Иво Милтенов: „Водопади на тишината“

Духът има само един вектор – нагоре!

За литературната памет, творческите посоки и артистизма на българина, за гения на българската лирика Пейо Яворов разговаряме с Иво Милтенов – литератор, автор на книга със стихове.

Димитър Христов: Иво Милтенов е човек, който е част от българския литературен живот, не само като поет, но и като разпространител на българската литературна памет. 45 години е уредник на къща музей „Пейо Яворов“ в София – едно от любимите места на много български творци, на всички почитатели на българската поезия. Освен артефактите в този музей и времето, свързано с живота на Яворов и Лора в техния красив дом, и трагедията разиграла се там, е изключително важна и атмосферата, която създават музейните работници. Благодарен съм, че има хора като теб, защото българската литература може да се учи от книгите, но когато влезеш в музей и вдишаш въздуха, който е дишал Яворов и неговите гости – големи български писатели, е изключително вълнуващо за всеки българин.

Иво Милтенов: За мен е привилегия да бъда в дома, където е живял Яворов. Тези дълги години се превърнаха в обитаване на това място и общуване и живеене с хората, били там.  Атмосферата, създадена от Лора и Яворов съществува, докосва, усещаш диханието ѝ. Не говоря за мистично присъствие, но това място е всмукало в себе си драми и трагедии на българското общество. Не е само драмата на българските Ромео и Жулиета, но е и колизия на времето – националните стремежи на младото поколение, което закопнява за свободата и не е обременено от робството. Това поколение жадува за освобождението на българските земи там, където живеят хора с българско самосъзнание и мечтаят за обединението на нацията.

Димитър Христов: Различават ли се посетителите на Националния литературен музей в България от вчера и днес, не като брой на посещаемостта, а в литературните интереси на различните поколения?

Иво Милтенов: Истината е, че в къщата на Яворов хората, които са идвали, винаги са били водени от дълбок интерес. Няма човек, който да влезе в тази къща равнодушен и от информационен интерес. Той пристъпва там с екзистенциален интерес. Хората не са обзети от жълтата страна на предложеното от българската журналистика във връзка с трагичния случай с Лора и последвалия опит за самоубийство на Яворов. Рядко някой се интересува от следите на куршумите. Хората влизат с респект в тази къща. Често се организират посещения на ученици от 7-ми клас, но съм тъжен, че те научават късно за съществуването на този гениален поет. Яворов трябва да бъде включен в програмата за изучаване още в 3-ти или 4-ти клас. Той е поетът, който сам издърпва цялата българска литература от лоното на историчното и на патриархалното в лоното на модернизма, без да се откъсва от корена. Дали е битката за Македония, или в страданието на влюбването и разочарованието, в болките на България, коренът никога не изчезва. Затова и болката му е голяма, защото той не вади корена от българската земя. Но духът му е модерен и летящ. Поетът разкрива на българина, че духът лети и може да намира своите мечти и не всичко е в мотиката и оранта. Духът има само един вектор – нагоре. Натам насочва погледа на българина. Той е от хората, които създават българския национален идеал. Хора с висок дух, висок ум, който води до големи щения и въжделение за високото, небесното, философията и Бога.

Димитър Христов: Яворов е поет и войвода, който от сватбатата си тръгва да участва в борбите за Македония, като казва: „Аз съм женен за Македония.” Той не може да приеме, че има българи, които живеят поробени, и да остане спокоен, за да се наслаждава на семеен уют. И сега на гроба му има една жена. Тази жена е скулптурата „Тъгуващата майка Македония”.

Иво Милтенов: Зад твоите думи стоят много теми, но това са и множеството реки на богатия живот на този млад мъж. Отива си на 36 години. На 25 години се запасва с пищови и тръгва да освобождава Македония. Той и събратята му по идеи са главнята, от която се пали националният дух на България. Яворов е бил тачен и възприеман с изключително уважение като поет сред харамиите, с които е бил. Той самият е бил харамия, носил е духът на боец и е участвал в сражения.

Искам да споделя история, която разказвам на различни места и форуми. Представяте ли си четирима души да превземат цял град без да пукне и една пушка? През Балканската война Яворов и трима негови другари се заемат най-сериозно с такава дръзка операция. Случва се през 1912 година. Една от българските сили, действаща в района на Беломорието, е Родопският отряд на ген. Ковачев. Той получава подкрепа от организираните по време на войната чети на ВМОРО. Сред тях са и тези на Яворов, Чернопеев, Чаков и Вапцаров. Именно те са четиримата войводи, които ще овладеят беломорския град. Първоначалната им идея не е точно такава. Те просто искат ген. Ковачев да придвижи част от войската си към Бяло море и да завземе Кавала, но той отказва поради получена информация за многобройни турски части, отправили се към града. Тогава Яворов настоява да им бъдат предоставени войнишки дрехи и четири силни коня, като заявява, че сами ще влезнат в Кавала. Макар и озадачен от тяхното намерение, генералът дава съгласие за рискованата мисия. Комитите, яхнали коне и облечени в униформи, се явяват пред турски стражарски пост на пътя Драма – Кавала. Яворов предупреждава смутените пазачи, че ако не се предадат, ще бъдат убити от разположената в близката гора българска войска. Изненадващо, турците се „връзват“ на блъфа и се предават. Така четиримата повеждат 16 пленници към крайната си цел. Щом стигат до първите къщи, Чаков заповядва на пленниците да изискат предаване на града от властите, в противен случай го чака артилерийно обстрелване. Посрещнати са първо от гръцки владика, който убеждава войводите да не предприемат нищо, докато не говори с турските власти за капитулация. Той обаче се забавя и по-късно става ясно, че целта му е протакане на работата, докато пристигне гръцката армия и първа вземе града. Междувременно турски конски стражари започват да разгонват насъбралата се тълпа, дочула за пристигането на българските парламентьори. В този момент Яворов решава да не чака повече и повежда хората към конака. Там войводите започват преговори с каймакамина и турските първенци. За да поддържа измамата, Яворов заявява, че до 12 часа полунощ трябва да получи отговор. Предаде ли се градът, той обещава да опази живота и имуществото на всички. Ситуацията се усложнява с пристигането на австроунгарския консул Викс. Възмутен от турското малодушие пред четирима човека, той настоява да му покажат тази българска войска. В този момент Чаков намеква, че не се ли предадат, за живота на консула и състоянието на града ще възникне реална опасност. След кратко обсъждане, каймакаминът и Викс решават да не се съпротивляват. Нито един от четиримата не е можел да повярва, че действително дръзката им постъпка е довела до положителен резултат. Офицерите предават оръжието, а от втория етаж Яворов произнася реч и поздравява българите със свободата. В този момент пристигат и четниците, понесени на ръце от народа. Веднага е изпратено съобщение на ген. Ковачев и два дни по-късно българска рота влиза в свободния град. Зад тази история стои голяма смелост, изключителен български дух и вярва в бъдещето на България.

Другата история е за приятелството на Яворов с Гоце Делчев. Двамата се бият заедно за свободата на Македония в една и съща чета, предвождана от Гоце. Убийството на Гоце Делчев дълбоко наранява поета. За да запази паметта за него, Яворов пише първата му биография. На връщане от фронта по време на Балканските войни, поетът отива в с. Баница – лобното място на Гоце и открива костите му. Те били скрити в местната църква. Поетът събира останките в едно сандъче и ги връща обратно в България.

Димитър Христов: Ще прочета „Две души”. Пророческо стихотворение на Яворов.

 Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна

и в каменът аз чуя две сърца…

Навсякъде сявга раздвоя несносна

и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея – горя! – и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай.

Иво Милтенов: Едно от великите стихотворения на новородения български национален дух. Ние, българите, поради исторически и други обстоятелства нямаме философите, които други европейски народи имат. След Освобождението се нуждаем от нравствена и осмисляща основа, фундамент, на който да стъпят младите поколения, които да формират модерно ново мислене. Поетите стават наши философи. Това младо поколение създава философията на българския нов живот. И сред тази философия се откроява образът на българската жена, пред която се прекланят. За Яворов и другите поети на епохата тя е икона, божествено създание, сияйно и красиво. Яворов остави най-красивите и драматични любовни стихотворения:

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, –

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Димитър Христов: Всички читатели и хора, които знаят биографията на Яворов, се питат това стихотворение на коя от любимите му е посветено? Това е глупав въпрос, защото има събирателни образи в литературата.

Иво Милтенов: За първи път Яворов среща Мина на 25 март 1906 година на среща на кръга „Мисъл“, състояла се в дома на поета. По това време символистът е 28-годишен, а девойката все още няма 16 години. Мина е млада и красива, добре образована и от заможно и уважавано семейство – баща ѝ Юрдан П. Тодоров е бил народен представител. Яворов е толкова силно запленен от невинната и ангелски красива Мина, че още в деня на тяхната първа среща той написва стихотворението „Благовещение“. По-късно поетът ще излее възхищението си от нея в едни от най-красивите стихотворения на българската любовна лирика. „Ще бъдеш в бяло” е едно от тях и то е посветено на Мина.

Димитър Христов: Искам да се обърнем към твоите родови корени и връзката ти с литературата по линия на баща ти и на твоя чичо. Баща ти Емил Милтенов и чичо ти Йордан Милтенов. Те са били приятели с Александър Вутимски, който е съвременник на Вапцаров, Валери Петров, Богомил Райнов – „лявата бохема”, но колко са били леви, се вижда и от биографиите им. Някои загиват, други доживяват до дълбока старост, като Валери Петров. Разкажи ни за това време.

Иво Милтенов: Вутимски беше като една незрима икона в нашия дом, средоточие на голяма любов и на тъга от това, че не беше познат в тогавашните времена – началото на 60-те години. Когато бях дете, разпространяваха на циклостил творчеството на Вутимски, за да го четем. Баща ми издирваше и преписваше с молив стиховете му. Четях разпилените негови стихове по бюрото и така започна да покълва поезията в мен. Удивлявах се на дълбочините в поезията му и на плуващата тъга, огряна от нощните лампи.

Димитър Христов: Какво оставиха като литературно наследство Йордан Милтенов и Емил Милтенов?

Иво Милтенов: Чичо ми e прозаик, поет и публицист, автор на повести от жанра приказна фантастика, художник. Работеше в „Литературен фронт” през 1962 година заедно с Емилиян Станев, Богомил Райнов, Славчо Васев. „Последната бомба” беше стихосбирка, която остави. Тя е посветена на края на войната и на надеждата за мир. Мечтаеха с баща ми за мир и любов. Участвали са във войната – в битките за Драва и Страцин. Моят баща пишеше детска литература и сценариите за „Лека нощ, деца”, помним „Педя човек – лакът брада”. Нашият дом беше средище на литератори.

Димитър Христов: Искам да обърнем внимание на твоята стихосбирка, защото дълги години си я подготвял и писал стиховете, побрани в нея – „Водопади на тишината”. 

Стихотворения, прочетени от поета Иво Милтенов, ще чуете във файла ТУК.

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova