Светлана Йонкова: Без корен всичко пресъхва

Разговаряме със Светлана Йонкова, учител, поет, бард, за това как коренът може да даде отговори на всички въпроси, които терзаят душата.

Димитър Христов: Казвам добре дошла на Светлана Йонкова, поетеса, авторка на книги със стихове, на романи, на разкази.

Дебютираш през 1990 година с първата си книга със стихове. Бих казал, че малко закъснял дебют. Много ли чака да излезе тази първа книга?

Светлана Йонкова: Не чак толкова. Три-четири години за онова време си е приличен период. Тогава много трудно се случваше пробив. Сега ако имаш пари, си правиш „самиздат”, но няма кой да те разпространява и купува. А навремето се разпространяваше и купуваше, но нямаше кой да се съгласи да те издаде. Така че 3-4 години е относително добро време.

Димитър Христов: Това означава, че не си чакала дълго своя дебют, но пък през това време си преподавала български език и литература.

Светлана Йонкова: Всъщност тогава бях детска учителка. Първо завърших Учителския институт и попадайки в детската градина, много бързо разбрах, че това не е за мене. Работих добре, със сърце, но си давах сметка колко различно се чувствам в различните дейности в ежедневието. В момента, в който започваха часовете по български, изведнъж се раждах. Направи ми впечатление, че не с най-малките, а с по-големите деца ми е по-вълнуващо. Завърших българска и руска филология, после творческо писане в университета. Вече имах внуци, но изпитвах вътрешна потребност. Тази диплома никога не съм я употребила и тя не ми върши работа.

Димитър Христо: Теоретична подготовка по творческо писане. Помага ли?

Светлана Йонкова: Точно така. Ако го бях завършила на млади години, щеше да ми е изключително полезно. Това беше по-скоро начин да си подаря нещо на душата, нещо, което много ме вълнуваше да видя – какво се случва в „Алма Матер”, на която преди толкова години съм затворила вратата след себе си. Със или без курсове, със или без филологическо образование, със или без признание всеки човек по някакъв начин носи поезията в душата си. В това съм дълбоко убедена. И най-нещастният, и най-полезният в един момент, когато е в критични ситуации, може да бъде поет. Нямам предвид поет на словото чрез художествени средства, но хората дори към едно цъфнало дърво могат да изпитват поетично отношение или консуматорско. Това са два различни подхода, не че единият изключва другия.

Димитър Христов: Познавам твоето творчество. Мога да кажа, че си един от авторите в съвременната българска литература с много открояваща се и гражданска, и социална позиция. Знам, че личната ти съдба не е била от най-леките. Отгледала си сама две деца. Загубила си в ранни години съпруга си. И вече имаш внуци. Но през цялото това време не си преставала да пишеш. Мисля, че литературата, творческото вълнение са те крепяли донякъде.

Светлана Йонкова: Много хора гледат на писането като на отдушник. Може да прозвучи цинично за някого, но за мене писането е вид работа и като му дойде времето, трябва да седнеш и да го напишеш. Ако жената е бременна и дойде деветият месец, тя просто няма друг начин, освен да роди. Така е и с писането. Въпросът е да не бързаш и да не преносваш. Имам чувството, че нещата, които пиша, ми се диктуват. Най-хубавите неща най-леко съм написала.

Димитър Христов: Струва ми се, че си отглеждала твоите творби в литературата дълго време, преживявала си ги. Няма значение с каква скорост си ги написала. Това не е важно, ако човек години преди това е трябвало да  съпреживее всички тези неща. По-същественото е, че при теб личи сериозната литературна култура и ерудиция. Тук искам да спомена наш общ приятел и колега, към когото се отнасяме много уважително. Този, който е водил твоя курс по творческо писане – проф. Симеон Янев. Той е научил доста хора какво е това литература, освен това дава и личен пример. Вече 80-годишен продължава активно да работи в литературата и като литературен изследовател, и като писател. Такива личности се срещат все по-рядко в литературния живот.

Светлана Йонкова: Аз имах шанса, щастието пътя ми да прекосят такива личности като него. Той за мен е една от най-светлите фигури и един от най-големите учители, които са ми се случили, за което винаги ще бъда благодарна. Още навремето, когато ми преподаваше, никога няма да забравя в часа по литература като ни разказваше за Паисий. Той каза така: „Той е имал мъдростта не само да напише историята, не само така да я напише, но и да я разпространи. И други са писали истории, но са останали в манастирските чекмеджета.” Аз бях втрещена. Осъзнах, че написаното от мен остава в бюрото ми. То е все една да направиш вкусна манджа и да не нагостиш хора. Какво от това като си наготвил? На мен слабата ми страна е разпространението. Той е човекът, който навремето ме насочи да тръгна по пътищата на литературата и то не просто като писане. Аз вече пишех, имах написани доста неща. Малко след като завърших, издадох първата си книга, но той беше човекът, който ме тласна към това да ходя по редакции. Аз силно се притеснявах, заставах пред вратата и не смеех да прекрача прага. Тръгвах си. И фактически за пръв път най-първото ми представяне беше в рубрика „Лъчи” на  „Софийска правда”. Той ме представи, за да ми даде кураж. И до ден днешен съм благодарна за това. И така лека-полека вече започнаха да ме публикуват. Просто кълбото се търкулна. Никога няма да забравя това. То е много повече от нещата, които можем да научим от учебник. Проф. Янев е много тежък, много суров съдник, не казва лесно браво. Той даже е редактор на някои от книгите ми. За мен „Тиквените каляски” е най-добрата ми, най-успешната ми като качество книга. Друг е въпросът, че тя не е от най-реализираните. 

Димитър Христов: Това не е ли повече експеримент?

Светлана Йонкова: Не беше експеримент. За мен до ден днешен е най-добрата ми стихосбирка. Тя не е с патриотична и гражданска лирика, почти изцяло е с философска лирика, което обяснява слабото търсене. Хората не гледат много в тази посока. Мисълта ми е, че ако някога някой ми каже, че Симеон Янев ще бъде редактор на моя книга, не можех да си го представя – твоят гуру да ти бъде редактор на книга. И винаги е бил много прецизен. Ако от 1000 съм отделила 100 -200 стихотворения, той ще отдели 30-40 и отново с бележки. Той не е формален редактор, а дава всичко от себе си като учител.

Димитър Христов: Хора като проф. Симеон Янев и подобни учители в литературата все по-рядко се срещат. Това като че ли предопределя липсата на приемственост в нашата литература. От младите автори, от новите поколения ще се роди нещо ново в литературата и, дай боже, то да е по-стойностно от това, което ние сме направили, но липсва приемственост. Ако тръгваш да откриваш неща, открити преди теб, ако не познаваш досегашния литературен опит, похвати, тенденции, накъде си тръгнал?

Светлана Йонкова: Но за това нещо точно хора като Симеон Янев и други като него нямат никаква вина. За мен причината е в самото устройство на „демокрацията”, която е в България. Всъщност това е произвол и за мен е един планиран  процес, много умело управляван задкулисно от тези, които имат интерес България да бъде лесно заровена. Как? Като отнемеш знанието, усещането за корен, причинно-следственото мислене. Децата мислят на парче вече. Убито е образованието, основните ценности. На семейните ценности се опитват да посегнат. Ето тук се прекъсва връзката. Ако ние допуснем докрай да бъде пресушена тази връзка, тогава днешните кризи ще ни се видят цвете. Най-страшно от всичко е изтритата памет, връзката между поколенията, и то от Сътворението до днес.

Димитър Христов: Казваш да посегнат на ценностите. Кой? Извънземните ли да посегнат? При демокрация имаш право на избор. Изборът ти е да отстояваш своите ценности. 

Светлана Йонкова: Така е. Но когато ти нямаш възможността, когато само формално ти е предоставена, как ще се случи? Представи си един човек. Той има възможност да си купи портокали или мандарини, а парите са му само за хляб. Няма повече. Какво от това, че има право да избере. 

Димитър Христов: Има и такива хора, които не си купуват нито портокали, нито мандарини. Купуват си книга.

Светлана Йонкова: Когато опира до хляб, когато храниш и деца, нещата стават сложни. Човек винаги има избор, но изборът е от – до. Той е нещо относително. Започвам да се съмнявам дали е възможна истинска демокрация, или това са думички, както много други красиви утопии, които замъгляват човешкото съзнание. Дори в Древна Гърция не е съвсем демокрация, макар и да казваме, че тя е люлката на демокрацията. Робите имат ли право на глас? Жените имат ли право на глас?

Димитър Христов: Това са различни етапи на идеята за демокрация. Все пак не е измислено друго по-добро, както твърдят класиците.

Светлана Йонкова: Думата идва от „демос”. Всички политици казват: „За да не излъжем гражданите, така искат гражданите”, а всъщност гражданите къде отиват? 

Димитър Христов: Какъв беше големият проблем на социализма – лиши се от демокрация, не се демократизира. От една диктатура не можа да излезе и да демократизира обществото си.

Светлана Йонкова: Абсолютно и не само това. Има една болна тема – Македония. Нещото, което не мога да преглътна, е, че имаше сърбизиране, куп процеси за отродяването на Македония. Сега говорим какво ли не, обаче златната възможност беше пропусната. И още нещо има, което не ми харесва при социализма, при положение че аз съм негов симпатизант. Беше изхвърлена идеята за Бога. Успокоителното е обаче, че всъщност онези ценности, които ние вменяваме чрез библейските текстове, бяха фактически в не малка част лозунги на комунизма. Така че без хората да вярват в Бог, вярваха в партията, обикновеният човек. Всъщност той затова запази някакъв здрав морал в годините на социализма. Тези ценности, макар с друга шапка, в голяма степен бяха вложени тук.

Димитър Христов: Когато използваш библейските максими и зад тях не стои Бог, Св. Троица, Св. Дух, а зад тях е Ленин, Сталин и Путин днес, какво е?

Светлана Йонкова: Казвам, че много от нещата, които се прокламират като положителни, поне не бяха потъпквани във времето. Едно чавдарче на какво ни учи?  „Малките чавдарчета са добри другарчета, чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.” Това създава един великолепен морал на състрадание, на взаимопомощ, на добронамереност. На какво ни учи Бог? Преди всичко да сме човеци. Думата човещина от човек идва.

Димитър Христов: Големият проблем на прехода ни е, че не запази тези позитиви. Всяко общество има позитивни и негативни черти. Не съхрани, за да надгражда и да създава едно по-съвършено общество. Аз искам да припомня на нашите слушатели и зрители, че ти си една от изявените авторки на песни по твои стихове, по твоя музика, които сама изпълняваш с китарата. Имаш един диск с 20 авторски песни, записани в студио и това е едно постижение, защото част от българските бардове, поети с китара, нямат дискове и малцина от тях имат професионални записи. Ние се разбрахме, че ще чуем песни не от този диск, а изпълнени на живо. Какво ще чуем сега?

Светлана Йонкова: Има една песен, която много си я обичам. Тя се казва „Аз съм влюбена”.

Димитър Христов: От стиховете, които си написала, кои избираш за песни?

Светлана Йонкова: Невинаги най-добрият текст става най-хубава песен и обратното. Има стихотворения, които няма как да станат на песен, абсурдно е. Първо, не може една песен да бъде два куплета. Необходими са минимум 5-6 куплета, за да се получи количествено равновесие. Второ, трябва да има белези на поема, някаква случка и съдба трябва да има. Не се получават добри песни, в които декларативното е основно. Философската лирика много трудно се поддава на песенно начало. Темите за любовта, гражданската тема и взаимоотношения като приятелство, дори животни, но да има някаква случка. Може да е мъничко, но нещо трябва да се случи. Когато е на песен текст, нужно е по-образно възприятие, не толкова абстрактно. Затова съм се учудвала, че някое стихотворение се е получило много добре, но за песен не става. И обратното, усещам, че в този текст има нещо грапаво, някъде скърца, но е много добър за песен. След като го редактирам, вече не е добър за песен. Така че не мога да кажа, че има тъждество между текст на музика и поезия, макар че е желателно текстът да не бъде просто римувани думички, а да бъде също поезия.

Димитър Христов: При поетите с китара се получава, защото обикновено те си написват стиховете и след това ги пеят, по-рядко по мелодия създават текст. Това трябва да е приоритет на поетите, а не всеки музикант, който музицира добре, или композира, може да си напише текста.  

През 2022 година издаде две книги. Едната със стихове „Слънце преди изгрева”, а другата, която е роман „Земята на Тангра”, е със сериозни коренотърсачески движения вътре в него, в целия сюжет. Героите, които търсят в основата българщината. Това ли е?

Светлана Йонкова: Абсолютно. Търсят истината за себе си, защото без корен всичко пресъхва. Процесите на отродяване – колко хора търсят хляб и щастие, забравят да се върнат, а тези, които са тук, колко гледат към чужбина, колко са отчаяни и не вярват. Кои са причините за страданието? И моите героини се опитват да намерят отговори на тези въпроси. Постепенно по един магически начин успяват да се разходят във времето чрез сънища и видения и т.н. И виждат неща от българската история, не които са забравили, а които съзнателно са били затъмнявани като информация, защото най-лесно се управлява и се превръща в роб един народ като му отнемеш паметта. Те постепенно откриват своя корен, затова в края на романа се вижда, че са постигнали своята хармония и се създава едно микрообщество в това село. Аз, когато рисувах това село в романа, си представях богомилските общности. Много елементи са включени вътре. В романа, докато се разхождат във времето моите герои, откриват неща за масонството на Левски, на Ботев, на Раковски. Неща, за които не се говори. Левски е много повече от това, което знаем за него, а то също не е малко. Той и сега е венецът. Какво означава да пуснеш истината? Мисълта ми е, че ние сме навсякъде, че нашият ген е пръснат навсякъде и няма причини за срам, а напротив. Оттук е тръгнала световната култура и заслужаваме народите с уважение да се отнасят към нас, а не като към бедните роднини от задния двор на Европа. Всичките тези неща с времето се натрупваха, наслояваха и аз реших, че моите герои трябва сами да ги открият.

Димитър Христов: На корицата на твоя роман „Земята на Тангра” има една фоторепродукция на пещерата „Очите на Бога”. Тъй като тази пещера е близо до Карлуково, а знаем, че там има психиатрия от десетилетия, не е ли това изкривяване на българската съдба, на познанията ни за българската история, за българския характер, един път към психиатрията?

Светлана Йонкова: Погледни метафорично на нещата. Спомни си Вазов чрез думите на чорбаджи Марко, който казва: „ Лудите, лудите – те да са живи. Те ще спасят България.” Дори и така погледнато, не съм правила тази връзка. Аз гледах единствено „Очите на Бога” – за мен това е посланието. Човек може да погледне Бога, да види Бога, ако познае себе си. Това е единственият начин. Тогава в дъното на себе си ще открие и Създателя. За мен акцентът беше тези очи. Небето се вижда през тях. Това е снимка, направена с професионален фотоапарат от мой приятел специално. Отзад нарочно сложихме Мадарския конник. Аз съм дълбоко убедена, че ще се намерят неща под Мадарския конник, за които науката сега само предполага. 

Димитър Христов: Около Карлуково в тази местност има уникални неща, исторически, праисторически, и по поречието, и там, където реката е ваяла скалите. Психиатричната клиника е на мястото на много стар манастир. Редица още по-стари храмове и скални храмове има наоколо, уникални неща. Да не говорим за изключителната природа. Виждаш гледки, които трудно можеш да намериш на други места по света, защото България като че ли е благословена от Бога земя. И ако неслучайно сме нарекли тази пещера „Очите на Бог”, може би неслучайно Бог иска да надникне какво става тук.

Светлана Йонкова: Той ни гледа как сме се разглезили и разхайтили, как сме се отдалечили. Всеки родител си гледа децата, дори когато са далече и се отклоняват от пътя. Той ги наблюдава и помага с каквото може.

Димитър Христов: Нека да чуем още една песен. Светлана Йонкова в „Любовта, без която не можем” на радио „Брайл ФМ”. Текст, музика и изпълнение на Светлана Йонкова.

 Защо е така? Много български семейства и дъщери, и синове имат такава съдба, това, за което пееш. Защо нашата райска земя не роди по-добри политици ли да кажа? България може да изхранва цяла Европа със земята си, а ние страдаме от недоимък.

Светлана Йонкова: Може би звучи банално, може би звучи като клише, но за мене всичко е в забравения корен. Когато ние се грижим за този корен, поливаме го, пазим го, чистим го, грижим се, обичаме го, той ще ни дава плод. Когато оставаме да се реже, да се къса, нещата вървят на зле. Подивява.

Димитър Христов: Мисля, че най-ужасното предателство е отвътре на крепостта. Това, което се е случвало, за съжаление, с някои наши крепости. Дори има легенда и за Велико Търново, старата българска столица, при нашествието на османците, че предател им отваря една вратичка през нощта, за да превземат по-лесно града.

Докога ще търпим предатели?

Светлана Йонкова: Докато събудим у себе си знанието как да се справим с тях. Ние тиражираме предателства. Дори равнодушието, дори безхаберието на човека, това в чия услуга е? В името на новото поколение, което ще гради нова България, или в името на тези, които се чудят как да измъкнат повече от нея и да бягат оттук. Допуснахме, позволихме да бъде затрита паметта ни. Не само на съвременното поколение, години наред и при социализма, и по турско робство. Знаем и гърците колко много си присвояват нашата история. И през тези години, въпреки всичко, е имало факлоносци, които в най-тъмното са разнасяли светлината. И аз съм дълбоко убедена, че иде време за един нов ренесанс. Миналата година 24-ти май ми направи силно впечатление. Обикновено тези празници  имат мероприятиен характер. Някой там важен чете, някой важен ръкопляска, венци, някакви деца пеят нещо. Този път бях невероятно очарована. По „Цариградско шосе” надолу потоци от млади хора с малки дечица със знаменцето, вижда се, че са се запътили нататък. Това не е организирана манифестация. Това беше празник. Хората започват да се събуждат и да се обръщат към ценностите си. Защо мисля, че почва един нов ренесанс? Това е само началото, може би предтечата, но все пак е някакво начало. Последните години, ако ти прави впечатление, има бум на исторически романи. Българи пишат за българската история и всеки от тях се опитва да извади от пепелта някакви факти, които явно са го впечатлили и смята, че те могат да послужат за възвръщането на знанието ни за себе си.

Димитър Христов: Как в информационния век фактите ще стоят под пепелта? Никой не иска да ги извади, да издуха тази пепел. 

Светлана Йонкова: Една част от управляващите знаят какво правят, знаят какво продават под маската, че ни помагат и какво ще спечелят. Една част страда от идеализъм и изпълнява, а по-голямата част страда от безхаберие. Време е да започне събуждането. 

Димитър Христов: Трябва истината да излиза наяве. Ако Паисий не беше извадил фактите за българската история от миналотоѝ, как щеше да се събуди този народ? И тогава в мрачните времена, в които все още няма български училища, има  гръцки училища, гръцки попове и т.н.

Светлана Йонкова: Безспорно. Паисий отваря вратите на Възраждането. С него почват духовните борби, по-късно вече и подготовката на всеобщото въстание. Въпросът все пак има две страни. От едната страна, Паисий. От друга, имаме хора, народ, които искат да бъдат събудени. Значи желанието да се пробудиш, да разбереш, че нещо не е наред, да потърсиш причината е бавен процес, няма да стане за ден-два. Когото и да изберем на следващите избори, нещата пак ще бъдат същите, защото няма качествена промяна в съзнанието.

Димитър Христов: Българският народ е събуден, за мен българският народ е буден. Отново връщам нещата към управниците, защото те моделират обществото ни чрез законите, които създават, чрез престъпните практики, които съществуват. Не са ни виновни, както често пъти се чува – от САЩ, от Западна Европа, от Брюксел били виновни. Познавайки законите и принципите в ЕС, а и законите в България, които са синхронизирани с европейското законодателство, защо в едни страни нещата стават, а при нас не стават, както бихме искали?

Светлана Йонкова: Защото, както ти преди малко каза, България е рай, изключително богата е. Майката на Вазов точно така възпитава в него любовта към България и му казва, че няма по-хубаво място от нея, че да не беше така, нямаше всеки да я иска за себе си. Искат я за себе, но без нас. И има две страни. От една страна, аз в никакъв случай няма да туря ангелски крилца на Байдън и прочее. От друга, има една ответна страна и български политици си дават доброволното съгласие България да бъде разпродавана. А има и една страна долу, потърпевшата – народът, който ти казваш, че е събуден. По принцип е мъдър българският народ, ако това имаш предвид. Но в момента и той вече се е отчаял, отпуснал. Какво трябва да се случи с този народ, за да каже на политиците, че повече не ги иска?

Димитър Христов: Предварително е продадена България и понеже спомена Байдън, аз ще спомена Путин. И е продадена първо именно на Кремъл. Спираме с политиката, за да не се скараме. Нека да си гледаме нашите интереси и в крайна сметка мисията на писателя да не забравя корена. Това, което ти си направила в поезията си и това, което правиш и в белетристиката си. Дано българинът да се поучи за пореден път отново от това вглеждане в корена, от това възкресяване на истините за нашето миналото. Без това минало не знаем кои сме.

Светлана Йонкова: Абсолютно. С това вглеждане на Паисий в миналото се ражда цял ренесан, цяло възраждане и идва свободата. Време е за нов ренесанс. Това постоянно го повтарям. Идва, усещам го. Случва се нещо в момента. Хората започнаха да се вглеждат. Знаеш ли кое е най-интересното? Романът беше още в ръкописен вариант, още не беше излязъл. По-нетърпеливи мои приятели искаха да го прочетат и аз им пращам файлчета. На другия ден вече ми звънят с въпроси. Мисълта ми е, че едно творчество трябва да провокира хората да търсят истината. В конкретния случай имам предвид за родовия корен. В момента ето това е спасението. 

Димитър Христов: Националната памет е основата, върху която ще градим бъдеще, но споменаваш историците. Тези, които познават историята, на които това им е професионална страст и занимание, и наука, която правят. Аз мисля, че огромна вина носят и част от нашите историци, които са абсолютно нечестни и манипулират фактите от българската история.

Светлана Йонкова: Нека да не забравяме, че има историци като Веселина Вачкова, като проф. Дамян Попхристов, които независимо от всички проблеми, създавани им от тръбенето на истината, я отстояват и аз съм очарована. Наскоро си купих един учебник по история от 8 до 12 клас и то на „Просвета”, не ги харесвам като издателство. Този път са направили нещо много важно. Издали са един учебник по история, в чийто състав на редколегията е Веселина Вачкова, за която ти казах и в този учебник има истини от българската история, които се казват за първи път. Този учебник може би ще е много полезен не само за деца, но и за родители, за хората в чужбина. За мен това е най-ценната книга, един великолепен учебник. Още един симптом, че започва ренесансът. Страхотен учебник. Препоръчвам на всеки да си го купи. Аз няма тепърва да уча история, но съм си купила гимназиален учебник на „Просвета”, в състава е Весеселина Вачкова.

Димитър Христов: Ще трябва да я поканим тогава.

Светлана Йонкова: Нямаш си на представа колко много хора ще развълнуваш, ако го направиш. Тя е много сладкодумна. Много важно качество, защото ако на човек в днешното динамично, потиснато, изнервено време, му се говори със сухи понятия, в сърцето ще е по-слаб откликът, доскучава.  Именно такива хора, които говорят с лекота, естествено, простичко, сладкодумно като нея, те са чудесните тръбачи на тези истини. Другият вариант е чрез художествената литература, но тя не е документ все пак. Докато Веселина Вачкова говори с факти и документи. 

Димитър Христов: Нека не забравяме, че „История славянобългарска” на о. Паисий е на границата между публицистиката, историята, художествената литература. 

Светлана Йонкова: Той си поставя не само научна, но и гражданска цел.

Димитър Христов: Именно затова има такъв ефект, защото в онова време е нямало на какво да стъпи Паисий. И някои са забравили българския език и т.н. Да не се връщаме отново към тази епоха.

Нека да чуем една от твоите най-популярни песни, която се казва „Българи”. Песента, която е получавала национални награди на фестивали на поети с китара. 

Покъртителна песен! Трябва да я пуснем в парламента в началото на някое заседание. Имам желание да събудя съвестта на някои хора.

Имаш ли готови книги за издаване? Какво предстои? Работиш ли върху нещо, което да очакват читателите?

Светлана Йонкова: Искам да издам сборник с разкази. Това ми е новото амплоа. Цял живот съм попоглеждала към жанра на разказа, но да си призная по-лесно се осмелих да пиша романи, първия път преди 10 години  – „Опитомяване на дявола”. Към разказа ми беше по-трудно да подходя, защото там в малко обем трябва много да кажеш. Докато в повестта, в романа все пак разполагаш с някакво време. То и при стихотворенията така се получи. Почнах с дългите стихотворения, с песните, а усещам как все повече стават по-дребнички, мънички. Имам цели стихосбирки със стихотворения по 2 строфи. Така че това ми е новата любов, разказът, то пък ми и потръгна. Първият, който написах, спечели първа награда на „Дядо Йоцо гледа”. Вторият спечели един друг конкурс „Великите сенки на историята”. Това ми даде куража да си мисля, че вероятно се получава. Човек си знае къде е силен и къде е слаб. Примерно когато напиша стихотворение, имам обективна преценка дали се е получило, или не. Докато за разказа все още този момент ми бяга, но нямам представа кога ще стане, защото няколко разказа не правят сборник. Искам да разкажа истината за Тутраканската епопея. То ще надрасне замисъла на разказ, може би повест ще се получи. Когато правя книга, трябва да има много неща, за да избера, защото нещата може да са добри, но да не си говорят в книгата. Трябва да има хармония.

Димитър Христов: Няма да издаваме повече тайни от творческата лаборатория, но и това, което ни разказа, това, което сподели, е предостатъчно и като духовно послание, и като писателска съвест, като гражданска позиция. Благодаря ти много за това, че беше наш гост и се надяваме, че ще четем твои нови книги. Но засега „Слънце преди изгрева”, стихове на Светлана Йонкова, „Земята на Тангра”, роман. Книги, изключително интересни, и част от най-доброто в българския литературен живот.

( Пълното интервю, както и песни на Светлана Йонкова, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova