Митове, измислици и чудеса с копия и рози

Koe e по - силно у човека: необходимостта от чудеса или онзи тайнствен остров, в който да се скрие от страховете си, от своята несъвършеност и дори от склонността да се подчинява на авторитети? Предлагам ви една малка студия, която всеки читател би могъл да употреби и като лична лаборатория за експерименти, догадки, съмнения или тържество на фантазията си. 

Още най – примитивните общества (племената) създавали своите тотеми или божества и заради тях изграждали, с усърдието на работлив мравуняк, жертвени светилища, гробници, изображения и статуетки. Създавали обредни танци, възвеличавали ги в пещерни рисунки, вграждали ги в съдовете, в облеклата си…

Изобщо целият фолклор, в крайна сметка, се подчинявал на правилата, които наставлявало конкретното свещено животно или божество. Разбира се, трябвало да се овласти  някой мистификатор – жрец, който да постига диалогична форма и да превежда всяка прищявка на боговете на разбираем език. После пък людете, от своя страна, следвало да “ограмотят” отрочетата си и така възникнали приказките и легендите. Както е известно, в по – късните времена вече се намирали хора – книги, които можели да разкажат в общи линии историята на възникване на света (според вече създадената за конкретното общество легенда ), да опишат великите битки или подвизи на легендарните герои, т.е. оповестявали в устен вид митологемите.

Измислиците вече са форма, която в по – възвишен смисъл може да конкретизира фантазията. Ето тук е разликата, при която от това да “мотивираш страховете си”, т.е. да се скриеш зад глобалната воля на божеството, вече се прибягва към някоя по – сочна алегория, за да се надгради сивото ежедневие. Вече се търси и онази свобода, която те вдъхновява да се шегуваш, да се самозалъгваш, ако така ти се иска, за да можеш да съхраниш идеалите си за по – дълго време, въпреки че понякога осъзнаваш, че сам си си мистификатор, но и сам си си страдалец или рицар (например Дон Кихот ). Художествената измислица е най – пленителна! Тя може да граничи с чудото! Може да ти даде най – обхватни ракурси, да те изстреля в небесата, да приюти жаждащата натура в свят на приключения, но като цяло ти се иска да съпреживееш хепиенда на симпатичния герой…

Търсим себе си или поне някое очовечено зрънце, което да вградим в поведението си. Да надскочим спиралата на битието, в което се препъваме понякога като в нишката на Ариадна, но си мислим, че е просто един размотан конец, довян от сметището…

Латиноамериканското чудо в литературата – магическият реализъм – отваря нови пространства на възприятията. Там всяка измислица е така изкусно въплътена  в реалността, сякаш самата реалност не би могла да просъществува и ден без нея! Признавам си, че имам слабост към тези четива, понеже са най-поетичния и музикален извлек на разказвача. Понякога вървя по улицата и се вглеждам дали пък днес не е полетял “Един много стар сеньор с огромни криле”… Понякога си представям и онзи често замерян кокошарник, в който са го приютили, докато пониквали новите му крила. Няма как: зрелището е довело цял цирк.

Когато се наситили на човека – ангел, дори видели, че му тече кръв ( при удaр с камък ), мнозинството го игнорирало, търсейки нови забавления.

Друг път си мисля за “Морето на изгубеното време” и като че ли долавям финия аромат на рози. Розите на Маркес… Но, “Някой ги разрежда тези рози” и отново се събуждам на Балканите, а тук сме свикнали  да си мерим чудесата и да ги разменяме (понякога) за кило стоки от първа необходимост.

Катя Андреева

Брайл ФМ

Написано от Anelia Velinova