Петър Михайлов: „Училището е в дълбока криза”

Литераторът, литературен историк и критик Петър Михайлов гостува в литературното предаване „Любовта, без която не можем“. Той е преподавател ( учител по литература в една от елитните гимназии ) и осъвместява всички свои занимания паралелно. Магистърската си работа на тема „Романът „Ана Дюлгерова“ от Яна Язова и някои проблеми, свързани с женското писане в българската литература от 30-те години на ХХ век“ оформя и издава като книга през 2014г.

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на Петър Михайлов, литератор, който се изявява в различни области. От една страна, като изследовател и културен историк, от друга страна, като литературен критик, включително и оперативна литературна критика и анализи. Не на последно място и като преподавател, учител по литература в една от елитните гимназии в София.

Много се радвам, че успяваш да съчетаваш всички тези посоки на литературната си изява. Как смогваш? 

Петър Михайлов: Навремето си спомням как ти смогваше – правеше вестник „Добрина”, занимаваше се с нас, твоите ученици, междувременно пишеше своите книги, рецитали и така някак ни въведе в литературата, в това голямо море, макар да ни беше за много кратко учител. Важен е контактът. И радиопредавания също правеше тогава. Това е някъде през 1995-1996 година.

Димитър Христов: Не мислех да се издаваме, че съм бил твой учител, а пък ти мой ученик, защото сега ти си учител. Има какво аз да науча от теб и от твоите книги, които си донесъл тук. Предполагам, че и твоите ученици те слушат с интерес, защото, когато преподавах, една учебна година съм бил учител. Мисля, че за мен беше не по-малко полезно, както надявам се е било полезно и за моите ученици. Въпросът е, че тогава аз виждах, че има хора с литературна дарба. Но от 1996 година, когато преходът беше започнал с пълна сила, много хора се отказаха, дори такива, които даваха добри надежди като талантливи автори и литератори. Ти не се отказа. Какво крепи тази твоя активност в литературата?

Петър Михайлов: Харесва ми, обичам я. Самият контакт с живи автори също много ми е интересен. Книгата, която ти показах, е за Радой Ралин. Той беше жив, когато писах за него и много се радвам, че можа да я види, обсъдихме я. Бе направил вече 80 години и много мило, и приятно му стана, защото обикновено присъства като сатирикът, опозиционерът, като този, който винаги е несъгласен, но той има и друг облик - един от най-добрите наши лирици е. Или пък проявление на бащата в литературата, образът на детето, образът на бащата. Това са много непознати моменти при него, а мисля, че цялостното, сатиричното и това личното, по-сложното, по-вглъбеното прави този истински образ на Радой, който днес липсва много. 

Димитър Христов: Ти си хванал това, че в семейната биография на Радой Ралин  така се случи, че той си гледаше двамата сина с помощта на майка му Кина. И те израснаха големи дангалаци – и Кин, и Стефан. Тези проявления в българската поезията, където образът на майката доминира, както го свързват и с образа на родината, на любимата и така нататък, ето че и при Радой имаше такива интересни неща в неговата лирика. 

Сега виждам, че си писал за много интересни автори – Иван Динков, Добри Жотев, Иван Давидков. Тука правиш един интересен паралел между Вапцаров и Александър Геров. Валентина Радинска, Дора Габе, Цветан Стоянов – един колос на българската литературна наука, позабравен вече. Симеон Янев, да е жив и здрав. Ти си писал за неговата 70-годишнина, сега направи 80 години. 

Петър Михайлов: През ноември ще навърши 80 години. Един голям писател, интелектуалец, литературовед, историк и критик.

Димитър Христов: Много ме радва, че твоят избор съвпада и с новия естетически вкус. Писал си за професор Никола Георгиев, за някои по-млади автори и виждам едно „Похвално слово за Дора и Лиза”. Това са Дора Габе и Елисавета Багряна, както и други автори – Валери Петров, Недялко йорданов и т.н. Много ме радва, че ти съчетаваш и изследователския, научния подход в литературата с това съвременно възприятие на литературния текст, на личността на писателя. 

Успяваш ли в своите часове в гимназията, в която работиш, тези неща да ги внушиш на учениците? 

Петър Михайлов: Идват от самите ученици. Питат защо учат автори, които не са вече живи. Провокирам ги да кажат някой жив автор, който ги интересува. И те ме изненадаха като споменаха Георги Господинов. Авторката на „Глина” много ги вълнува, а също и чужди автори. Много е широка палитрата, не можем да кажем, че има тенденция към определен автор. Доста четат за вампири, за върколаци, но същевременно и Тери Пратчет, Стефани Майър четат, както и български автори. Преди години поетите са посещавали  училища, спомням си срещи с наши известни автори като Иван Динков, Валери Петров, Недялко Йорданов, Стефан Цанев. Професор Симеон Янев ги канеше на срещи с нас като студенти. Това беше много полезно за филолог, за човек, който се занимава с литература. Това бяха и последните години, когато реално видяхме Иван Динков, много по-късно почина, но той се явяваше с една експлозия. От поколението на баща ти е. Хора от друго измерение, което говори за Пеньо Пенев и за Христо Фотев. Автори, които ние няма как да познаваме и ни влюбваха, и караха да си ги представим, да оживеят пред нас. 

Димитър Христов: Мисля, че този твой подход е много полезен, както за твоите ученици, така и за твоите читатели. Защото това, което забелязвам, това което си писал, както и книгата ти за първия роман на Яна Язова, романа „Ана Дюлгерова”, едно твое научно изследване, свързано с женското писане в българската литература от 30-те години на ХХ век. Недостатъчно изследвани територии от гледна точка на днешния читател и на днешния ден, и на днешното състояние на литературната наука. Аз може би ще ти издам една тайна, още и на нашите слушатели и зрители в ютюб, че студиото на „Брайл ФМ” се намира точно срещу Института за българска литература на Българската академия на науките. Целият този научен потенциал, който имаме в момента, е с толкова стеснени читателски граници. Като че ли науката става затворена в себе си. И аз разбирам това, защото е ясно, че литературната наука конкретно не може да бъде абсолютно утилитарна, защото самата литература не е утилитарна, ако не я  идеологизираме и направим  достатъчно свободна и истинска със своите естетически стойности.

Виждам, че ти си специалист и в различните жанрове. Писал си, както за автори на романи, изследваш и романово творчество, така и за автори на поезия, автори на други жанрове. Затруднява ли те това? В текстовете, които пишеш, имаш статии, есета, студии, по различен начин подхождаш към авторите.

Кажи как в тази  твоя творческа лаборатория подхождаш към всеки автор?

Петър Михайлов: Различно. Примерно към Яна Язова, това ми е магистърската теза и когато трябваше да я защитавам в университета, тя не беше това, което е в момента. Професор Симеон Янев застана плътно зад идеята и каза: „Това ще се защити, тя е добър, стойностен автор.” Той тогава работеше и по „Атлас за българската литература”, който излезе в няколко тома. Всичко, което тя е създала, е писано в самота. Не може талантлив автор в самота да създава некачествено нещо. Няма как. И след това около 100-годишнината преди 10 години имаше конференция от водещи специалисти от Института за литература, немска изследователка на Пенчо Славейков в Лондон. Много хубаво, достойно честване се получи и тогава това ме подтикна да издам като книга. И, разбира се, Петър Величков. Кoнтактът с такива хора е много важен, защото той доказа как един автор да се брани, да се извади от забравата и на преданост към него. Това е много важно. В края на годината е предвидил стихосбирките на Яна Язова да излезнат и вече ще я имаме цялата в текстовете. Следвайки този модел, по този начин съм изследвал и другите автори, включително и тебе. Има много стойностни литературни творци, които не са споменавани, не присъстват в цялата тази бездуховна пустота, която ни наляга и с войната, и с кризата, и трябва да се обърнем към красивото, към доброто. Имахме преди дни конференция за критици в Института за литература и стана въпрос за Георги Константинов, не поета, а големия критик, историк, който каза, че „литературата е духовно пространство”, нещо, което може би забравяме днес. Наистина това е духовно пространство и там по друг начин трябва да се пипа, да се работи и говори. 

Димитър Христов: Георги Константинов, бащата на Елка Константинова и на Божанка Константинова, освен литературен историк и критик, е оставил едни много интересни писания за Македония.

Петър Михайлов: „Душата на Македония”, великолепна книга, през 1943 година излиза и в последните няколко години има и преиздание, което много ще засегне тези хора, които не искат да признаят историята в целия ѝ блясък. Но той привлича там личности като Григор Пърличев, като Климент Охридски. Книгата е духовно ориентирана, там няма политика. 

Димитър Христов: С непретенциозния надпис, че е пътепис тази книга, пътувайки из Македония, той фактически точно това прави – духовната карта на тази част от тогавашна България  и от тези български великани на духа, на литературата, на националните борби. Той пише много интересни неща в нея за природата, за градчета и селца, за самите хора, с които е общувал. С една откровеност картинно обрисува Вардарска Македония и разбираме, че сега няма кой да напише тези истини, както подобава, за да стигне до сърцето и на българския читател, и на тези от тях, които живеят в днешната Република Северна Македония. 

Петър Михайлов: Много е важно тези книги да стигнат до хората там. Той притежава и белетристичен талант. Има една повест за Априлското въстание, за Левски е написал нещо като повест. Те са по-странични, не се акцентира върху тях, но са много добри, именно с тази наблюдателност, с детайла. Изключителна личност е той и неговите наследници са живи – Божанка Константинова, внукът на Георги Константинов е Георги Тенев, писателят. 

Димитър Христов: Имат такова семейно развитие в литературен план.

Петър Михайлов: Както и при тебе. Ти ми подари страхотна книга на Христо Черняев, един голям автор, който някак остава непознат за много хора. Достоен поет. Не съм го виждал като човек никога, но е оставил прекрасна лирика, особено за природата, за любовта. Даже има песни по негови стихове. 

Димитър Христов: Различни композитори са правили такива песни. Освен популярни естрадни песни, има и маршове, камерни песни. Има песенни поети, за които композиторите казват „да облечем това стихотворение в музика”. Подозирам, че и ти си писал поезия. Не знам дали пишеш, но такова познаване на стихосложението и на умението да се създава един лирически текст, е свързано по някакъв начин с такива твои интереси. Или греша? 

Петър Михайлов: Писал съм стихове, но не ми е там силата. Предпочитам да чета хубаво написани творби, да ги изследвам, да ги популяризирам, да говоря за тях, да пиша за тях.

Димитър Христов: Талантът на литературния критик и на литературния изследовател е много по-рядък от поетическия талант, защото в България има много поети и много талантливи автори, но все по-малко критици, все са по-малко истински литературни изследователи, които да пресяват, да показват този литературен живот и във фокуса да попадат сериозните имена, защото често талантливият автор е скромен. Той не напира с лакти напред, не се блъска. Навремето наричаха тези поети „тихи поети”. Бяха тихи и в своето поведение, защото едно любовно стихотворение не можеш да го крещиш, не можеш да го скандираш. 
 

Петър Михайлов: И много е хубаво, че в нашата епоха се оцениха тези т.нар. „тихи поети”. Говори се за тях.  Христо Фотев е от тях, присъства в учебните програми, а Иван Цанев имаше добре отбелязана 80-годишнина. Далчев присъства много сериозно.

Димитър Христов: Тихите поети създаваха талантлива поезия, в която бягаха от идеологизацията.

Петър Михайлов: Спомням си Радой Ралин как говореше, че цяло едно обединение съществувало около Далчев през 40-те години. Той с Вутимски, с Александър Геров, с Невена Стефанова и това направление имало име „нюансизъм”. Разбира се, след 1944 година те се разпиляват.

Димитър Христов: Самият Далчев е поставен под един похлупак, така да се каже.

Петър Михайлов: Но Радой винаги е говорел и пишел за Далчев. Чест му прави. 

Димитър Христов: Тази тишина е условна, за която говорим. Това са онези поети, които предпочитат да шептят, когато другите крещят. Или да говорят нежно и съкровено, когато другите се надвикват. Това обаче не означава да отречем другия тип поезия, защото има такива ярки автори, които може да са опитвали да бъдат плакатни, силно идеологически ангажирани. Ако това е направено талантливо и е преминало през сърцето и свързано с една човешка съдба, със съдбата на обикновените хора, както е при Пеньо Пенев или при Вапцаров, не трябва да бъде отречено, задраскано и не е необходимо да се противопоставят.

Петър Михайлов: Ботев вземи. Той си вика и днес. Никола Георгиев има една страхотна статия „Вик и мълчание в поезията на Ботев”. Тези процеси в литературата започват да се изследват и интересът към този тип творчество се възражда и няма как – това е част от историята на нашата литература. Все повече и повече ще се изследват, защото сега ще бъдат гледани от една друга перспектива – отдалечили сме се от времето, не сме контактували с тях, говоря за моето поколение, и по различен начин се възприема Пеньо Пенев от хора, които са били съвременници на строителството на Димитровград.  В 21 век той звучи по друг начин.

Димитър Христов: И друг избор има съвременният читател, защото творчеството на Пеньо Пенев, въпреки ранната му гибел, е доста обемно, тъй като той е ексклузивен талант, но всеки има своя избор от тези стихове. 

Петър Михайлов: Той има много нежни, много лирични стихотворения за любимата, за майката. 

Димитър Христов: Какво ще правим с учебниците по литература? Една болна тема, която постоянно се дъвче. Като учител можеш ли да кажеш какво е сега състоянието в гимназиалния курс?

Петър Михайлов: Много учебници. Много учебни помагала, различни екипи, различни авторитети. Очертават се като най-ползвани на „Просвета” и набира скорост издателството „БГ учебник” като се конкурират. Зависи помагалата, които правят, доколко са приложими и резултатни. Аз лично не ползвам учебник, а  христоматия, където са самите текстове на авторите, които се изучават.

Димитър Христов: Оттам трябва да се тръгне. Ако научим учениците да четат само кой какво е казал за даден автор, а пък те не са прочели и една страница от негово произведение, как ще го тълкуваме, как ще го изучаваме, това е почти невъзможно.

Петър Михайлов: Този модел съм го наследил от моите учители – от тебе, от Петя Хубанчева. Нямахме учебници тогава – едно, че беше поредна криза, второ, беше важен наистина контактът със самия текст и неговото анализиране, не кой какво е казал. Всичко може да се каже.

Димитър Христов: Трябва да се тръгне от оригиналния текст на автора и от неговата житейска съдба.

Петър Михайлов: Отделно сега има толкова много информация. Навсякъде може да се провери кой кога е живял, какво е писал, какво е правил.

Димитър Христов: И клюките за него, за личния му живот.

Петър Михайлов: За всичко. Така че някак учебникът се обезсмисля и това поколение, което расте и следващото, което идва, най-вероятно няма да ползват учебник.

Димитър Христов: Според мен трябва да има някаква отправна точка или някаква база. Да има едни утвърдени учебници, които да са основата за литературната подготовка и оттам нататък, ако човек иска да разширява своите познания, може да чете и в библиотека, и където иска. Може да посети литературните музеи, което също не се прави изобщо. Тези литературни музеи свързват живия човек със съдбата на този писател, с мястото, на което е живял и писал, и можеш да разбереш за него повече от това, което другите са казали. Аз смятам, че ти си намерил подхода, както към класически автори, така и към съвременни, което е много важно. Друг е въпросът дали учениците искат да възприемат тези послания към тях. Освен това да гонят някакви бележки в училище, имат ли литературни интереси?

Петър Михайлов: Имат литературни интереси, даже правим и вестник за нуждите на училището. Качва се в платформата на 32-ро училище „Св. Климент Охридски” и който иска, може съвсем необезпокояван да види броевете и вестниците. Много от децата пишат стихотворения или наблюдение върху книгите, ревюта ги наричат. Много искат да ги наричат ревюта.

Димитър Христов: Този жанр на какво отговаря – отзив или впечатление?

Петър Михайлов: Някаква критика, но се радвам, че имат отношение към книгата. Прочело е нещо, иска да сподели наблюдението си върху прочетеното. Това е много важно. 

Димитър Христов: Тогава трябва да бъдат срещани с живи автори.

Петър Михайлов: Надявам се да отшуми тази безумна ковид истерия, в която живеехме доскоро. От страх ученици отказваха въобще да дойдат на училище, трябва дълго време да ги убеждавам да се върнат. Надявам се от новата учебна година нещата да са нормални и да се възроди тази традиция, която преди години я имаше. Последно ни гостува Недялко Йорданов, когато работех в 30-то училище. Откликна човекът и един двучасов спектакъл направи абсолютно безплатно. 

Димитър Христов: Писателите обикновено не поставят условия за хонорари, когато става дума за ученици, за ученическа аудитория.

Петър Михайлов: Така е, но все пак това си е труд и е редно да се заплати.

Димитър Христов: Недялко Йорданов е и шоумен. Той е режисьор, бард, освен поет е драматург. Живият контакт е полезен и аз много ще се радвам, ако се намери форма за по-чести контакти между тези читатели в онази възраст, в пубертета да общуват с живи писатели, тъй като после ще ги грабне животът, ще започнат някаква работа. Дали ще им останат литературните интереси, не е ясно, защото все повече литературата и хората, които я създават, остават без доходи. Това е известно. Ясно, че за тези книги едва ли някой ти е платил хонорари. Сигурно някои от живите автори са ти благодарили, това е добре, но никой не ти е платил, а трудът ти е огромен. Да напишеш един литературен портрет, една статия, студия – това е сериозно занимание, да прочетеш всичко, което е писано, освен от самият автор и от другите за него. Така че едва ли някой си дава сметка колко време и усилия изисква всичко това. Пак ще кажа, че хора като теб дърпат напред литературната критика в днешно време. Този поглед за литературната история, който е  на човек, всеки ден срещащ се с читателите, при теб с учениците ти, е много важен – да знаеш начина, по който да стигаш до тяхното съзнание. Аз съжалявам, че не си написал учебници все още, защото ти съчетаваш тези възможности и на литературен историк и изследовател, преподавател, който постоянно практикува учителската професия. Писал ли си учебникарски текстове? 

Петър Михайлов: Имам методически разработки, но да седна да направя цял учебник, не бих се захванал. Има си хора за всичко. Някои обичат да правят учебници и се отдават на тази идея, тя ги поглъща.

Димитър Христов: Аз ще добавя, че обичат, защото някой им възлага и плаща. Това е държавна поръчка. Тука вече има доминация на издателства, конкуренция, автори, авторски колективи. Важното е резултатът да води до развитие на литературния вкус. През последните 30 години постоянно се втълпяваше „нов прочит”. Аз смятам, че трябва да има нов прочит и на новия прочит, защото на принципа на махалото бяха отречени неща, които не може да се зачеркнат в българската литература като исторически факт даже, а не само като литературен факт.

Петър Михайлов: Много жестоко е отношението към Вапцаров. 

Димитър Христов: И Смирненски.

Петър Михайлов: Смирненски има някаква реабилитация.

Димитър Христов: Дори Вазов. Творчеството на Вазов е било по някакъв начин кастрирано от различни идеологически доктрини и гледни точки. Слава богу, че си остана големият, народният поет, патриархът на българската литература. Но възкресяването на някои автори, които бяха позабравени, е чудесно и палитрата на българската литература е много голяма. Аз пак казвам, че това не трябва да е за сметка на другите. Имаше един период на нихилизъм – някои автори не вършат много работа, не убеждават читателя в посоката, в която властта иска да мислят и затова са махнати от учебниците, позабравени. Даже в библиотеките бяха изчезнали книгите ми. Това, че ти се връщаш към позабравени автори, освен че се занимаваш със съвременни автори, е много важно, защото няма празно място в литературата.

Петър Михайлов: Всичко зависи от програмите, които се спускат от министерството, защото спрямо учебните програми се правят и учебниците. Примерно нямаме автори като Гьоте и „Фауст”, няма го Достоевски и „Престъпление и наказание”. Фундаменти изчезват. Имаше един куриозен случай – дете на високопоставена личност караше в един от моловете скутер. И Вестниците гръмнаха за случая „маминото детенце” и оттогава „Мамино детенце” на Каравелов изчезна от програмата.

Димитър Христов: „Андрешко”  не бил много подходящ за четене, защото хвърля съмнение върху данъчните власти и онези, които се съпротивляват да плащат данъци, или не ги плащат навреме и така ги укриват. Този буквализъм не може да се прилага в литературната оценка, „Андрешко”, „Снаха” или „Селкор” се отнасят към друга епоха. Днешният Бай Ганьо не е същият като онзи Ганьо Балкански на Алеко Константинов. Има ганьовщина, но тя е друга.

Петър Михайлов: По-рафинирани са днешните ганьовци. Самият Бай Ганьо с годините е oрязван в програмите и се изучава все по-малко и фокусът е върху по-безобидните изпълнения на този герой. Ще дойде време, когато ще бъде разглеждан като положителен герой и за подражание. Има такава тенденция. „Бай Ганьо пътува”, представен в 7-ми клас и само това. Няма го „Бай Ганьо  журналист”, няма го „Бай Ганьо прави избори”.

Димитър Христов: Това, че българинът може да се надсмее над себе си, е много по-добро състояние, отколкото да скрие недъзите си, а те не могат да бъдат скрити, както в миналото, така и в днешно време. Бай Ганьо уби своя автор. Това става и днес.

Петър Михайлов: Става и сега се сещам, че проф. Стефан Янев, проф. Никола Георгиев казват, че „Бай Ганьо” е една тъжна книга и самият Алеко не е много весел, когато я пише. Усеща се болката му към героя. Има сюита „Бай Ганьо” на Веселин Стоянов, излиза точно в разгара на Втората световна война и последната част е наречена „На село” – нищо общо със сюжетното развитие и тя е тъжна, меланхолична. Може би музикантът по-добре е уловил това, което го има там. Но не се правят връзки между музиката и литературата, при положение, че го имаме. 

Димитър Христов: Аз винаги подканям моите събеседници да кажат нещо за рода си, за семейството си. И тъй като знам, че имаш и родова връзка с музиката, би ли казал каква е връзката ти с нея? 

Петър Михайлов: Майка ми е класическа цигуларка и досега работи в читалище, има си група с деца, свирят на цигулка. Създала е у мен вкус към класическата музика. Харесвам класическа музика и български автори. 

Димитър Христов: Българските автори не ги виждам по сцените напоследък. Не говоря за класиците Парашкев Хаджиев, Панчо Владигеров и Петко Стайнов, а за съвременните композитори.

Петър Михайлов: Петър Дундаков е много популярен, Георги Андреев – те изцяло са обърнати към фолклора, правят много интересни неща. Добре се котират. Това е хубавото на сегашното време, защото има достъп до информация. Сега имаме свобода. Всеки може да намери това, което иска, стига да има желание. 

Димитър Христов:Така е, но все пак има една доста сериозна агресия на чуждоземното. Тук искам да кажа, че ние се отворихме към чуждата култура и изкуство, но творбите на нашите автори, класици и  съвременни, трудно стигат дотам, извън нашите граници. Говорим за музика, говорим за изобразително изкуство, които не е нужно да се превеждат. 

Казваш, че си свързан с класическата музика. Изучавал ли си някакъв инструмент, свирил ли си на него?

Петър Михайлов: Много малко и съвсем любителски.

Димитър Христов: В подхода ти към поетични текстове виждам умението да търсиш мелодията и ритъма, да връзваш нещата със стихосложението, което е много важно. Забелязвам, че мнозина от днешните поети хабер си нямат (извинявам се, че използвам този израз) от стихосложение, даже и от рима. Те дори не знаят терминологично на какво отговаря всичко това, когато се пише и е най-лесно да пишат свободен стих, тъй като там не са обвързани с нищо. 

Петър Михайлов: Стефан Цанев има нещо като манифест за свободния стих, автор, който е значим, жив и не присъства в програмата.

Димитър Христов: Почти няма класически размери в неговата поезия. Има  разчупен стих, който е между римуван и бял стих. Прави добрите отклонения, майсторските отклонения от правилото, защото талантливият автор по свой начин може да интерпретира, може да нарушава правилата, но да го прави талантливо. Докато Недялко Йорданов и досега си пише в куплети, точни рими, също въздействащ и много по-песенен. 

Петър Михайлов: Валери Петров също създаваше стихотворения, които си имат публика, почитатели, харесвани са, обичани са.

Димитър Христов: Валери Петров е един от най-песенните поети и неговото творчество може да бъде изследвано като римното богатство на българския език за този период от време, когато той е писал, защото езикът се развива. Трябва да кажа, че без познаването на фолклорните текстове и особено онези, които са в поетична форма, на римното богатство и майсторство на големите ни автори, няма как да напишеш едно хубаво стихотворение. Не става дума за имитиране, а за използване на това богатство. Има рими, които са втръснали от много употреба, обаче изведнъж виждаш един автор, който ги заковава тези рими, но в друг смисъл, в друг контекст. И те звучат по новому. Обучението по литература учи подрастващите, пък и човек може да се обучава в литературата цял живот, защото е вид изкуство, което е безкрайно. То те учи да мислиш, дава ти езиково богатство, дава ти естетическа наслада и възможността да изразиш своите мисли, защото виждаш други герои, други подобни или противоположни на теб персонажи.

Радвам се, че работиш в тази сфера и продължаваш да съчетаваш всички тези възможности на изследователската работа, дидактиката или преподавателската работа. Не те ли уморяват учениците? Не те ли изтощават, тъй като те вече са акселерати, хора, които имат достъп до всякакви изкуства – и визуални, и други, и чрез интернет могат да стигат навсякъде. Как се справяш ти в живия контакт? 

Петър Михайлов: След училище не съм учител. Научих се на това. Учител съм в часа, в училище, след това вече имам друга социална роля, съвсем други занимания и интереси. Наложих си го, защото много фактори убиват учителското във всякакъв смисъл.

Димитър Христов: Това значи ли, че учителско-ученическата среда е противопоказна за изкуството и литературата? 

Петър Михайлов: В някакъв смисъл да. Много голям е натискът от страна на родители, на министерство, на институции с много погрешна представа за това какво е въобще учител и за какво е училището. В криза е училището и то дълбока, и ще се усети съвсем скоро.

Димитър Христов: Мисля, че реформирането трябва да дойде отвътре, не може да го чакаме отгоре  и тъй като литературата учи на инакомислие, затова казвам, че отвътре трябва да се променят нещата. Ясно е, че в една учебна система, в една образователна система нещата идват отгоре. И информацията, и обратната връзка би следвало да счупи тая матрица, която по някакъв начин не пречи достатъчно да се възпроизвежда тази бездуховност.

Много ти благодаря за срещата. Може би в скоро време ще продължим нашия разговор, свързан с някои от авторите, които ти си изучавал, изследвал, за които си писал. Желая ти на добър час, успешно завършване на тази учебна година и една хубава ваканция. 

Петър Михайлов: Благодаря. Битката продължава.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova