Любовта не е приют за страхливи

За поета Владислав Кацарски любовта има много измерения, затова оставяме поезията в новата му книга „Чудесница” да говори и да ни потопи в пътешествието, наречено любовна лирика.

Книгата е финансирана от Министерството на културата по програма „Помощ за книгата“ 2022. Това е поредната финансирана книга на автора. Издава я Фондация за информационен обмен „Равностойно партньорство“. Дизайнер е Омана Кацарска. Редактор е Анелия Велинова. Към книгата има аудио диск с гласа на поета.

Владислав Кацарски: Здравейте. За първи път правя представяне на своя книга и до мен няма някой, който да ми задава въпроси, да си говори с мен. Сега ще се опитам аз да си говоря с вас, а вие, понеже няма как да ми опонирате, имате малкия избор да се съгласявате с мен, или да не се съгласявате. В случая, в който няма да се съгласявате, отново имате избор – да ми пишете, или да не ми пишете. Защото аз неведнъж съм казвал, че възприех една истина, която чух от Тарковски, големият режисьор Тарковски. Не знам дали е забранено в момента, или не, но така или иначе, той е голям режисьор. Та той казва, че „книгата не е печалба, не е съчинителство, а е постъпка”. Аз мисля, че цялото творчество, което човек показва на другите, също е постъпка. И ето, така постъпих аз с тази моя малка книга, която виждате. Тя се казва „Чудесница” и излезе с помощта на българското Министерство на културата. С тази моя малка постъпка се надявам, че ще събудя в някого позаспали чувства, ще провокирам някои да се влюбят, или ще бъда спътник на всички хора, които са влюбени. Ако бъда спътник и на онези, които все още не са, но изпитват необходимост от любов, ще бъда много щастлив. Ще бъда щастлив и ако създам мъничката радост на някого, който в късните часове отвори тази моя книга, прочете едно стихотворение и заспи усмихнат. Затова ви предлагам така – да ви чета малко стихотворения от тази книга и да ви поразкажа за нея. Няма да ги чета подред стихотворенията, ще си избирам произволно. Тази книга пред мен не е „Чудесница”, а другата, която в момента е в ръцете ми, също е „Чудесница”, но тя е брайловото издание на книгата, която виждате, разтворена на масата. Не тази, а тази. Така изглежда брайловото писмо. Това е писмото на слепите хора и както големият Валери Петров веднъж каза: „Да те чете някой на брайл е много странно, защото той, освен че чете твоите стихове, той ги и докосва.” Така че аз сега ще докосна едно стихотворение и то се казва „Цветът на твоя глас”. 

Аз знам цвета на твоя глас.

На очите ти в бездънното потъвам.

И след два живота пак ще бъда аз, 

ако с устните си ме рисуваш.

***

Спри за малко. Само миг.

Лятото крещи от тишина.

От слънцето лети застинал вик, 

изплел една кордела светлина. 

И загубих силата, и времето, и пътя.

Не зная кой съм, и къде съм, и защо.

Не съм на кръстопът, но съм разпънат. 

Ако възкръсна някога

ще бъде от любов. 

Разбира се, в една книга с интимна лирика няма начин да не се говори за раздяла, защото тя е част от голямото взаимоотношение между хората. За да има нови срещи, трябва да има и раздели. А когато ние изричаме „завинаги”, трябва да си даваме ясна сметка за това какво говорим. Нали знаете, имаше една такава истина: „Недей да се молиш прекалено много, за да не вземе да се сбъдне.” Представяте ли си в часа на своето най-голямо влюбване, когато си мислите, че няма други пътища, да се помолите с този човек никога да не се разделяте, и след това човекът да излезе звяр. Това е най-лошият вариант. Ако излезе с лош характер, тогава сте обречени цял живот някой да ви „сече вечерята”, така казано. Но иначе има и други раздели, когато просто пътищата свършват. Ето едно такова стихотворение:

Пътят свърши. 

Всичко е безмълвие,

като взрив от безсъници,

като смях на влъхви насъскани.

Като разпъване.

Зад гърба ми времето свисти,

вятър, не разбрал дъха си. 

Ако нещо в тебе закрещи, 

той е само лист откъснат.

Той е само пукот заблуден

от илюзията, че си била до мен.

От илюзията, че ме е имало

преди да стана минало.

Но пътят свърши. 

Затварят се полека времената

и разбирам дяволската истина,

дяволската същност на нещата.

Аз пак съм роб на свободата.

Понякога свободата е много ангажираща, много тежаща. Понякога свободата е онова усещане, което би могло да те разпъне на кръст, да те завърти и да те усуче така, че да се молиш да не си свободен. Тази свобода не е свободата да можеш да се изразяваш. Тази свобода не е свободата да можеш да излезеш на площада и да изкрещиш истината. Тази свобода е свободата от любов, а тогава е малко страшно. Макар да имаше едно стихотворение на големия Левчев, който казва: „Колко е лесно да бъдеш влюбен на двадесет години. И колко е лесно да бъдеш разлюбен…” И продължава: „И свободата съм я чувствал най-добре след болка от раздяла.” Но когато си на двадесет години и се разделиш с някого, си мислиш, че умираш. А когато си на повече от двадесет години, на петдесет например, когато се разделиш с някого, страшното е, че мислиш, че не умираш. Няма повече да говорим за раздялата, поне сега. Предлагам ви едно друго стихотворение, много малко. За едно малко градче, което аз много обичам, и в което обичам да се връщам много често.

Този бряг няма залив.

Този град няма душа.

А вратите дебнат ни нахално,

да се целунем

и да им дадеме шанс.

***

Аз знам цвета на твоя глас,

на очите ти в бездънното потъвам.

И след два живота пак ще бъда аз,

ако с устните си ме рисуваш.

Постой за малко, само миг.

Лятото крещи от тишина.

От слънцето лети застинал вик,

изплел една кордела светлина.

Изгубих силата, и времето, и пътя.

Не зная кой съм, и къде съм, и защо.

Не съм на кръст, но съм разпънат.

Ако възкръсна някога, 

ще бъде от любов.

Това е друг поглед на едно стихотворение, което чухте преди малко. А за градчето, на което посветих това малко стихотворенийце, което ви прочетох преди, да ви кажа само, че е много хубаво да вървиш в едно градче сутрин рано, да си прегърнал своето момиче и да усещаш едни вече събудили се хора, които те гледат. Едни още нелегнали си хора, които те гледат с очакване, защото вие двамата вървите из градчето и се гледате влюбено. Толкова е хубаво в тези малки градчета, а особено когато сезонът още не е започнал. Тогава е много приказно, защото всичко е очакване. Всичко ухае на любов. Всичко ухае на идващи хора. Знаете ли как ухаят идващите хора? Това е едно много интересно усещане. Хората, които сега ще дойдат и ще напълнят града с глъч, с цветове, със светлина, а и с едни балончета от очакване. Много е интересно това време преди да дойдат хората. Тогава, когато се слагат последните драскулки, последните четки боя и градът очаква своите курортисти. Много грубо звучи така -„курортисти”. А когато дойдат тези хора, ухаещи на лято, тогава се раждат любови, тогава се раждат, за съжаление, раздели, а и такива приятелства се завързват, че морето толкова учудено понякога започва да се смее, а ние си мислим, че то се бунтува. Когато е бурно морето в слънчево време, да знаете, че се смее. И ако някой случайно изгуби живота си в такова море, то не е, защото морето го е взело нарочно. То е, защото той не е бил предпазлив. Нали знаете какво се случва, когато без да искаш изпуснеш някоя чаша. Ето, това става.

 А, понеже се изкашлях, да ви кажа, че хората, които ме познават, знаят, че това не е истинският ми глас. Но след времето на ковида вече плъпнаха тези, познатите ни нам вируси, дето се лекуват с чайове, греяна ракия, коняк, та и аз най-сетне се ощастливих. И ме сполетя, както аз си го казвам, „националният вирус”, дето си го имаме. Той позакъсня малко. Можеше да мине през януари-февруари. Но тогава беше едно топло такова, никакво. А хубаво е, когато все пак те хване една кашлица, една настинка, да е хладно, да имаш усещането за студено, за да може с удоволствие да изпиеш своя чай. Така се замислих, защото представяте ли си да пиете греяна ракия през лятото? Така че ракия се пие по всяко време.

Сега ще ви прочета още едно стихотворение и след това ще ви разкажа малко за появата на тази книга.

След любовта градът е само град.

Вероятно винаги е бил това. 

И всеки тротоар ми е познат,

и вече знам къде отивам.

Стигам навреме, 

каква подреденост.

Аз съм си същият,

винаги съм бил такъв.

Забравих ли нещо? 

Вече няма значение.

Била наистина течност

проклетата кръв.

Някои казват, че е голяма смелост да напишеш и да събереш книга с интимна лирика. Сигурно е така. Само че аз искам да ви кажа, че в този случай не разглеждам тази ми постъпка като смелост, нито като риск. Тази книга и стиховете, които са в нея, които се превърнаха в стихотворения, се роди в едно много тежко за мен време. Тогава бях в една голяма стая, от която се опитвах да оправя света. После срещнах един човек, който си мислех, че може да ми стане приятел, а той ми се изсмя в лицето и каза: „Вие, поетите, рано или късно се опитвате да станете номенклатурчици, за да се доберете до бюро и служебен автомобил, и никога не сте успешни ръководители.” Много тъжно, нали? Да си признаеш, че не си бил успешен ръководител на нещо, вече е смелост. И аз спокойно мога да кажа: „Аз се провалих, защото не успях да променя системата, която исках да променя, която и в момента не работи добре.” Ето, така се провалих. Но ми беше много тежко. Беше ми много самотно. Малката ми дъщеря гледаше тогавашния президент на Македония по телевизията и казваше: „Тате!” Явно сме си приличали с Любчо Георгиевски по някакъв начин. Може би косата, очите, брадата. Не знам. Знам само, че едно дете може да каже такова нещо, когато неговият татко го няма. И тогава си дадох сметка, че не искам детето ми да сочи някакви чичковци по телевизията и да ме припознава в тях. Искам да ме прегръща, искам да бъде до мен и аз да бъда до него, и до другото си дете. Да чувствам топлите им дъхчета върху раменете си, върху тялото си, върху косите си и да им се радвам. И така се прибрах вкъщи. Но тогава, когато бях много сам, посегнах към писалката и започнах да пиша. Моята работа беше да пиша докладни записки. Аз с този жанр свикнах. Той е ужасен. Но между докладните записки се родиха и тези стихове. Родиха се тези стихове, които малко по малко станаха стихотворения, и така ги събрах в една книга, която нарекох „Чудесница”. Защото до мен, в живота ми, е майката на децата ми, която е една чудесница, и която превръща живота ми в едно чудесно място, в което мога да реализирам себе си. Сега ще ви прочета още едно стихотворение от книгата „Чудесница”.

Танцувам с мисълта за теб.

Прегръщам мисълта за теб.

Целувам времето, в което пак съм твой.

И няма вечност без смеха ти.

И няма космос без дъха ти. 

Вселена няма, щом те няма теб. 

Завърта се земята в единствения валс за нас,

безкраен като миг и кратък като вечност.

 Аз съм ти. И ти си аз.

А другото? Другото е между нас. 

***

Това е най-високата къща,

с най-горчивото вино намръщено. 

Тръпчиво и тежко като гласът на мъжа,

който пее унесено, 

без да знае, че го очакваш.

Това е най-дългият край. 

Без романтика, без кратки заблуди,

без дълги мечти в най-високата къща,

с мигове, отлетели пеперуди. 

Наздраве! После ще се събудиш.

***

Не се разделяме. 

И нищо не е станало.

Само думите върху водата

безмълвно се разплискват.

Не била толкова луда тревата,

а иначе всичко е истина.

И нощите, и дните, и онези сутрини, 

с които започваше света. 

И обичта ни, точна като изстрел, 

от която се взривяваше кръвта.

И реалността е истина 

със своето притегляне, 

което странно как подрежда мислите,

та любовта ни става неестествена.

Не се разделяме. И нищо не е станало.

И нищо. И нищо. И нищо.

Думите върху водата полека се разливат

и друг навярно вместо мене пише знаци.

Парещи и живи.

Любовта не е приют за страхливи.

***

Заспивам ли? 

Или това е само усещане за теб.

Навън полека изстива тялото на пътя, 

по който съм дошъл.

Или по който съм се върнал.

Или по който ти си тръгнала към мен.

Заспивам ли?

Или съм прегърнал мисълта за твоя ден. 

„Чудесница” е книга, която е писана с много тъга по човека, който не е до теб, и всъщност е венец на една победа. На една победа, която успя да съхрани една много голяма любов, която успя да ме преведе през всички рифове житейски, които преминаха през живота ми, и не успяха да пробият нашия кораб. Затова тази книга ми е толкова ценна, защото тя е събрала усещането за взаимност. Разбира се, няма начин да не спомена многото хора, които работиха с мен за тази книга, и на които благодаря. Няма да ги изреждам поименно, защото това не е и целта. Те много добре знаят, че аз съм им безкрайно благодарен. От жената, заради която тази книга се появи, децата ми. Хората, които направиха възможно тази книга да се появи, и хората, с които работя. Всички тези хора формират голямото усещане за любов, защото всъщност тя е единственото нещо, което ще ни спаси. Любовта.

 Сега ще завърша с едно стихотворение, защото нали знаете – трябва да говорим кратичко, за да приключим изречението си в този век.

То е като да гълташ камък,

по ножове да ходиш

и да намяташ пламък

под завистливите погледи.

И пак небе да проимаш,

превит от безкрайния глас.

Преминал всичките зими,

да остана в твоята власт.

Автор: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova