Разказ „отвътре“ с Атанас Железчев: горяните

Разговор с Атанас Железчев, бивш народен представител и заместник-председател на Народното събрание, за горяните, които първи в Европа се противопоставят на установяващата се у нас комунистическа диктатура.

Владислав Кацарски: В следващите минути ще се върнем в едни от най-страшните периоди на новата история на история на България. Адвокат Атанас Железчев, един изключително сладкодумен човек, който с магията на своето слово обаче ще говори и ще разказва за страшни неща. Здравейте. Много ми е приятно, че сте при мен. Откъде да започнем, г-н Железчев? Аз предлагам да се върнем от началото. Тоест от Вашето начало, от прогимназията да кажем.

Атанас Железчев: Не. Аз започвам от това кога съм роден и като дете какво съм слушал в моето семейство за хората, които първи се опълчиха в Европа против установяващата се у нас комунистическа диктатура – горяните. 

Владислав Кацарски: Това е станало през 44-та година, когато сте бил 6-годишен.

Атанас Железчев: Да. Бях 10-годишен, когато слушах брата на моя дядо и дядо ми като си разказваха някои неща, а именно, че в Сливенския балкан намерили трупа на един човек, който е бил от нелегалните, наречени „горяни”. Убит там и не позволили на неговото семейство да вземе трупа му и да го погребе. И след това ми беше направило впечатление – у мой роднина видях един човек от селото, значително заможен човек, с едно чувалче беше дошъл да вземе брашно. На мен само ми направи впечатление този факт, без да го анализирам, защото възрастта ми не е позволявала. По-късно, когато поотраснах, започнах да се замислям за този факт и това, което слушах за хората, които са в Сливенския балкан, сливенските горяни, разбрах, че този човек е събирал брашно от хората в селото, за да осигурят прехраната на горяните. Тези години бяха много сушави в Ямболския и Сливенския край и реколтата беше изключително лоша, и хората, дори и заможните хора, нямаха възможност да си изхранват семействата. Затова този човек, макар и заможен, е дошъл да събира от хората в селото брашно.

Владислав Кацарски: А този страх, който настава в началото на 50-те години, Вие как го усещахте? Малък сте бил, но не чак толкова. Все пак 12-годишно дете трябва да е усетило някакъв страх. И изобщо имаше ли страх в хората в началото на 50-те години?

Атанас Железчев: Имаше страх, но хората оказваха мълчалива съпротива. Най-напред значителна част от селяните отказваха да влизат в ТКЗС. Освен това, аз, въпреки че съм бил малък, съм преживял час от ужасите на този период, защото моят баща беше земеделец от БЗНС „Никола Петков” и много често го арестуваха. Идваха у нас сутрин рано към 6:00 часа, нахлуват в жилището ни, а то беше скромна селска къща и най-напред събуждаха мен и братчето ми, с което спяхме върху Дормео, което се състоеше от чиста слама от пшеница или ечемик. Разпорваха Дормеото и като дръпнеха, всичката слама се пръскаше в стаята. Търсят нещо. Оръжие, литература или някакви документи, свързани с БЗНС „Никола Петков”, и добре, че сламата беше в изобилие. Майка ми зашие зеблото и отново отиде до купата слама, напълни и вечерта има къде да спим. Баща ми се връща след няколко дни вкъщи пребит. Искали да разказва за вражеската си дейност. А пък той обикновен селяни, нямаше с какво да се занимава с вражеска дейност.

Владислав Кацарски: Тук следва другият въпрос – как не е попаднал в лагер Вашия баща?

Атанас Железчев: Напротив. На 5 юли, три дни след смъртта на Георги Димитров, той беше арестуван и след повече от месец майка ми получи една открита картичка, каквито разрешаваха тогава на концлагеристите да пишат на семействата си, от село Ножарево, Тутраканско. Там е имало концентрационен лагер, който се е казвал „Заград”. След няколко месеца получихме друга картичка от Перник, мини „Богданов дол”. Там също е имало концентрационен лагер. А след още няколко месеца майка ми получи друга картичка от Белене. От нашето село имаше още един човек в концлагер и майка ми и съпругата на този човек ходеха на свиждане в „Мини Перник. И можете ли да се представите тези две селски жени, които не са излизали от селото, и ако се излизали, най-много да отидат до Ямбол, на пазара, и то с биволската кола, а трябвало да пътуват с ония влакове, които се движеха с парните локомотиви. И как са пътували до Перник, сменяли са влакове, но все пак Перник не е толкова далеч, отколкото пътуването им до Белене през Старопланинските проходи. И до Белене колко пъти са сменяли влакове. Почти цяла седмица са пътували на отиване и на връщане до Белене и то само за 15-20 минути свиждане.

Владислав Кацарски: Какво стана с баща Ви?

Атанас Железчев: Баща ми си излезе 51-ва година, в навечерието на новата година беше освободен. И като се върна вкъщи, разказваше за ужасите, които са преживяли там, особено на Белене. Аз съм слушал и просто ми се е струвало невероятно това, което той разказва за живота на концлагеристите. За мини „Богданов дол” разказваше, че вътре с коне са влачили вагончетата, натоварени с въглища, и казваше: „За кончетата се грижеха много повече, отколкото за нас, концлагеристите.”

Владислав Кацарски: Защо според Вас такава свирепа омраза след 44-та година, като са дошли на власт червените? Кое е породило у българина такава жестока омраза?

Атанас Железчев: Преди да отговоря на този въпрос, искам още нещо да допълня за концлагера в Ножарево, Тутраканско. Там баща ми е бил в една група с професор Венелин Ганев, регента, и с Буров – банкера.  Разказваше, че на всеки от тях са определяли колко квадратни метра трябва да пожънат, за да им дадат цялото коматче, дажбата хляб, и който не си пожъни нормата, не му дават цялата дажба. И баща ми много обичаше да се гордее с това. Казваше: „Професорът може да пише дебели книги, но там даваха хляба само на този, който се пожъни нормата. И добре, че ние селяните, бяхме много, жънехме нормата и на него, и на Буров, та не умряха от глад.” Може да се представите унижението, на които са подлагани тези толкова известни и умни хора, като проф. Венелин Ганев, регент на малолетния цар Симеон, и на Буров, който е бил и министър колко пъти в управлението на държавата. 

Да се върна на Вашия въпрос – кое е карало да има такова озлобление? Озлоблението не беше в обикновените хора. Озлоблението беше в ръководната върхушка на Комунистическата партия на различни нива. И по този повод искам да споделя с Вас един спомен. Аз бях председател на Координационния съвет на СДС в Сливен като представител на БЗНС „Никола Петков” и по митингите никога не говорех против комунистите, а винаги говорех против ръководната върхушка на Комунистическата партия. 

Владислав Кацарски: Аз ги наричам „партийци” тези хора. Да изясним едно понятие, за което аз винаги съм бил радетел, защото самата дума комунист, да живееш в комуна няма нищо лошо. Да споделяш това, което имаш с другите хора, също няма нищо лошо. Лошото е, че тези хора взеха понятието и злоупотребиха с него. Вие, предполагам, че ще се съгласите с мене, че до такава степен обезцениха тази прекрасна дума и това изключително прекрасно понятие другар.

Атанас Железчев: Така е. И някои членове на Координационния съвет казват: „Ти си комунист. Защо не говориш против комунистите, а говориш против ръководната върхушка на Комунистическата партия?” И аз, за да бъда убедителен, им давам един пример. Когато 61-ва година бях в Софийския централен затвор в Следственото отделение на Държавна сигурност, минаваше  един милиционер, който ми сипва храната, и друг с него, който го контролира. И този, който сипва храната, най-напред ми сипе един черпак ядене и след това още половин. Другият му казва: „Защо му сипваш допълнително, а не само един черпак?”, а той отговаря:  „Виждаш го, младо момче, гладно.” И казвам: „И единият е член на Комунистическата партия, и другият е член на Комунистическата партия. Единият работи в Държавна сигурност и другият работи в Държавна сигурност. Кажете ми как да ги поставя под един знаменател двамата, защото едно е отношението на единия, друго е отношението на другия. Така че злобата се е насаждала от ръководните върхушки на различните нива на Комунистическата партия, а не защото обикновените граждани, обикновените селяни са изпитвали някаква злоба към онези, които мислят другояче.

Владислав Кацарски: Какво представляваше Вашата гимназия? Къде завършихте?

Атанас Железчев: Аз учих в Ямбол в Икономически техникум, или както сега наричат „Търговска гимназия”. Завършил съм специалност счетоводна отчетност, но след като завърших там, върнах се на село и въпреки че в ТКЗС-то имаше вакантни места в счетоводството, не ме назначиха.

Владислав Кацарски: Това е било някъде по време на Априлския пленум,  56-та година.

Атанас Железчев: В селото имаше и Държавно земеделско стопанство, основано на територията на чифлика на поетесата Станка Пенчева. Те са имали 16 000 декара земя в моето село, закупена от техния дядо, и са ги закупили след като турският бей след Освобождението е напуснал България. В Държавното земеделско стопанство не ме приеха на работа в канцеларията заради баща ми.

Владислав Кацарски: Вие сте дамгосан. Аз се чудя как са Ви пуснали да учите гимназия?

Атанас Железчев: Не, тогава не беше чак толкова трудно.

Владислав Кацарски: И бележки са се раздавали.

Атанас Железчев: Но не за всички гимназии. Обикновено искаха бележки за специалните гимназии за изучаване на чужди езици. Тогава беше така.

Владислав Кацарски: И какво се случва с Вас, че изведнъж попадате в полезрението на властта и само четири години след като сте завършили гимназия, се озовавате в затвора? Какво толкова направихте?

Атанас Железчев: Направил съм нещо, не е, както се казва, без нищо. И понеже не ми даваха работа по специалността, която имах в канцелариите на ДЗС или ТКЗС, аз отидох при главния инженер, който изпълняваше длъжността директор на Държавното земеделско стопанство и поисках да ме назначи в една ферма, в която отглеждаха магарета, големи като коне. Използваха ги за разни кръстоски с коне. И той казва: „Ако е за такава работа, по-добре да те назнача в свинефермата, защото тя е до самото село, а пък магарефермата ни е на 4-5 км далеч от него.” И аз се съгласих.

Владислав Кацарски: Атанас Железчев е при нас. Говорим си за онова страшно време, в което човекът изгуби своя образ и подобие, и се превърна в звяр за своя брат. Стигнахме дотам, че искате да работите в кравеферма, но Ви изпращат в свинеферма, тъй като е по-близо до селото. Какво се случва оттам-нататък?

Атанас Железчев: Започнах работа в свинефермата с един циганин и съпругата му. Тримата гледахме 300 прасета за угояване. В продължение на четири месеца работих там.

Владислав Кацарски: Това е човекът Атанас Железчев, който е завършил Икономически техник.

Атанас Железчев: Да. Един ден ми извикаха в канцеларията „Личен състав” и ми връчиха заповед, че съм уволнен от свинефермата.

Владислав Кацарски: И за там не ставате.

Атанас Железчев: Да. И аз попитах: „Защо?”. „Защото те искат в ТКЗС да работиш.” Аз оттам отивам в ТКЗС-то при председателя и му казвам, че съм уволнен, защото те ме искат. И той ми казва: „Никога не сме те искали.” Отговарям: „Дайте ми една бележка-удостоверение да представя в ДЗС-то, че не ме искате.” „Не мога да ти издам бележка.” И така останах без работа.

Владислав Кацарски: Това е т.нар. „топикова ситуация”. Никой не е виновен, а Вие сте във въздуха.

Атанас Железчев: Баща ми по това време вадеше камъни в една каменна кариера край селото. Хем да си строим къща, хем да отделяме час за продажба. И започнах работа при баща ми. Работих няколко месеца и една вечер на пътната ни врата се свири. Отидох да видя – партийният секретар на селото и главният счетоводител на ТКЗС-то ме търсят и ми казаха, че Партийното бюро е решило да ме назначат временно в Селкопа на счетоводителска длъжност. Временно да замествам един болен счетоводител и аз приех. И започнах работа. Това беше март месец 57-ма година. Започнах работа там, но в мен вече отвращението ми към властта беше толкова голямо. Слушах как бият хората в подземието на кметството, за да ги накарат да влизат в ТКЗС. Изпращат ги в концлагери и това ме подтикна да напиша един куп с позиви против тази политика на Комунистическата партия. Написах тези позиви и при разпространението им в село Стралджа, сега град Стралджа, ме заловиха. И аз в първия момент избягах.

Владислав Кацарски: Какво гласяха тези позиви? 

Атанас Железчев: Против насилственото вкарване на селяните в ТКЗС. Против тази политика, която провежда партията по това време. И аз успях да избягам, но понеже точно по това време имаше много отрядници, които бдяха зорко, и от голямата стрелба при гоненето ми, разбраха, че наистина става нещо сериозно. Други ме пресрещнаха и така бях заловен. Цяла нощ ме биха в участъка в Стралджа, сутринта ме закараха в Ямбол и там 4-5 дни още бой, следствие. След това ме закараха в Стара Загора и написаха обвинителен акт във връзка с тези позиви и ме осъдиха на 3 години лишаване от свобода, която присъда изтърпях в Старозагорския затвор и каменната кариера край Стара Загора, в село Калояновец.

Владислав Кацарски: Вие сте се преместили с 30 км от едните камъни на другите. Какво беше в затвора по това време?

Атанас Железчев: Като ме вкараха в килията, беше юни месец. Килията беше от големите, защото там има два вида килии, и едни наречени „единочки”, а другите са големи килии. В голямата килия като ме вкараха, първо нищо не се виждаше от пушек, защото в нея имаше около 27-28 души затворници, от които поне 20 бяха пушачи. И от пушенето, от дима почти нищо не се вижда.

Владислав Кацарски: Имахте ли си собствен нар?

Атанас Железчев: Нарът беше общ. Покрай стената, само до вратата имаше празно място за излизане, и до вратата имаше две кофи, големи чугунени, които използвахме през деня за тоалетна. И като влязох вътре, най-напред пот от 27-28 човека, почти полуголи от горещината, пушек и миризма на урина, и първата мисъл, която ми мина през главата беше: „Как ще се живее тук?” Обаче след няколко дни започнах да свиквам. А като погледнах стените, бяха нашарени, както едно време с декоративни валячета декорираха стените с различни шарки. Така бяха нашарени стените, но не от такива декоративни валячета, а от избити по стените дървеници. Толкова много дървеници имаше вътре, че през нощта трудно се спеше, защото те излизаха от наровете и започваха да хапят затворниците. Така изкарах почти цяла година в тази килия. По-късно ме закараха да работя на каменната кариера край Калояновец и там пак общи стаи. Ползваха се стари сгради, пак с нарове, само че там бяха на два етажа наровете и там нямаше дървеници. Поне това беше единственото предимство. Но на кариерата условията бяха ужасни, защото през лятото отникъде ветрец не полъхваше. Кариерата е разработена от 32-ра година и се е влизало все навътре в баира и отникъде ветрец. Насреща като напече слънцето, ние се пържехме в собствената си пот. 

Владислав Кацарски: Това са някъде към 40° температура.

Атанас Железчев: Нямам представа.

Владислав Кацарски: А шапки на главите?

Атанас Железчев: Шапки имаме, но когато бутаме вагончета, слагаме парцали на ръцете си, за да не пипаме желязото. Но когато трябва с железния лост да разбиваме камъка, там не можеш да държиш лоста с парцали, защото се плъзга. За сметка на това пък ние не се престаравахме да изпълняваме нормите, които ни определяха, и работехме според възможностите, според условията.

Владислав Кацарски: Вие след това ставате юрист. Специализирали ли сте в някаква област, или както казваше нашият приятел Янко Зибилянов: „Аз съм един обща адвокат и защитавам всички за всичко.” 

Атанас Железчев: Преди да стигнем до правото, искам още нещо да Ви кажа. След като излязох от затвора, започнах работа като хамалин в „Пренос-превоз” в Ямбол. След няколко месеца ме взеха трудовак, в строителни войски в едно сливенско село Боров дол, за да строим жилища за миньорите. Точно по това време, 60-та година, Хрушчов беше на посещение в САЩ на Общото събрание на ООН. Тогава той си сваля обувката, и възмутен от изказването на някакъв държавен ръководител, започва да бие по банката. В поделението, в което служех аз, мнозинството бяха турци и известен брой циганчета, и съвсем малък брой българи. Българите бяха все от категорията на политически неблагонадеждните. Две-три момчета коментираха постъпката на Хрушчов, защото нашите медии, вестниците най-вече, коментираха и се възхищаваха от постъпката му. И аз, който винаги се пазех, да не каже нещо против властта, за да не занесат на службите и пак да ме вкарат в затвора, тогава се изтървах и казах: „За мен това е авантюра на такъв голям форум да се свалиш обувката и да удряш там.” И някой от тези няколко войника веднага докладва. След няколко месеца ме арестуваха, откараха ме отново в София, в Софийския централен затвор и след 5-6 месеца следствие Сливенският военен съд ме осъди на 4 години лишаване от свобода. И отново трябваше да изтърпявам присъдата в Старозагорския затвор, и пак каменната кариера край село Калояновец. И 64-та година аз излязох от затвора.

Владислав Кацарски: Вие сте си ги излежали, нямаше предсрочно освобождаване.

Атанас Железчев: Не, нямаше предсрочно. Имаше възможност да подам молба да бъда освободен предсрочно, когато изтърпя 50% от присъдата, но това значеше, че трябва да се разкайвам за поведението си и аз не пожелах. Март месец бях освободен. Намалението идваше от работата, която съм работил, защото в затвора при два работни дни се считаха за три изтърпяни присъди от присъдата. Като излязох от затвора, заминах за Момчилград, рудник „Звездел”.  Уредих си да си отбивам военната служба там и да си получавам заплата. И така работих три години в мината. През това време, в навечерието на 9 септември 64-та година, Народното събрание гласува закон за политическа амнистия и всички, които бяха осъждани по политически причини, от този момент се считаха за неосъждани и ми издадоха свидетелство за съдимост, на което пише „неосъждан”, въпреки изтърпяните присъди. Тогава кандидатствах в Икономически институт и в Софийския университет различни специалности. Един приятел от затвора ме накара да кандидатствам право. Аз бях отвратен от съдии, прокурори и адвокати, които са ме защитавали, защото те една дума не казаха в моя защита, а само говореха против баща ми, че ме е увлякъл по погрешен път и т.н. В последния момент писах право, първа специалност в университета, и когато се явих на кандидатстудентски изпит, падна се тема, по която можах да напиша добра работа. От няколко хиляди, които са се явили на изпит по история в Софийския университет, имаше само три пълни шестици. Една от тези три шестици беше моя, защото аз през свободното време в затвора четях историческа литература и най-вече, което е свързано с историята на БЗНС.

Владислав Кацарски: И сега да поговорим малко за горяните, тъй като времето вече ни напредна. Това съпротивително движение се ражда в началото на 50-те години. Как е смазано?

Атанас Железчев: Това е много тъжен период от българската история, защото масово са подлагани хората на репресии и особено пък след забраната на БЗНС „Никола Петков” 47-ма година, хората нямат възможност да защитават своите политически убеждения. Горянското движение е развито в цялата страна. Още след 9 септември са започнали отделни лица да стават нелегални – в градове, в села да се укриват, в планината. Но най-мощно е движението, организирано от земеделците николапетковисти. Въпреки забраната на БЗНС „Никола Петков”, понеже е имало много привърженици, членове и симпатизанти, започва масово възстановяване на земеделските организации в нелегалност. Като преглеждах материалите, свързани с горянското движение, и издадени от Комисията по досиетата, виждам например само в една Ямболска околия е имало създадени 21 нелегални организации и терорът, на който са били подложени.

Владислав Кацарски: Това не е шега, г-н Железчев. Това е мащабно…

Атанас Железчев: В книгата го пише.

Владислав Кацарски: Защото тук се неглижира това нещо. Аз съм чувал за горяните, за Горуня бегло, оттук-оттам. 

Атанас Железчев: Горуня и неговите привърженици са били една група партийни членове и някои партизани, какъвто е бил и той. А горянското движение е съвсем друго. Най-напред в страната първите нелегални като горяни са се появили, когато започват да търсят някой да ги съди Народният съд, или да ги арестуват по политически причини, набедени за други политически престъпления. Но най-силно е горянското движение в Сливенския край, Ямболския край около 50-та година, когато започва насилствено вкарване на селяните в ТКЗС. Изземват им имуществото, изземват им нивите и хората решават да окажат съпротива. И така е поставено началото на горянското движение. Като казвам най-масово развито е било в Сливенския, Ямболския край, се позовавам на архивни документи, които са публикувани от Държавна сигурност след 10 ноември, и то по-точно в последните 10-на години излязоха томовете за горянското движение. Аз като дете бях слушал, както започнах да разказвам в началото, какво съм чувал от дядо и от неговия брат. И когато попаднах в затвора за първи път, вече се срещнах с някои хора от Сливенския край, които са били горяни в планината, или пък са били ятаци на горянското движение. Но втория път, когато попаднах, вече имаше много повече затворници горяни, които са били осъдени на различни срокове затвор, и с тях имах възможност да се запозная отблизо, да слушам техните разкази, техните преживявания. В документите във връзка с процеса, който е воден против тях, се установява, че 72-ма човека е била Сливенската горянска организация и те са имали много стройна организация. Били са разделени на отделения и всяко отделение си имало свой командир, водила се е отчетност с какво оръжие разполагат и т.н. Но най-страшното, най-тежкото е това, че са дадени много смъртни присъди и са изпълнени тези присъди. Само на 12 декември 51-ва година са екзекутирани 11 човека. И аз, ако ми позволите, само няколко имена да прочета, не всички 11 човека, за да видите какви хора са били. Например, Желю Господинов Желев от с. Панаретовци, Сливенско – 25-годишен, български, православен, грамотен, женен. Друг – Димо Банчев Димов от село Блатец, 23-годишен, православен, грамотен, осъждан, неженен. И всички 11 човека са все млади хора със семейства, с деца, и тези хора са тръгнали да защитават демокрацията, обявили са се против този насилнически строй, без да се замислят за съдбата на техните деца, какво ще ги следва. И аз, когато говоря сред млади хора, давам им пример: „Хората са жертвали живота си, жертвали са бъдещето на децата си, а от нас сега какво се иска? Само да отделим няколко часа в седмицата, за да работим, за да пропагандираме идеите, които отстояваме и да отидем да гласуваме, независимо кой за коя партия ще гласува.” И въпреки това, не изпълняваме този елементарен дълг. И интересното по този протокол за изпълнение на смъртните присъди пише, че изпълнител на смъртните присъди е окръжният прокурор на Стара Загора – Жеко Тилев. Това е бащата на известния Атанас Тилев, Агент „Румянцев”.

Владислав Кацарски: Ето тук е последният ми въпрос. Как стана така, че те успяха да се спасят, да се измъкнат, да не ги разобличим?

Атанас Железчев: Ще Ви кажа. Преходът, който беше направен, бе организиран от част от върхушката.

Владислав Кацарски: Това е режисирана история.

Атанас Железчев: И аз се възмущавам, когато някои уж умни хора, казват: „Преходът беше сгрешен.” Не беше сгрешен.

Владислав Кацарски: Много добре беше изчислен.

Атанас Железчев: Точно така. Тяхната цел беше да се сменят онези, които управляваха дотогава, да бъдат заместени и са заместени с техните деца и внуци. Където и да погледнете, в която и партия да надникнете от тези т.нар. „нови партии”, то няма човек, който да е представител, да е внук на репресирани. Там са само членове или деца и внуци на членове на БКП. Те овладяха икономическата власт, разпределиха си националните богатства и си запазиха командните позиции във всички важни сектори на върховната власт в страната – и в Народно събрание, и в правителство, и на всички нива. Затова не стана промяната, затова те не позволиха да бъдат разкрити досиетата и на агентите, и на тези, които са вербували хората, и са ги принуждавали да стават доносници. Освен това те направиха всичко възможно, дори да се забравя този жесток терор. 

Във всички източноевропейски държави има музеи на терора, а в нашата страна няма музей на репресираните. И неведнъж съм поставял този въпрос, но за съжаление няма резултат, защото този въпрос трябва да го решават децата и внуците на онези, които извършваха репресиите.

Владислав Кацарски: Вас опитваха ли се да Ви вербуват?

Атанас Железчев: Да, опитваха се. 

Владислав Кацарски: Това е доста срамно, да лежите в затвора и след това да се опитат да Ви вербуват.

Атанас Железчев: Те точно такива ползваха най-много, да упражняват натиск върху тях и да ги завербуват. За последен път направиха опит да ме вербуват 71-ва година, когато свършваше стажът ми и трябваше да бъда разпределен. Понеже имаха информация, че аз съм написал една монография върху Закона за трудовата повинност на Стамболийски и че имам намерение да кандидатствам за научна работа. Аз разгласявах тази информация, за да им се занесе, да ме оставят да завърша необезпокояван. И така наистина завърших. Като ми предложиха тогава научна работа в Софийския университет, или към БЗНС имаше научна група по история на БЗНС, но с условие, че се виждаме периодично и взаимно да се информираме, тоест да стана доносник. Аз отказах и тогава ме изпратиха по разпределение юрисконсулт в предприятие в Ямбол, откъдето бях аз, и 17 години съм работил с най-ниската заплата като юрисконсулт. С жена ми сме гледали краставици, отглеждали сме цветя, за да вържем двата края. И в заключение само това ще Ви кажа, че много приятели и познати мислеха, че съм станал агент на Държавна сигурност, щом като са ми разрешили след две присъди да завърша право. Но когато започнах да се ровя в досието ми, което се съхранява в Комисията по досиетата, намерих рапорта на този офицер, който се опитваше да ме вербува, и докладва там, че съм отказал да им  сътруднича. Това е документ, който показва, че не съм завербуван. Но бедата е, че много от тези, които ме обвиняваха, включително и наши земеделци, вече не са живи, за да им покажа този документ. Но важното е пък, че аз съм жив.

Владислав Кацарски: Сигурно някои от тях са били доносници.

Атанас Железчев: Вероятно.

Владислав Кацарски: Много Ви благодаря за този разговор. Беше много увлекателно. Благодаря Ви и може би за в бъдеще, когато пак се върнем към тези години, отново ще се срещнем тук на тази маса, за да си говорим вече за случайностите и закономерностите, които доведоха личността Живков на власт.

Атанас Железчев: Аз Ви благодаря за поканата, но много искам да намерим някои спонсори и хора, които желаят да направим един филм за горянското движение. Има направен филм от Атанас Киряков, но той е съвсем повърхностен. Трябва ни едно задълбочено изследване, а имаме достатъчно писмени доказателства, документи. Хубавото е това, че напоследък започна да се говори за горянското движение. И да се пише.

Владислав Кацарски: Въпрос на време и въпрос наистина на желание, и на проучване. Ще поемем една такава инициатива, пък ще видим докъде ще стигнем.

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova