Проф. Банко Банков: „Писателят е един самотен бегач на дълги разстояния”

Банко Банков е писател и професор по строителна механика. Инженерство и литература разделят живота му. Автор е на няколкостотин художествени произведения във всички жанрове, донесли му редица наши и задгранични награди. Той е първият носител на Националната литературна награда „Проф. Димитър Димов“, която му бе присъдена през 1915 г. Призът се дава за цялостно творчество. 

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на професор Банко П.Банков – един от моите любими писатели, автор, който познавам от години и чиито произведения следя с голям интерес. Най-любопитното е, че продължаваш да ме изненадваш. С възрастта човек добива някаква рутина, но като гледам твоята биография, ти и в научната си работа като професор в областта на архитектурата и строителната механика и в литературното си творчество търсиш неразработвани теми, по-непознати неща, подминавани сякаш от другите. А и тези твои находки още в първите ти книги с разкази и повести, с по-кратки литературни жанрове, са крайно любопитни, защото говорим за творби, писани в рамките на повече от 60 години, през  които продължава твоят творчески път и в областта на архитектурата като професор, преподавател, и в областта на литературата. Имаш над  50 научни публикации, преподавал си дълго време, заемал си различни постове в Архитектурния институт. Бил си участник и създател и на проекти, и на документация в някои от големите промишлени обекти на България. Специализирал си във Франция и в Полша. Цялата ти биография извън литературата се появява по някакъв начин в твоите произведения. Истина ли е?

Банко Банков: Аз бих добавил следното: от една страна, възрастта те оставя затворен в профила, който си изградил вече за себе си, но от друга страна, човек се освобождава (поне аз) от автоцензурата, която го е ограничавала през целия му живот. Бих казал, че възрастта е товар, но и предимство. С усмивка ще споделя, че когато идвах за разговор в студиото, минах през една голяма детска градина. В двора имаше играещи деца и едно по-големичко дойде до оградата, носеше бележник и молив. Попита ме: „Как се казвате?” Много странна анкета. Казах му, а след това зададе нов въпрос: „ На колко години сте?” Отговорих, че съм на 86 години и то каза: „ О, но вие сте по-стар от моята прабаба.” Пак повтарям – възрастта е товар и предимство. 

Писателят започва съзнателно да се вглежда в живота не от първите си години. Аз си спомням моите най-първи спомени за осъзнато вглеждане в света, когато съм бил много малък, болен от коклюш. Тогава се е приемало за правилно болното дете да бъде качено високо в планината на чист въздух и първата ми представа за света са високи зелени дървета, от които падат студени капки, дим, блеене на агнета и папрат, която стига до вратичката ми. Но не мога да кажа в коя година се е случило това. Първото връзване на спомен с дата е от 1940 година. Помня, че се мъчех да покатеря котето ни на четала на кайсията и се бях качил с него на една кофа. То се крепеше с нокти за гащеризончето ми, не искаше да се прехвърли на дървото и паднахме – коте, кофа и аз. Малко след това седя на стълбата, трия си коленете и мина чичо ми. Каза на татко: „Париж падна.” Много се учудих кой е този Париж, откъде е паднал и след това вече видях, че това е станало в 1940 година през месец май. От тези години  (несъзнателно в торбичка невидима през рамото ми преметната) съм натрупал някакви представи – визуални и слухови. Един писател, който твърдо е решил да следва професионален път, трябва непрекъснато да пълни торбичката. Това, разбира се, носи известни минуси, защото когато пишеш и се опираш на прототипи, на реални жизнени събития, не можеш фотографски да принесеш образа на произведението. Трябва да го пипнеш, да добавиш или да отнемеш нещо. Прототипите в 95% от случаите не се харесват, когато се видят на страница. Моя възрастна братовчедка от провинцията прекарва зимите в София. Обажда ми се всеки път, за да се видим. Аз се свързвам по телефона с нея и я чувам как пита сина си: „ Да поканим ли братовчеда на гости?”, той казва: „Недей, че пак ще вземе да ни опише някакви.” Писателят е един самотен бегач на дълги разстояния. Трябва да си знае, че е така и че постепенно всички ще започнат да го гледат с подозрение – като крадец на нещо от тях. 

Димитър Христов: Тази удивителна памет, разбира се, може да бъде и обременяваща понякога, но без нея писателят не би могъл да създаде своите образи само с фантазия. Освен автобиографичната основа и твоята изключителна наблюдателност, книгите ти не са лишени от една много сериозна творческа фантазия, която си позволява да преосмисля времето, в което живеем, постъпките на героите, нравствения облик на конфликтите, които съществуват – те могат да бъдат семейни, социални, междуличностни. Това за мен е крайно любопитно в твоето творчество – ти като човек на точната наука, каквато е архитектурата, граничеща с изкуството, умееш по много интересен начин и детайла, и цялостния облик да ги вплетеш в едно произведение.

Банко Банков: Не знам как изглежда това в очите на читателя. Аз не си давам сметка за прехода от реалното към добавеното. Но понякога ми се е случвало и е много интересно, когато просветен читател и особено литературен анализатор извлече от текста ти нещо, за което те не си се досетил, че е вложено вътре. И тук е голямото удоволствие да видиш, че това, което си направил, крие нещичко, свързващо те със следващия ден. Това е едно признание.

Писателят не трябва да разчита на това кой какво е казал за творчеството му, но добрата и точна дума е важна, защото иначе имаш усещането, че пълниш кладенец, хвърляш камъни, а не се чува никакъв плисък, не стига до дъно. От време на време е нужно да усетиш реакцията. Разбира се, случва се да те изненада неразбиране на това, което си написал. Вината може да е и в писателя. Невинаги е злонамерена критичната дума, но онзи, който е тръгнал по писателската пътека, трябва да помни, че ще почукаш на десет врати, за да ти се отвори единадесетата и ако се спънеш на седмата, на осмата, пътеката свършва за теб.

Димитър Христов: Помня те от времето, когато беше референт за драматургията и кинодраматургията в Съюза на българските писатели във време, в което имахме доста творчески ограничения. В по-новите ти произведения създаваш впечатление с поведението си на един много съсредоточен, научен тип човек зает със своята работа, който избягва конфликтите и крайностите. В същото време в много от твоите произведения присъстват социални конфликти и сложни противоречия, които години наред се пренебрегваха като проблеми.

Банко Банков: В това отношение трябва да кажа, че аз имах шанса да попадна като референт в среда на високи умове, на много почтени хора. Мои поръчители за приемане в Съюза бяха Колю Русев, Колю Георгиев, Милко Милков – всеки от тях много проницателно виждащ, критиците на времето и те много често са изказвали препоръки и мнения, които ако бяха чути, социализмът като възможна опция би имал друга съдба. Но, разбира се, никой не слушаше искрените, загрижените гласове. Покрай тях аз успях да разбера какво от конфликтите можеш да изразиш, въпреки негласните ограничения на цензурата. Единственото достойнство на онова време по отношение на литературата бе, че се прецеждаха случайните, полуграмотни ръкописи, които сега заливат книжарниците и размиват критериите на читателя към какво да посегне и какво да прескочи. И тогава имаше много талантливи, почтени колеги, които намираха начин да кажат нужното на обществото, макар и малко по-завоалирано.

Димитър Христов: Възможностите за реализация на един писател и за това да се препитава от литературен труд бяха различни в миналото и сега – изискванията към твореца се променят, както се променя и обществото. Днес всеки, който е грамотен, би могъл да си плати и да издаде книга.

Банко Банков: Достъпът до книгопечатането е много демократизиран.

Димитър Христов:  За мен не е демокрация в художествения процес, точно обратното – води до девалвация. От друга страна, изчезна приемствеността между поколенията. Ти споменаваш за някои свои областни колегии и учители в литературата. Това бяха хора, приели лявата идея, някои от тях участвали в антифашистката борба, но критични към начина, по който тази идея се прилага в т.нар. „социалистическо общество”.  Колко е било социалистическо и как е отговаряло на идеалите на тези хора, които са се жертвали, е  сложен въпрос, но мисля, че тези проблеми продължават да те вълнуват.

Банко Банков: В последната книга, която съм издал, описах, бих казал вече с усмивка, приключенията ми в Киноцентъра, докато се стигне до екранизация на една от повестите ми. Когато ставаше дума за обсъждане на първия ми сценарий (за публиката да спомена, че в Киноцентъра съществуваха т. нар. „сценарни съвети”, специализирани по тематика и сценарият трябваше многократно да се докладва и да се направят препоръки по него) се стигна дотам да взема отпуска. Работех в строежа на Оловноцинковия завод край Пловдив. За два часа и половина с влак пристигам навреме за обсъждането. Пиша за това, което гледам всеки ден – строителна тематика. Става дума за невъзможно привличане между руска специалистка  и млад, лекомислен български инженер. Нада Бояджиева трябваше да бъде режисьор. Редактор беше Свобода Бъчварова. На обсъждането – много критики. Става един от редакторите и казва: „Този автор не познава строителството.” А  аз съм с ботушите още, по които съхне калта от строежа. Тръгнах си. Вторият ми сценарий беше за работничка, която се издига постепенно до директор на фабрика. Моята снаха имаше подобна биография. Тя беше бедно момиче, което следва задочно и от тъкачка във фабриката стига до ръководен кадър. Един от цензурите каза следното: „ Авторът описва героинята с такова пристрастие, че човек може да подозре, че в живота то е с обратни наклонности.” Докато най-сетне попаднах на много сърцата режисьорка, прочутата документалистка Адела Пеева, която беше направила два или три филма, които бяха заключени в чекмеджета – за щангистите на Иван Абаджиев, за злоупотребите с анаболи и т.н. Беше знаменита история с нея, защото сценаристът и режисьорът са като баща и майка на пеленачето – всеки дърпа поръчката към себе си в безкрайни спорове, караници, промени. За късмет имахме за редактор много интелигентната, талантлива поетеса Валя Радинска, която с попрвки, задрасквания, увещания успя да промуши сценария и стигнахме до екран. Но това ми се е случвало много пъти и на театрална сцена. И досега помня големия наш белетрист Йордан Радичков, завеждаше „стихийната проза” в „Литературен фронт”. Стихиен е потокът на материалите, които не са поръчани и трябва деликатно, понякога и не толкова деликатно, да бъдат отхвърлени. За да стигнеш до редакцията, трябваше да се преодолеят две отбранителни траншеи. Първата беше портиерът на Съюза, а другата – пред вратата на редакцията с име Марчето, служителка, може би, дори хигиенистка във вестника, но си позволяваше да преценява кого да не пусне. Преодолявайки и Марчето, стигам до Йордан Радичков. Той намери разказа, потропа по масата и съм запомнил завинаги преценката му: „Другарю Банков, разказът е като чорбица, която трябва да нахрани читателя. Вашата чорбица е твърде рядка…” Лошата рана зараства, но думата се помни.

Димитър Христов: През последните 2-3 години получи едни от най-престижните награди. Едната за белетристика – националната литературна награда „Димитър Димов”, която ти беше връчена в твоя роден град Ловеч. И сега една награда за драматургия на името на Антон Страшимиров, което е също признание, тъй като имаш кинодраматургия и детски разкази.

Не се притесняваш да споделяш патилата си като млад автор. Литературата и самото писане е самотна работа, но пък издателската дейност по редакции, особено в киното и в театъра, е абсолютно колективна. Как стигна до сцената? Твоите пиеси са се играли в различни театри, имаш драматургични произведения за възрастни и за деца. Как се разви като драматург?

Банко Банков: Настъпваш автора точно по мазола, както се казва. Прозаикът и поетът творят сами срещу клавиатурата или белия лист и когато опиташ да стъпиш на сцена, трябва да преглътнеш факта, че театърът и киното са колективни изкуства. Ти не си сам и трябва да се съобразяваш с какви ли не обстоятелства. Имах късмета в първата ми пиеса „Кой ще дочака изгрева” да бъдат ангажирани две дебютиращи млади актриси – Аня Пенчева и Ваня Цветкова, което всъщност се оказа шанс за мен. В процеса на подготовката на една пиеса се случват най-банални препъвания – първо, Аня Пенчева си изкълчи глезена. Сложиха ѝ превръзка, която се нарича „лонгета”, стяга глезена и така я приведоха във форма. След това Иван Несторов, много талантлив актьор и мой добър приятел се обажда, че в Созопол е настинал, разболял се. Трябва бързо да влезе в ролята Иван Джамбазов, също много талантлив актьор. Не стига това, ами на генералната репетиция има сцена, в която селският свещеник трябва да уреди конфликт във взаимоотношения в семейство, което е главен герой на пиесата. Изправен до стената, актьорът, който трябваше да ги помирява, се олюля и падна. В първия момент публиката на репетицията помисля, че това е мизансцен. Но той не става. Оказа се, че е получил удар и след една седмица почина. Наложи се два дена преди премиерата актьорът със слонска памет Петър Петров да влезе успешно в ролята. 

Втората ми пиеса „Чудото по Димитровден” беше за въстанието на братята Асен и Петър. Аз бях решил, че непременно трябва да покажа какви са личните мотиви на братята, за да се хванат с тази работа, защото да се каже само че са искали да възстановят българската държава, е лозунг. Всеки човек търси своите интереси. Те измислят една грандиозна мистификация – тъй като норманите са завзели Солун и са поругали църквата на покровителя на града Св. Димитър, тя по чудодеен начин е хвръкнала и се е приземила в храма, който те току-що са завършили. Това бе разкошен сюжет. Написах го с голямо удоволствие. Когато обаче започват репетициите, бяха поканили отначало Крикор Азарян. Крикор почна работа, хвана дискова херния и дали заради нея, или задачата му се стори непригодна, се отказа. Втори път ми се случва това, защото първата ми пиеса трябваше да я прави Любен Гройс, също много известно име. И той се разболя, и почнаха да ми донасят, че сред актьорското съсловие, което е много суеверно, се разпространява мълвата, че който се хване с моята пиеса, се разболява и добро не вижда. Затова с нея се зае един млад, неизвестен режисьор  Бандутов от Благоевград. Стигаме до генерална репетиция и той ми се обажда от Търново, че пиесата е спряна поради идеологически грешки – събитията са погледнати не отпред, а през кухнята, принизил съм ролята на братята. Тези оценки идваха от търновската академична общественост.

Димитър Христов: Пишеш за братята Асен и Петър, по чието време, когато се освобождава България от византийско иго, столицата е Ловеч, а не Велико Търново.

Банко Банков: Един ден преди предвидената премиера ми се обаждат спешно да замина за Търново, защото за последно се свиква съвет, който да прецени дали да не се пусне пиесата. Пристигам там. Следващата пиеса, която трябваше да бъде поставена от знаменития режисьор Вили Цанков, беше тази на Вагенщайн за Борис І. Свика се цензорски съвет, в който участваше представител на партията и на академичните среди. Актриса, много талантлива, която силно държах да играе една от главните роли, беше подала доноса, че в пиесата има „криви неща” и сега актьорите трябва да играят на празен салон, което е много трудно за тях, защото те се опират на реакцията от салона. Вили Цанков каза, че не намира нищо вредно в тази пиеса и спокойно може да бъде пусната. Тогава представителката на градския партиен комитет каза: „В нея нещата са представени точно така, както сме ги учили в училище.” 

За разлика от починалите драматурзи – Шекспир, Молиер, Чехов – живият драматург негласно трябва да даде почерпка на колектива, който изнася пиесата му. Сумата се внася преди премиерата, така че аз бях дал аванса, когато се чу, че пиесата се спира. Най-сетне директорът си отвори устата, вдигна телефона и каза: „Иване, (трябва да е бил бюфетчика), мероприятието за довечера ще се състои.” По такъв трагикомичен начин завърши моят дебют на търновска сцена. Играха я 35 пъти, което за провинциален театър е достатъчно. Премеждията, докато стигна дотам , ми скъсаха нервите. Този, който е тръгнал по пътеката, да търси възможности да отрази в слово впечатленията си от света и да ги остави в помощ на следващите поколения, трябва да бъде брониран срещу всякакви опити да бъде спъван. Всичките тези истории продължават по следния начин: спечелих конкурс на театъра в Монтана за нашия голям възрожденец Парчевич. Историята на Парчевич е много поучителна. Това е първият наш дипломат.  Срещал се е с владетелите на най-големите сили тогава, за да се опита да ги ангажира в постъпки за освобождение на България. Бил е обаче католически свещеник, а Българската православна църква винаги е гледала с много подозрение на всякакви опити част от паството да се кръсти не от дясно наляво, както е при православните, а от ляво надясно, както е при католиците. Неговата памет е забравена. Успях да прекарам пиесата през централния съвет по театър. Отивам в Монтана, за да занеса текста, те вече го имаха, и да се разберем как точно ще бъде поставена. В Монтана се оказва, че драматург е мой съгражданин. Как си мислите, това плюс или минус се оказа за реализацията? Съгражданинът ми каза, че може да е препоръчана от съвета, но те нямат бюджет, планиран за тази пиеса и т.н. И аз оттогава си мисля, че имам грях спрямо Парчевич, защото моят текст не успя да му даде дължимото, да се види от сцена какво е направил за България. Сега чакам пиесата, спечелила награда в конкурса „Антон Страшимиров” да види бял свят на разградска сцена. Това е съвременна пиеса, но на плахите ми опити да обърна вниманието на директорката на ловешкия театър, че всичко, което правя, е от любов към моя роден град, с желанието да му се отплатя за златното детство, което съм имал там, не се чува от кладенеца.

Димитър Христов: И Чехов е имал патила в театъра и към редица видни драматурзи не са били толкова розови оценките, но в този вид изкуство нещата винаги са по-сложни.

Банко Банков: В прозата човек се чувства най-свободен. Ти си срещу клавиатурата, срещу белия лист и трябва да внимаваш, да слушаш себе си, да не изкривиш вътрешната си представя с някакви странични съображения.

Димитър Христов: Основният мотив да те поканя в този разговор е една от твоите нови книги „Социален преход”, която си нарекъл, че е с разкази и новели, но тя може да се чете и като цикъл разкази и новели, като роман, който отразява един определен етап, определено време на преход от преди Втората световна война и прехода към едно друго общество след края на войната. Този период е отразен много подробно (и не винаги правдиво в редица спомени от времето на съпротивата) в различни документални и автобиографични книги и т.н. В тази твоя книга, която е великолепна проза, много сладкодумна, по интересен начин са поднесени  неща, които са доста реални, защото това са твои наблюдения от детски и юношески години. В нея е направен много интересен социално-психологически разрез на обществото, какво се случва в един град на България, как бързо се променят нравите. Тук  ти се появяваш отново като майстор на социалния и на психологическия анализ. Какво става в душите на хората? Какво преживява семейството? Как се явяват нови производствени конфликти, в които към всяка отделна личност има различно отношение. Как едните са преследвани, а пък стават преследвачи. Силните на деня как изведнъж стават слабите на деня. Как при тези трусове българското общество навлиза в една много сложна криза, която дълги години не си признавахме, че съществува. Говорим за кризата на духовните, нравствените и материалните ценности, защото местата са свързани (както твърди марксизмът) между материята и съзнанието. Битието определя съзнанието. Смятам, че това е една от най-интересните белетристични книги, издадени през последните години и е един от върховете на твоето творчество, защото без претенцията да произнасяш присъди за времето, без  да идеологизираш нещата, изричаш много истини. Самият Маркс казва, че е научил много повече за капитализма от книгите на Балзак, а не от произведенията на някакви икономисти, философи и т.н. Има какво да се учи от тази книга, особено онези, които не са живели в онова време.

Банко Банков: Много ти благодаря, защото стигаш точно до съкровените ми намерения какво да кажа и какво да стигне до читателя. Ще започна с това, че от 1941 година България не живее своята собствена история. Две неканени армии минаха Дунава. Първата – немската, през 40-та година, втората – съветската през 44-та година. Първата промени външната политика на България, но не пипна икономическите отношения между хората, стопанската структурата на страната. Втората обаче промени стопанската структура на страната и тези промени аз ги видях с очите си на нашата улица. На нея имаше часовникар, който поправяше и очила. Адвокат. Притежател на големи лозя, който се хранеше от обработката им. Собственик на бостан за зеленчук, който със спестени средства опита да направи някъде през 1942-1943 година консервна фабрика за зеленчуци. Голям чифликчия, чийто баща е бил съратник на революционните дейци от комитета на Левски. Лекар, който държеше частна клиника. Ковач. Манифактурист. И две сестри, които се хранеха от бедната пенсия на баща им, общински чиновник.

Димитър Христов: Твоите родители какви бяха?

Банко Банков:  Моите родители са били долния слой на буржоазията. Баща ми на ловешката гара, която е била крайна тогава, поемаше стока от балканджиите, търсеше складове, където да я настани, докато намери вагон, с който да я изпрати до получателите. Имаше двама или трима каруцари персонал, които товареха стоката и я разнасяха. След  9 септември се оказа, че всички тези градски занаяти са погрешни от гледна точка на новата власт. Закриха дюкянчето на очиларя, адвоката го лишиха от адвокатски права, лозето и зеленчуковият бостан влязоха в ТКЗС. Ковачът дори се оказа, че е експлоатирал труда на чираче. Също много пострада един продавач на зеленчук на количка, който току-що беше изтеглил заем и купил приземието на една къща, в която отвори зеленчуков магазин „Лучко” и когато закриха частните магазини, ипотеката, която беше поел, не се прехвърли към кооперацията, в която той влезе, а остана на него. И, разбира се, последният манифактурист, който държеше магазин за платове, но той най-бързо се ориентира – продаде къщата, магазина и докато можеше да се става софийски жител, стана такъв. Така че нещата тръгнаха от отнетия хляб на хората. В града не останаха разрешени професии. Трябва да кажа, че българската буржоазия имаше грях към българското село. То беше без електричество, без вода, без удобства. Така че селячеството, което пострада най-много от промяната, защото беше срязана връзката му със земята, прехвърляйки се в града, се срещна с градски удобства – с електричество, вода, редовна надница. Но белята е, че то пренесе в града селски достойнства, които се оказаха градски недостатъци. Фамилиарността, задругата, „нашият” човек –  всичко това в града вече беше достойнство с отрицателни качества.

Димитър Христов: Това, което казваш, е недостатъчно експлоатирано и претворявано в българската белетристика. Разбира се, има и други книги като „Софийски разкази” на Кирил Топалов за този период, за това време, но вече през погледа на днешния ден. За мен град като Ловеч със славно минало, със своите занаяти и традиции, типичен български град, ти си претворил и показал  по съвременен начин, много увлекателен и не си пропуснал и интимните отношения на хората. Тази кризисна ситуация във времето на сериозната промяна, която се осъществява в българското общество, има нужда от своите художници, от своите майстори, които да я покажат и на новите поколения.

Искам да ти благодаря за този наш увлекателен разговор и да пожелая повече хора да прочетат твоите книги, повече хора да има и в салоните, когато се играят твои пиеси. И този игрален филм, който е направен  преди години („Съседката”), да бъде пуснат отново по някои от телевизиите, пък и на екран. Защото той също не е от онзи тип „производствена тематика”, който обезличаваше нормалните хора и героите на едно или на друго време. Благодаря ти!

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova