Атанас Капралов: Истинската поезия предсказва това, което идва след нас

„Да си поет, това е едно съдбовно преминаване през трудностите на живота.“ Ат. Капралов

Атанас Капралов: Истинската поезия предсказва това, което идва след нас

Разговаряме за литература, култура и духовна мисия с поета Атанас Капралов.За премиерата на новата му поетична книга „По мярка на духа“.

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на поета Атанас Капралов. Радвам се, че си наш гост по повод на новата ти книга „По мярка на духа” – книга, която разбуни духовете през последните месеци. Ще разговаряме за поезия и за твоята работа като директор на Националния литературен музей. За мен винаги е било знаково в твоята биография това, че идваш от Димитровград, там си роден работил на различни места – и ръководни, и други в областта на културата. Но това, което е важно, че си бил уредник на къщата музей „Пеньо Пенев”, бил си председател на Комисията по култура и вероизповедания в община Димитровград, директор на драматичния театър „Апостол Карамитев”. Известно време си работил в Столична библиотека в София, а от 2017 година си директор на Националния литературен музей – отговорни длъжности, като във времето на промени е тежко да изпълняваш такива задължения в областта на културата. 

Атанас Капралов: Бяха тежки и преди 10 ноември длъжностите, които заемах и след това, защото спокойно мога да кажа, че съм човек, който се оформи като творец и като гражданин в онази епоха, която е наричана днес тоталитаризъм, социализъм, комунизъм. Аз се оформих тогава и като човек, и като творец, и като гражданин. За мен словото беше изключително важно още в момента, в който прописах и реших, че то ще бъде моята съдба. Имах дълбокото усещане, че да си поет не е нещо, което е свързано само с овладяване на писането, на думите, на много четене, но това е и нещо много повече. Това е една мисия, която човек трябва да изпълни в живота си. И затова в годините съм се опитвал да трупам знания още оттогава и да оформям своя характер. За мен в България и по света има много талантливи хора, но хората с характер се броят на пръсти. Не смятам, че всеки човек, който държи перото и има претенция, че пише стихотворни текстове, е поет. Да си поет, това е едно съдбовно преминаване през трудностите на живота.

Димитър Христов:  Знам, че твоите критерии са високи, но аз съм на мнение, че в България има много талантливи поети, както и доста графомани и затова трябва да се пресява. Тук се раждат поети, заради голямата фолклорна, поетическа и литературна традиция. Радвам се, че ти следваш една много сериозна линия в българската поезия, която е, както дълбоко българска, национална, родолюбива, така и остро социална, хуманна – поезия, наситена и с личен емоционален живот. Това е едно много широко поле за изява на таланта. Как успяваш да съвместяваш всички тези различни проблеми, посоки, преживявания, сблъсъци с живота?

Атанас Капралов: Още в съвсем ранна възраст, когато прописах и опитвах да се оформя като автор, бях получил някакви литературни награди, които ми дадоха самочувствие, че все пак вървя по сравнително правилен път, но постепенно осъзнаваш, че не наградите са най-важното, защото те по някакъв начин те вкарват и в някакво конюнктурно мислене, а по-скоро това е пътят до голямата истина, която всеки човек, ако е истински творец, я носи вкодирана дълбоко в себе си. Онази истина, която го свързва с божествения промисъл, колкото и претенциозно да звучи, но аз съм сигурен, че словото наистина е едно желание да се докоснеш до Бога, до божественото и затова се опитвах в максимална степен да пиша така, без да се съобразявам с конюнктурата на времето. В онази епоха, наречена тоталитарна, в един момент моето бюро се напълни с текстове, които просто не можеха да бъдат отпечатани, поради конюнктурни  несъвпадения, тъй като тогава все пак имаше цензура, която въпреки че не беше официално обявена, по някакъв начин контролираше това, което се публикува в България. Разбира се, впоследствие нещата се промениха. Дойде времето, когато всеки може да пише каквото си мисли, но в онази епоха беше забранено и тези забранени текстове бяха озвучавани по различни пътища и стигаха до когото трябва и докъдето трябва. Докато впоследствие вече, колкото и освободено да пишеш, новата епоха се опита да маргинализира словото и да обезцени истинските стойности. Разбира се, с времето се създаде една нова конюнктура, защото всяко време има нужда от нея, която да обслужва тези, които управляват процесите и в страната, и в света. С тази конюнктура аз лично съм се опитвал да не се съобразявам нито тогава, нито сега. За мен истинският творец има свой път, който трябва да следва. Има поети, които умеят да пишат, така че това, което са написали да бъде удобно именно за тези конюнктури преди и сега. Стигал съм до извода, че нерядко това, което пиша, е станало неудобно за конюнктурата, която определя  тези процеси. Въпреки това смятам, че това е правилният, истинският път. Според мен характерът е нещо, което е в основата на това да бъдеш действително истински творец. Тук не става дума, че ти си последна инстанция и много значим. Важното е пред себе си да се чувстваш чист и истински. 

Димитър Христов: Нормално е поетът да е бунтар, да е еретик, да е бохем и да не е конюнктурен. Но от друга страна е добре да е актуален и то не само за краткия период, в който живее. Много от големите ни поети са живели доста кратко. Дай боже да има мирни времена и да живеем по-дълго и българските поети да могат да съзряват и да оставят повече творби след себе си.  Мисля, че по отношение на формата и на стихотворното майсторство на боравенето с езика, с метриката, с политическите възможности на българския език, също има някаква култура.

Атанас Капралов: Безспорно е така. Аз лично наблюдавам съвременния процес и извън България и този, който се случва тук и съм забелязал, че от една страна, има тенденция, където властва така нареченият постмодернизъм – пишат се текстове предимно по  някакъв западен образец, който е свързан с претенцията за новаторство, за нещо, което едва ли не поставя началото на някаква нова поезия, ново мислене, нови думи, които съвсем не са нови, а са просто едно ехо от нещо, което вече е видяно и направено. Има все пак и добри образци тук, но те са много малко. Разбира се, съществува една друга линия, която върви – линията на традицията. За съжаление, в голямата си част тези, които следват традицията,  потъват в едно шаблонно писане, което е срещано преди 20, 30, 50 или повече години и трудно би могло да бъде вместено в изискванията на днешното, още по-малко на утрешното време, защото за мен един поет, ако действително пише сериозно, трябва да владее традицията, но и да бъде новатор. Тоест, ти трябва да стъпиш на една здрава традиция и да прогледнеш по специален начин в бъдещето, защото истинската поезия е тази, която по някакъв начин предсказва това, което идва след нас. Нека да се върнем назад във времето и да видим образците, които са ни останали. Те потвърждават именно това, защото поезията трябва да прекрачва времето си, за да има нужда от нея онзи, който идва в бъдещето. 

Димитър Христов: Гениалните поети са на всички времена и те изпреварват времето си. Според литературните изследователи всеки по-сериозен, талантлив литературен текст е експеримент. Той е експеримент и за самия автор, и за аудиторията. Мисля, че ти имаш вече наложен собствен стил в своята поезия. За мен е любопитно това, че през годините не си издавал много често книги, което говори  не за това, че пишеш малко. Напротив, ако се вгледа човек в текстовете ти, ще види, че има много сериозна работа и че това са стихове, които са преживени, дълбоко осмислени, с една много прецизна поетическа форма. 

Атанас Капралов: Аз нямам нищо против авторите, които пишат всеки ден и издават всяка година книги, има и такива, и някои от тях наистина са добри. Ако трябва да бъда доста по-критичен, повечето от тях се повтарят. Като взема една книга чета първото, второто третото и на десетото стихотворение имам чувството, че чета вече нещо, което преди това съм прочел. Разбира се, има изключения на хора, които действително са много даровити, но е трудно. Аз лично имам нужда от натрупване. За мен писането е свързано с някакво осмисляне, нещо, което трябва да премине през мен. Не е никакъв проблем, повярвайте ми, да седна и за 5, 10, 15, 20  минути да напише един стихотворен текст, който  сигурно би могъл да бъде на равнището на не малко от тези, които се публикуват тук и там, но за мен това, което публикувам и показвам на хората, задължително трябва да премине през сърцето. Трябва да го изстрадам, да вляза в същността на думите, на посланието. Стигаме до най-важното нещо – посланието. Не вложа ли някакво послание в стихотворния текст, просто хвърлям листа някъде и той стои там и чака до момента, в който аз все пак осъзная, че това послание е узряло и то би могло да тръгне към хората. Тук не става дума за това, че откривам Америка с посланието си, а имам предвид нещо, което е актуално и носи белезите на своето време. Езикът, философията, мисленето трябва да бъдат съвременни, нежни и трябва по някакъв начин да кодираш така тонове, които да прозвучат истински – нещо, което наистина е много сложно. Затова за мен писането на поезия не е проста работа. Много хора си въобразяват, че като научат азбуката, сядат и ако кръстосат две рими, ако хвърлят нещо като метафора, шаблон, ще се получи едва ли не стойностен стих. Във Фейсбук има много хора, които публикуват, получават много лайкове, но това не гарантира, че пишат поезия. Виждал съм хора с толкова много харесвания, чета текста, а той е безпомощен и буквално в насипно състояние. Няма лошо, че има такива текстове, че има такива послания между хората. Все пак те си дават някаква надежда по този начин, някакъв кураж, намират упование в текстовете, които пускат там. Всеки трябва да живее с нещо, което да го крепи и да му дава  хоризонт.

Димитър Христов: Поезията не може да се масовизира. Това не е масово изкуство, макар да знаем, че в основата на масовите песни също стои поезия и поетически текстове, но това е вече друго – един синтез на изкуства. Песента е колективно изкуство. Там има и автор на стиховете, и композитор, аранжор, певец, оркестър и т.н. Хвалебствията в литературната критика, рекламните текстове за слаби книги, свръхпопуляризирането на посредствени автори до такава степен е принизило литературния вкус, че можем да видим в социалните мрежи под някакъв много бездарен текст, множество харесвания от приятели, по-рядко ще бъде градивна критика и самокритичност. 

Атанас Капралов: Много малко автори търпят критика. Аз съм имал много поучителни случки. Иска ми мнението един автор или авторка и аз упорито отказвам да го правя, но в един момент, когато съм притиснат, деликатно се опитвам да подскажа, какво трябва да се оправи, при което другата страна силно се ядосва и започва да отправя обвинения, че едва ли не я унижавам и не я оценявам, тъй като толкова много лайкове получавала, толкова много хора я харесват и едва ли не се опитвам да попреча да се включи в големия литературен процес. Забраних си да изразявам мнение, защото много малко са тези, които търпят градивна критика. Аз имам двама-трима души край себе си, на които показвам това, което съм написали и са задължени не да ме хвалят, а да ми кажат веднага има ли някакъв детайл, нюанс, нещо мъничко, което да ги смущава, за да мога, докато още е топло това в съзнанието ми, да навляза. Ако аз самият не харесвам нещо от себе си, дори да ми кажат, че е гениално, не променя моето отношение към това, което съм написал.

Димитър Христов: Стана дума за песенното изкуство и е радостно, че някои от твоите хубави стихове се пеят. От друга страна, има невероятна профанация в българската популярна песен, която си има традиция, като почнем от фолклора и минем през старата градска песен и да не говорим за сериозното изкуство, за сериозната музика, за камерните концерти, за стойностните песни, които са създавали български композитори. Как работиш в тази област – заедно с композитора, по музика или той взима твой готов текст? Как постигаш това?

Атанас Капралов: Различно е, защото се е случвало, когато мое стихотворение е харесано от конкретен композитор, той пише мелодия по него и се превръща в песен. Имало е случаи, когато композитор ме е молил, да напиша върху готови ноти текст. Много хора казват, че така не е редно да се прави, че не се получават нещата. Но на мен ми се е случвало и тогава една песен да се превърне в хит. Така че едва ли има някаква рецепта, която е точна, която е най-добрата, защото едно прекрасно стихотворение може да има добра музика, не лош аранжимент, изпълнение и в крайна сметка не става хубава песен, която да се запомни и да се запее. Идеята на една песен е да се запее от повече хора и да се хареса. Има определени песни, които съм смятал, че ще станат големи хитове. Напротив, ставали са други, в които не съм вярвал особено. Тоест, има някакви закони, които са извън авторите. Чувал съм го и от други хора, които също са правили песни. За мен като пишещ човек е било много важно да не се съобразявам с масовия вкус. Според мен добрият творец, добрият поет е този, който умее по някакъв начин да извиси хората от своята кръвна група, защото няма как да бъдеш харесан от всички, но поне един кръг от хора да се опитваш да изтеглиш нагоре чрез своите послания, а не да се принизяваш ти, да се съобразяваш с масовата публика, за да бъдеш харесан. Това е неправилният подход на много хора, защото така стават популярни и постигат нещо, което ги кара да се смятат за успешни. 

Димитър Христов: Робуването на низки страсти и инстинкти в изкуството не води към върхове. Разбира се, популярната музика си има свои закони. Споменах ти, че в студиото сме подготвили една твоя песен, която да прозвучи в нашето предаване и тя е по твои стихове. Кой е изпълнителят, кой е композиторът?

Атанас Капралов:  Това е песента „Спомен за утре”, която изпълняват Мишо и Кристина Белчеви. Написана е от композитора Хайгашод Агасян по мое стихотворение, публикувано в книга. По него е създадена мелодията и мисля, че се получи един прекрасен хит.

Димитър Христов: Нека чуем тази песен, след което ще продължим разговора с Атанас Капралов по различни аспекти на българския литературен живот и на оцеляването на поетите в една „красива” действителност, в която живеем. 

За мен си едно от изключенията в днешната ни литература. Ти си сериозен творец и културен деятел. Работил си на различни длъжности. В началото на предаването споменах за някои от тях, но за мен този период от 2017 година, когато стана директор на Националния литературен музей, е изключително ползотворен за организацията, в която и аз съм работил за кратко. Националният литературен музей е институция към Министерството на културата и през годините къщите музеи на едни от най-видните български писатели в София натрупваха най-различни проблеми не само по отношение на материалната база или на специалистите, които работят там. Националният литературен музей няма своя експозиционна зала и смятам, че не само Министерство на културата, а цялото ни общество е в дълг към голямата българска литература – да експонираме, да покажем, ако не най-доброто, поне уникални артефакти, предмети, факсимилета, снимки, картини и портрети на видни български писатели. Но за това пък има една доста голяма експозиционна площ вътре в самите къщи музеи, където е жива паметта за тези големи наши писатели. Смятам, че ти постигна много като ръководител на тази институция, имайки предвид предишните години, в които ту безпаричието, ту безхаберието и различни вътрешни проблеми, пречеха. 20 години чакахме да отвори врати къща музей „Христо Смирненски”. Какво да кажем за това? 

Атанас Капралов: Аз благодаря за високата оценка, която ми даваш. Мога да кажа съвсем честно, че преди доста години ми беше предложено да оглавя тази институция, но аз направих анализ на състоянието на всички къщи музеи с един химикал и лист. Отидох на  отговорното място и попитах дали това може да се промени и разбрах, че няма да получа никаква помощ от държавата, при което казах: „Извинявам се, но аз съм човек с достойнство и не мога да се захвана с нещо, от което няма да се чувствам удовлетворен от работата си.” И вече с времето, когато нещата се промениха и станах директор, имах ясна и точна програма, с която идвам и тези, които следят процесите, случващи се в Национален литературен музей, могат да видят, че тази програма се изпълнява поетапно. Къщата музей на Христо Смирненски я заварих руина, беше пред срутване, затворена за посетители. Бях написал преди още да оглавя институцията един текст, че е безобразие държавата да остави в такова състояние къщата музей на такъв поет. Съдбата се шегува с онези, които хвърлят закани. Направиха ме директор и аз, който отправях заканите, трябваше да ги изпълня. Хората, които дойдоха на откриването на музея, видяха в какво състояние е. Там вече съществува и така наречената експозиционна площ, има и място, където можем да правим литературни вечери и събирания, конференции и т.н. Аз, когато станах директор на институцията, заявих, че е необходима такава зала за експозиции, че е необходима сграда, но председателката на комисията ми заяви, че къщите са в толкова лошо състояние, първо да ги оправим и тогава да говорим за такива неща. Започнах една по една да ги вкарвам в състоянието, в което те трябваше да бъдат. И къщата музей на Димитър Димов беше ремонтирана и отворена, вече има уредник, одисеята с къщата на Яворов няма смисъл да я разказвам, за мен е важен резултатът, а той е положителен. Къщата беше затворена, когато аз станах директор. Направен беше ремонт на битовата част, която вече е отворена, работеща, има посетители, а самата къща беше откупена от общината. Сега е в процес на разни договорни уточнения, за да се извърши мащабният ремонт, който ще я превърне в това, което трябва да бъде. Така е и с повечето къщи, които са вече в наистина добро състояние и това е нормално, защото е израз на отношението ни към нашата литературна памет. Аз се радвам като ходя в къщата музей „Иван Вазов” и виждам учениците с какъв трепет влизат вътре, срещам възрастни хора, които се докосват до артефактите, до тези светини вътре, защото това е една изключително богата къща музей, в която цялото наследство на патриарха на българската литература е запазено. Всички неща, които бяха необходими, за да бъдат в добър вид къщите, с моя екип заедно го направихме. Мога да кажа, че в нашата институция работят наистина сериозни хора, които са по-скоро мисионери, защото в музеите заплащането не е достатъчно, за да има наплив от желаещи, които да чакат на опашка да бъдат назначени. Напротив. Стремим се да  назначаваме хора, които имат преди всичко сърце и отношение към българщината и словото, към паметта на България. Паметта е свързана и с нашето настояще, и с нашето бъдеще, защото всички ученици, които идват, трябва да бъдат възпитавани в ценности, които за цял живот да ги крепят и да знаят, че са стъпили върху една земя с традиции и с достойнство. Те да пренесат това достойнство в бъдещето. Разбира се, идват и чужденци, които искат да се докоснат до определени творци и чрез тях да опознаят нашата народопсихология. Ние правим конференции, изложби, годишни кръгли маси, събираме съвременни поети и писатели в къщата на Иван Вазов или в къща музей „Петко и Пенчо Славейкови”. 

Димитър Христов: Програмата ви е много богата. В момента колко къщи музеи са в системата на Националния литературен музей?

Атанас Капралов: Нашите обекти са общо 12, няма да ги изброяваме.

Димитър Христов: Нека да бъдат посещавани от всеки, който храни пиетет към българската словесност, да се потопи в атмосферата на къщата, в която е живял Яворов или Вапцаров, или Вазов, който сам е строил тази къща, която е и първата къща музей в историята на българските литературни музеи. Много голяма тема и аз съм сигурен, че ще я продължим и в някое друго предаване. 

Поканил съм те като поет, издал нова книга, към която има сериозен отзвук не само в литературното, но и в общественото пространство. Вече имаше няколко премиери извън София, а сега и в София, така че искам да те помоля да кажеш няколко думи за тази книга, издадена от пловдивското издателство „Летера” и да прочетеш стихове от нея.

Атанас Капралов: С огромно удоволствие. Аз не издавам всяка година книги. Това е стихосбирка, която включва предимно мои нови работи. Има също и няколко знакови стихотворения, защото при среща с хора и с публика са проявявали интерес към едно или друго мое стихотворение, аз съм се постарал да вкарам вътре някои от тези, които са най-търсените в моите книги. Мисля, че книгата има добра съдба. От една страна, тя се продава реално, защото тези, които издават стихосбирки, знаят, че много трудно се купуват в книжарницата такъв вид книги, от друга страна, е важно и кой каква оценка дава за тази книга? Получих от важни за мен хора сериозни послания, имаше публикации в почти целия литературен печат. Не съм от хората, които се впечатляват толкова от тези неща, защото съм си изградил критерии и мога в някаква степен да преценявам това, което пиша дали си струва, или не. Аз винаги съм бил от хората, които искат още и още от себе си. Искам да надграждам, да има развитие, защото стигнеш ли до момента, в който си кажеш, че си постигнал онова голямото, според мен си мъртъв като пишещ човек. 

Димитър Христов: Искам да подчертая, че това е книга с един много задълбочен и сериозен предговор от Георги Цанков. Освен това твоята премиера в София, в представянето на книгата участват Елена Алекова, Йордан Нанчев и певци, които изпълняват песни по твои стихове – Кристина и Михаил Белчеви, Ивайло Гюров, Надя Ботева, дует „Мания”, Хайгашод Агасян. Нека чуем стихове в твое изпълнение. Когато авторът изпълнява стиховете си, има особено звучене – как той чува собствената си поезия и как със собствения си глас ги интерпретира.

Атанас Капралов: Нека започна с едно стихотворение, което доста се разпространи, даже беше преведено на френски и получи в Париж една специална награда – „Мама бди”.

Понякога захвърлям своя кръст,
 превит на две от грижи и умора.
 Но се изправям тутакси в цял ръст,
 защото мама бди за мен отгоре.

Понякога ме режат глад и студ –
 плътта ми сякаш рухва в адска яма.
 Но ето –
 имам хляб днес…
 И уют!
 Защото бди за мен отгоре мама.

Понякога сърцето е пред взрив:
 От клетви.
 От предателства.
 От драми…
 Но влиза в ритъм пулсът милостив,
 защото бди за мен отгоре мама.

Понякога се гърчи застрашен
 човекът в мен.
 Миг лудост – и го няма!
 Но пърха той,
 ликува той спасен,
 защото бди за мен отгоре мама.

Понякога от болки и беди
 не виждам утре…
 Свят,
 висиш на косъм!
 Но няма страшно – мама горе бди
 и на самия Господ вяра носи.

Аз загубих тези дни няколко безценни приятели и в тяхна памет ще кажа стихотворението „Приближаваме до взрива”. 

Издебва ме взривоопасна възраст,
 когато детонатор е скръбта…
 Минирани сърца край мен се пръсват,
 а моето сърце им е целта:

ту перва го приятелска осколка,
 ту взривната вълна на брат сразен…
 Аз бавно губя чувството за болка
 от трайното усещане за тлен.

Дори димът от мамината къща
 на гозби не дъхти,
 а на тамян.
 И вече дъщерите си прегръщам
 като войник,
 на фронта призован.

Жестока възраст!
 Сръчен скулптор дялка
 по мрамора и моя послеслов.
 Ще е готов, щом с черна катафалка
 бял ангел върне се за теб,
 любов.

Уплашена, ти ноктите ще впиеш
 в сърцето ми
 и с безпощадна плът –
 взривена бомба вече ще сме ние…

Ранените от нас –
 дано простят!

Ще кажа едно знаково мое стихотворение, казвам „знаково”, защото много хора са си го приписали, много хора са го рецитирали пред мен наизуст. Всеки има любимата си баба, която е оставила незаличими спомени в сърцето му – „Сбогуване с бабиното сърце”. 

Издъхна кротко баба –
 с отворени клепачи.
 А аз стърчах край нея
 и питах оглупял:
 дали да стискам зъби,
 дали да се разплача,
 дали да се напия
 във кръчмата от жал?

Разкъсало синджира,
 вън дворното ни куче
 зави, петелът духна
 в тръбата си от яд.
 Продумай нещо, бабо!
 Смаленото й трупче
 блестеше като жълъд
 от мрачния креват.
  
 А беше този жълъд
 дъб с царствена осанка.
 И аз, врабец наперен
 в короната му сврян,
 излитах и се връщах
 под неговата сянка –
 с крилца изпокълвани,
 с проскубани пера.
  
 Как бързо отмалявах
 в прегръдката набожна
 на яките му клони!
 А някакъв щурец
 засвирваше, щом вечер
 във приказното ложе
 сънувах пак Мадоната
 със своя Младенец.
  
 Светица беше баба!
 Имане от сърдечност
 в очите ми зарови
 тогава като в храм.
 Раздавах по жълтица
 на близки и далечни,
 когато после тръгнах
 към щастието
 сам.

Но щастието вечно
 като подплашен гущер
 прегризваше опашка и духваше.
 С ръце
 във празните джобове,
 с прокъсани обуща
 изпращах аз на баба
 голямото сърце.

И сякаш мойто детство
 ме близна със муцунка,
 когато се навеждах
 край зиналия ров –
 очите да затворя,
 челото да целуна
 на мъртвата надежда
 за вяра и любов.

Ще ви кажа и нещо, което е свързано с родината. Всеки, прочел стихотворението, е изразявал мнение, че съм го написал, когато е дошъл коронавирусът, а то беше написано точно поради това – „Родината”. 

Насън я виждам преродена.
 Свободна.
 Втурната напред…
 Уви! –
 от вирус повалена,
 родината душа бере.
 С небе помътено…
 Излишна,
 топи се милата…
 Без вик…
 И няма кой да й предпише
 магичен антибиотик.
 Не вият в нейната посока
 линейките…
 По навик стар –
 отвсякъде наместо доктор
 на помощ пращат й
 гробар…
 Но твърде рано е за гроба!
 Напразно гарвани кръжат…
 С юмруче в нейната утроба
 пак някой блъска,
 търси път.
 И вместо да скимти за милост,
 тя,
 с гръд раздрана,
 в кръв и пот –
 напряга сетните си сили
 да се повтори
 в друг живот:
 Не като днес –
 болнава, боса.
 И не в живот –
 за срам и мъст.
 А в горд живот,
 през който носи
 с надежда своя вечен кръст.

Димитър Христов: Доста драматични стихове ни рецитираш и се радвам, че ги знаеш наизуст, защото има автори, които не само че не ги знаят наизуст, но и не могат да ги прочетат много добре. Това е по правило при част от поетите, не умеят да си поднасят стиховете. Ти не си от тях. Нека да чуем едно стихотворение от така наречената „любовна лирика”, защото имаш немалко такива стихове. 

Атанас Капралов: За голяма част от моите почитатели съм известен като автор на любовна лирика. Ще ви кажа едно стихотворение, което също е известно. Много мои читателки са ми казвали, че с него се поздравяват по специални празници. Защо се поздравяват? Всеки ще си отговори сам на въпроса, като чуе стихотворението. То се казва „Голота”. 

Ужасно ти отива да си гола!
 Аз ще оставя лампата да свети,
 а ти тръгни из стаята на воля
 и съживи бездушните предмети:

Килимът ходилата ти да близне
 със пламнали езици,
 да изпъшка
 под теб диванът,
 шкафът за сервизи
 гръдта ти да погали с влажна дръжка,

косите ти
 корнизът да целуне
 по нишката на паячето горе…
 Приличаш на божествена рисунка
 във рамката на лунния прозорец!
 Аз искам непременно да те видят
 паважът ахнал,
 кестенът облещен,
 фенерът луднал…,
 с гръм на керемиди
 да мре по теб кантонът стар отсреща…

Едва тогава голата си хубост
 отдай на мен с прегръдка съкровена,
 потънала във унес,
 че те любя
 от името на цялата вселена!

Димитър Христов: Любовната ти поезия звучи доста по-оптимистично в сравнение с онези стихове за родината, за социалните несгоди, но това е обяснимо във времето, в което живеем.

Много малко време ни остава, но ми се иска да спомена, че ти си член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на българския ПЕН център. Това членство дава ли ти нещо? Това, че членуваш в тези организации, обогатява ли те? Разбира се, това е някакво признание, приобщаване към съответните организации. Но не почнаха ли да губят смисъл част от тези институции с традиции в българския духовен и културен живот?

Атанас Капралов: От една страна, членството ти дава нещо, от друга страна, то ти отнема нещо. Аз съм член на Съюза на българските писатели още от 90-те години на миналия век, когато тази организация съществуваше като нещо, което беше почти единствено. Впоследствие знаете, че се появиха и сдружение на писателите, и на независими, и на не знам какви писатели. И когато членуваш в една такава организация, обикновено другите те възприемат като не свой човек, като не своя автор. Знаете как е разделен литературният живот в България. Като отвориш „Литературен вестник”, четеш едни автори, като отвориш вестник „Словото”, четеш други автори и имаш чувството, четейки издания на конкретни съюзи, че това са други, различни държави едва ли не. Един автор може да е класик, но след като не е част от една писателска организация, той отпада като писател, отпратен е в „шеста глуха” – нещо, което е ненормално за една малка страна, каквато е България. Забелязвам също и вражески нотки в общуването между отделните писателски съюзи. Що се отнася до ПЕН центъра, там нещата са малко по-отворени, по-спокойни като общуване. 

Димитър Христов: Аз не слагам равенство между тези творчески организации, по-скоро изказвам съжаление, че ние, които членуваме в някои от тях, не можем да разчитаме на онова, което ги е създало за взаимопомощ, за творческа реализация, за лобиране пред държавата, общините, местните органи и други институции, фондации за развитие на българската литература. Нека да спрем дотук този разговор, защото е доста сложен и свързан с различни зависимости. 

Атанас Капралов: Големият проблем е в тези зависимости. Аз смятам, че те наистина са много опасни, защото умният човек винаги търси откъде са донорите, кои държат и дърпат конците на тези организации. 

Димитър Христов: Не всичко зависи от финансирането, защото в литературата, в изкуството всичко зависи от критериите и от постиженията на авторите. За мен този разговор е много интересен и може да продължи дълго. Но смятам за важно, че си написал и издал нова книга „По мярка на духа” и че тя се приема добре в София и в страната, че имаш стихове, преведени на други езици и немалко литературни награди, за които не говорихме, защото това е една отделна тема.

Атанас Капралов: Да уточня, че откакто станах директор на Националния литературен музей, си самозабраних да получавам литературни награди, защото реших, че е редно хора, които са на по-високи позиции, да дават някакъв морален пример. Смятам, че така трябва да се постъпва и понеже сме към финала, опитвам се да бъда човек, който не е нито на леви, нито на десни, нито на центристки позиции. Старая се да бъда български ръководител на литературна институция и се опитвам да бъда български писател, който не се влияе от разни тяснопартийни или някакви групови интереси. Винаги съм се стремял да мисля по-мащабно и така смятам, че трябва да се върви по този път. 

Димитър Христов: Благодаря ти. Желая успех на новата ти поетична книга и в литературното поприще, в националния литературен музей, който е една много важна българска културна институция.

До нови срещи! 

( Пълното интервю, както и стихове, представени от автора, може да чуете във видеоматериала. )

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova