заваля

и огънчето от дъжда угасна.

Да беше мъжка ласката в дъжда,

навярно щеше да се срине в удар.

Но, Господи, тя бе рисувала цветя

и нежни бяха всичките ѝ трудове –

събираше добрите семена

за нивата на своите идилии…

Тя драска с нокти времето сега,

но в калната леха сме само ние.

Дъждът прибира своите бои.

От стръмното се спуска женски вятър.

Тук чудото е три почивни дни,

а всеки срок боли, когато чакаш.

Тук цветовете ѝ говорят за неща,

в които тя не смее да надзърне.

Умората ѝ дава вкус и праг,

надеждата ѝ пак е с двойно дъно,

светът ѝ – примирен и предвидим,

макар че вече не предвижда нищо.

Светът е пред жената по-раним

от паяче на тънката си нишка.

Видя ли как пастелът прегоря,

докато чакаше мигът да се изпълни?

Така животът става черно-бял,

така цветя не се рисуват – с въглен…

Но скъсаха се думите. Сега

пред нея ставам непохватно нисък.

Тя дълго бе рисувала цветя.

А аз… каквото писах, писах.

Владислав Кацарски: Знаеш ли какво ми навя това, което прочете? Две неща ще ти кажа.

 „В едно глухарче светът се затвори.

Ръката ти беше история.

После, когато светът се разпръсна,

остана прашец по твоите устни.” 

Бих те помолил да продължиш.

Пламен Сивов: Сега ще ви прочета едно, което се казва „Среща”. Това са малко по-нови мои неща. Не искам да се връщам много назад.

Попитахме веднъж един мъдрец

щастлив ли е, когато гледа бора.

А той замери ни със шепа пръст,

усмихна се и кротко заговори:

– Живея със тревичка във уста.

През къщата ми ручеят минава.

Мълчах тъй, както дишах – и сега

не питам вече колко ми остава.

Събирах билки в топлата следа

на мъртвите, които не изпратих.

Момче, подай бурканчето с меда,

че моят чай горчив е, но безплатен.

– Кажи ни, дядо, много ли горчи,

щом портите след тебе се захлопват?

– Това са порти към добри реки,

където всеки тегли свойта лодка.

– В коритото на лодката сега

растат глухарчета, жълтее плява…

– Това е старата умора на света –

от тежките весла и от забравата.

– Пресъхне ли любовната жлеза,

монетите ти вече не купуват…

– Остава само първата жена,

която ме позна и ме събуди.

– Сега кажи – жена ли е смъртта?

Защо смъртта прилича на жената?

– Това е малката лъжа на възрастта –

копнежът за прекрасна непозната,

копнежът да познаете света.

Пулсира хищно сънната ви вена!

Но истинският мрак избива там,

където има нещо осветено,

където спречкват се любов и смърт

и кокалът и ножът се протриват…

Това е болката от жилото в плътта,

която се лекува с хляб и вино.

Уплаши ли ви стройната гора?

Високите дървета падат лесно –

не дялкайте приклади за война,

от тях сковете кръстовете честни.

Ще има първо плясък на крила,

и болка, и усещане за полет,

а после ще се спусне тишина,

в която можеш само да се молиш.

Тогава някак ще се разбере

как птиците със вятъра работят.

…А връхчето на бора си расте

отвъд ума ви и отвъд живота.

…Изплака старецът. Зад сухия му гръб

една позната сянка се промъкна,

за кратко блесна острият й ръб

под бора вездесъщ… И той замлъкна.

Потънахме във строгата мъгла –

мъже с петно от кръв върху ревера.

Което беше дъжд, сега е сняг.

Което беше днес, сега е вчера.

Сега вървим през своята вина,

отъпкали и делник, и неделя…

И всеки търси борова гора,

която непременно да засели.

Владислав Кацарски: Къде могат да намерят нашите зрители и слушатели тези неща, които прочете?

Пламен Сивов: Във всички възможни места. Аз не съм ревнив по отношение специално на стихотворенията и на музиката. Всичко може да се слуша, да се гледа, да се сваля, да се чете. Имам сайт, който се казва plamensivov.com. Там може да намерите линкове и към youtube канала ми с музиката, с клиповете – да слушате музика безплатно, както се казва. Така че всички тези неща са напълно достъпни.

Владислав Кацарски: Някои от нещата като музика чухме. Още малко поезия да ни прочетеш. Това, което слушаме в момента, е изключително добра философска поезия. Аз много рядко казвам за някого, че пише добре. Напоследък става въпрос. Какви ли не хора са сядали на тази маса. И изключително се радвам, че си тук, защото колкото по-добра поезия се чува и колкото повече се чува, тя няма да ни направи по-добри. Разбрахме се, че от изкуството няма нужда. Лошото е, че някои хора, дето управляват разни места и неща, са го взели много насериозно и решават да я убият тази култура. Но няма да стане.

Пламен Сивов: Тя, ако подлежи на убиване, значи не е никаква култура. Ще прочета едно стихотворение, което е и песен, която аз доста си обичам. Ние я записахме с брат ми с хубава оркестрация. Казва се „Идваш ли”. 

Почти очакване, почти тъга,
 а всъщност – сняг и борови иглички.
 Забравена е старата игра –
 „обича ме – не ме обича“.
 
 Пристанища от устни и ръце,
 където самотата търси свойте котви.
 Кой ще повярва вместо теб
 в красивата илюзия за остров?
 
 История с почти оранжев край –
 торбичка с портокали, празна къща,
 горчиви навици и труден обичай –
 тук тишината винаги е същата.
 
 Облякъл себе си като палто,
 на залезите в римите заслушан
 останах някак, някак доживях
 до дворчето с изсъхналата круша,
 
 до мътното стъкло, за да се спра,
 до хлъзгавия праг, за да остана.
 Почти очакване, почти тъга –
 а всъщност – код “оранжево” за двама.
 
 Стопаните ме гледат и мълчат
 от снимки, безнадеждно оцелели –
 в дома, във който сякаш са били,
 във който даже сякаш са живели.
 
 Остава само тази зимна кал
 и вятърът, след който всичко ще се случи.
 Умората си някой е разбрал.
 Урока си така не е научил.
 
 Студен ошав от портокалови кори,
 студен комин сред океан от топли къщи.
 История с горчив оранжев край,
 където тишината пак е същата.

Владислав Кацарски: Пламен Сивов, който нарисува няколко картини за нас в ефир. Много ти благодаря, че беше с нас. Пак да дойдеш.

Пламен Сивов: Благодаря, че бяхме заедно.

(Стихове и песни, представени от автора, може да чуете във видеоматериала.)

Водещи: Владислав Кацарски и Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova