“Непрекъснато правя неща, които не мога да върша…” Пикасо

Геният излиза извън рамките на рутината и тривиалното разбиране за нещата в света. Той е генератор на нови светоусещания, вектор и енергия на магнетични мироздания, които стимулират любопитството, задават неконвенционални параметри на въображението и отгатват онази “духовна храна”, която ще възбуди апетита на поколения ценители. В този аспект геният преодолява статичната нагласа на мнозинството, възприело парадигмите: “това е хубаво, защото е правилно”, “това е грозно, защото не бива да се прави така”… Напротив, геният, вдъхновен и осенен от самия себе си, няма потребност за оценка и одобрение ( поне в този смисъл, който е необходим на средностатистическия професионалист). Може да се онагледи с високоскоростно возило, което е в процес на усъвършенстване и поради това няма “бутон за спирачки”… Но пък има елегантен кормчия, пилот или навигатор  – думата е без значение, защото поразителният ефект от  мащабите на произведението ще възвести нови посоки  на духовни преживявания. Примери за първоначално отхвърляне, за неразбиране от масовата публика или високопоставената критика могат да се посочат във всички изкуства.

Сещам се за едно революционно произведение на Игор Стравински – балетът “Пролетно тайнство” и по – точно премиерата му, осъществена в тандем с  Николай Рьорих, съавтор на либретото и автор на сценографията и костюмите. Хореограф е Вацлав  Нижински. Мястото – театър “Шанз – Елизе” (Париж) на 29 май 1913г. Публиката е шокирана, дори се стига до безредици в залата, а оценката на критиката е нееднозначна.  Така наречената “реабилитация” на произведението е бавна и свързана с нови хореографски интерпретации и чак след 100г.( вече  единодушно ) се оценява от специалисти като новаторска и революционна за времето си творба, в съзвучие с авангардните  за епохата  течения в изкуството.

Най-значимият за последните 100 години, най-скъпият, както и  най-краденият художник Пабло Пикасо – създателят на кубизма (заедно с Жорж Брак), преминал през множество експериментални етапи, включително сюрреализма, изрича знаменитата фраза: “Непрекъснато правя неща, които не мога да върша, по този начин успявам да ги направя.”.

Творческата смелост и непреднамерено любопитство към експеримента водят и легендарния джазов тромпетист и композитор Майлс Дейвис. В продължение на повече от 40г. активно музициране, той преминава през различни стилове, някои от които са създадени от самия него или е един от създателите.  Специалисти го определят като “Гениален популяризатор на нови идеи.”.

  Сред най – изявените авангардисти в киното е режисьорът Луис Бунюел, който “взривява” през 1929г. киносалоните  с експерименталния сюрреалистичен филм “Андалуското куче”. Съавтор на  сценария е младият тогава Салвадор Дали… Верен на своите идеи, Луис Бунюел изрича легендарната фраза: “Необходимостта да се яде не оправдава проституцията в изкуството!”. Творчеството му се развива на два континента, обхваща 3 езика и преминава през най – разнообразни жанрове, но е винаги разпознаваемо, необичайно и ярко…

Примерите са достатъчно красноречиви, за да си зададем въпроси, относно стойността на съвременното изкуство, да формираме вкуса си, да “отсяваме” еднодневките от тези творци, които трасират новите духовни търсения на цивилизацията ни. 

“Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.” Матей 7:7

Катя Андреева

braillefm.com

"Идеята за Скици от Испания осенява Майлс, когато през лятото на 1959 г. слуша „Концерт от Аранхуес“ от испанския композитор Хоакин Родриго. Обсебен от тази пиеса, Майлс я дава на Гил Еванс. Така двамата решават да направят албум с композиции на Гил Еванс, Хоакин Родриго и Мануел де Фая. И тук музиката, вдъхновена от андалусийското фламенко, обогатено с блус традицията, приема формата на диалог, както в Miles Ahead и Порги и Бес, между солиста Майлс Дейвис и хора – деветнадесет музиканти, дирижирани от Гил Еванс. Соловите изпълнения на Майлс, освен обичайната си сдържана изящност, бележат връх с емоционалното си въздействие. Потвърждение за него намираме и в споделеното от самия Майлс: „Една жена ми разказа как веднъж отишла при бивш тореадор, който отглеждал бикове за корида. Заговорила му за този албум. Тореадорът смятал, че не е възможно чужденец, американец – на всичко отгоре чернокож – да направи подобна плоча, която предполагала познаване на испанската култура и на фламенкото. Жената предложила на стареца да чуе плочата. Той се съгласил, седнал и я слушал. После се изправил от стола, облякъл си тореадорския костюм, отишъл да се бие с един от своите бикове – за пръв път, откакто се бил оттеглил – и го убил. Когато жената го попитала защо, той отговорил, че бил толкова развълнуван от тази музика и не можел да постъпи по друг начин. Трудно ми беше – добавя Майлс – да повярвам на разказа на тази жена, но тя ми се закле, че е истина“ (с. 210-211). " Източник: "Из историята на джаза – 20: Майлс Дейвис", Стоян Атанасов - професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Написано от Anelia Velinova