Райчо Русев и къщата на неговите думи

На 55г. започва да се изявява като поет, но бързо намира своята публика. Светли и "приятелски" стихотворения с особен поглед към света, често хумористични...

Той има издадени пет стихосбирки, последните от които “СтиховеЙ” (2010), “Стiхове от втория етаж” (2013) , „СтиХИхове” (2019), участвал е в много алманаси. Отделни негови стихове са преведени на испански, френски и сръбски език. Получавал е отличия, от които най-много цени наградите от хумористичния конкурс “Очи към себе си” (последната е от 2016 година), награда за книжката “СтиховеЙ” от Съюза на инвалидите в България (2012) и новоучредената награда “Иван Николов” от родното му село Горски извор, Хасковско (2017). Стихотворението му „Връщане“ е включено в учебника по литература за 11-ти  клас на издателство „БГ Учебник“.

От стихотворенията му извират непринуден хумор, себеирония и много смях. Този смях е искрен и естествен, какъвто отдавна не се среща в съвременните сатирични издания. 

Димитър Христов разговаря с един изключителен поет и човек: Райчо Русев – Райсън.

Как и защо започна всичко…

Димитър Христов: Райчо Русев е един от странните поети в българската поезия днес. Не само в българската поезия, но и в световната, поетите се изявяват от ранна възраст и на млади години някои от тях създават най-хубавите си творби, а ти започваш да публикуваш на 55-годишна възраст. Дотогава с какво си се занимавал?

Райчо Русев: Имам много преводи. Превеждах от руски и от сръбски език. Завършил съм факултета по славянски филологии към СУ „Св. Климент Охридски“ – руски и български език. Научих сръбския език в Сърбия, където живях три години.

Димитър Христов: Какво си правил в Сърбия през тези години?

Райчо Русев: По професия съм криптограф. Занимавам се с практическа криптография. Това е наука за тайнопис, най-просто казано „шифриране”. Бях свързочник, завеждащ комуникациите на посолството в Сърбия. Интересна професия, която ме срещна с много умни и цветни хора.

Димитър Христов: Твоите хумористични стихове със смешни текстове отразяват най-обикновени случки от живота, но така ги поднасяш, че грабват читателя и понякога го довеждат до „носно кикотене”, защото са с неочакван финал и интересен поглед към света. В сръбската поезия силно присъства този стил и подход.

Райчо Русев: Не мога да кажа, че познавам сръбската литература, необятна е като българската. Познавам няколко автора, един от тях е Милан Йованович, който живее в Германия, но пише с изключителна дълбочина и обич за стара Сърбия. Познавам частичка от сръбската литература.

Димитър Христов: Балканският хумор е доста специфичен и труден за превеждане. Запознах се с твоята поезия най-напред от социалните медии, преди да сме се виждали. Мислех си, че не присъстваш на живите литературни срещи и литературни четения, говоря за допреди десетина години, а си само в интернет пространството. Така ли беше?

Райчо Русев: Аз оттам тръгнах. Много късно започнах да публикувам. Когато бях на 55 години, нещастие в семейството отключи порива ми да пиша, за да продължа да живея. Намерих ниша в сайта „ХуЛите”, много силен и интересен. Сега, за съжаление, позаглъхна. Този сайт прави интерен литературен конкурс „Очи към себе си”, т.е. да откриеш смешното в себе си, да осмееш не тъщата, депутата, другия, а себе си. С голяма радост казвам, че съм три пъти лауреат на този конкурс.Това е моята ниша – да осмееш себе си. За да стане смешно, някой трябва да стане за смях. И кой, освен ти?!

Димитър Христов: Такава е била задачата и на шута в кралския двор, само че ти не го правиш за някой крал, а за твоите читатели, за хората, които те познават или опознават по този начин. В намръщения свят, в който живеем, в това „свирепо време”, както казваше Радичков, е много приятно, когато някой се смее над себе си и чрез поезията си носи радост и усмивки на хората. Но по-често българинът обича да се смее на другите.

Райчо Русев: Имам едно стихотворение „Къпани мисли”, с което исках за пореден път да усмихна хората.

Като на лъгано дете
 душичката ми се е свила.
 Изкъпах се. Ти не дойде.
 Язък за къпането, мила.
 
 Въпросът е по същество:
 изобщо за какво се къпя?
 И да те мисля. За какво?
 Язък за мисленето, скъпа.
 
 Тя стана като оня ден.
 Такова бръснене ударих!
 И още помня, че дойде,
 обаче за какво – забравих.
 
 Пред огледалото стоях
 с остатъци от разни мисли,
 които щях да кажа, щях,
 но ми се сториха нечисти.
 
 Днес в огледалото ми пак
 той утешително се кланя –
 излъганият стар глупак.
 Обаче друго е – след баня.
 
 Отвънка чист съм и отвътре.
 Е, погледът ми нещо мътен,
 но пък душа ми е бистра
 и в мека топлина обляна!
 
 А тия мисли ги измислих,
 за да не кажа, че те няма.

Димитър Христов: Спомням си и доста сериозни твои стихове – общочовешки, социални, философски. Един от комплиментите за всеки автор е, ако някой го чете или имитира, но и когато го краде. Преди 5-6 години установихме, че плагиатстват твои стихове. Трябваше да се доказва кое е оригиналът и добре, че има интернет, който показа твоите първи публикации, много години преди да се появи кражбата на плагиата. Така се доказа кой е автентичният автор. Това, че те плагиатстват, също е комплимент.

Райчо Русев: Помня повода и как го написах край морето, помня слънчевия изгрев, пустия залив… И след години виждам това стихотворение в чужда книга. Човекът е променил само една дума. Стихотворението е „Благодарност към брега на морето”.

 С какво заслужих тая щедрост?
 Сам си завиждам скришом:
 морето даде да го гледам,
 небето – да го дишам.
 
 И ходя, и усещам виното…
 На всичкото отгоре
 ми дадена и немислимата
 възможност да говоря.
 
 Две думички за тоя свят,
 във който съм на гости.
 Едната е: благодаря!
 А другата е: още!
 
 Две думи с клечка на брега,
 на пясъка изписвам.
 Изми ги първата вълна.
 А бях написал: жив съм.

Райчо Русев: Човекът, откраднал стихотворението, е заменил в първия куплет думата „небето” с „въздуха” – не може и да плагиатства добре. Ако беше го подобрил, щях да се радвам, а той го развалил.

Димитър Христов: Ти си автор на не много книги и това говори за самокритичност и взискателност. В същото време почти всеки ден чета във Фейсбук и в различните мрежи в интернет твои стихотворения. Нови ли са, стари ли са, постоянно ли пишеш?

Райчо Русев: Стари са. Много рядко пиша, бавно и тромаво. Често ме питат как ги научавам наизуст. Не ги научавам, записвам ги, когато вече са готови в главата ми. Създавам си една елементарна мелодия, позната или непозната, и я пълня с думи. И тогава няма смисъл нито да броиш сричките, нито да се съобразяваш с някаква ритмика. Мелодията те води. Сега ще я изтананикам, така съм съчинил стихотворението.

Здрасти, моя малка тайна!
 Срещнахме се аз и ти.
 И небето ще пропадне,
 и трамвай ще полети!
 
 Но отсреща в кафенето,
 сред цигарения дим,
 като бухали на светло
 ще седим и ще мълчим.
 
 Шушу-мушу и накрая
 всеки ще си тръгне сам.
 И ти хубаво го знаеш,
 и аз хубаво го знам.
 
 Тайната е до завоя.
 По-нататък е светът.
 А сълзата, мила моя,
 сигурно е от студа.
 
 Ситуация банална,
 аз бях той, ти беше – тя.
 И нито небето падна,
 ни трамваят полетя…

Димитър Христов: В истинската поезия нещата не са чак толкова сложни. Сигурен съм, че можеш да пишеш академична и по-усложнена поезия, но не го правиш.

Райчо Русев: Пиша за удоволствие, като за себе си. Често са изразявали мнение, че ритмиката в стиховете ми не е наред. Аз като си ги казвам, има ритмика, ти как ще ги четеш, е твое усещане. Голямата поезия е нещо друго. Ние всички говорим, че обичаме морето. Не е вярно. Ние не обичаме морето. То е един друг свят – огромен, жесток. Ние обичаме крайбрежието с биричката на плажа, с чадърчето. Така е и с поезията, тя е огромен океан. Думата „голяма поезия” трябва да употребяваме по-рядко, като думата Бог и с по-голямо уважение.

Димитър Христов: Има техничари в поезията, но няма какво да кажат. Какъв е смисълът, като владеят тази техника?

Райчо Русев: Две са нещата в поезията и във всяко изкуство, два стълба – какво казваш и как го казваш. Не бива едното да е за сметка на другото. 

Димитър Христов: Познавам твоите творби и книгите ти и спокойно мога да кажа, че ти владееш перфектно ритъма и римата, и ако правиш отлонения, е умишлено, а не от незнание. Има класически размери, рамки, но поетът може да подходи творчески към архитектониката, да разчупи формата и не случайно модернизмът изразява по необичаен и оригинален начин своя бунт срещу стереотипите в изкуството. При теб виждам умение да играеш с римите. Тук ще спомена един от големите майстори на римата – Валери Петров, в чиято поезия тя е водеща и смислово определяща.

Райчо Русев: Граматиката върви след живия език. Тя го описва, класифицира, тя не го създава. Така и стихосложението върви след поезията. Езикът е живото и трябва него да слушаш. Най-живият език е на пазара, там са образите и пъстротата.

Димитър Христов: Големият ерудит Атанас Далчев в свое стихотворение казва „ на старото стържище ален бе залезът като домат…” Това е вид предметна поезия и антипод на увлечението на символистите, на робуването на прекалената мелодичност, макар че, както ти даде пример, една мелодия може да те отведе до финала на стихотворението и да бъде в основата на нова творба.

Райчо Русев: С Далчев сме превеждали една и съща книга, той – първата част, аз – втората. Това е „Повест за Настрадин Ходжа” от Леонид Соловьов. Във всички световни класации е в първите 100 за хумористична книга. Далчев е голям, той не превежда думата, а търси нюансите на смисъла й.

Димитър Христов: Общуваш с пишещи хора всеки ден не само в интернет, но и на живо. Знам, че от години ръководиш литературен клуб в софийското читалище „Искра”. Това, което правиш, е уникално, защото повечето хора мислят, че има голям отлив от литературата. Какво е твоето впечатление?

Райчо Русев: Читалището като сграда е малко, но е много живо. Хубаво е общуването там. В сборника, който издадохме, има хора, публикували за пръв през живота си, но и автори с по 20-30 книги. Не можеш да ги сравняваш, но е по-значително да се появи нов автор, макар и неизвестен.

Димитър Христов: Възрастово, като поколение, кои пишат повече сега – младите или старите?

Райчо Русев: Всички пишат. Знаете произхода на думата „идиот”, тя е гръцка дума, но в древногръцкия не е означавала „малоумен, глупав човек”, а човек, който страни от другите, не живее в общество. Вижте докъде води отчуждението, до идиотизъм. А читалището е това, което се мъчи да ни предпази от отчуждението. Читалището ни събира, чуваме се, общуваме. Не може някой да е написал нещо, минало през душата му, и да не го чуеш. А за възрастта? Всички пишат. Бях на рождения ден на едно момче – Денис Олегов.  На 24 години е, а е направил много преводи от португалски, от испански, от руски език. 50 години ни делят, но двамата общуваме чрез написаното.

Димитър Христов: Всички тези хора, изкушени по някакъв начин от литературата, наясно ли са с нейните критерии? Да припомня една епиграма: „Бездарни, но солидарни.” И как да спасим талантливия човек от експанзията на бездарните?

Райчо Русев: Има го този момент, това е неизбежно. На талантливия публикуваме творбите, говорим за таланта му, а бездарния подминаваме с мълчание. Но и да не забравяме, че човек като пише, става по-добър. Нека да пишат хората.

Димитър Христов: Един сръбски автор беше казал, че нито едно духовно усилие не е напразно, но когато пък някой не го може и не е овладял и елементарния „занаят”, техника, похвати и т.н., не може да създаде друго, освен посредственост. Това е страшното. Но в България има изобилие от таланти. Те са по-скромни и достатъчно самокритични. А сега да чуем още твои стихове.

Райчо Русев: Стихове мога да казвам, докато ме изтърпят. Ще започна с „Крайна мярка”.

 Чудо ли, не е ли –
 случи ми се просто.
 Нито бе неделя,
 нито бяха пости.
 
 Влизам аз във църква
 (нередовно ходя).
 Нещо да не сбъркам,
 кафето – на входа.
 
 Да изстине, викам,
 докато съм в храма.
 Връщам се и – никой.
 Чашката я няма.
 
 И във коша празно.
 Никъде. Знамение!
 Много точно казано:
 дявол да я вземе.
 
 Дяволът е! Тук е,
 със и без копита.
 Ама нека пукне,
 мене ако питат!
 

Кръст в носа му време
 и с тамян го пъдим,
 но последно време
 много се навъди.

Мисълта е тая:
 утре като дойда,
 тук да му оставя
 една книжка, мойта.
 
 Стихчета предлагам,
 като крайна мярка.
 Час-два, предполагам,
 няма да се мярка.

Димитър Христов: Като работиш в читалището и си съставител на не един и два поетически сборника, има ли стихове и автори, които връщаш, защото не заслужават да попаднат там? Съставителството е форма на литературна критика и се прилагат много сериозни критерии. Но в един сборник срещнах изключително талантливи автори, с разкошни поетически творби и редом до тях седят бездария. Ако това се върши за обем или да угодим на някого, не разбирам защо се прави?

Райчо Русев: Подборът е още при поканите. Ще прочета сега стихотворения от стихосбирката „СтиХИхове”, самото заглавие подсказва съдържанието.

Димитър Христов: „СтиХИхове” – лирико-сатира, която мен лично много ме грабна, и я прочетох на един дъх.

Райчо Русев: На мен всички са ми мили. Сега ще прочета „Затуйка”.

Ми казаха, че пушень’ту убива.

А пиень’ту от черния ми дроб

си вземало мезе. И че не бива

да се заглеждам по жените, щот…

Ми то какво остана? Да са бръсна.

На стригане не ходя, щот плешив.

Да гледам телевизора до късно

и сутрин да се щипя – дъл съм жив!

Ми то това си жива умирачка!

Дори по-лошо, щото си при хора.

И трябва да се ходи, да се бачка…

За другите неща да не говоря.

Ми гледам вас – и вие като мен ки!

Затуйка си не давам много зор.

Че всичките сме от един дол дренки.

Дет само някои ходят на фризор.

Райчо Русев: Следващото стихотворение е от конкурса „Очи към себе си” и се казва „Не знам”.

Склероза, куку ли – не знам.

Ама в палтенцето се гуша,

вървя и си говоря сам.

И си представям, че ме слушат.

Не мога да се отърва

от туй, каквото и да сторя.

И даже спирам да вървя,

а пък не спирам да говоря.

То монолозите – добре,

обаче взех да се улавям:

отива работата зле –

започнах да си отговарям!

Културно, учено – на „Вие“!

То отначалото е лесно,

ма като тръгнат да се бият

и като трети се намесвам!

Като в съвременна пиеса,

актьорът,  режисьорът – аз съм.

И сцена. И дори завеса!

Накрая сам си ръкопляскам.

И сам се смея, сам си плача,

докато в някое дърво,

така се тресна, че се стресна.

А тук се правя на палячо,

нали се сещаш за какво?

Ами да бъде интересно.

Димитър Христов: Не ти ли е хрумвало да направиш един малък спектакъл с тези стихове? Хората се нуждаят от смях, от усмивки, макар приглушени зад маските. Това е весела сатирична поезия, но самоиронията стопля излъчването й. Великолепен начин да станеш близък на читателите и да те харесат.

Райчо Русев: Някой ден, да не бързаме…

Още стихотворения, прочетени от поета Райчо Русев, ще чуете във файла ТУК.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova