“Непрекъснато правя неща, които не мога да върша…” Пикасо
Геният излиза извън рамките на рутината и тривиалното разбиране за нещата в света. Той е генератор на нови светоусещания, вектор и енергия на магнетични мироздания, които стимулират любопитството, задават неконвенционални параметри на въображението и отгатват онази “духовна храна”, която ще възбуди апетита на поколения ценители. В този аспект геният преодолява статичната нагласа на мнозинството, възприело парадигмите: “това е хубаво, защото е правилно”, “това е грозно, защото не бива да се прави така”… Напротив, геният, вдъхновен и осенен от самия себе си, няма потребност за оценка и одобрение ( поне в този смисъл, който е необходим на средностатистическия професионалист). Може да се онагледи с високоскоростно возило, което е в процес на усъвършенстване и поради това няма “бутон за спирачки”… Но пък има елегантен кормчия, пилот или навигатор – думата е без значение, защото поразителният ефект от мащабите на произведението ще възвести нови посоки на духовни преживявания. Примери за първоначално отхвърляне, за неразбиране от масовата публика или високопоставената критика могат да се посочат във всички изкуства. Сещам се за едно революционно произведение на Игор Стравински – балетът “Пролетно тайнство” и по – точно премиерата му, осъществена в тандем с Николай Рьорих, съавтор на либретото и автор на сценографията и костюмите. Хореограф е Вацлав Нижински. Мястото – театър “Шанз – Елизе” (Париж) на 29 май 1913г. Публиката е шокирана, дори се стига до безредици в залата, а оценката на критиката е нееднозначна. Така наречената “реабилитация” на произведението е бавна и свързана с нови хореографски интерпретации и чак след 100г.( вече единодушно ) се оценява от специалисти като новаторска и революционна за времето си творба, в съзвучие с авангардните за епохата течения в изкуството. Най-значимият за последните 100 години, най-скъпият, както и най-краденият художник Пабло Пикасо – създателят на кубизма (заедно с Жорж Брак), преминал през множество експериментални етапи, включително сюрреализма, изрича знаменитата фраза: […]
