Анатомия на общуването във Вавилонските знаци

“...Като всички хора от Библиотеката на младини пътешествувах; странствувах по следите на една книга, може би каталога на каталозите; сега, когато очите ми едва разчитат това, което пиша, аз се готвя да срещна смъртта на няколко левги от галерията, където съм се родил...” из “Вавилонската библиотека”, Хорхе Луис Борхес

Посягам към есето на Борхес отново, след няколко години, с усещането да открия тази малка словесна формула – моя унесен лабиринт, за да ме укрепи, но и за да го споделя с вас. Безкрайността, отразена в двойните огледала и полираните повърхности на лавиците – този хаос, от който възниква подредбата… са спиралите на съзнанието в търсене на ключа. Ключа на общуването. Само Вселенският разум е наясно накъде и защо водят тия безконечни стъпала и извити стълби, по които тичайки се разминаваме, а понякога унили приковаваме поглед в търсене на надеждата за взаимност и разбиране. Там, сред лавиците на неизброими книги, в някоя симетрична галерия, непременно съществува и моята книга на истина, която ще дари просветление на духа ми, ала пространствата са непредсказуеми и мълчаливият библиотекар е останал безпаметен в тъмната стаичка за отходно място. Комуникацията изисква думи и изразяване, а ставаме все по - вглъбени в своята несигурност, че ще открием оригинала, а не някое подвеждащо копие на истината. Борхес пише и за онези тълкуватели, търсещи Оправданието сред същината на Библиотеката. Дали то би послужило като демагогия днес, когато каламбурите на нашия технически век добиват нелицеприятния  вид на мултикултурен разпад?! Хомо сапиенс се превръща в модел – винтидж. Някакъв приспособен и хладнокръвен алтруист маца по таваните на същата тази Библиотека лозунги за демокрация, които трудно разчитаме долу в низините.

Вратовете ни са заети да следят новите директиви, провиснали като дамоклев меч над архаичния индивидиум. Авторът на есето е предусетил онази йерархична подредба: в по – ниските етажи книгите са разбираеми, ала в следващите нива изразите добиват някакъв странен диалект, докато в най – високите буквите са размесени в неразбираем език, непонятен и за най – отявлените криптолози. Подобно на библейската Вавилонска кула, извисени в своето показно търсене на съвършенство и на самия Бог, се пръскаме на различни посоки. Многоезични, разминаващи се, неразбираеми…

Казват, че сме се родили тук, на земята и пак в нея ли ще останем или многопластовата ни същност ще отрази послеслова на бъдните поколения? Мисля, значи съществувам. Искам, значи още търся книгата и себе си, книгата и вас… ( Трябва да напиша табелка, че тук е хлъзгава зона - наскоро един писач на лозунги пропадна от тавана в небитието. Тези стъпала са опасни с боята, изсипана от него. )

Има ли някой или ходя сам с факлата си като Диоген?

Катя Андреева

Написано от Anelia Velinova