Емануел Икономов: Очакват ни много лоши неща, ако човечеството не се опомни

Разговор с писателя фантаст Емануел Икономов за фантастиката и цензурата в България през годините, за проблемите в реализацията на фантастичната литература и на фантастите. За другите измерения и тежките вибрации на нашия свят. Какво ни очаква в България и в света? Предупреждения и пророчества.

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на Емануел Икономов, известен български писател, член на Съюза на българските писатели, на Съюза на журналистите, завършил кибернетика в Германия още през 1985 година. Писател, журналист, преводач (от английски, немски, френски, руски), собственик на издателска къща „Аргус”. И по-нататък ще разкажа някои неща за теб, тъй като се познаваме от години, и съм ценител на твоето творчество и на това, което правиш в българската литература и като книгоиздател, като издател на периодични издания. Видях, че тези науки и тази област, кибернетиката, ти е отнела много време, но изглежда това е било много полезно, много продуктивно за теб. Творчеството ти през последните двайсетина години е изключително талантливо, високо равнище именно в този жанр на фантастиката. Жанр, който и в миналото имаше едно добро развитие. Няма да крия, че наистина се радвам, че те нареждат след писателя Любен Дилов, като един от водещите български фантасти, макар че ти работиш и в областта на криминалната литература, а някъде ги и съчетаваш тези жанрове, ако можем така да ги обособим. Донесъл си някои от твоите книги. Трябва да кажа, че си автор на над 300 разказа, множество публицистични текстове и това, което за мене е много интересно, гротески. Какви са тези гротески? 

Емануел Икономов: Най-напред да кажа здравейте на почитателите на радио Брайл ФМ. За пръв път съм тук с вас и Митко зададе една поредица от въпроси, на които ще се опитам да отговоря стъпка по стъпка. Най-напред ще кажа за кибернетиката, че беше нещо изненадващо навремето, когато ми се даде възможност да уча кибернетика в Германия, но това е преди вече повече от 40 години. Естествено, с голямото желание, което от 70-те години бях събрал по отношение на кибернетиката. Тъкмо преди да вляза в казармата, бях намерил в книжарница във Варна, преди да замина, един речник по кибернетика, който беше английско-френско-немско-руско-български. И много му се зарадвах, взех си го. От езиците тогава не знаех немски. У нас нямаше кибернетика. Тя се учеше в Съветския съюз тогава или в Германия, говоря за 79-та година. Този речник си го взех с много голямо удоволствие, защото обичам езиците, без да знам, че две години по-късно ще замина да уча тъкмо кибернетика, и то в Германия, езикът, който ми липсваше от този речник.

Димитър Христов: С конкурс вероятно.

Емануел Икономов: Да, бях приет да уча първо в България и можеше да се кандидатства, и съответно се класирах. Имаше едно място за кибернетика в Илменау, в Тюрингия. Това в момента е в центъра на Германия. Това, което много ме зарадва, е, че след 90-та година, след обединението на Германия, университетът се нареждаше сред първите, ако не и начело на висшите учебни заведения в цяла Германия. Така че развитието му беше добро и се радвам, че даде едно добро образование. Естествено, това, което учиш и четеш за кибернетика, и си представяш, е доста по-различно от това, което е в реалност. Така че си остана на едно академично ниво, което нямаше превъплъщение поне в нашата част на света в тези години. От друга страна, това, което спомена за книгите. Да, свързан съм с фантастиката от съвсем малък, откакто съм започнал да чета. И не само с фантастиката, и с криминалистиката. Така че съчетавам двата жанра или в единия, или в другия, или най-вече ми харесва, когато могат да се вплетат на едно място. Това тук е книжката „Тайните на Малкия град”, която виждаш. Един цикъл разкази с един и същи герой. В момента правя следващо със същия герой, в същото градче продължават с нови приключения.

Димитър Христов: Това, което е интересно за тази книга, е, че действието се развива в един български градец, в българска обстановка, с български герои, защото често пъти фантастиката не само че ни пренася някъде другаде, далече по света, но някой път и в космоса. Къде ли не. 

Емануел Икономов: Много интересна тема засегна. Така че ще се радвам да ти отговоря поне, както аз мога. По време на социализма знаехме, че имаше много сериозна цензура и много неща не можеха да видят бял свят. И фантастиката, не само в България, беше една призма, през която да се пречупват нещата. Можеха да минат през „рибеното ухо на цензурата”, без да се усетят. Интелигентните хора можеха да разберат какво точно е казано в текста. Така че от тази гледна точка, фантастиката в България също си имаше определено място. Аз тогава повече превеждах фантастика, защото се публикуваше много повече преводно, отколкото авторска. Но какво става с фантастиката, както започнахме да коментираме? Имаме фантастиката като средство да се пресъздаде бъдеще, което може в много случаи, в добра фантастика да си е нашето нормално настояще, но там да се покажат неща, които иначе човек не би забелязал даже под микроскоп, защото хората са заети с това, което е около тях, битието им, и не усещат какво става. В момента в света става точно нещо такова и хората просто го пропускат, не го забелязват. Фантастиката в момента става реалност и хората не се усещат, което е много жалко. Навремето четяха много т. нар. научна фантастика, където ги предупреждаваха за такива неща. Последните десетилетия се наложи т.нар. фентъзи. На български е хубава думата фантастика, защото може да обединява двете. Докато на английски има science fiction за научна фантастика и фентъзи, да речем, за приказна фантастика и т.н. В България са били заедно нещата. Като кажем фантастика могат да се разбират двете, но с всички тези безкрайни епоси в едни средновековни пейзажи. Просто хората четат нещо, с което иска да избягат от тази действителност, и това, което беше основният смисъл на фантастиката, малко отиде на заден план. Хората четат за забавление, без изобщо се замислят. Това е един вид приключенска литература. Докато фантастиката има много по-сериозна задача. И в това отношение хората в момента не виждат, че неща, които са писани преди години, стават реалност. Там са написани последствията, написани се дори решения, и това не се забелязва. Малцина са тези, които в момента не само правят връзката, и се опитват това да го подскажат на хората. За съжаление, не виждам да намират много добро приемане, така да се каже. Бях тръгнал да говоря за фантастиката и за криминалистиката. Двете са свързани от гледна точка на това, че при тях повествованието, сюжет, цялата структура на произведението е подчинена на една много здрава логика, защото и в двете се предполага, че ти задаваш някакъв проблем и го решаваш. Било то разкриване на престъпление, било то нещо в друг свят. Всеки фантастичен свят, бих го нарекъл „друг свят”, не е нужно да е в само в бъдещето или паралелен. Така че затова обичам двата жанра. В България за ментор имам д-р Светослав Славчев, при който е публикуван първият ми преводен разказ от списание „Космос” от 79-та година. Дълги години съм работил с него, винаги съм се съветвал и съм много благодарен за това, което е направил за мен, за развитието ми. В международен план веднага мога да спомена кои са писателите, които си играят с двата жанра доста добре. Като започнем от Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Робърт Шекли, Станислав Лем.

Димитър Христов: Ако щеш и Умберто Еко.

Емануел Икономов: И Умберто Еко също. Така че това не е нещо, което да не е известно, да не е популярно, но е нещо, което аз харесвам. Това, което не харесвам, е щампата, която налагат в днешно време, дошло може би от американския пазарен механизъм, във всякакво изкуство, не само в книгоиздаването, където всичко трябва да се категоризира и да се нацепи на съвсем тесни профили. Затова аз даже в последните книги, в две от тях ( „Рандеву“, „Импромптю”) изобщо не загатвам за такъв жанр. Те са просто сборници разкази. В тях може да има намесено и фантастично, и криминално, и така нататък, но това, което съм искал, е да се четат като разкази, а не хората да ги четат, защото те са били от единия или от другия жанр.

Димитър Христов: Имаме ли школа в България, школа във фантастиката? Тука мога да те запитам и това – Светослав Минков фантаст ли е като писател?

Емануел Икономов: Светослав Минков е фантаст, създател на първото издателство „Аргус”, 22-ра година. И през 92-ра година се подновява издателството, специално в областта на фантастиката с Александър Карапанчев, който вече не е сред нас, със Светослав Николов. И 2000-та година, помагайки доста по-отблизо, като част от издателство „Аргус”, това, което поне по мое предложение се прие и го наложихме, е да се обърне много внимание на българската литература. Защото, както казах, от 70-те години съм започнал до превеждам. Превеждах 15 години много усилено, защото това намираше пазар. Докато авторските произведения тогава много трудно стигаха до публикуване, и в момента, в който решихме да пуснем български автори, ни изгледаха много странно, защото 90-те години на пазара се говореше, че български автори, разкази, разпространителите не искаха да взимат. Каква ми беше идеята, за да се насочим към българска литература. Понеже аз работя с езици, превеждал съм много, и това отговаря на въпроса ти, защо в моите произведения и във фантастиката нещата са в България.

Димитър Христов: Български сюжети, български герои.

Емануел Икономов: Защото това нещо, може да е уникално. Другото, което направиш, дали е тука, или някъде другаде по света, с нищо не те отличава. И това, което липсваше в България по време и на социализма, и след това, първите 10 години е, че никой не беше направил библиотека за българска фантастика. Такава имаше в Съветския съюз навремето, в други социалистически страни, на Запад нещата не стоят от същия начин. Но това, което създадох 99-та година, беше именно библиотека „Нова българска фантастика”. И 10 години имаше конкурс за фантастични разкази и фантастични романи „Аргус – фантастика през сто очи”. Много от тях видяха публикация в поредицата, така че това беше нещо, което помогна много на наши писатели, и то не само току-що прохождащи. Имаше хора, които от дълги години книгите им нямаше къде да видят бял свят, защото никой не искаше да обърне внимание на български автори, на такава литература. Естествено, след това много издатели решиха, че ще вземат знамето и че ще подкрепят българската литература, но до 2010-та издателство „Аргус” се водеше като нещо извън нормите, защото се занимаваше с български автори, не само с фантастика. Давахме и поредица за криминална литература, 100% крими. Имаше конкурс на името на Атанас Мандаджиев, който беше за криминален разказ. Това е, което би трябвало да ни кара да се чувствам горди, защото имаме много добри автори, имаме много хубав език. Който не познава чужди езици, може би не оценява каква е силата и магията на българския език.

Димитър Христов: Твои произведения се превеждани на английски, на немски, на испански, на руски, на сръбски, в Гърция също. Това е радостно, че тези сюжети, тези твои творби намират място и сред читатели в други държави и на други езици. Обаче имаше една тенденция във фантастичните сюжети в близкото минало да вещаят апокалипсис. Имаше една апокалиптична тенденция и в романи, и във филми, която беше кошмарна, макар че човечеството постоянно е на прага на някакъв апокалипсис. Как е сега в този тип литература?

Емануел Икономов: Бих казал, че в литературата открай време, нека погледнем фантастичната, да се върнем дори до „Франкенщайн” на Мери Шели, нявсякъде имаме и нещо, което може да бъде оптимистично, имаме т.нар. утопии. Имаме и антиутопиите, там, където е това апокалиптичното. В момента, в който е много розово бъдещето, в него няма драма, няма нещо, което да създава напрежение. В криминалната литература, ако няма напрежение, тя не става. Така че във фантастиката много по-ярки произведения се оказват онези, които засягат такива апокалиптични визии, отколкото такива, които – не. Защото от 50-те години има и на много съветски автори, и на Станислав Лем включително романи, които трябва да показват светлото бъдеще. Те не, че преди ставаха много за четене. В днешно време не знам някой дали би ги чел.

Димитър Христов: Но бяха едно предупреждение.

Емануел Икономов: Говоря за тези, които бяха за красивото бъдеще. Остават тези, които предупреждават, а колкото до апокалипсиса, ние си го направихме сами преди три години с една абсолютно измислена пандемия, с грешни решения как да се справи човечеството с нея, след като от години това нещо сме го гледали във филми, чели сме го в книги и т.н. Управляващите по света и у нас се показаха абсолютно неподготвени, което е по-лошо, че може би умишлено взеха грешни решения, направиха грешни стъпки, но няма да се насочваме към политиката. Тука говорим за фантастиката. Не е вътре в мене, не съм за такива апокалиптични сюжети, макар че, от друга страна, винаги в мен има една критика, винаги в мене има съмнение. Тоест по принцип не ми е чуждо, но не до такава крайност. От друга страна, зависи какво цели човекът. Ако имаш идея и това е механизмът, чрез който може да го пресъздадеш, за да постигнеш целта, естествено, че ще се направи. Това, което съм чувал, споделено от критици и читатели, е, че въпреки всичко, което е в по-черните краски и фантастика, и крими, успявам накрая да измисля нещо, с което това да се преодолее, да завърши с оптимизъм. Аз самият не се бях замислил затова, не съм го правил целенасочено, умишлено. Самият аз бях изненадан в момента, в който го споделиха, не един, двама. И това ме връща към темата за гротеските.

Димитър Христов: Тя е много интересна тема. И най-драматичните ти сюжети са пронизани и от ирония, самоирония. Чувство за хумор, което е много важно, когато един автор поднася дори и най-тежкия сюжет, особено говорим за криминалните сюжети.

Искам да припомня това, че си бил вицепрезидент на Международната асоциация на писателите криминалисти. 13 години си бил в ръководството на тази международна асоциация. Авторитетът на българската фантастика, не само на твоето творчество, на колегите ти, на хората, които се занимават с този жанр, очевидно расте. Това, което споменах и аз, че има българска школа, има българско присъствие, което се откроява по някакъв начин, не само заради българския език, на който си пишете творбите, но и заради вашите сюжети, а ако щеш и нравствените проблеми, социалните проблеми, всички онези сложни въпроси, които може да задава литературата на читателя и на писателя. Поддържаш ли контакти със своите колеги в чужбина?

Емануел Икономов: Да, поддържам. Но това, което каза, ме наведе на една друга мисъл, която неведнъж съм споменавал и тук, и в чужбина. За една основна разлика – как такава култура като нашата, българската, може да намери мястото си по света? Това, че сме малка държава, с рядък език, знаем какво означава, какви са последствията от това, но не сме единствените в тази ситуация. Но нека да погледнем дори в България какво стана в книгоиздаването, не в други области. Още от началото на 90-те години имаше не знам си колко програми на Френски културен институт, на Гьоте-институт, на скандинавски, холандски, испански и т.н. Всички финансират в България да бъдат издадени произведения от техните езици, от техните автори. Само в България има съвсем малки опити, за държавни финансирания говоря, да излезе нещо на чужд език. Тоест България не прави нищо нейната култура, нейните писатели да добият международна признатост. А това няма как да стане. Където и да е по света, някой, за да прочете произведение от български, трябва да знае езика, или да намери някой, който да го направи вместо него. Но след това винаги една рецензия, или каквото и да е, не дава добра картина на това, което е самото произведение като уникално. България сама не е направила нужното, за да може нейната култура да е по-позната и по-призната в международно отношение. Нека да дам примера от тази Международна асоциация на писателите криминалисти, която е световна, в чието създаване е участвал Атанас Мандаджиев 1986 година, в Хавана. Една от основните цели на тази организация навремето, говоря миналия век, е била да помогне за контактите между писателите от тези различни държави. Понеже те са само писатели, не са бизнесмени, издатели, но по някакъв начин като се заговори, като са направят срещи в различни държави, хората да видят съответните гости, да установят контакт, да се намери път техните произведения да бъдат издадени в дадената държава. Защото в  днешно време малко се смени и самото книгоиздаване, и превод и т.н. Но нека да се върнем 10 години. В Европа, издаването на един автор на друг език, винаги си е било проблем. И най-вече основният проблем на цяла Европа, без Великобритания, е те да бъдат издадени на английски, и то основно отвъд океана, което просто не ставаше. Първо, имаше страхотно нежелание от страна на американските издатели да го правят и започна да се говори, че това се отваря едва след като си изпатиха 2001-ва година. В момента, в който видяха, че има и друг свят извън Щатите, решиха, че трябва да се запознаят с културата на други държави. Не, че са превели кой знае какво от европейската култура, но все пак на Запад някак си се намират автори, които да ги издадат в Щатите, но това е с много усилена работа, най-напред на издателите им в съответната западноевропейска държава. И друго, ако има национални програми, които да стимулират това. Говорили сме си го, да не кажа 20 години, на срещи на тези асоциация на писателите криминалисти – какви са пътищата един автор да може да се появява на други езици. И ако това за ред държави се реши по един или друг начин, понеже се пресели Европа през последните 20 години, и откакто се отвори Европейският съюз, и източната част на Европа отиде на запад, много хора вече знаят езици. Но съм виждал в Англия, има издатели, които имат много сериозна румънска връзка, и те съответно ще издадат тази година на пет румънци книгите. Но някъде това да сте го видели, да става дума за българи? Не. Същото е, което стана с гръцкото издание на един сборник, който в крайна сметка се осъществи от едно издателство в Атина, но с колегите от гръцките писатели криминалисти, си говорихме за един такъв проект. 2011-та година разговаряхме в Цюрих на една такава среща и тогава бях предложил нещо подобно, след което имаше вариант да се издаде в Турция или в Гърция. В Турция нещо стана. Фалира издателят, който щеше да го прави. Намери се в Гърция кой да поеме и гърците с един странен, уникален език направиха това издание „Балкан ноар”… Въпросът е, че това издание от седем балкански държави, по трима писатели участват в него, съответно се намериха как да направят срещи, да поканят хората на едно място, и не само те. Имаше такава среща и в Белград, да се покаже това издание и ако може да се появи в другите балкански държави. Но в случая се оказа доста тежък проблем. Ако няма кой да го финансира, не излиза добре сметката, защото имаме гръцки, турски и български, румънски, сръбски и хърватски, и да се намерят преводачи от всичките тези по-редки езици, реално би направило бюджета на едно такова издание много висок. Това беше една много добра идея, която се осъществи и се забеляза, съответно направи се хубав пиар в Гърция за нея. В крайна сметка, България си е имала участието не само в крайния продукт, но още в самия генезис на идеята. 

Димитър Христов: Всичко, което казваш, е изключително важно и тревожно, защото е известно, че в България, за да те признаят като голям творец, много често трябва да те признаят извън нея, за да се сетят твоите сънародници и твоите колеги в родината ти, че ти си такъв. Искам да спомена някои неща, които са важни, свързани с твоята творческа работа и с организационната ти работа в тази област. Имаш много сериозно присъствие като продължител на един литературен герой, който беше създаден от Светослав Славчев – инспектор Стрезов. 

Емануел Икономов: Инспектор Стрезов е много ярко явление в българската литература. За съжаление, неговото присъствие, не искам да влизам в подробности, да засягам издатели, с които в момента нямам някакви взаимоотношения, но не се получи това, което би се получило в една нормална правова държава. Известно време поддържах поредицата на сп.„Осем”, но въпросът е, че има други издатели, които издават инспектор Стрезов, без да имат разрешението на наследниците на д-р Славчев и на марката „Инспектор Стрезов”. В България явно няма как човек да се бори срещу това и затова не искам да дълбаем по тази тема. 

Димитър Христов: Важното е, че ти продължаваш живота на инспектор Стрезов и че той продължава да вълнува читателите, които обичат този жанр.

 Искам да кажа, че за твоето творчество си награден с наградата „Евроком”, която е за принос в развитието на фантастичната литература, и през 2002 година си отличен с голямата награда „Атанас Мандаджиев”. Аз се познавах с Атанас Мандаджиев и го помня като един наистина жив класик, особено последните години от живота му. Макар че той беше много общителен, бих казал и много весел човек, и автор криминалист, който остави сериозно творчество. През 2003 година получаваш наградата за криминална загадка, която носи това име „Инспектор Стрезов”. Тук искам да обърнем внимание на твоето творчество отново, защото говорихме за доста проблеми в реализацията на фантастичната литература, за проблемите на фантастите, за общуването с колегите от чужбина. Но някои от чертите на твоето творчество, така пишат и твоите анализатори, и литературните критици в отзиви и статии за книгите ти, казват, че си „непредвидим”, което е много интересно и важно за един писател в белетристиката, особено в тези жанрове. Че си отличен импровизатор, че умееш да бъдеш ироничен и самоироничен. Това, че обичаш късите форми. Макар и да нареждат твоя роман след романа на Любен Дилов „Пътят на Икар”, твоят роман е „Отвъд и по-нататък”. Имаш един единствен роман досега издаден. Така ли е?

Емануел Икономов: Единствено издаден роман по една проста причина, че за да напишеш роман, трябва да отделиш достатъчно време. И то не е целта да го пишеш години, а просто този роман стана може би от само себе си. Имах възможност един месец да съм изолиран от съвременните комуникации, няма телефон, няма интернет и т.н. Можех да работя по 14 часа на ден изцяло върху книгата. С идеята да напиша нещо в по-дълга форма си бях приготвил идеи в главата, но така се стекоха обстоятелствата, такива бяха впечатленията, че зарязах тези предварителни планове и направих нещо, което беше породено от ситуация, от преживявания, от впечатления, и този роман се изля от само себе си. За съжаление, след него не ми остана такова време да се концентрирам върху по-дълга форма. Имам немалко идеи, проекти, но не стигам до тяхната реализация, защото искам като започна да го правя, да знам, че ще мога да стигна в обозримо бъдеще до края. Един разказ, и затова казвам късите разкази, мога да го напиша преди да си легна. Ако трябва ще стои цяла нощ, ако е по-дълъг или по-упорит, или да стана сутринта рано и преди закуска да напиша един разказ. Затова обичам разказите, защото много лесно може да си го видиш в главата и да го реализираш. От друга страна, това, което съм чувал от западни колеги, казва: „Защо да напиша един разказ, който ще има съответната идея, като с нея мога да напиша цял роман.” За него това е да си прахоса идеята за един разказ, той иска да я използва да напише цял един роман. Аз си правя обаче следната сметка. Натрупал съм кашони с бележници, където през годините съм си записвал идеи, нахвърлил съм сюжети, планирал съм произведение и така нататък. Тоест на различни степени, които не съм имал възможност да обработвам по-нататъка, да ги довърша в завършени произведения. Тоест, те са стотици. И в момента, в който имам толкова идеи, аз, ако трябва да ги правя тях в романи, колко живота ще ми трябват? Ето тук може да стигнем до книжката „Рандеву”, която реално се появи точно по един такъв повод. Залисан в друга работа, защото винаги служебната работа е с приоритет и имаш колеги, които не може да оставиш да се борят сами, и не стигам до писане. И в един момент си казвам: „Това няма да стане, да чака момента, когато ще пиша.” На една среща с Грег Брейдън, той разказа за негов приятел, който е написал много хубава музика, песен, която се опитвал да рафинира, да направи още по-добра и реално я мотае вече няколко години. И не я публикува. Докато един ден в колата, знаем как се виси в  задръствания по американските пътища в градовете, я чува по радиото. Тоест някой друг реално пуска музика, която е почти неговото произведение. Това между другото го има на ред места и с литературата, и с филмите и т.н. Философи казват, че информацията я има, тя може да стигна до тебе. Ти, ако не намериш начин какво да направиш с нея, ще намери някой друг, който да я реализира. И този композитор, понеже не си е публикувал песента, в един момент тя се е появила от някой друг, същата мелодия. Аз съм имал идеи, които съм виждал да се реализират в книги или във филми. Говоря за последните 20 години. В момента, в който не съм седнал да го напиша, естествено някой друг ще стигне до това. Знаех много добре, че е съвсем нормално нещо и се хванах , и си казах тогава: „Трябва да седна да пиша.” И точно това, което направих – написах за един месец тази книга, в която има 42 нови разказа.

Димитър Христов: 256 страници, по две, по три страници. Четат се на един дъх.

Емануел Икономов: Всички питаха: „А ти най-накрая стигна дотам да си разпишеш идеите.” Казах: „Не. Нито една от старите не е реализирана там. Всичките тези са нови.” А освен тези, които бяха написани, и влязоха в книгата, имаше нахвърляни още 50. Тоест човек трябва да седне и да работи. Няма извинение, няма оправдание. Трябва, ако иска да пише, да седне и да пише. Идеи има много и понеже реших, че ще отделя повече време, то трябва да си го открадна от себе си, не от друг. Крада си време от себе си и съответно така се появиха няколко книги за много кратък период. И тука държиш последната – „Импромптю”. 

Димитър Христов: Как ще обясниш заглавието?

Емануел Икономов: Ти си музикант, можеш да го кажеш. Какво е импромптю? Като термин е „музикално произведение, което е направено от някой виртуоз музикант на един дъх”. Тоест без подготовка, без разписване, без обработване. Прави се на един дъх. И каква ми беше идеята? Точно това са разкази на един дъх. Сядаш и написваш разказа на един дъх, а не да се готвиш. Тоест идеите, които искат по-дълга обработка, които искат проучване и т.н. Те са нахвърлени и са оставени за по-нататъшна работа и излизат в други сборници. Тука са неща, които са дошли и са реализирани на момента. И това, което съм написал в предговора. Импромптю е музикална форма. Обаче както гротеската идва съответно от това, което се рисували по стените на пещерите и от една художествена форма на изобразително изкуство, са я пресъздали след това като литература. Защо не една музикална форма импромптю, нещо на един дъх, да не стане и литературна форма?

Димитър Христов: Какво ще кажеш като писател фантаст, който трябва да прогнозира и да умее да предвижда някои неща, не само в литературните сюжети, но и в действителността. Какво ни очаква в България и в света? Можеш ли да кажеш с няколко изречения, защото вървим към финала на нашия разговор.

Емануел Икономов: Ще кажа следното. Очакват ни много лоши неща, ако човечеството не се опомни и то навреме. В световен мащаб, а за в България ние винаги сме малко по-по-най, за нас пък се отнася още повече. Нека да погледнем какво става в тази държава. Нямаме закони, нямаме работещи правителства. Имаме хубави неща като природа, като ресурси, като хора, като потенциал, обаче това не се осъществява заради тези, които не си вършат работата, да не говоря заради тези, които пречат, или тези, които позволяват и допускат да се пречи.

Димитър Христов: Ти си изключително работоспособен, изключително толерантен. Това, което съм наблюдавал от твоите отношения с колегите и с хората, с които работиш. Слава богу, твоят талант дава щедри резултати. Ще ти пожелая да продължиш в това темпо, защото при теб количеството не е водещо, независимо че имаш много издадени книги, особено през последните двайсетина години. Ти си перфекционист, качеството при тебе е на първо място. Така че, дай боже, този жанр в българската литература и българската фантастика да има повече пътища и към българския читател, и към чуждите читатели в другите държави. С това искам да ти благодаря за всичко, което сподели. 

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova