Юмрукът на съдбата

Управителят на Рехабилитационна база „РЕЛАКС“ в Шипково, Велизар Хинков, в откровен разговор за зрителите и слушателите на радио БРАЙЛ ФМ.

Владислав Кацарски: Всички истории започват някак, но преди да започна тази, ще ви кажа, че „Релакс” не е почивен дом само за слети хора, а е общодостъпен. Достатъчно е само да напишете в интернет shipkovo.net и ще научите неща, които не само ще ви заинтригуват, но и сигурен съм, ще ви накарат да отидете там. А веднъж отидете ли, ще се върнете много пъти. И това е експериментално доказано не от група учени, а от доволни и щастливи хора. Може да ви се стори странно, но у нас вече има и такива. 

Джон Ленън беше казал, че „животът е това, което се случва, докато си правиш планове”. Иначе казано, докато кроим кроежи, съдбата ни се смее. На едни се усмихва снизходително, на други подигравателно, на трети – ами не зная. Но при всички положения и онези, третите, са забелязани. И понякога се случва така, че съдбата, освен че те е забелязала, те е и белязала. Но невинаги това е за лошо, макар когато лошото дойде, да ни се струва, че е настъпил краят на света. А стара истина е, че всеки край е ново начало. Какво ще бъде началото, зависи само от нас, защото случаят, съдбата, Господ, изобщо онова, което движи животите, помага на силните. А силен може да бъде всеки, стига да го пожелае. Ето такива мисли ми дойдоха, далеч от шосето, където срещнах един човек. Обикновен човек. Толкова добър, колкото сме всички. Вероятно, с толкова кривици в характера, колкото имаме всички. Този човек излетял един ден от голямото шосе и видял, че и на малките пътища грее слънце. 

Ще ви срещна с Велизар Хинков, управителят на почивна станция „Релакс” – Шипково. Това, което виждате, са кадри от околността на почивната станция „Релакс”. А това, което видях, усетих и преживях там, го пожелавам на всеки. Но да не губим време. 

Едно момче, което, ако се върне 20 години назад, може и да каже, че всички колела са се обърнали на обратно и животът е тръгнал надолу. Само че сега, ако се върнем назад, аз лично, мога да кажа, че този мъж тук е много силен човек. Но когато нещата се гледат отстрани, изглеждат много по-различно. Затова решихме да влезем в живота на този мъж, който е до мен, и да видим какво точно се случва с него в годините, и как се случва така, че можеш да станеш и да продължиш – не с бавните крачки на обикновен човечец, а със стремежа на човек, който съгражда нещо. Може би ви се струват силни тези думи ли? Нека тогава да започнем тази история така: Как ти изглеждаше, Велизаре, животът на 16 години, гимназия примерно, или техникум? Какво беше това момче тогава?

Велизар Хинков: 16 години, примерно девети клас. Както на всички на тези години, животът е безгрижен, весел. Всеки очаква едно хубаво бъдеще, едно развитие на самия себе си, на света около него. Тогава всичко беше хем интересно, хем любопитно, хем безкрай.

Владислав Кацарски: И „прасва” 91-ва година. Ти си на 20 години. Вече се е случил 10 ноември – за някой беля,за други още по-беля, за трети – голям кеф. Какво се случи при тебе обаче тогава?

Велизар Хинков: 91-ва година, когато дойде 10 ноември, си го спомням като сега. Бях в едно кафе в Троян и всички скочиха, излязоха навън, отварят се бутилки с шампанско. „Бай Тодор падна!” Тогава ми предстоеше и влизане в казармата. Аз самият не осъзнавах какво се случва и каква ще бъде промяната. И какво ни очаква. Но във всеки случай не очаквах и това, което се случи. Надявах се на нещо много по-добро, а не 33 години преход. Аз не разбрах какъв е този преход. Вярвам, и доста българи не са разбрали, какво трябваше да минем, къде трябваше да стигнем, откъде тръгнахме. И така си минаха 33 години. Промяната, освен в технологиите, я няма.

Владислав Кацарски: За съжаление – да. Нещо в човека не се промени, а може би се промени, отиде малко по-назад. Но ти на 21 година имаш редкия шанс да започнеш една шеметна кариера. Викат те да направиш „от нищо – нещо”. 

Велизар Хинков: На 21 години ме извикаха (беше зимата) в един офис в Троян. Питаха ме дали съм съгласен да направя заведение и обясняват, че трябва да бъде номер едно в града – най-луксозното, най-хубавото, за отбрани клиенти. Като дойдат на някой директор гости, да има къде да ги заведе. Показаха ми чертежите, разгледах ги. Видя ми се лесно, отидохме до обекта – видя ми се страшно. Вътре всичко беше обърнато, разхвърляно, мишки и плъхове се гонят. Беше нещо ужасно. Гледам чертежите, гледам обекта, гледам чертежите. Питам: „От туй трябва да стане туй ли?” – „Да.” Казвам: „Дайте ми време да си помисля. Отговарят: „При нас няма такова време. Или сега казваш „да”, или – не.” И така се захванах с първия обект. Стана прекрасно заведение – номер едно в града. 

Владислав Кацарски: И защо го напусна тогава?

Велизар Хинков: Там работих около 7-8 години. На 23 години станах управител на това заведение, но в един момент човек трябва да си смени работното място. Предложиха ми по-добър обект, по-хубаво място – хотел в село Чифлик, където да го разработим, да го допостроим. И аз реших, че е крайно време да си сменя работното място.

Владислав Кацарски: И пак да строиш.

Велизар Хинков: И пак да строя. И пак да се заричам, че повече нищо няма да стане.

Владислав Кацарски: Човек затова казва „голям залък лапни, голяма дума не казвай”. Ти често ли обичаш да променяш нещата около себе си? Защото аз лично повече от три години подредбата вкъщи не я издържам и я променям.

Велизар Хинков: И аз като всеки човек не обичам промените, но когато се налага, си длъжен да ги направиш. Трябва, за да можем да продължим напред.

Владислав Кацарски: И понеже в живота ти, колкото и да не обичаш промените, по някакъв начин винаги ти се налагат. Ти не си бил спокоен човек, такъв, дето да седи и да гледа в една точка и да мисли как да станат нещата. Явно си бил доста подвижен, както се казва „виелица”, или бъркам?

Велизар Хинков: Никога не съм бил спокоен, даже като ученик се притеснявах. Питах се: „Животът от тук нататък как трябва да бъде? От работа вкъщи, от вкъщи – на работа. С тези хора, с които работиш, с тях живееш във  входа. Жилищата – ведомствени.” И още оттогава се бях притеснил. Ако така трябва да се живее, трябва да мисля отсега какво да правя. Затова трябва да се върви напред, да се мисли, да се приемат новите идеи, да се изпитват и всяко ново нещо да се поставя на мястото си.

Владислав Кацарски: Ако позволиш да цитирам Тодор Колев от „Опасен чар”: „ От – до, от – до. Не, гражданино следовател, предпочитам живота да си е мой и аз да си определям.”Обаче човек предполага, Господ разполага. Качваш се един ден в една кола и пристигаш в ловешката болница.

Велизар Хинков: Така беше. Бях в Ловеч, тръгнах да се прибирам за Троян. По стечение на обстоятелствата – тежка катастрофа и светът се срина. Както ми превързаха очите, така повече не видях слънцето. Всичко става за броени минути.

Владислав Кацарски: Най-страшното е, че ти помниш това.

Велизар Хинков: Помня. Опитвам се да го забравя и най-вече гледам да не мисля за случилото се.

Владислав Кацарски: Сънуваш ли я тази катастрофа?

Велизар Хинков: За радост – не.

Владислав Кацарски: А катастрофата е впечатляваща. Велизар влиза в завоя с голяма скорост и вижда, че точно на същия този завой има спряла кола. Пред алтернативата да удари спрелия автомобил или да премине в насрещното платно, естествено, избира второто. Но понеже в такива случаи нещата никога не са еднозначни, точно тогава и точно там, отсреща излиза друга кола. Велизар прави единствено възможното в такъв случай. Натиска още повече газта с надеждата да премине между двата автомобила. Но нервите на насрещния не издържат, вследствие на което двете коли са отъркват една в друга. И при този допир, насрещната кола разрязва гумите на тази, управлявана от Велизар. Следва премятане покрив-колела и така няколко пъти. Главата на Велизар излиза през страничния прозорец, едното око излиза от орбитата си и увисва на бузата му.

 Един такъв човек като тебе, с добра кариера, подвижен, деен, защото да се занимаваш туристически бизнес, изобщо не е лесно. А това, което виждам тук, ми казва, че ти като се занимаваш с това, го правиш като хората. Изведнъж оставаш затворен в един тъмничен затвор буквално, затворен вкъщи. Много ти се моля, разкажи как стана, как тръгна пак? Имах едно стихотворение, в което казвах:

 „Място ми отстъпиха в тролея,

нелепост пожелана от съдбата. 

Отказах плахо, а после седнах. 

И станах петото от колелата.

Търкулнаха ме погледи отвсякъде.”

 А ти си в малък град, събитието на града.

Велизар Хинков: Беше наистина събитието в града. Дълго време след това се говореше. Мен ме познава целия град и половината община, да кажем, може би и повече. Заведението, за което ви разказах, беше в центъра на града. Гости на града, всички са посрещали там – от артисти и политици. Даже ще ви разкажа една случка. Дойде Иван Костов и аз поисках да се снимаме двамата. И се снимахме – как сме разтворили една книга и той ми я подарява. Направих голяма снимка и я сложих на входа на заведението. Минаха две-три години и започнаха да се шегуват с мен: „Махни тази снимка. Някой ще ти се ядоса, ще те бие без нищо заради него.” Гостите бяха от министър-председател. Като се замисля – Васил Михайлов, Шкумбата. Доста дейни, влиятелни и популярни хора.

Владислав Кацарски: Как са реши да излезеш навън, защото сигурно те е било страх?

Велизар Хинков: Всичко ми минаваше през главата. Даже в болницата като бях, почнах да мисля за самоубийство. Мислех, че оттук нататък като сляп човек, кой ще ме погледне. Сляп човек не бях виждал. Срещал съм баба и дядо, възрастни хора, хванали се за някой, вървят. Но напълно сляп  не бях виждал.

Владислав Кацарски: Като се има предвид, че за зрящият човек слепотата е най-големият недъг.

Велизар Хинков: Страшно е.

Владислав Кацарски: Само си представи какво се случва, когато угасне токът.

Велизар Хинков: Когато угасне токът – разказвал съм го много пъти. Още в болницата почнах да си правя някакви планове за самоубийство. И една вечер останах сам в стаята. Вече знаех, че съм на шестия етаж. Мисля: „Сега скачам.” Ставам през нощта, отивам до прозореца, отварям го. Протягам ръка напред – решетки. Ужас. Казвам си: „Велизаре, ти не си първият, който го мисли това. Я се връщам и лягай.” Те са го предвидили хората.

Владислав Кацарски: Това е страхотен сюжет за разказ. Понеже сега ни гледат много хора, който може – да пише. Аз лично ще се опитам да напиша такъв разказ. Страхотно. И какво се случва оттам нататък? Излизаш от болницата…?

Велизар Хинков: Излизам от болницата. Естествено, всеки казва, че ще се оправят нещата, медицината е напреднала. Започна се едно ходене на операция в Германия, на операция в Белгия. Всеки съветва. Ходих и при Мулдашев, и на връщане вдигнах високо очно налягане. Трябваше по спешност в „Новий взгляд” в Москва да ме прегледат и там попаднах на 4-5 техни светила в офталмологията. Около четири часа прегледи и накрая ме извикаха и казаха: „Спри да тичаш по света. Няма никакъв смисъл. Оттук нататък само Господ може да ти помогне. Медицината – не, и ако напреднат технологиите.” Попитахме какво дължим за прегледите, за изследванията. Казаха, че нищо не дължим, което много ме впечатли. Като се прибрах, си казах, че оттук нататък, ако продължавам и не променя нещо, само ще съсипя себе си и всички, които все още са около мен. Защото ако продължавам така, рано или късно ще остана сам. После отидох в Пловдив в Център за късно ослепели. Видях, че тази съдба не е сполетяла само мен, сполетяла е и много други хора. Животът може да продължи, нищо не е загубено. Само трябва да се упорит и да имаш желание.

Владислав Кацарски: Попадаш тук и променяш коренно не само външния и вътрешния изглед на тази почивна станция, променяш изцяло начина, по който тя работи. Откъде я събра тази смелост? Ти си, както се казва, четири години сляп. За 4 години не се свиква с една слепота. Аз, който я нося вече 40, мога да ти кажа, че още не съм свикнал с нея. Нищо, че няма място, на което не бих отишъл, и то сам. 

Велизар Хинков: Със слепотата, вярно е, трудно се свиква. Ако изобщо може да се свикне. Може би го приемеш като даденост и продължаваш напред. Когато дойдох тука, видях, че има една доста прилична база, която ако се отремонтира, преструктурира, може да работи и да функционира правилно. Започнах да чертая планове, да събирам екип. Екип, който се радвам, че повярва в мен. Защото започнахме от нулата, без средства. Събираш хора за работа, обещаваш, а няма какво да им дадеш. Много им благодаря, че повярваха все пак в мен. Застанаха с мен, зад мен, до мен и продължихме напред. Разглеждайки най-големите разходи, както се оказа, беше отоплението. Започнахме от него. Реконструирахме самата сграда. При наличието на минерална вода, веднага ми дойде идеята от младежките години. Тогава говорех за балнеотуризъм, лечебен туризъм, а колегите или се смееха, или се подиграваха. Казваха: „Кой ще ти тръгне някъде, да дойде да се лекува, да ти се глези.” Но тези години дойдоха. Може би не сме го виждали – и тогава е имало хора за процедури.

В Шипково, когато аз дойдох, имаше само една концесия за минерална вода, където са бутилираше, или се пласираше в България. А за процедури нямаше никой. Аз започнах едно ходене по мъките – Басейнова дирекция, Министерство на околната среда и водите, пак Басейнова дирекция. Като казвам „ходене по мъките”, е, защото това беше две години и половина. Накрая стигнахме и до Бойко Борисов, за което винаги казвам, че за една минерална вода да я използваш, трябва да стигаш до министър-председател. И аз бях първият, който взе минерална вода в Шипково. Като прокарах пътя, това и „Планински рай”, и някои други вече си прекараха минерална вода. 

Владислав Кацарски: Правя една уговорка – Бойко Борисов не е мръсна дума, макар че напоследък се опитват да ни втълпят точно това. Ако той е мръсна дума, това значи, че доста министър-председатели от 90-та година насам, също трябва да носят този отпечатък. Който е безгрешен, да хвърли камъка. 

Това, което виждам тук, наистина е нещо прекрасно. И тези, които ме познават, знаят, че аз съм човек, който първо гледа какво да работи и след това останалото – това което работи. Защото хубавото си е хубаво, но лошото трябва да се направи. Тук нещата са наистина много добри. Останах много приятно изненадан и то от отношението към хората. А вече за базата, която работи изцяло в услуга на човека, това е абсолютно така. На много малко места в тази наша прекрасна страна и не чак толкова добра държава, нещата са направени за човека. В България обикновено за човека не се мисли.

Някой друг път с теб ще си говорим за психологията на българина, ще говорим за психологията на човека, който не иска да работи, но обича да казва, че няма пари. Ти живееш постоянно тук. Това е твоят живот. Не ти ли липсва шосето? Не ти ли липсва онова движение, което го имаше преди 20 години? Да се качиш на колата, да дадеш газ и да отидеш еди-къде си. Да направиш нещо, да се върнеш, да се умориш от това, че си „бъхтал” там .

Велизар Хинков: Много неща липсват, но благодарение на това, че и годините се понавъртяха, вече трябва по-спокойно да живеем.

Владислав Кацарски: Усещаш ли прага, спирачката – не от слепотата, а от годините? 

Велизар Хинков: Започва да надделява разумът и вече да мислиш по друг начин. Но и има и нещо друго – не само създаването на обекта. Създадохме го в продължение на години, но този обект, тази почивна станция трябва да се поддържа. 

Владислав Кацарски: Това е къща. Днес като направиш 15-та стая и първа вече пак трябва да я ремонтираш.

Велизар Хинков: Точно така. Днес влизаш – не свети една крушка. Е, утре ще я сменим, вдругиден. Най-лесно се свиква с временните работи. Уж временни, а туризмът е много чувствителна сфера. Статистиката показва, че един доволен води двама, един недоволен връща пет човека. А сега с Facebook, с тези социални мрежи, където постоянно се пише, постоянно се чете, една антиреклама много бързо би сринала един обект. Съсипва те веднага.

Владислав Кацарски: Или както се казва „лозето не ще молитва, а мотика”. Вярно е, че ние сме свикнали цялата държава да се крепи на телче и пиронче, но може би трябва наистина да променим мисленето, това мислене от 70-те години, което още не можем да изчистим. Защо не можем го изчистим?

Велизар Хинков: Защото сме много чувствителни. Първо, се обидихме на царя за чипа, а то си е самата истина. Трябва да сменим чипа, трябва да сменим мисленето, трябва да сменим начина на живот.

Владислав Кацарски: Гледам какво е пред блоковете ни. Ужас. Разбити тротоари и ако решиш да ги направиш, общината пък не ти дава (защото са общински тези тротоари). Ако си направиш тротоара пред блока, ще те глобят. Гледам какви руини са градинките. И като кажеш, че българинът е мързелив, се обиждаме. Защо се обиждаме от истината, вместо да седнем, да запретнем ръкави. Това няма кой да ти го направи, защото не всичко е министерство, парламент. Чувам напоследък някой да казва, че ленинските съботници не били ленински, нито били съботници. Можеше да не се казват „ленински съботници”, ама хората излизаха – шест души работят, 60 ги гледат. А сега нищо не се случва. Имаше „Да почистим България за един ден”. Видя се, че това нещо по някакъв начин работи. Защо не го правим всеки месец пред блоковете си? Колко е просто да се направи това нещо. И не го правим. И след това като ни каже някой, че трябва да си сменим чипа, или че такъв е материалът, много се сърдим… Аз гледам – много странно някой паркира колата си и вместо да я доближи до другата, за да остави място за следващия, той паркира точно като „арабин в пустиня” – на един метър и половина пред другата кола. Точно толкова, колкото да не може да влезе между двете коли друга. И защо го правим това нещо?

 Като си говорим за тази култура, да се върнем пак при вас тук. Това сигурно не става с приказки, а да го знаеш, да го приложиш – говоря за културата на сервирането. В България няма култура на сервирането. Ти си поръчаш една водка, една вода и една салата. Идва водката и водата, и след 20 минути идва салатата. Ти вече си изпил водката. Поръчваш да ти дойде водката, тя идва след 20 минути, когато си изял салатата. Колко е просто да се донесат заедно тези неща.

Велизар Хинков: Всичко е много просто, всичко е много лесно – въпрос на организация. 

Владислав Кацарски: Защо почти никъде в България не се прави така?

Велизар Хинков: Защото преди 30 години в този бранш станаха собственици на ресторанти, на хотели, хора от сенчестия бизнес, мутри, хора, които си нямат на идея. Тогава още го казах – ще минат години, няма да има нито кой да готви, нито кой да сервира.

Владислав Кацарски: Дойдоха ли?

Велизар Хинков: Дойдоха, защото тогава се подиграваха с персонала – не плащаха и вече работи този, който е на краен зор. Не този, който може.

Владислав Кацарски: Последен въпрос – и как можем да променим това?  Защото всичките трябва да го променим. Не става въпрос да го промениш ти само, или Стефан само. Тук става въпрос – всички да го променим.

Велизар Хинков: Аз мисля, че промяната я има. Българите започнаха доста да ходят в чужбина, не само в нам съседните страни. И доста почнаха да се образоват. Сега ще ви разкажа една случка от 92-ра година. Бях в Истанбул и отиваме да вечеряме. И те казват: „Отиваме в един рибен ресторант, където ходим всяка седмица, на 70 км.” Казах си, че тези хора на 70 км ходят всяка седмица да ядат риба. Те имат култура на храненето. После се замислих – ние в България нямаме култура на храненето. Знаем само едно кюфте, едно кебапче – говоря за 1992 г. Сега вече има предавания, гледат хората, мъчат се, учат се.

Владислав Кацарски: Леля Гинка вече знае какво е кордон бльо.

Велизар Хинков: И тука ще стане. Тука, така разбрана нашата демокрация, която съсипа всичко. Пак ще дам пример с Турция. 92-ра година, когато имахме „Златни пясъци”, „Слънчев бряг”, те нямаха нищо. Нямаха един курорт – всичко беше селца, рибарски селища. А сега са водеща сила в туризма.

Владислав Кацарски: Само като погледнеш Анталия. Това са перфектни неща и обслужването им е на ниво.

В тази връзка искам да кажа, че обслужването при теб е на ниво. Ти си знаеш как си го направил. Това не се прави лесно. Как си променил чипа или си намерил хора с добри чипове, не знам.

В това предаване нашите зрители ще видят и как танцува твоят екип, как играе български народни танци. И да кажа само, че както играят български народни танци, шест пъти по-добре работят.

Аз ти благодаря много за това, че се съгласи да застанеш пред камерата на Брайл ФМ и да споделиш с нас парченце от твоя живот. Ако има нещо, което бих отправил като послание към тези хора, които ни гледат, е, че всъщност Велизар е наистина един обикновен човек, който е свършил със себе си неща, които всеки един, на когото се случат тези работи, може да свърши, стига да иска и да осъзнае, че съдбата е в неговите ръце. Обикновено не обичам след мен да се говори, като затварям предаване, обаче толкова много неща ме впечатлиха тук, че сега давам последната дума да твоя.

Велизар Хинков: И аз благодаря за вниманието. И наистина бъдете упорити. И всичко се случва.

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova