Проф. Вeра Бонева: Свободата не е дело само на революционерите

Разговор с проф. Вера Бонева, български историк, преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, публицист, експерт по музеология и управление на висшето образование – за богатия си опит и идеите на литературните си творби. Изследователски търсения и проникновения.

Димитър Христов: Особено ми е приятно да кажа добре дошла на проф. Вера Бонева – за мене един от водещите специалисти в българското музейно дело, в изследването на Българското възраждане и в други насоки. Мисля, че няма да ни стигне времето за едно цяло предаване, само да изброя книгите, които сте издали, длъжностите, които сте заемали, но все пак искам да кажа някои неща. Завършили сте във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий” история и български филология. Това много ме радва.

Проф. Вера Бонева: Две равноправни специалности. Мога да преподавам и едното, и другото.

Димитър Христов: Те са свързани. Всеки историк и всеки писател го знае. Всеки писател е и историк по някакъв начин, не само на съвременността, но може да бъде автор с историческа тематика, исторически романи или теми от историята. И дори за бъдещето да пише един писател, той пак по някакъв начин третира проекциите на историята и на съвременността.

Проф. Вера Бонева: И колкото повече има фактология и плътно знание за миналото, дори и проекциите за бъдещето са някак си по-реалистични и по-убедителни.

Димитър Христов: Точно така е. Работи ли сте в Регионалния или тогава Окръжния исторически музей в Стара Загора. Преподавали сте във Великотърновския университет. След това сте преподавали история в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Доктор по история на България, доцент по история на Българското възраждане. Последователно научно развитие, което е изключително важно за областта, в която работите.

Проф. Вера Бонева: Ако мога да кажа, че всъщност в моята творческа биография просто всички стъпки са извървяни – от уредник в музея, асистент, старши асистент, главен асистент, доцент. И това в доста пространен срок и човек може да оцени всяка следваща стъпка на кариерата си. За мен е удоволствие, че е в различни институции, тъй като останах свързана със Старозагорския музей. Той ме свързва с музейното дело, с Шуменски университет. Изобщо със Североизточна България – Шумен и Варна, тъй като Шуменският университет има филиал във Варна и там сме преподавали. И така се чувствам поданик на цялата българска земя, не само на града, в който съм родена, и сега на столицата, която обитавам.

Димитър Христов: След това ставате доктор на историческите науки по история с дисертация на тема „Българското църковнонационално движение 1856-1870 година”. Както следва – доктор на науките по специалност музеология в Института за етнология и фолклористика, с Етнографски музей при БАН. Преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, по българска възрожденска култура, музеи и музейни колекции, музейното дело в България. Това са области и цикли от лекции, които имате в областта музей и музейно дело у нас и в Европа. Също една много важна тема не само напоследък, а изобщо, защото ние сме част от историята на Европа, не само от географията. Автор сте на 16 академични книги или може би повече станаха вече. Над 200 статии и студии, рецензии с различен характер. Ръководител на катедра в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Катедрата се казва „Културно-историческо наследство”. За мен е най-важната катедра в този университет. С толкова много труд в тези, бих казал, интердисциплинарни насоки, защото историята не е само архиви. Има археология, има музейно дело, има най-различни разклонения.

Проф. Вера Бонева: Етнология. Аз работя с колегите и те бяха  благоразположени да защитя при тях дисертацията си. И наистина там са над 100 души академичен състав, които се занимават именно с традиционната култура на българския народ, селска и градска. Това си е дял от историческото знание, но същевременно и от филологията. Те са гранични, както казахте. Не можем, не е пица да я нарежем на парчета и да я раздадем на студентите, или на другите учени. Това е просто един космос, хуманитаристиката, в който ние пребиваваме.

Димитър Христов: Тъй като историята е доста относителна като наука, някои твърдят, че може и трябва да се работи само с факти, артефакти, архиви. Други наблягат на различни тълкувания, особено за периоди, за които нямаме достатъчно научни и фактологични доказателства. Но аз бих казал, че Вие сте много сериозен писател с всичко онова, което сте написали, защото така или иначе историята на нова България, на Третата българска държава започва с Възраждането и се проектира от големите български възрожденци. И тук искам да кажа, че от книгите, които се написали, най-новата е в една поредица „Дълг и чест: Иларион Макариополски”. Една огромна личност. Имам чувството, че точно, защото е църковен деятел, беше малко пренебрегвано отношението към него в българската историческа наука до промените.

Проф. Вера Бонева: Да. Имате основание, тъй като в периода на държавния социализъм, атеизмът беше възведен в държавна политика и независимо от приносите на тези хора, които са израснали в църковната йерархия в националното ни възраждане, те много трудно придобиваха статут на абсолютно безспорни, високи личности. При все това този принцип има изключения по отношение на Паисий Хилендарски, който също е духовно лице, по отношение на Софроний Врачански. През социализма не бяха поставени на втори план, а вървяха по най-високата йерархия на националните ни лидери. Но с Иларион Макариополски, с Антим І, първият български екзарх, нещата не стояха така. Те имат огромни приноси и за създаването на българската екзархия, и за устрояването на институциите, и то не само църковни. Защото екзархията е призната международно, както от Османската държава, така и от представителите на великите сили, и се счита за първата модерна българска институция. Тя е структурираната така, че отговаря за учебното дело по българските земи. Започва да администрира училищата, отговаря за общинското самоуправление, за социалната дейност, за уязвимите групи. Тоест една протодържава, както не само аз, но и други колеги лансираме тази теза, която е създадена с усилията на тези личности и първоначално прякото ѝ управление се осъществява от тях. Така че моето пристрастие към епископ Иларион Макариополски, който е и Търновски митрополит в периода на екзархията, се дължи на това, че ние трябва да възвърнем достолепието на тази историческа личност и да го подредим на полагащото му се място сред възрожденските лидери.

Димитър Христов: Картата на т.нар. „екзархийските земи” си остава в основата на националния идеал.

Проф. Вера Бонева: Не само на националния идеал, но изобщо на институционалния градеж на модерна България. Да не забравяме, че по отношение на Македония част от епархиите влизат, безспорно като Велес, който сега е извън, по тяхно желание. По административната разпоредба на фермана, а после се правят допитвания в Охрид, в Скопие. Те също влизат по тяхно желание. Но императивно към екзархията са включени Нишка и Пиротска епархии, които днес, вследствие на развоя на Руско-турската война 1877-1878 година (тъй като сърбите се намесват в последния момент и завладяват тези земи), те остават извън границите на Княжество България. Интересна е съдбата на Северна Добруджа. Всичките земи до устието на река Дунав, тоест Южна и Северна Добруджа, са част от българската екзархия. Ние там имаме екзархистки митрополит. Имаме екзархийски наместник, но още Санстефанския договор откъсва тези територии от българските земи. Обикновено не се говори за това. Говорим за страдалческата Македония. Казах, че съм много свързана със Североизточна България и много обичам Добруджа. И смятам, че това е една не по-малка загуба, отколкото Македония. Така че ролята на екзархията тогава е била да очертае пространството и да го модернизира дотолкова, доколкото може чрез училищата, църквите, светското знание, духовната грижа и т.н. И нашите църковни дейци са направили необходимото.

Димитър Христов: Ако погледнем в по-старо време, глаголицата и кирилицата по-късно чрез образованието, чрез превода на богослужебните книги, чрез религията създават това единство на българския народ и тази сила на българската държава – и духовна, и религиозна, и военна. Всичко това е свързано.

Проф. Вера Бонева: Абсолютно подкрепям тезата Ви. Винаги съм считала, че образованието, културата, изобщо идентичността, свързана чрез словото, и то писаното слово, което оставя трайни следи, са основата на консолидацията на големите общности като народност и нациите. Това ще го видим като приемственост в нашата история, тъй като когато започва кипежът на високото Възраждане, именно възрожденците като Найден Геров, като Гаврил Кръстевич и други много добре подготвени дейци, се връщат към делото на Кирил и Методий. Изваждат ги от църквите, където те са признати за светци заедно, общо в групата на Светите Седмочисленици, и ги превръщат в светски символи на новобългарската културна идентичност, не само на образованието. Защото в училището под венците, подготвени от децата за училищното тържество, минават родителите, минават неграмотните баби и дядовци, които стават съпричастни на тази нация чрез нейните културни постижения и чрез връзката с високите постижения на Средновековието, за което Вие говорите.

Димитър Христов: Като говорим за най-старата в Европа, запазила своето име, за България, и като говорим за българската писменост и стигнем до Възраждането, бих казал, че това са епохални постижения на българския народ и на българската култура. Струва ми се, че и днес българската църква може би все още не е реабилитирала напълно и своите позиции, и своя авторитет като присъствие в обществото, като продължител на тези традиции. Не искам да критикувам владиците и т.н., но го казвам с едно съжаление.

Проф. Вера Бонева: Аз съм пристрастна по темата, тъй като много работя с колегите от Богословския факултет на Софийския университет. Същевременно участвам в много форуми на съвременната православна църква. Не съм съвсем съгласна с Вашата теза, тъй като ние живеем в едно секуларно общество и православието е основната религия на българския народ. Но не бива да заемаме места, които би трябвало да решава самата държава. Нашите владици и Св. Синод провеждат една много балансирана политика в това отношение и правят необходимото. Ние честваме тези личности, организират се и църковни, и светски празници. Аз пътувам постоянно по църкви и манастири. Поддържат се в необходимото състояние, доколкото е възможно. Нашата православна църква е един от собствениците, може би след държавата на второ място, на изключителни културни богатства, за които, доколкото е възможно, се полагат грижи. Така че не бих заела една критична позиция. Може би по-скоро обществото, медиите, на които днеска всъщност ние сме гости, би трябвало да обръщат малко повече внимание на това, което се случва. И вместо да се фокусираме върху поредната драматична катастрофа с убити хора, да разкажем какво е станало в един манастир, как някой е дарил, как е отбелязана паметта на този или онзи. Както и по отношение на другите религиозни вероизповедания. Да се отворят повече очите на обществото за дейността в тази област, както и по отношение на културата.

Димитър Христов: Имаме един Църковно-исторически музей, който е уникален. Не само в София и в Криптата. Из цяла България има невероятни неща.

Проф. Вера Бонева: В Троянският манастир има също изключителни съкровища. В момента тече ремонт в сградата на Богословския факултет, този музей е затворен. Винаги с колегите водим студентите по веднъж там. Направо ахват, тъй като пространството е малко и са струпани буквално съкровищата. То е като хранителница на богатства. Така че всеки, който има възможност, отворен е. 

Димитър Христов: Там има и една огромна дейност по съхранение, реставраторска работа и неща, които изискват много средства, специалисти и т.н., на които трябва да оценим усилията. Затова бих казал, че трябва да се съчетаят усилията на различни институции и се радвам, че Вие участвате и в някои граждански сдружения, формации, които работят в тази насока. Поддържате единствения сайт по културно-историческо наследство, така можем да го наречем. Също сте съавтор на проекти, на филми, сценарии на филми, на енциклопедия „Бележити българи” и т.н. Една огромна дейност, която според мен не е достатъчно оценена, защото този тип научна работа остава малко в сянка.

Проф. Вера Бонева: Възможно е, но все пак ние го правим. Специално по отношение на филмите, бих искала да кажа – ние сме един екип с Ралица Димитрова и Пламен Герасимов, който е продуцент. И всичките филми, които сме създали, няколко цикъла за български музеи, напоследък са субсидирани от Националният фонд „Култура”. Кандидатстваме, дават ни достатъчно средства и сме насочили усилията си към по-малки музеи, защото е много лесно да се направи за Националната галерия, за Националния исторически музей. Ние ходим до Балчик, до Свищов и т.н. Отдалечени дестинации, където културното богатство не е по-малко значимо, но един малък общински център разполага с по-малко средства и възможности. По-малко хора посещават тези места. Това всъщност ние го считаме като свой дълг. Правим ги тези филми. Те са достъпни, така че ако не се гледа днеска, живот и здраве, след 10 години пак ще бъдат в интернет. И държавата ни подкрепя. Ние не можем да си платим пиар, с който да достигнем до много по-широка аудитория. Не съм скептична в това отношение. Трябва да се работи, да се дава необходимото, да се прави на нужното качество и оттам нататък вече, който има очи, вижда.

Димитър Христов: Мисля, че трябва да се намесят и интересите на културния туризъм, на операторите в културния туризъм, защото това е начинът да се съчетае бизнесът с научно-изследователската работа. Това, което правите, защото както казахте, в различни региони и части на България и в по-малки музеи има национални светини.

Проф. Вера Бонева: В Панагюрище е Панагюрското съкровище.

Димитър Христов: И ако дойдеш само до София, няма да стигнеш до тях. Трябва да отидеш там на място. А друго е да дишаш въздуха на артефактите, които са от този регион. Аз съм работил в Националния литературен музей, който е с по-кратка история и се занимава с автори от по-ново време. Много добре знам проблемите на материалната база на музеите, средствата им и т.н. Но когато има мъдро ръководство и добри специалисти, се намират начини.

 Държа в ръцете си една много ценна книга – „Ръкописното наследство на Петко Рачов Славейков” от проф. Вера Бонева. Едно изключително ценно изследване. Знаем, че Петко Рачов Славейков има нелека съдба и преди Освобождението, и след него не е живял много лесно, въпреки постовете, които е заемал. Знаем, че в Стара Загора изгаря библиотеката му, архивът му, но и много неща остават, защото той има огромна дейност. Това е един изключителен български и възрожденец, и строител на нова България след Освобождението. Смятам, че това е уникално издание, с много ценни материали назад към архивите, изгубените и неизгубените ръкописи на възрожденеца, личния архив, запазен в семейството, ръкописи в колекциите на други фондообразователи, публикувани и непубликувани компоненти от Славейковото ръкописно наследство. Археография на безбрежността. Един безбрежен автор и личност.

Проф. Вера Бонева: Признавам, че Петко Рачов Славейков ми е най-симпатичен от всички възрожденци, може би защото е мой съгражданин от Велико Търново. Ние сме свързани биографично и аз знам много повече от местата, които съм обиколила, от контактите, които имам със сетивата си за този човек и за творчеството му. Но бих искала да кажа, че с лекота се съгласих с доц. Християн Атанасов, ръководителя на проекта, да направя този опис на архивното наследство на Петко Славейков, защото 20 години работя и казвам: „Аз знам всичко за Славейков.” Да, ама не. Оказа се много трудно. Независимо, че няколко пъти изгарят части от архива му, остават и много документи, тъй като той в Стара Загора живее на квартира, а пък голяма част от документите са били в Трявна, в семейната къща, където живее Ирина с децата. После се пренасят в София, в дома, който е разрушен през 30-те години, за да се направи площад „Славейков”. Но тръгвайки по следите на това наследство, систематизирах документите от първите му писмовни опити до последно. Последната година той е след инсулт, почти не е можел да говори. Но всяка сутрин е ставал, заставал е пред бюрото си и с разкривен почерк е преписвал част от нещата, които е писал предходните години, за да държи връзка с книжовността, която е неговото основно призвание. Тъй като Вие споменахте, че сте работили в Националния литературен музей, изключително съм благодарна на екипа на музея, който ми предостави достъп до най-големия масив от ръкописи на Славейков, съхраняван там в почти 30 кутии. И то много прилежно, много систематично, обработено по съвременните археографски правила. Можем да кажем, че част от този архив е публикувана през годините, но ако даваме проценти, това е около 20%. Тоест на повърхността в нашето научно обръщение в печатна форма, ние познаваме 20% от книжовника Славейков. Всичко от останалата част от айсберга е долу и аз се опитвам да помогна на студенти, на колеги, на писатели, които се интересуват от Славейков, къде да намерят писмото, ръкописа, фолклорния запис, за да можем да разгръщаме по-активно тази част от неговото наследство. Много ме обогати работата върху тази книга и разбира се, ми създаде и допълнителни комплекси, защото след като я отпечатахме, аз продължавам да посещавам Българския исторически архив, да търся документи по други теми, а излизат още Славейкови неща. Тоест направих още една публикация с неща, които ги няма тук, за да компенсирам, и казвам: „Край.” Не. Преди няколко месеца пак излязоха Славейкови писма в друг личен архив, на друг възрожденец. Така че това е идеята ми за „Археографията на безбрежността”. Докосваш се до нещо безбрежно и си казваш: „Той е като живота.” Няма как да го обхванеш цялото.

Димитър Христов: Ще очакваме продължение.

Проф. Вера Бонева: Ако съм жива и здрава, ще напиша биография на Славейков и аз, както редица други наши учени.

Димитър Христов: „Иларион Макариополски” – 440 страници книга, богата с илюстративен материал. Вече мнозина, дори и от нашите историци си мисля, че едва ли не всичко знаят за тези личности, за този период. Не е така.

Проф. Вера Бонева: Последната биография на Иларион Макариополски, пълна от-до, е от 1925 година на академик Михаил Арнаудов. Има статии, има два романа. Писателите са се представили по-убедително, като единият роман е исторически, не толкова фикционален. Изследва биографията и доста ми помогна с възстановката на емоционалния живот, на преживяванията. Литературата дава подкрепа на историците, както казахте, но може би 1/3 от материалите, които съм ползвала, са нови, спрямо това, което е от предходните изследователи, и в църковния архив към Светия синод, и в Държавния архив, в Националната библиотека. Трябва да се работи.

Димитър Христов: Родът Славейкови е едно огромно богатство, защото освен другият класик, синът на Петко Рачов Славейков – Пенчо Славейков, и някои от другите му деца, са големи личности с принос, с литературно наследство, писмата им. Тези сведения за онова време са не по-малко ценни. Говоря за епистоларното богатство, за начина, по който са живели, по който са общували помежду си. Защото още не е имало и телефони. Не говорим тук за интернет, радио и телевизия. Иван Вазов е един от първите, на които прокарват телефон в София, когато става министър. И той отказва да вдига този телефон.

Проф. Вера Бонева: Защото му нарушава хармонията.

Димитър Христов: Мисля, че Шишманов го пита защо се отказва да си ползва телефона. Казва: „Ако искам да се видя с някого, ще се срещна. И ако е нещо спешно, ще изпратя момчето с бележка до него. Ще го поканя на гости, или ще се срещнем някъде.” В първия телефонен указател на София, където присъства и семейство Вазови, са само министри, депутати, правителството и толкова.

Проф. Вера Бонева: Било е като изключителна привилегия да имаш. Но искам да спомена във връзка с рода Славейкови, за Иван Славейков – първия син. Когато баща му е в много трудно положение след 1881 година в Цариград, той го издържа, подпомага го. После семейството се крепи на него. Знаете, че той също е държавник, журналист и т.н. Аз, за себе си, открих през последната година Христо Славейков. Той е по-малък от Пенчо и остава в сянката на всички останали, но е завършил право в Екс ан Прованс. Славейков не пести пари, за да изучава децата си. Връща се и става адвокат. Занимава се също с книжовна дейност. Той е бил министър на правосъдието по време на акта за провъзгласяване на независимостта. В известната снимка, на която Князът е на Царевец на 22 септември 1908-ма, от дясната му страна е Славейков. От едната страна е Малинов, от другата е Христо Славейков. Толкова малко знаем за тези личности. Остава с ненакърнен авторитет. Той е или депутат, или адвокат и живее в Кюстендил. Има къща, с голямо семейство, с чифлици. Знаете, че и двете професии адвокат и депутат не са от най-престижните в България, но аз почти не срещнах някакви истории, свързани с корупция, със скандали, с обиди и т.н. Така че тази Славейкова фамилия, която има своите продължители в наши дни, оставя толкова дълбоки следи в нашата история, че можем да изучаваме и да разказваме за тях и в следващите години и десетилетия.

Димитър Христов: Като говорим за Иларион Макариополски, за Петко Рачов Славейков, нека си припомним, че преди доста време Тончо Жечев написа една книга „Българският Великден, или страстите български”, за да подчертае, че това е духовният център на Българското възраждане – Цариград, където са работили Иларион Макариополски, Петко Рачов Славейков, Антим І, редица български възрожденци и духовници. И мен ме радва, че обръщате внимание точно на тези личности, защото ние като че ли сме закърмени повече с примера и подвига на онези, които са загинали. Но не е по-малък подвигът на духовните водачи.

Проф. Вера Бонева: Така е, макар че загиването е въпрос и на гледна точка. Специално по отношение на Иларион Макариополски, аз си дадох сметка едва, докато писах книгата. Той е преследван, затварян. Здравето му изцяло е компрометирано и умира буквално, за да изпълни дълга си. Умира през юни 1875 година в къщата си в Цариград. Цяла зима и пролет обикаля Търновска епархия, за да посети всяко село и град, да ги наставлява за църкви, за училище и т.н. И простива. Ляга от много тежка пневмония през месец март. Почти прескача трапа. През май месец го извикват на заседание на Светия синод в Цариград и лекарят му казва да не ходи никъде. Той отговаря: „Моят дълг е да бъда там.” Стига там и участва само в едно заседание. Влажният въздух, тежкият път тогава го досъсипват. Така че той е буквално умира на поста си от това, че иска да изпълни дълга си до последно. Разбира се, ние дължим респект и на Раковски, и на Левски, и на Ботев, защото както аз казвам на студентите: „Представете си да си на 20 и няколко, или на 30 и няколко години и да дадеш живота си, да тръгнеш по път, по който знаеш, че оттук нататък може да загубиш живота си. Това колко от вас биха го направили?” Тоест това са хора, които са в друго историческо измерение. Това са наистина исторически личности, които са готови да жертват живота си. Но и тези дейци не бива да бъдат подценявани, тъй като специално Петко Славейков чрез вестник „Македония”, чрез списание „Читалище” толкова укрепва съзнанието на съвременниците си. Свързва отделните села и градове, оформя представата, че ние сме една общност и имаме право да живеем като другите народи на тази територия, че Македония е част от българската етническа територия и т.н. Неща, които след Освобождението вече са създадени като представи в общественото съзнание, и започват да се одържавяват, тоест да влизат в прагматичната политика. Но ако ги няма, и ако тези хора, събрани в Търново 1879-та, не са имали представите, които Каравелов, Славейков и другите публицисти са формирали в съзнанието на хората, или възрожденските учители, те биха били едни технически изпълнители на една чужда воля. Вие знаете, че Русия ни предлага проект за конституция. Ако нямаше държавническо мислене, щяха да я гласуват така, както го е направил Сергей Лукиянов.

Димитър Христов: Тази смелост в столицата на Османската империя да развиваш родолюбива, високо патриотична българска дейност, революционна, духовна дейност и обединението на българския народ и бъдещата българска нация, това са духовните стожери. Обаче като говорим – Левски, Раковски и Ботев. Левски учи за дякон. Минават през това църковно образование, където очевидно духовниците не са ги учили само на евангелието.

Проф. Вера Бонева: Левски учи в светското училище в Стара Загора, но приема монашество и посещава един църковен курс към „Свети Николското училище”. Той прави своя избор съвсем съзнателно и задълбочено, познавайки устоите на религията и привързаността на българският народ към православието. Едва ли е случаен фактът, че първите ръкописи, запазени от творчеството на Васил Левски, представляват записки по църковно-канонически въпроси. Тоест той е приобщен към мисията на духовника и нещата, както казахме, не могат да се отделят. Той е своеобразен и църковен деец в известен смисъл, защото работят с вуйчо си като таксидиоти. Там подпомагат църквата ”Св. Димитър”. Макар и малко, той се е включил и в църковния дял на Българското възраждане. Да не говорим за Раковски, когато създава вестник „Дунавски лебед” 1860 година. Основният въпрос е точно църковният въпрос и въпросът за унията. Вестник, в който 80% от статиите са посветени на църковно-националната независимост. Той възпрепятства чрез пропагандата си униатското движение и успява да вкара българското църковно движение, да го върне в руслото на православието. Е ли е църковен деец Раковски, или само сабята и пресата? Трябва да гледаме в цялата сложност нещата и да не подценяваме никой аспект от дейността на тези наши личности.

Димитър Христов: Това съчетание на църквата, училището и читалището, както ги наричат „трите кита” на Българското възраждане, наистина дава резултати.

Проф. Вера Бонева: И Революционният комитет. Част от читалищата са били прикрита форма на революционни комитети. Говорим за Стара Загора, за читалище „Зора”, Русе. Там са се събирали по-радикалните дейци. В Цариградското читалище няма как да се говори и под сурдинка дори за революция. Но в останалата част на българските земи, в учителските стаи, които имаме запазени в Калоферското училище, не са си говорили само за училищни дневници, за оценки, за тържества. Четяли са вестници, включително и тези, които са забранени. Доколко комитетска дейност, доколко революционна пропаганда, но именно учителите са реализирали този напредък.  

Димитър Христов: Друга Ваша книга – „ Мемориалните музеи и експозиции в културната инфраструктура на съвременна България”. Мисля, че такъв тип книги научни изследвания са много ценни. Защото някои смятат, че тъй като в музеите са старините и самите музеи трябва да останат едва ли не в епохата, от която са артефактите вътре. Разбира се, когато има възстановки или такъв тип музейна среда, да. Но иначе съвременните, модерните музеи, това, което Вие сте направили като изследване, е изключително ценно. Аз поне не съм попадал на други подобни разработки, толкова подробни. Още повече че музейното дело по някакъв начин е и лицето на една държава, защото идвайки чужденци в България, или хора от друг регион на страната, отиват в музея. Стоте национални обекти, цялата музейна мрежа, за която Вие пишете, е нещо много важно и тя трябва да работи като мрежа, а не като отделни островчета и т.н.

Проф. Вера Бонева: Това е една от основните ми болки всъщност. Да кажа няколко думи за книгата. Вие споменахте, че това е книга, която, от една страна, съчетава заниманията ми с възрожденска история и музеология, тъй като около 60% от всички мемориални музеи (това са музеите за исторически личности и исторически събития) са посветени на дейци от Възраждането. Това всеки имперично може да го установи, но аз статистически, с научни методи, с изчерпателен анализ съм се опитала дори да потърся защо се развива по този начин. Тоест имаме 30 или 40 възрожденци, представени в мемориалните музеи. Трима или четирима са следосвобожденски държавници и един или двама след 9 септември. Тоест Възраждането е в устоите на тази мрежа и в центъра на желанието на българският народ да се свързва по някакъв визуален, ментален, познавателен начин с миналото. А по отношение на музейната мрежа, наистина тя е един цялостен механизъм, създаван в продължение на над 150 години. Първите музеи са преди Освобождението. Но тя има тази особеност, че най-големите богатства не са в столицата, в Пловдив, във Варна, а са пръснати по цялата територия, тъй като София е столица от 1879 година. Пловдив е бил столица до 1885 година. Русе до 1878-ма, а да речем Тракия, за която стана дума, е бил център на тракийската култура в продължение на векове. И затова в музея в Казанлък, в музея в Панагюрище ще намерите богатства, които може да има реплики, или единични части в Националния исторически и Националния археологически, но там е тяхната среда. Много обичам да давам на студентите ни този пример за комплекса в Сборяново, където се намира един от обектите на нашето културно наследство, вписано в престижната листа на ЮНЕСКО. Това са „Тракийските гробници” в Сборяново. Те се намират на 20 и няколко километра от град Исперих и се администрират от един Общински музей там, на който държавата е възложила цялата отговорност с помощта, разбира се, на местните общини, с помощта на областната администрация, с помощта на Министерството на културата. Но за да отидеш и да усетиш духа на това място, стигаш до Разград, до Исперих, минаваш през няколко села по хубави пътища, които са направени. И ахваш, защото там няколко века преди Христа е бил център на цивилизация. Там е имало град Хелис, разрушен от земетресение, който също може да бъде посетен. И само да вметна. Аз много обичам този обект и този регион, както Ви казах. Колегите от музея, които работят с туристи, казват, че туристите от чужбина, особено тези от Азия, като дойдат японци, китайци и като ги поставиш нещата в хронология, те ахват, че имаме такава художествена култура, такава погребална култура, такава инфраструктура от онази дълбока епоха. Ние сякаш не можем в същата степен да оценим цялото това богатство, защото си казваме: „А, то е в онзи край на България. Какво е това Исперих?” 

Димитър Христов: Това е мисленето във времето, когато намериха ли нещо ценно, го носеха в София, или оставаше. Сега има и реплики.

Проф. Вера Бонева: Има реплики. Ние имаме право да правим до три музейни копия. И на съкровищата си имаме – и на Вълчетрънското, и на Панагюрското. Има хоризонт за работа. Малко повече държавна подкрепа от страна на Министерство на културата би трябвало да има и от Министерството на туризма, тъй като то разполага с повече ресурси. И на общините. Колкото и да е малка общината, пак давам пример като Исперих, като Панагюрище, като Казанлък. Казанлък не е малка община, но тя изключително много подкрепя своите музеи. Ако те чакат само на държавната субсидия, ще бъдат само едни подредени съкровища, които я влязъл някой да ги види, я невлязъл.

Димитър Христов: Община Казанлък с тяхната подкрепа и литературно- художествен музей, фондация „Чудомир” са Ви помогнали за този изключителен сборник „Под шарената черга. Чудомир рисува и разказва”. Едно великолепно издание.

Проф. Вера Бонева: Това е една поредица, за която искам също да говоря. Това е един наш проект с община Казанлък. Сборникът е седми или осми том от поредица. Всяка година в края на март правим национални тържества и национална конференция в музея, посветени на Чудомир. С подкрепата на фондацията и на общината издаваме сборник с доста други културни събития – да се организираме и пазим паметта за този наш изключителен художник и творец, който пак е проявил упорство. Останал е до края на живота си да живее в провинцията. Идвал е с влака в София. Срещал се е тук с приятели, но казва така: „Аз дойдох в София Чорбаджийски и се прибрах в Казанлък Сиромашки.” Създава творчество, което е в центъра на българската душевност и което ни радва. И е много голямо наше богатство. Така че работим на такъв хоризонт, където има някакво съкровище, да го отваряш за повече хора.

Димитър Христов: Виждам, че е със сериозно участие на колеги от Литературния институт при БАН.

 Пак искам да кажа, че са много благородни Вашите дейности и като автор на всички тези книги и изследвания, и като професор, като преподавател. Много ми се иска, ако сме така критични към днешния ден, който живеем,  и към това, което ни заобикаля, да бъдем по-благосклонни към това, което е преживял нашия народ, и това, което ни е завещал през вековете. Няма да развалям нашия хубав разговор, но ще спомена само, че познавам музейното дело в Република Северна Македония. И ако някой иска да види как не трябва да се правят музеи, как трябва да се фалшифицира миналото и как музейното дело и образованието втълпяват лъжи у подрастващите, че и на по-големите, да отиде и да види. С цялото ми уважение към вашите специалисти там, в тази наша съседна държава.

Проф. Вера Бонева: Те не са суверенни в работата си. Нашите музейни специалисти са доста по-независими и доста по-академични. Аз ще си позволя да дам друг пример с наша съседна страна. Румъния, която има не по-малко богатство, но политиката по отношение на опазване на културното наследство е много по-щедра, много по-централизирана. В чест на нашите музейни колеги да кажем, че заплатите на музейните специалисти са между два и три пъти по-високи, отколкото нашите, което е и уважение към труда на хората. И по тази причина ние от македонците можем да се учим на лошо, но от румънците има какво добро да научим.

Димитър Христов: Очакваме Вашата нова книга за Васил Левски и се надявам, когато излезе, да се видим пак. Тъй като за Левски има огромно количество книги и изследвания, но очевидно има и много неща, които не са така ясни, известни, разтълкуване и прочие.

Проф. Вера Бонева: Тя е посветена на по-малко известни моменти. Ще говорим. Нека да направим първото представяне и ще осъществим разговора, ако искате и за Васил Левски, и за книгата.

Димитър Христов: Благодаря Ви, проф. Бонева. За мен беше голямо удоволствие, надявам се и за нашата аудитория. 

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova