Проф. Георги Михайлов и Иван Вазов – ярки личности на българската литература и преводаческо изкуство

Разговор за едни от най-значимите творци на българската словесност - проф. Георги Михайлов и Иван Вазов, ярки и неповторими личности в търсенията и постиженията на българската литература и преводаческо изкуство. Приемственост и присъствие в световната лингвистична наука.

Димитър Христов: Заедно с Владислав Кацарски и Катя Андреева започваме това предаване, за да се върнем в древността, припомняйки голямото дело на проф. Георги Михайлов – един от най-видните познавачи на древната писменост. Казвам „древната писменост”, защото различни народи са оставили такива знаци в миналото. Но това, което завеща древногръцката литература, е изключително ценно за нас, защото е свързано и с нашите земи, със зараждането на европейската цивилизация и на европейската култура.

Проф. Георги Михайлов е роден в Сливен през 1915 година. Още в ранното му детство семейството се премества в София, където през 1934 година завършва средното си образование в Класическия отдел на Първа мъжка гимназия. Тогава тя е била елитното средно училище на България. Там са учили редица български писатели и културни дейци, научни кадри на българската държава. Дипломира се с пълно отличие в СУ „Св. Климент Охридски” в специалността класическа филология. След това специализира една година в Сорбоната и в училището за източни езици в Париж. През 1940 година е назначен за уредник на античния отдел на Народния археологически музей – по това време най-големият исторически музей в България. В началото на 1941 година става асистент на проф. Александър Балабанов, също светило в езиковедската наука, в познанието за древността и в превода на древни текстове. В СУ проф. Георги Михайлов работи до края на своя живот, минавайки през всички степени на научната си кариера.

Владислав Кацарски: Готови са за асистенти на академик Александър Балан – гигант в българската наука и е естествено да очакваме от тях да носят неговия ярък отпечатък.

Димитър Христов: Точно така е. Тези големи учени езиковеди присъстват и в световната лингвистична наука. Получават голямо признание в тази наука със своето дело. Още в зараждането си СУ „Св. Климент Охридски” има огромен принос във филологическата наука с именно тези светила, които са работили там. Аз си спомням, когато бях студент по българска филология, един от учениците на тези учени – проф. Иван Дуриданов знаеше почти всички древни езици.

Владислав Кацарски: Беше и мой професор. Аз се явявах при него на изпити – музикознание, учихме генеалогична класификация на езиците и народите. Малка книжка с девет страници и трябваше да я знаем наизуст.

Димитър Христов: Твърдят, че когато човек има сериозни познания по древни езици и знае няколко от съвременните езици на големите народи, той вече много лесно учи всякакви други и би могъл да напредне в превода на абсолютно всички езици, защото това са различни езикови групи.

Проф. Георги Михайлов е сред учредителите на Международната асоциация по гръцка и латинска епиграфика. Тази асоциация е основана през 1972 година и той е избран за председател на нейния организационен комитет, какъвто е и до смъртта си.

Катя Андреева: Да не забравяме и неговата докторантура в Сорбоната през периода между 1947 и 1949 година, която защитава достойно и се връща на българска земя, за да бъде и той учител на някого, което е наистина похвално.

Владислав Кацарски: Такъв е бил духът на епохата, макар че „как не го е изяла месечината тогава”, както казват хората след 1944 година.

Димитър Христов: Въпреки войната научната дейност се е развивала. Да припомня, че дори в българската армия по това време е имало взвод, който е бил от  специалисти археолози, познавачи по религии и т. н. Тогава се слагат основите на една наука, която по-късно от Александър Фол беше утвърдена като „тракология”. Когато говорим за епиграфика, трябва да припомним, че това е науката, която се занимава с разчитане на древни текстове. Текстове, които са толкова стари, че не са на хартия, не са на пергамент, а предимно на камък, на дърво и на други естествени материали, върху които са оставили знаци нашите предшественици. Проф. Георги Михайлов успя да разчете археологически находки, които са по нашите земи – тракийски надписи от времето на траките и тяхната култура. Това е негов много сериозен принос в европейската култура и епиграфия. Той до последната година от живота си, до 1991 г. работи много активно. Има редица научни публикации. Бих искал да обърна внимание и на неговите преводи.

Владислав Кацарски: Българската преводаческа школа е много силна. Но за да има добри съвременни преводачи, са необходими личности като Георги Михайлов. За съжаление, има спад в преводите и това е в 90-те години, когато се ползваха непрофесионални преводачи – хора с езикова гимназия, за да им платят по-малко. Тогава се влоши качеството на превода, но въпреки превратностите на времето, българската преводаческа школа остана силна.

Димитър Христов: Това е така, защото именно в университетското образование в България бяха обучени специалисти, подготвени от големи майстори в тази област.

Владислав Кацарски: До 1975 година на 20-ти век филологическите факултети са едни от водещите в нашия университет. Престижно, когато на стълбицата на която кандидатстваш, най-отгоре стои българска филология, а след това нещата се обърнаха и водещо място зае правото.

Димитър Христов: Това високо равнище на българската преводаческа школа говори за една много широка култура. Когато чета тълкуванията и изследванията на проф. Георги Михайлов за старогръцката литература, имам чувството, че е бил техен съвременник. Все едно той е живял в онези векове преди Христа. Познава целия бит, култура, религия, история.

Владислав Кацарски: Важното в неговия подход, когато учихме антична литература, е да не мерим античните мерки с нашия аршин. Това е неговото майсторство – мери античните мерки с античния аршин.

Катя Андреева: В „Троянки” е така пластичен и красив, и актуален езикът от епохата, че имаш чувството, сякаш този човек е присъствал там с някаква „машина на времето”.

Владислав Кацарски: Жив е неговият превод. Съжалявам, че не е превел „Илиада”.

Димитър Христов: Мнозина от нашите големи поети са и големи преводачи. И дори съм изненадан, че самият Георги Михайлов не е оставил лично поетическо творчество, имайки предвид невероятното му майсторство в превода, метриката, римуването –  онова, което е направил за старогръцки и древни текстове. Още повече това се отнася, когато се превежда един текст от древен мъртъв език, който дори не сме чували – става дума за поезия, за много строга метрика, за цели пиеси, които са написани в рими. Това е изключително поетическо майсторство на Георги Михайлов и той остава ненадминат в превода на древногръцките драми. Пиесата на Еврипид „Троянки” е част от цикъл, целият не е запазен. Всяка от тези пиеси има собствено звучене и сюжет, свързан с историята на Троя и нейното разрушаване. Книгата, която намерих вкъщи и препрочетох отново с огромно удоволствие, е издадена от издателство „Народна култура” през 1983 година. Георги Михайлов е взел оригинала на тази пиеса от едно парижко издание от 1925 година. Той е търсил максимално най-точната публикация на този древен текст и  прави един невероятен поетичен превод. Ще чуете как започва въведението, където Посейдон говори:

„Пристигнах тук от дълбините на Егея,

където с кръшна стъпка дъщерите на Нерея

извиват своите хора. Откакто Илион

превърнахме задружно аз и Аполон

във крепост с яки каменни стени —

градът фригийски на сърцето ми е легнал.

А днес, печалната си участ неизбегнал,

съсипан е от гърците и пушеци е само.

Епей фокидецът, родил се, де Парнас издига рамо,

направи кон с коварното изкуство на Атина,

войници в него скри и в дар на таз богиня

остави в Троя да внесат, уж ней че е обречен —

от копията в него скрити Дървеният кон ще е наречен…”

Владислав Кацарски: Красота!

Димитър Христов: Описан е диалог между пленените троянки, оцелелите съпруги, дъщери на загиналите троянски воини, които са взети от ахейците и ги разпределят помежду си – коя на кого ще се падне като гробиня, наложница, прислужница. И тук големият драматизъм е, какво се случва след една война? Кой е победителят, който е победен? Каква е съдбата на оцелелите? Интригата е доста сложна, защото в древната гръцка драма се намесват и богове, и различни интриги. Тук срещаме герои като Посейдон, Хекуба, Атина, Касандра, Менелай и красивата Елена, която се смята, че е един от поводите за Троянската война. Много са  драматичните монолози на Хекуба и на Андромаха.

Проф. Георги Михайлов остави добри ученици в тази област. И ако през 90-те години имаше известна криза в равнището на преводите, не мога да не отбележа, че причината беше абсолютно финансова. Издателствата се приватизираха, станаха частни и почнаха борбите за дребни парици за едно много тежко и отговорно дело, каквото е преводът. По-късно се появиха програми в областта на превода, които да го подпомагат. В някои държави отпускат субсидии за превод на оригиналната им литература от техния език на български. Това прави и нашата държава. Но Древна Елада не може да го направи. Ето как Георги Михайлов си е свършил работата блестящо.

Катя Андреева: Самият факт, че е удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза” в Университета в Бордо, е показателен.

Владислав Кацарски: Да спомена дъщерите на нереите. В българския език битуват като„нереиди”. А той казва „нереите”. Това не изменя по никакъв начин смисъла, дори омекотява фразата.

Димитър Христов: В древногръцката драма се редуват както диалог, така и речитатив, и пеене. Като цяло древногръцкият език е изключително напевен и за него е характерно, че има дълги и кратки срички. Тези дълги срички, които са с дълги гласни букви, дават напевност – това, което е написал и Георги Михайлов. Интересното е, че сред тези дълги гласни има с низходящо и с възходящо звучене – огромно богатство, което той е трябвало да „натъкми” в българския превод. Мисля, че това, което казахме, ще накара нашите слушатели и зрители да си припомнят, да открият този изключителен майстор на превода и изследовател на европейската и световна древна култура – проф. Георги Михайлов.

Продължаваме с друг акцент нашето предаване.

Припомням, че народният поет Иван Вазов е роден през 1850 година в Сопот и умира през 1921 година в София през септември месец. 101 години са изминали от смъртта на големия поет, но неговото неувяхващо творчество продължава да ни вълнува. Мисля, че е любопитно да си припомним една негова книга, която години наред беше премълчавана и омаловажавана. Имам предвид периода след Втората световна война, но е книга близка до сърцето на всеки българин. Тя е изключително драматична във връзка с това, че Вазов пише „Песни за Македония” във времето, когато за пореден път българите се опитват да присъединят цялата етнографска област Македония с българското ѝ население към границите на българската държава. Именно тази книга, посветена на Македония, е една от трите военни стихосбирки на Вазов и излиза в периода 1913 – 1916 година. Тогава са писани тези стихове.

Владислав Кацарски: И най-непопулярната му книга от военните.

Димитър Христов: Не бих казал, че е най-непопулярна.

Владислав Кацарски: Знаем защо не се споменава в училище.

Димитър Христов: Това не трябва да се съобразява с днешните или с предишните българо-югославски отношения и тези със съседна Македония. Онова, което е написал Вазов, в голяма степен е не само исторически факт и е почерпано от историческите събития, но той днес говори на съвременниците за всичко, което се случва в душевността на българина. В неговите, от една страна, историко-етнографски, духовни граници, от друга страна – са онези граници, които великите сили прекрояват след всяка война и дори в мирно време, така както искат. Твърди се, че България няма загубена битка, но фактически винаги е на страната на загубилите.

Владислав Кацарски: Нямаме загубена битка, но нямаме и спечелена война.

Димитър Христов: Това е големият проблем. И тук Вазов отново показва, че истинският творец се вълнува от съдбата на народа и от националната идея. „Песни за Македония” за първи път е издадена през 1916 година от книгоиздателство „Т. Ф. Чипев” и е преиздадена чак през 1945 година. Поприбрана е тази книга, защото я нямаше и в библиотеките.

Владислав Кацарски: Тук има намеса „дългата ръка”, която в различните епохи на България е управлявана от различни идеолози.

Димитър Христов: Вероятно специалното отношение на Съветския съюз и на Титова Югославия оказват влияние.

Катя Андреева: Самият факт една класическа, красива книга да се превърне в апокрифна, разкрива тези отношения.

Димитър Христов: Да. Може и така да се каже. След промените в България беше преиздадена тази книга, но когато има такава пропаст между първото, второто и третото издание и тези произведения липсват в учебниците, е знаков проблем. След „Епопея на забравените”, след „Под игото”, след книгите на Вазов за победите на българския войник в Сръбско-българската война, след това в Балканската, в Първата световна война, трябва да кажем, че тази книга е един от върховете на българската национална поезия. В този смисъл Вазов се утвърждава като национален поет и през 1917 година проф. Иван Шишманов го предлага за Нобелова награда. Защо го казвам? Защото националната идея на българина е една хуманна идея. Тя не е човеконенавистна към другите народи. Това е идея за обединяване на българската народност, на българските територии. Една идея за възкресяване на българската духовност, която много добре знаем, че в ранното Средновековие стига до предренесанс – българската средновековна литература във времето на исихазма стига до  върхове, които тепърва започват да се изучават и да се разпространяват в целия славянски свят и извън него.

Вазов в свой дневник споменава, че неговият род, който се е заселил в Сопот и техните предци, са дошли от Македония. Той не гледа на нея като на някаква друга, чужда земя, освен като на българска земя с български корени, българска църква и фолклор, български писатели. Неслучайно именно на територията на етнографската област Македония възраждането има своите огромни крачки и предимство пред различни други области на тогавашните наши земи.

Владислав Кацарски: Пак ще отида до 1970 година – това за мен е някакъв раздел, който не гледа на Македония като на изконна българска територия. Димитър Талев какво прави? Неговият роман „Железният светилник” по човешки разказва тази история и какво се случва там.

Димитър Христов: От години родната къща на Димитър Талев в гр. Прилеп, която е запазена с прилежащия ѝ малък двор, е собственост на  хора от този град, които са били съседи на Талеви и са я купили с двора. Аз съм разговарял с тези хора и те по най-благороден начин още преди години предлагаха на българското правителство, на Министерството на културата на България да закупи тази къща и да я направи музей. На тази къща няма дори паметна плоча.

Владислав Кацарски: Аз през цялото време съм се питал, защо българската държава се дистанцира от културното наследство, което имаме в Македония? Не говорим за по-широката политическа дистанцираност на държавата България от Македония. Единственото, което направиха, е да кръстят един дом на името на Венче Михайлов, та да ядосаме македонците.

Димитър Христов: Не трябва да се политизират тези проблеми на културно-историческото наследство и да се смесват с днешната политическа ситуация, колкото и тя да е някакво следствие от всичко това.

Катя Андреева: Изпълнено е с такива парадокси, когато чужди наследници и собственици, които са извън границите на България, предоставят някакви блага и няма кой да ги приеме. Да приемеш – също се изисква достойнство.

Димитър Христов: Собствениците на дома на Талеви в Прилеп предлагаха на българската държава още преди време една неголяма сума, за да продадат къщата и дори замяна – да получат някакъв апартамент в София, без особени претенции. Аз съм доволен, че все пак се повдигна този въпрос след десетилетия мълчание. Много от жителите на град Прилеп не знаеха, че Димитър Талев е прилепчанин и е голям български и европейски писател, описал родови хроники в своята проза. Голяма част от сюжетите му са именно от Прилеп, от Преспа – тези части на Македония. Ако искат, нека го приемат за „двудомен писател”, както обичат да казват македонците, но трябва да го познават и изучават. Радостното е, че в македонските учебници по литература присъстват някои от творбите на Иван Вазов. Разбира се, не стихове от  книгата „ Песни за Македония”. Присъства и Яворов, който Павел Матев споменава в силен стих. Павел Матев също е от чирпанския край. Но да се върна на тази книга.

Владислав Кацарски: Върни се на предложението на проф. Иван Шишманов тази книга да бъде номинирана за нобелов лауреат и как кръгът „Мисъл” е против. Славейкови не са обичали Вазов. Съществували са остри ежби между големите ни творци. Били са наистина големи, докато съвременниците им се борят да се докопат до някаква наградка, а имената им кой ли помни и знае.

Катя Андреева: Изпитанието на времето си е казало думата и се знаят и Славейков, и Яворов, и Вазов, но това са силни творци.

Димитър Христов: В литературата и в изкуството винаги е имало противоборства не само между личности, стилове и тенденции. Кръгът „Мисъл” европеизира съвременната българска литература за времето си и доминацията на Вазов във всички жанрове не е била много приятна за младите поети и писатели тогава. Да споменем, че Иван Вазов като министър на просвещението е пращал Пенчо Славейков и неколцина от кръга „Мисъл” в Париж, Женева и на други места, за да се „отракат като писатели”, както се е казвало, да почерпят от европейската литература и култура. Когато тези хора се връщат от Западна Европа, решават, че Вазов е старомоден и не е най-достоен за Нобелова награда, някои от тях стават опоненти. Кирил Христов е основен наследник на Вазов в българската литература и това настройва враждебно неговите съвременници писатели. Какво казва той за книгата „Песни за Македония” на Вазов: „Никой друг в нашата млада културна история не е бил щастлив като Вазова да бъде изразител на преживяванията на своя народ през толкова разнообразни исторически събития.” Кирил Христов е сред онези, които носят ковчега на починалия Вазов и със своето родолюбие също засвидетелства тази обич към българската история и към драматичните моменти, през които преминава България.

Книгата „Песни за Македония” има особено място в българската литература и трябва да отдадем своята почит към тази литературна памет за тези блестящи стихове. Какви заглавия има в тази книга – „Българският Бог”, „Охридското езеро”, „Крали Марко”, „Нощно бдение”, „Час велик”, „Българската доброта”. Вазов не пише поезия на историческа тема, той е народопсихолог. Пише не само за историческите събития и за войните за освобождение на Македония, но и за природата ѝ, за характера на хората, които живеят там, за драматични моменти от нейната история. Дори полемизира с журналисти от Изтока и Запада, за това как интерпретират бойните действия на Балканите. Случки, станали по това време, са намерили отражение в неговите стихове. Ще прочета програмното стихотворение на тази книга, с което тя започва – „Българският Бог”, написано през 1913 година.

Жив е той, жив е!…
Хр.Ботев

Тревожни дни, велики дни ! Не знам

прекарвал ли е друг народ такива.

триумфи, слава! – а сърцата нам

змия гризе, отрова в тях излива.

Душмани грозни с низки врагове

обграждат ни.Стихия на коварство!

На адска завист демонът реве

към младото, великото ни царство!

И хищни птици яростно кълват

меса ни живи, кръв ручи от рани…

Затуй ли нашите свети герои мрат-

да бъдем грабени, разкъсвани, обрани ?

Българио, треперя с твоя гнев,

треперя с твойта ярост безгранична,

треперя с яростта на бесний лев,

на кой, настръхнала, си днес прилична ;

треперя с целий негодующ свет

пред тоз позор; с душите възмутени

на твойте храбри синове без чет

по бойните полета покосени.

Но жив е българският бог. Той нас

в най-мрачни векове пази: пази ни

при Шипка, Сливница, Люлебургаз –

и днес той бди въз нашите съдбини.

И днес той бди въз нас, невидим страж

народен, и не ще да ни остави.

О, жив е българский бог, богът наш

велик, и чудеса за нази прави.

Защото правдата е с наший меч

и имаме велико тук призванье

и славна рол в историята веч

съдбата предвидлива начърта ни.

И пак ще одолейм ! И по-висок

ще бъде нашият полет свободни

въпреки всики сили преизподни !

О, жив е, жив е българският бог !

 Владислав Кацарски: Богата символика, но стихосложението е много приятно и леко.

Димитър Христов: Вазов е голям майстор не само на българския стих, на богатството на българския език. Той намира най-точните думи, които докосват душевността на всеки българин. Мисля, че можем да накараме нашите слушатели и зрители да посегнат отново към „Песни за Македония” на народния поет Иван Вазов.

Владислав Кацарски: Аз лично ви я препоръчвам. Винаги съм вярвал, че колкото и години да минат, езикът на Вазов няма да остарее.

Катя Андреева: Аз пък запомних нещо много емоционално от това стихотворение – думичката „призвание” и веднага си направих един паралел: народът, който е излъчвал своите призвани и той сам се е усещал като призван за дела, и в момента състоянието на повечето българи, които оцеляват. Трудно е да оцеляваш едновременно и да бъдеш призван едновременно.

Димитър Христов: Благодаря ви много. Това е „Любовта, без която не можем” – предаването за литература и изкуство на радио „Брайл ФМ”.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova