Катя Андреева: „Ако има кръвна група „поезия”, то аз я притежавам…”

Тя е репортер на радио „Брайл ФМ” и поетеса, чиито стихове впечатляват със свободната си и смела организация и грабват с живата си естествена интонация.

Разговаряме с Катя Андреева за поезия, за симбиозата между музика, изобразително изкуство и слово. Доколко пречи и доколко помага визуалният акцент при възприемане на текстове.

Димитър Христов: Не е тайна, че Катя Андреева е със сериозно присъствие в работата на радио „Брайл ФМ”, това обаче не ѝ пречи да бъде изключително активна като автор на поезия и човек, който се интересува и от други изкуства. Публикува предимно в социалните мрежи. Изключително свързана е с музиката – поезията и музиката са две изкуства, които винаги са вървели ръка за ръка още от древността.

Катя Андреева: В едно предишно интервю, когато още не работех в „Брайл ФМ”, бях казала, че ако има кръвна група „поезия”, то аз я притежавам, но не искам да имам това самочувствие, което да налага моето име на сцената на поезията. Защо ли? Понякога съм се питала и аз самата. Това е, може би защото аз обичам много да експериментирам. Предполагам, че ще ме питаш откога пиша. В рими говорех от много малка. Баща ми римуваше и периода със строгите рими го минах като насън в детството. Сега също се докосвам до римуваната поезия, но моето изкушение е някаква друга стилистика, която даже не мога да нарека за себе си „бял стих”, а по-скоро някаква есеистична форма на изказ, която късам от сърцето си, вадя, слагам го на показ – оттам нататък много не се вълнувам дали някой ще го оспори.

Димитър Христов: Мисля, че с твоите колеги те изненадахме с предложението да бъдеш мой събеседник и да говорим за поезия, за музика, за изкуство. Изненадахме те, защото понякога един творец, работейки в медия, може да остане в сянка, ако мисията му и служебните задачи не са свързани конкретно с изкуството. Винаги много се радвам, когато творци работят в медия. Имал съм случаи да бъда в редакции, дори в Министерство на културата в моменти, в които се оказва, че в едно държавно ведомство като това не работи нито един писател. Сега не знам как е, може би има хора, които пишат, или се занимават сериозно с изкуство, и това би било много добре за работата на такава институция или за работата на такава медия.

Катя Андреева: Определено са необходими администратори, но от друга страна, самите творци трябва да имат и свои хора в културата. Казвам го в най-положителния смисъл на думата – някой, който да разбира техните проблеми. Говоря глобално, не за себе си.

Димитър Христов: Според мен всеки творец е личност, която е извън рамките. Големите творци не могат да бъдат сложени в рамки и затова аз уважавам и онези от тях, които умеят и разбират от други неща – например творци, които могат да бъдат и арт мениджъри, да помагат на своите колеги в тяхната реализация. Негласно правило е, че творецът е егоцентричен. С теб така ли е?

Катя Андреева: Това е много дълбок философски въпрос. Замислих се, че в последно време контактувам предимно с хора и приятелки, които са от средите на изкуството. Не казвам „арт среди”, защото има и лош привкус. Когато се съберем, там няма егоцентризъм – можем да си разказваме и вицове, но винаги главната нишка е изкуството и усещането е прекрасно. Когато музикант, художник, поет, писател, хора, които творят изкуство, са на една маса – сленгът, който се образува там, невероятната енергия е като дихание и за да стане изкуство, творецът трябва да се изпълни с нея, с впечатления, със страдания. Или ако перифразирам Ницше, „поетът трябва да страда, за да може да напише нещо”. Някога приятели са ми казвали, че когато съм щастлива, няма да мога да пиша. Доказвала съм, че и тогава мога да творя. Бях кривнала в няколко стихотворения с историческа тематика и демонстрирах с фойерверки уменията си дори на ръба на щастието да мога да пиша.

Димитър Христов: Различно е при всеки творец – има хора, които трябва да изстрадат нещо, за да го напишат, други, които на принципа на състраданието, преживявайки онова, което другите изстрадват, могат да направят интересни творби. Действително една творческа компания може да превърне масата в сцена. Неслучайно Шекспир е казал максимата, че „целият свят е сцена” – валидна не само за творците, а и за всеки, който може да погледне на живота като на театър.

Катя Андреева: Бих искала да покажа в един сравнителен анализ различните свои лица. През 2000-та година бях в ателието на приятел – художник от Варна, там видях една картина и написах следното:

Свежите очи на недокоснато момиче…

Димитър Христов: Като чета твоите стихове, първо виждам една богата емоционалност и лекотата, с която са написани. Това, че се четат с лекота, не означава, че не са дълбоки – има много задушевни чувства в тях.

Катя Андреева: Не твърдя, че те са свръх професионални и ще е лесно на някой литературовед да ги анализира, защото аз съм много разнообразна. Научила съм се на следното:когато пишеш нещо, прочети си го и виж дали е необходимо да се оповести, защото графоманията шества навсякъде. Не твърдя, че всичко е изпълнено и структурно, и емоционално, и по правилата в стихотворната форма, но искам да бъда уникална. И в този аспект ще прочета едно стихотворение, което е от месец-два, вдъхновено от картината „Кръст” на моята творческа приятелка, Меглена Божанова – Петрова. Картината е сложна – един кръст, обаче това е двузначно, защото жена е разпъната върху него, отдолу са хора, които почти нямат лица. Ще прочета стихотворението, за да видите тази картина чрез думи.

Цялата истина.

Тялото на истината.

Жестокостта на истината.

Кремъкът на коленете.

Восъчните слабини.

Факли – обърнати,

угаснали върху юмруците.

Пясъчната истина

на бедуините

срещу онази истина,

която вярва в себе си!

Тя знае.

Дори това, което е забравила.

Бедуините са гладни,

а нямат стомаси.

Гледат

с избодените си очи.

Чуват миражите,

хлипат тържествено.

Лукавият пратил е своята свита.

Истина. Цялата истина на кръста!

Моята, твоята, чуждата –

старата, явната, бавната.

Змийската, главната, финикийската…

Кръстът е тесен за цялата истина.

Плачат миражите – само миражите.

Още пустиня им трябва!

Дайте жилото на своите мозъци –

сивите гънки – храната на звяра!

Всички челични юмруци им дайте!

Истината – недоказуемо жива –

е Цялата!

Димитър Христов: Любопитно е как една картина може да предизвика тези мисли и емоции, но в този синкретизъм на изкуствата в съвремието се размиват границите между жанровете. Много съм се радвал на талантливи художници, които могат да пишат и поезия.

Освен това, което пишеш като поезия, изявяваш ли се в някое друго изкуство?

Катя Андреева: Не, за съжаление. Меломан съм, почитател на всички други изкуства, но не съм изкушена, защото нямам такова призвание както към словото.

Димитър Христов: Спомена, че не си професионалист в поезията и мисля, че професионализмът може да бъде синоним на нещо скучно – някой си е въобразил, че е усвоил каноните.

Катя Андреева: Като „ошлайфан занаятчия”. Аз мога да пиша така, но не бива да лишавам самия изказ от смисъла. Усилията ми са концентрирани върху това да търся в самата себе си най-точния изблик, който да покажа – тази богата емоционална същност, която ме връхлита.Чувството влиза в някаква сфера, отнякъде се спуска в същност, каквато съм аз и много бързо излиза. Моето усилие е от тази палитра, от това тесте с различни образи и емоции да избера удачно най-близкото до читателя.

Катя Андреева: Процесът е обратен. Има хора, които специално се запознават с мен, за да видят кой пише тези стихове – даже някои са търсили в интернет дали не съм ги взаимствала от друг, да не кажа „плагиатствала”. Ще прочета стихотворение, за да разсея скуката на прозата, която излъчвам.

Димитър Христов: Това е професионализъм в хубавия смисъл – да се намерят най-точните думи, най-силният резонанс.

Не те ли блазни всички твои стихове, които се появяват във Фейсбук и в сайтове за литература, да ги видиш в своя книга?

Катя Андреева: Такива моменти траят 2-3 дни, след което ритъмът на живота надделява в мен и избирам по-лесния начин – да напиша текста, да го публикувам и дали ще докосне някого, е Божа работа. Аз съм много непрактичен човек. 

Димитър Христов: Това е творчески процес и общуване с виртуалната аудитория – но в някаква степен и реална, защото част от хората, които са твои читатели, ги познаваш.

Граматика на дъжда…

Димитър Христов: Твоите стихове нямат рими и строго стихосложение, но са музикални.

Катя Андреева: Ще прочета тогава едно музикално стихотворение, което става и за текст за песен.

Една китара време и пак ще се разсмееш…

Димитър Христов: Често чета твои стихове във Фейсбук. Те са предизвикани от различни ситуации, без да са толкова конкретни, репортажни. Дали тези стихове не са бягство от действителността?

Катя Андреева: Има го този елемент и ако творецът не се стреми да избяга от действителността по някакъв начин или от някои нейни характеристики, не знам какъв автор е, защото творчеството, създадено от човек, винаги е преиначено от неговата фантазия. Ако само се фиксира действителността без емоционалния подтик, без да отвориш леки вратички и да видиш какво има нагоре и настрани, няма как да се случи творчеството. Аз съм малко тъжен поет, може би – меланхоличен. Но като човек, напротив, често се усмихвам и канализирам върху белия лист тези остатъчни елементи от реалността.

Димитър Христов: На хартия ли пишеш или на екран?

Катя Андреева: Напоследък набирам текста направо на телефона си, защото е по-удобно. Иначе имам 5-6 тетрадки, които пренасям от квартира на квартира от младежките години. „При цветята”.

О, как ухаят цветята накрая…

Димитър Христов: Хубаво настроение. Често попадам на непознати автори във Фейсбук. Публикуват нещо, което не може да се каже дали е позия, или – не. Някакъв текст. Отзивите, които чета, са от рода на „гениално” или „страхотно”, „супер”, „докосна ме” (тази дума стана отвратителна).

До каква степен се оглеждаш в своите читатели и в техните отзиви? Вярваш ли им, тъй като творецът очаква някакъв отклик?

Катя Андреева: Аз се пазя от такива коментари и суперлативи, дори някои трия. Творецът може да вярва на читателите си, но не и на своите клакьори. Аз вярвам предимно на себе си, вярвам в Бог и това ми дава сили. Мога да се доверявам на близки хора, но за суперлативите и тяхната искреност внимавам.

Правила съм си експерименти нарочно – слагам снимка на ябълки към мое стихотворение от това лято за ябълки. Повече лайкове. Публикувам друго стихотворение, което знам, че е много по-силно и не е толкова различно като настроение от това със снимката, прегледите са малко. 
 От декември 2016-та година си правя на живо пърформанси с мои приятели. Има хора, които се заразяват от емоцията, виждат, че човекът, който им говори насреща, е истински.

Димитър Христов: В последно време има доминиране на визуалното над вербалното. Нямам против визуалните изкуства – голям почитател съм и на киното, и на изобразителното изкуство, но ме плаши размерът на надмощието на визуалното, което е съчетано с доста голямо невежество по отношение на словесността. Езиковото наследство, богатството на езика, формите на изразяване са потиснати от агресията на визуалното.

Катя Андреева: Напълно съм съгласна с теб. Беше ми попаднало издание на „Ад” с автентични илюстрации на Доре. В тази симбиоза, когато се допълват равностойно, подпомагат се, подават си ръка изкуствата, тогава – да. Те са едно синкретично цяло. Но когато самоцелно се търси, особено някакъв сексуален подтекст, това ме отвращава. Ако е направено с вкус, дозирано, изнесено в мащаба на един интелигентен творец, може.

Димитър Христов: Голямото изкуство възпитава естетически, морални, нравствени и други добродетели, които нямат нищо общо с порнографията. Не можем обаче да отречем, че любовта, еротиката, страстите са двигател във всички изкуства.

Катя Андреева: Трябва да знаеш докъде да вървиш на ръба, малко залитане и всичко се преобръща. 

Ще прочета едно от любимите ми стихотворения – „Сърце от вълшебник“

Този път той остави сърцето си…

Димитър Христов: Трудно е да се анализират подобен тип стихове, но смятам, че ако такива творби се съберат в една книга, по друг начин могат да бъдат оценени и анализирани, включително от самия автор, от теб. Когато държиш собствената си книга или я виждаш в ръцете на читатели, по друг начин започваш да гледаш на себе си. Електронните форми на общуване с изкуството са много ценни по отношение на достигане до по-широка аудитория, но те все още не могат да заменят онова сериозно общуване с изкуството, когато оставаш насаме с книгата. И най-шарените и въздействащи рисунки в книгата са безсилни да компенсират една слаба поезия. Същото се отнася и за песните – красивата мелодия не може да спаси слабия текст, губи се естетическото въздействие.

Катя Андреева: Понеже говорим за естетическо въздействие, имам точното стихотворение – „Архитектура”.

Гласът се стича по колоните…

Димитър Христов: Имаш ли свои учители в поезията и любими автори?

Катя Андреева: Казвала съм го и друг път – Шекспир никой не може да го задмине. В българската литература – Яворов, Ботев, Дебелянов, Смирненски, Вазов и Вапцаров.

Димитър Христов: Не спомена нито една поетеса.

Катя Андреева: Ахматова. Аз пиша малко по мъжки. Харесвам Борхес. Той има стихотворение за розата, което е невероятно въздействащо, поне за мен.

Димитър Христов: Ще кажа нещо, което се отнася за българските поетеси в миналото, тези, от които бихме могли да се учим. Те остават в сянката на големите ни поети. Не са добре разбрани и анализирани и достатъчно добре поднесени. Имаме изключителни поетеси.

През последните няколко десетилетия българската поезия и белетристика, писани от жени, са на изключително равнище. Това се оценява и в чужбина, но е недооценено у нас.

Катя Андреева: За щастие, аз имам възможността тук  да се срещам с интересни гости – преводачи, писатели, писателки. Впечатлена съм от лъчението и присъствието на личностите, които имаме в съвременната ни литература,те са без излишен егоцентризъм. Идвали са хора, които разказват за себе си, за историята си, за литературата, показват частица от сърцето си и са ме впечатлявали много.

Димитър Христов: Има предположение, че силата, въздействието, художествеността на българския фолклор и особено на любовните песни в него, се дължат на българските жени.Смята се, че любовната поезия във фолклора е предимно от безименни авторки. Все още българската женска поезия не е намерила своето значимо място в познаването, тълкуването и високата оценка, която заслужава.

Катя Андреева: Много обичам съвременните поети. Един приятел поет ми беше казал: „ Ние с теб сме на хоризонталата и на вертикалата” – тоест, аз наистина умея да вплета материални неща с емоционални и да се получи тази магия.

Уважавам поетите, които създават с вкус това, което е класическият стих. Чест и почитания към тях.

Ще прочета още едно стихотворение – „ Етюд за изчезващите видове”. Вдъхновено е от една песен на група „Крийм”, любима моя група. Песента е „Бялата стая”.

Червената стая

в нея ще се съберем…

Димитър Христов: Благодаря на Катя Андреева за нейните откровения и за стиховете, които прочете.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova